Евгений Велтистов
Електроник — момчето от куфара (8)

Как се учеше Електроник?

Меко подсвирване прекъсна разказа. Светна синият екран на стената. Професорът и Светловидов се спуснаха към видеотелефона. Те видяха дежурния по милиция.

— Вашият Електроник извършил маса поразии в парка на културата — каза строго дежурният, макар очите му да бяха весели. — Показвал от естрадата фокуси и нагълтал десетина часовника, портмонета, писалки. Ето заявленията на някои от ощетените.

— Така си и знаех, че тази приумица на Пумпонов няма да е за добро… — изохка професорът.

— Момчето намерено ли е? — нетърпеливо попита Светловидов.

— Момчето изчезнало, прескочило през двуметровата ограда. Ето веществено доказателство, което имат мнозина от ощетените. — Дежурният разгърна на цял екран кърпичка с весело личице и монограм „Електроник“. — Наредих на всички постове — продължи дежурният — да задържат момчето и незабавно да го изпратят в болницата. Лично аз — добави дежурният — не съм много наясно как могат да се нагълтат толкова много предмети.

— Моля незабавно да ни повикате, щом постъпят сведения — каза Светловидов. — Благодаря.

Професорът се разхождаше из стаята, стиснал ръце отзад.

— Какво е това? — мърмореше си той, всъщност без да се обръща към някого. — Лекомислието на този Пумпонов винаги ме поставя в най-глупаво положение. Вместо сериозна работа получава се клоунада, фарс. Какво лекомислие!

Светловидов изведнъж се развесели. Интересно би било сега да види този Електроник, да погледа фокусите му.

— Какви способности, обаче, има това ваше момче! — шеговито каза той. — Май заедно с червения лисугер биха могли да играят в цирка.

— Хм, знаете ли… — разгорещи се Громов. — Още не сте чули и половината и вече правите изводи!

— Не се вълнувайте — засмя се Светловидов. — Не се съмнявам, че всички тези погълнати неща ще бъдат върнати на ощетените.

— Разбира се, разбира се… Там има едно мъничко чекмедженце, то лесно се открива. Всичко ще бъде върнато на притежателите.

— Мисля, че скоро ще то намерят — каза Александър Сергеевич. — Тази забавна история усили още повече любопитството ми. Моля ви, добри ми Гел Иванович, вземете лулата си и продължавайте. Ако не бях чул историята от вас, щях да взема всичко за шега.

— За да не изглеждам и във вашите очи шарлатанин, — усмихна се професорът, — ще трябва да довърша разказа си.

Той седна в креслото срещу Светловидов, наметна пижамата и запали лулата. Светловидов пак долови лукави светлинки в очите му, които блеснаха почти едновременно с кибритената клечка, и реши, че професорът пак е в обичайното си шеговито настроение.

— Преди всичко — продължи Громов, — ние открихме, че нашият Електроник е чист глупак. Да, да, той не знаеше абсолютно нищо. Предварително бяхме проверили четящото устройство и разбрахме, че то ще може да познава разни образи. Пумпонов тренираше уреда, който различава звуковете на човешката реч: той пищеше, свистеше, говореше басово, бъбреше сладко-сладко като детенце, правеше се на жена и в края на краищата научи уреда да реагира на разните гласове. Паметта на Електроник можеше да класифицира думите на говоримата реч и с течение на времето трябваше да съставя самостоятелни съждения. Накъсо казано, в него бяха предвидени всички механизми, които можеха да отбират и да усвояват полезната информация. Но до този момент той нищо не знаеше…

Впрочем, аз съм прекалено придирчив — поправи се Громов. — Паметта на всяко детенце прилича на ученическа тетрадка: чиста хартия, на която трябва да се запишат полезни сведения. Ако си спомним, че мъничкото човече задава на ден почти петстотин въпроса на родителите си, ще ни стане ясно, как то запълва тази чиста хартия… Бяхме благодарили на природата за нейното изобретение и с лекота заимствувахме простия метод за придобиване на знания. Не, честно казано, не ни беше чак толкова леко: върху нас се стовари цяла лавина от работи. В обикновения живот просто не се замисляме колко много неща и понятия ни окръжават. А нали трябваше всичко това да покажем и да разтълкуваме на Електроник…

Светловидов знаеше колко трудна е тази задача — да научиш машината да мисли самостоятелно, да си съставиш програма за действия. Като слушаше професора, той си представи живо цялата картина на ученическия живот на Електроник. Първи урок: как да разпознава и да отличава едни от други разните образи. Какво е буква „А“? Това е цял мъничък свят. Как да обясниш на машината, че буква „А“ са съединени на върха две чертици с пресечена по средата и колелцето с обърнато бастунче отдясно също е буква „А“? А пък всяка буква се пише с различни почерци по сто начина. После ученият показа на Електроник двайсет букви и обяснява: „Това е «А»“. Останалите осемнайсет той сам трябва да назове.

Като всеки ученик и Електроник получаваше двойки. Разбира се, никой не го ругаеше за лошите отговори. Но всеки път, когато ученикът сбъркаше, професорът натискаше едно бутонче, и вътре в Електроник — в една от схемите на машината — отслабваше връзката, която предава неправилна информация. Друг път сигналът протичаше по верния път и Електроник вече не грешеше. Той бе много прилежен ученик.

