Евгений Велтистов
Електроник — момчето от куфара (6)

Още за Електроник: коварният Игрек, кучешката глава и други роднини на Електроник

Александър Сергеевич Светловидов, учен кибернетик, седеше в хотела и чакаше професора. От обърканите обяснения на директора и камериерката той не можеше да разбере какво се е случило тук през този половин час, докато той бе пътувал от института до „Дъбчетата“. Куфарът, който с мъка пренесоха четиримата мъже, стоеше празен. Къде беше изчезнало съдържанието му?

Светловидов си спомни, че в разговора професорът спомена за някакъв сюрприз. Но какъв ще е този сюрприз, който изчезва от стая на втория етаж, без да е излязъл през вратата?

Гостът няколко пъти излиза на улицата, разхожда се край входа. Най-сетне се качи в стаята, седна в креслото и реши да чака тук. Понякога скачаше, отиваше до огледалото, внимателно оглеждаше възела на вратовръзката си и не изпускаше случая да се поразкритикува.

„Е, кой ще каже, като гледа това младо лице и тия румени бузи — иронизираше се Светловидов, — че пред него стои скорошен доктор на науките! Не, другарю Светловидов, нито парадният костюм, нито правият път на косата, нито дори тези мънички мустачки не ви придават солиден вид. Да предположим, че Гел Иванович Громов е потънал в мисли и най-малко обръща внимание на възрастта на събеседника си. Но пък може лесно да разбере колко малко оригинални идеи се раждат в тази глава… Ако коефициентът на нейното полезно действие беше равен поне на една стотна от професорския!… Но това вече е завист. Стига съм философствувал! — спря да говори критикът. — Да седнем и да се помъчим да изчислим, като вземем предвид всички обстоятелства на случилото се, кога ще се върне професорът.“

Светловидов обичаше професор Громов. От него винаги си излизаше зареден с най-хубави чувства и мисли. И после дълго си спомняше добродушния, по детски сърдечен смях, тъжно-веселия поглед и забавните кълба дим, които се виеха от дългата професорска лула.

Понякога кибернетиците и физиолозите спореха за Громов. И едните, и другите считаха професора за специалист в тяхната област. Но тези малки разногласия не бяха съществени. Громов от душа се отдаваше и на двете науки, които впрочем бяха в тясно сътрудничество. Статиите и изказванията на професора за главния мозък хвърляха светлина върху някои загадки на човешкото мислене; физиолозите и лекарите-психиатри с интерес обсъждаха и проверяваха неговите хипотези. А кибернетиците превръщаха идеите му в оригинални схеми на електронни машини.

Всички знаеха, че самият Гел Иванович през свободното си време се занимава с увлечение с играчки-автомати: монтира говорещ папагал, пееща кучешка глава, маймуна, която прави фокуси. Едни ги считаха просто за забавни, друга казваха, че в тези играчки са вложени твърде интересни схеми на слуха, на двигателните центрове, на речта на бъдещите кибернетични автомати, които тепърва ще има да учудят човечеството. А човечеството засега нищо не знаеше за гениалните играчки, които бяха заключени е професорската лаборатория.

Светловидов си спомни как преди десетина години, тогава още млад инженер, беше пристигнал в града на сибирските учени — Синегорск и в изпълнение на обикновена командировъчна задача няколко дни мечта да се срещне със знаменития Громов. Най-после му позвъни по телефона и го помоли да го приеме. От хотела до Изчислителния център Светловидов вървя пеш. Ръмеше ситен, скучен дъжд, по улиците нямаше жива душа. И изведнъж близо до корпусите на изследователския център Александър Сергеевич видя един странен минувач. С разкопчан шлифер, без шапка и без да обръща внимание на дъжда, човекът крачеше около еркера и бързо записваше нещо на парче хартия. Светловидов позна Громов.

— Дойдохте в най-нужния момент — каза професорът и хвана под ръка инженера. — Да вървим!

— Но вие ще простинете, Гел Иванович! — каза високо Светловидов. — Вали, а сте без шапка на главата.

— Нищо ми няма — меко се усмихна Громов. — Излязох да ви посрещна и се увлякох от една мисъл. А когато главата е гореща, тя не се плаши от влагата.

Влязоха в малка стая, отрупана с прибори, и веднага се заловиха за работа. Всъщност опитът напомняше увлекателна игра. В съседната зала, както обясни професорът, се намираха два обекта — Хикс и Игрек. Единият от тях бил старият помощник на Громов, на име Пумпонов. Другият обект бил електронноизчислителна машина.

Професорът покани Светловидов да седне до масата с двата телеграфни апарата. Над тях висяха листчета е буквите „X“ и „Y“. Всеки от двата невидими за Светловидов играчи си служеше със своя апарат. Правилата на играта бяха много прости: гостът можеше да задава на „X“ и „Y“ всякакви въпроси и в продължение на половин час да познае кой от отговарящите е машината и кой — човекът.

Светловидов и досега помни своите въпроси и отговорите на Хикс и Игрек.

Първом той попита кой на колко години е.

Хикс телеграфира:

— Осемстотин.

Отговорът на Игрек беше по-смислен:

— Петдесет.

После Александър Сергеевич зададе още два разузнавателни въпроса:

— От кога познавате професора? Какво ви е отношението към него?

Хикс изчука на телеграфната лента:

— От триста и петдесет години. Страхувам се малко.

Игрек отговори другояче:

— Цял живот. Обожавам го.

Когато сядаше при телеграфния апарат, Светловидов доста леко си представи тактиката на невидимите играчи. Човек не може да се прави на машина, веднага ще го издаде бавното смятане. Следователно в отговорите си машината трябва да хитрува, да лъже, да се преструва, че е човек. А на човека (Пумпонов) не оставаше нищо, освен да говори само истината. Както стана ясно после, тази логическа система се оказа правилна. И все пак Хикс и Игрек объркаха Светловидов.

След първите отговори той си помисли: „Хикс на осемстотин години. Фантазия. Сигурно това е машината“.

Но Светловидов не искаше да бърза с отговора. Той реши да ти провери в смятането.

И зададе на Хикс простата задача:

— Прибавете 928714 към 47218.

Хикс мисли трийсет секунди и направи сбора:

— 975932.

Светловидов — на Игрек:

— Съберете 723022 и 252910.

След половин минута заработи телеграфният апарат на Игрек:

— 975932.

„Ехе — каза си инженерът, — и единият, и другият мислеха по половин минута. Някой хитрува!“

И той обсипа с въпроси Игрек:

— Прочетете началото на първа глава от „Евгений Онегин“ на Пушкин.

— „Мой дядя самых честных правил“ — незабавно отговори Игрек.

— Не мислите ли — попита Светловидов, че би звучало по-точно така: „Мой дядя самых честных качеств“?

— Това би нарушило римата, би развалило стиха — съвсем логично забеляза Игрек.

— Ами ако кажем така: „Мой дядя самых скверных правил“? Както помните, Онегин не идеализираше чичо си. И римата в случая си е в ред.

Отговорът на Игрек беше убийствен:

— Защо да обиждаме чичото? Нали не казвате това сериозно?

Александър Сергеевич избърса потта от челото си и се зае с Хикс. Той не можа да реши кой е Игрек. Можеше ли машината да бъде толкова остроумен събеседник? Разбира се, може, щом я беше обучавал професорът. Колкото до помощника Помпонов, Светловидов не беше още запознат с характера и нагласата на ума му.

И така редът е на Хикс. Ще успее ли да разбере, кой е той?

— Играете ли шах — попита инженерът.

Хикс отговори кратко:

— Да.

Светловидов му предложи да реши следния етюд:

— Имам само цар на c8, други фигури нямам. Вашият цар е на e6 и тур на h1. Как ще играете?

След трийсет секунди Хикс изчука на лентата решението:

Л n8. Вие сте мат.

Май че гостът губеше, играта… