Евгений Велтистов
Електроник — момчето от куфара (14)

Първите поражения на Електроник

Купиха бонбони от будката и Електроник ги взе у себе си.

— Ще ти ядем в цирка ли? — попита Серьожка.

— Не, това е за друга цел.

Електроник не каза нищо повече. Но Серьожка съчувствено се усмихна. Той знаеше, че в цирка непременно ще се случи нещо много интересно.

Чудо приятел, необикновен приятел! Минали са само няколко часа, откак се бяха разделили, а Електроник вече се прочу в цялото училище, учуди Спартак, самият Таратар и е награден с билет за цирка! Дори страната на плоските хора, за която Серьожка разказа на приятеля си, сега не наглеждаше чак толкова интересна.

— Навярно, когато ти си отговарял на урока и съм те чакал — като в обикновен разговор завърши Серьожка, — аз също съм мислил за Питагоровата теорема. И ми се е присънила тази глупава страна.

Но Електроник прие разказа му по-иначе. Той почна да разсъждава сериозно и обстоятелствено, без ни най-малко да се съмнява в истинността на станалото. И на Серьожка вече се струваше, че наистина е бил в страната на плоските хора. Той си спомни за Анка и я съжали. Ето те с приятеля си вървят по улицата край брега, виждат как искри реката, как летят и едва докосват водата крилатите параходи и като ярки пеперуди се мяркат червените, жълтите, и белите платна на яхтите… А там — какъв скучен живот у тия плоски хора: Питагоровата теорема, сумата на ъглите на триъгълниците — и нищо повече.

А Електроник каза, че на Серьожка му е провървяло: той сякаш е попаднал в древните векове, когато са почитали само Евклид. И той се е държал като истински учен — предложил е на пазителите остроумна задача. Те са свикнали, че във всеки плосък триъгълник сумата на ъглите е сто и осемдесет градуса, а тук на ви вам — двеста и седемдесет. Триъгълникът на земното кълбо — това не им е Евклид, а геометрия на сферата!

Нашият математик се почувствува герой. И как не, той здравата озадачи тези пазители!

— Трябваше да им предложиш още и триъгълник в космоса — каза Електроник.

— Хм, хм — изсумтя математикът. — Това е интересно.

— Разбира се.

— Я ми разкажи, моля ти се. Че нещо съм позабравил — изхитрува Сироежкин.

Електроник взе една пръчка и нарисува на пясъчната пътечка три звездички.

— Ето три звезди от разни галактики. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Това са трите върха на нашия космически триъгълник — продължи Електроник. — Да предположим, че страните му са лъчи на светлината. Както е известно, светлинният лъч в празно пространство винаги е права линия… Но тъкмо там е работата, че когато лъчите минават близо до някоя звезда, се изкривяват.

— Ами… Че как така?

— Физически закон. Слънцето, звездите и другите небесни тела изкривяват пространството около себе си и затова нашият триъгълник ще се окаже съвсем не плосък. — Електроник съедини и трите звезди в своя чертеж е криви линии.

— Ясно — каза Сироежкин, — макар и чудно. Излиза така; ако аз поискам да летя от една звезда към друга, ще полетя не направо, а по крива линия?

— Точно така — с тон на учител каза Електроник. — Но това не е всичко. Да не забравяме, че звездите през цялото време се движат. Галактиките се отдалечават от Земята с огромна скорост. Иди, че измери сумата на ъглите на космическия триъгълник.

— Да — потвърди Сироежкин. — Иди, че ги измери… А ти можеш ли?

— Не мога — призна Електроник. — Върху геометрията на Вселената работят астрономи, физици, математици. Това е сложна наука.

Сироежкин се чуква по челото:

— А защо в училище хабим сили за някакви питагоровци и евклидовци, щом геометрията е съвсем друга! Защо досега си мълчал!

— А сега ти разсъждаваш съвсем не като учен — изстуди другаря си Електроник. — Питагоровата теорема е нужна за обикновените изчисления и опити. А Евклидовата геометрия е прост раздел на геометрията на нашия свят, и нея също трябва да знаем.

— Мисля си — каза Сироежкин — колко ми е повървяло, че не съм се родил в древните векове. Щях да си седя на чина и да мисля като ония плоски хора: „О, велики Питагоре, ти просвети разума ми…“ Не, другарю Питагор, не съм такъв дръвник. Когато стана математик или астроном, или космонавт и когато полетя в космоса, ще си избера специален маршрут: триъгълник. И сумата от квадратите на неговите катети няма да е равна на квадрата на хипотенузата!…

Малко след като Серьожка се беше отворил на разговор за геометрията, той поведе приятеля си в едно закътано местенце на парка, известно с това, че там по всяко време на деня малчуганите си разменяха ценности.

До цирковото представление имаше още три часа и Серьожка реши да създаде на Електроник едно мъничко удоволствие. Отидоха до люляковите храсти, той извади от джобовете своето богатство, разположи го на земята и с царски жест разреши на приятеля си да обмени всичко това. Тук имаше космически марки в целофанено пликче; десетина значки; изгоряло фенерче, голямо колкото молив; две старинни монети, толкова изтъркани, че не можеше да се установи поданството им; детайли от микротранзистор; златиста опашка от катеричка с оловно топче, така нареченото пухче, което момченцата ритат вместо топка; няколко шахматни фигури; гума с формата на ракета; миниатюрен пергел, пенопластова шамандура, огледалце.

Електроник огледа купчината интересни неща и попита:

— Защо трябва да ги обменям?

— Играта е такава — обясни Сироежкин. — Ще видиш, че ще ти е интересно.

Той помогна на приятеля си да разпредели ценностите по джобовете и остана да го чака до храстите, като реши благоразумно, че не бива да се явяват заедно в позната компания. Серьожка си представи колко добре ще се чувствува сега Електроник, — седи на пейката, разменя съкровища и взема каквото си иска. Чудесна е все пак тази игра, много необходима в живота. Омръзне ти например жълтият фенер, така ти втръсне, че просто не можеш да го гледаш. Иди в парка до люляковите храсти и то размени за звънец от велосипед или за джобен шахмат, или за нещо друго. Навярно това е най-старата игра и тя няма да умре, докато момченцата имат джобове…

Но не минаха и пет минути, когато Електроник се върна.

— Е? — нетърпеливо попита Сироежкин.

— Всичко е в ред. Размених ги. Донесох други предмети — спокойно каза Електроник.

Но когато му показа тези предмети, Серьожка чак пребледня. Той видя празно аптекарско шишенце, парче използувана фотолента, марки, които можеш да купиш на всяка будка, саморъчно направено портмоне от хартия, кибритена кутийка, кукла без нос и без очи, ученически писци, някакви винтчета, гайки, гвоздейчета и като капак на всичко — парче от молив. Именно това жалко парче нанесе последния удар на Сироежкин. Той погледна укорително приятеля си, който го беше разорил за няколко минути.

— Броят на предметите е точно толкова, колкото ти ми даде — безстрастно рече Електроник.

— Да-а… — каза проточено Серьожка и не знаеше да се смее ли, или да плаче, да изхвърли тези глупости или покорно да ти вземе.

Внезапно той реши: събра всички тия вехтории и заповяда на Електроник:

— Чакай ме тук!

— И ти ли отиваш да разменяш? — попита той, без да се досети, че няма никакъв талант в тая работа.

— Знаеш ли, някои от тия предмети не ми харесват. Ей сегичка ще се върна.

Компанията на пейките посрещна Сироежкин с напрегнато мълчание. Сергей дори забеляза как рижото момче набързо скри фенерчето му. Без да обръща внимание на никого, нашият герой нареди стоката си на свободната пейка и високо каза:

— Хайде, трупайте се тук! Разменям!

Отговориха му с взрив от чистосърдечен смях. „Обраха ме и се радват. Пръхтят като коне — усмихна се Сироежкин. — Нищо, сега ще заплачете от умиление.“

— Късно се сети!… — викаха му момчетата. Нищо няма да излезе! Смененото сменено — връщане няма!…

— Разменям за фенерче — хладнокръвно продължаваше Сироежкин — ей тази обикновена кибритена кутийка… И в добавка едни необикновен фокус с кибритена клечка!

Рижият стопанин на фенерчето презрително сви устни.

— Чак пък необикновен! Хайде де, да не сме виждали кибрит!

Малчуганите пак се закискаха. А Серьожка извади носната си кърпичка, размаха я във въздуха и властно каза:

— Дайте ми кибритена клечка!

Дадоха му кибритена клечка.

— Фокусът е следният — спокойно почна да обяснява Сироежкин. — Клечката се завива в кърпичка. — Той зави клечката и се обърна към рижото момче: — Пипни. Усещаш ли я? Сега чупи.

Чу се как клечката се счупи. После фокусникът размаха кърпичката и на земята падна цяла кибритена клечка. Рижото момче първо успя да я улови. То я повъртя в ръка, поднесе я до очите си, помириса я. Чудната клечка тръгна от ръка на ръка.

Рижото момче мълчаливо подаде фенерчето и взе кутийката.

— Хайде сега обясни! — настоя то.

— Ще обясня после — отклони искането Серьожка. — Сега нямам време. — Той взе следващия предмет — куклата без нос. — А тази красавица се разменя заедно с обяснението за загадъчната история как умират слоновете и защо не е намерен нито един труп на слон.

И макар че историята се оказа не чак толкова загадъчна (след минута всички знаеха, че слоновете, като усетят наближаването на смъртта, отиват в някоя река и изцяло се скриват във водата), търговията на находчивия обменител потръгна много бързо. За допълнителни асортименти се предлагаха: тайната на нечупливото в чаша сурово яйце, изчезването на пръст от ръката, рецепта за чудесни капки, които удесеторяват силите на човека, сеанси на хипноза, задачи за космическия триъгълник, магия срещу зъбобол и други такива. Като повика на помощ хитростта, фантазията и паметта, Серьожка в края на краищата си получи обратно скъпоценностите с изключение на изтърканите монети, притежателят на които избяга още щом ги взе от Електроник. Но той напразно ще гадае коя страна е сякла тези монети.

— А фокусът с кибритената клечка? — напомни рижото момче, когато Сироежкин по навик разпредели по джобовете личната си собственост.

— Да идем настрана — предложи Сергей. — Това е професионална тайна.

Рижото момче доверчиво тръгна след него. Зад храста Сергей се спря и му пошепна на ухото:

— Чудак! Аз бях сложил две клечки. Разбра ли, бе хапльо? Довиждане!

И хукна към Електроник. Защо му трябваше да казва, че втората клечка предварително е била скрита в леко разрязаното ръбче на кърпичката. Защо му трябваше да издава професионалната тайна?

Електроник пак видя предметите, които беше прахосал при размяната, но изобщо не разбра защо е необходима тази размяна. И докато Серьожка чрез сложни сравнения му обясняваше ценността на всяка вещ, която лежеше в джоба му, те преспокойно тръгнаха към цирка, където трябваше предварително да купят още един билет. И изведнъж пред погледа на Серьожка се мярна познатата синя рокля.

От изненада той се спря и едва не падна.

Какво ти стана? — попита Електроник.

Серьожка не отговори, той застана на място. А същата певица, която пееше за балоните и се смееше на фокусите на Електроник, сега мина покрай тях с равнодушен вид и дори не удостои приятелите с един поглед.

В първия момент Сергей искаше да постъпи така, както правят обикновено всички момчета: да изтича незабелязано напред, после да тръгне обратно, да поздрави и да я заговори. Но вече на следната минута реши: не, нека по-добре действува Електроник. Нали на него се усмихваше и ръкопляскаше момичето със синята рокля!… И Серьожка обясни на приятеля си задачата: да се запознае и да научи името и адреса й.

— Само да не забравиш — заплашително предупреди той, — че си Сергей Сироежкин. Помни клетвата: да се счупя, ако издам тайната!

Електроник повтори послушно клетвата и започна да действува.

Колкото и да е чудно, той се възползува именно от начина, който се стори на Сироежкин негоден: задмина бързо непознатата, изведнъж се обърна и като й препречи пътя, веднага се впусна в настъпление:

— Здравей. Хайде да се запознаем.

— Здравей… Момичето със синята рокля с учудване гледаше Електроник. — А ние, струва ми се, сме познати… Нали ти показваше ония смешни фокуси?

— Аз. Как те казват?

Сироежкин, който мълком се беше приближил до тях в гръб, учудено поклати глава: безразсъдно смел е този Електроник, действува точно, както му е казано.

— А това непременно ли трябва да знаеш? — Момичето наведе глава.

— Непременно.

— Мая Светлова. А ти как се казваш?

— Сергей Сироежкин.

— А защо на кърпичката беше написано „Електроник“?

Серьожка изтръпна: ами ако Електроник се изтърве и каже кой е? Но той помисли малко и се сети да рече:

— Това ми е псевдонимът. А къде живееш?

Лицето на момичето стана строго. Фокусникът задаваше прекалено странни въпроси.

— Какво е това любопитство! По-добре ми кажи върна ли нещата, които беше нагълтал? Какво беше това — ловкост на ръцете или наистина ги нагълта?

— Дълго е за обясняване — хрипкаво отвърна Електроник. — Бързам за цирка. Къде живееш? Обичам точните сведения.

— Моля. — Мая сви рамене. Този Сироежкин на всичко отгоре много си въобразява. — Улица на геолозите номер три, апартамент петнайсети. Вход четвърти, етаж пети. Асансьорът работи. Стига ли ти?

— Стига — каза Електроник.

— Довиждане!

— Довиждане.

Серьожка отчаяно жестикулираше зад гърба на Мая и канеше Електроник да продължи разговора. Но Електроник не го разбра — стоеше като стълб. А момичето със синята рокля беше доволно, че се е отървало от упоритото момче. Тя тръгна, без да погледне назад и дори ускори крачките.

Серьожка объркано гледаше след синята рокля. Кой знае защо се чувствуваше много нещастен. Ето за сетен път се мярна синьото петънце и изчезна в тълпата. Мая Светлова, улица на Геолозите. Сега има и името, и адреса и. И няма нищо. Не знае дори как Мая се отнася към него…

Много странно се държеше Електроник. Сякаш е от дърво. Не се усмихваше, не се шегуваше, не разказа някои история. А пък момичетата обичат да им разказват врели-некипели… Какъв чудак е този Електроник! Говори правилно, а пък всичко излиза много глупаво. Разбира се, той е добър другар, но все пак нещо не му достига…

— Хайде на цирка — каза с въздишка Сергей на Електроник.