След азбуката и цифрите дойде ред на картинките. Мъжки, детски, женски лица, животни, автомобили, домашна обстановка, ученически принадлежности… Хиляди и хиляди понятия запомняше ученикът. Това не значи, че в неговата памет се отпечатва точен, почти фотографски образ на дадена къща или автомобил. Ако беше така, Електроник не би разпознал никаква друга къща, никакъв друг автомобил. Той запомняше някои общи, най-важни черти на различните образи и можеше вече да отличава дете от мъж. Приблизително така действува и човешката памет. Ние никога не запомняме фотографски точно, с всички подробности дори близкия си приятел — нашият мозък не се претоварва. Но затова пък не ще го сбъркаме с никой друг и след дълга раздяла непременно ще го познаем…

— Не ви ли дотегнах, Александър Сергеевич? — попита професорът.

— Напротив, боя се, че от милицията ще позвънят много бързо и не ще можете да довършите разказа си.

— Да, доколкото ги разбрах, силният заряд на акумулаторите още не се е изчерпил. Ще трябва да потичат още след него. А през това време ще премина към третия урок на Електроник — четенето. Вие очевидно си представяте колко много нещо се крие само зад тази дума: четене на фрази, класификация на думите в групи, постоянно уточняване на границите на тези групи, изясняване на разните значения на една и съща дума, основно изучаване на речниците, вникване в смисъла на фразите, на завършените мисли и абзаци. Методите за осмисляне на текста, с които си служеше Електроник, биха учудили лингвистите, но фактът си остава факт: той с огромна бързина четеше книга след книга. Аз едва успявах да ги подбирам.

Справедливостта ми дава право да кажа, че Електроник се оказа твърде възприемчив. Съвсем скоро трябваше да се откажа от наказания и да премина към обикновено разясняване на грешките. Наистина, това изискваше по-голямо търпение от обикновеното натискане на бутона. Но успехите на Електроник биха вдъхновили всеки учител. Той на драго сърце се вглъбяваше в теоремите, мълниеносно смяташе и дори доста леко учеше наизуст стихотворения. Ние вече разговаряхме на разни теми, при това Електроник изказваше двояки съждения: едните заимствуваше от авторитетни лица, другите съставяше сам.

И ето първите крачки из стаята. Подготвихме Електроник за това събитие, като записахме на лента биотокове от мускули на човек и ги поставихме в паметта му. Както е известно, електрическите сигнали, които командуват мускулите на даден човек, могат да се предадат на мускулите на друг, и той ще върши същите движения. Така беше и с Електроник. Чуждите биотокове диктуваха на мускулите на момчето нужните движения.

И отново почнаха дни на мъчения: Електроник се учеше да ходи и се блъскаше във всички предмети. Едва не се погуби, докато свикне с пространството.

Електроник вече се научи да ходи, а аз все се бавех, страхувах се да го изведа на улицата…

Разказвачът скочи от креслото: звънеше видеотелефонът. На екрана — същото лице.

Гласът на милиционера е все така спокоен, в очите му — лека лукавинка.

— Има нови сведения — каза той. — На Липова алея по време на състезанието едно момче със синя куртка надминало всички спортисти. Характерните белези съвпадат. Но когато го срещнали по-късно, казал, че не е Електроник, а Сергей Сироежкин.

— Тичало ли е много бързо? — попита професорът.

— Казват, че би могло да установи световен рекорд. Това се случило преди произшествието в парка.

— Тогава е той! — уверено каза Громов.

— Но Сергей Сироежкин, тринадесетгодишен, наистина живее на Липова алея номер пет, апартамент сто двайсет и шести — възрази дежурният.

— Хм, хм… — смутено се покашля Громов. — Странна игра на фантазията… Не разбирам защо е измислил това…

— А задържахте ли Сироежкин? — намеси се Светловидов.

— Не.

— Задържете момчето с нашите отличителни белези — твърдо каза Александър Сергеевич, — както и да се казва. Чакаме.

Те се върнаха на местата си, известно време мълчаха. Най-после Гел Иванович вдигна рамене и каза:

— Нищо не разбирам. Ще ви доразкажа за Електроник това, което зная… Защо не бързах да го изведа на улицата е съвсем ясно. Дотогава Електроник беше стайно момче. Върху него щеше да се стовари един свят от движения и море от звукове. Освен нашите гласове той не знаеше нищо — нито лай на куче, нито клаксони на автомобили, нито чукане на топки.

Но Електроник проявяваше любознателност към новия свят и трябваше да започнем да го учим отново. Същите жилищни сгради, автомобили, животни, които беше видял на рисунки, се превърнаха от плоски в обемни. Момчето виждаше цветя, трева, дървета и аз се стремях да му дам представа за непрекъснатостта на процесите по Земята. Той забелязваше как си приличат и не си приличат жилищните сгради, улиците, градинките, как ден след ден се мени или се повтаря времето. С една дума, исках той както всички нас, хората, да свикне с характерните условия на живота и с разнообразието на света… Не мога да кажа колко съм успял. Мисля, че той е вежлив, спокоен, справедлив и не очаквах от него такива трикове. После и това странно име — Сергей Сироежкин. Не мога да разбера защо се е нарекъл така…

И пак настоятелно позвъни апаратът. Дежурният по милиция беше кратък:

— Елате. Намерихме го.

— Кого? — попита професорът. — Момчето или лисугера? — От вълнение той съвсем беше забравил, че милицията не знае нищо за избягалия лисугер.

— Какъв лисугер? — учуди се дежурният. — Нали казахте за момчето…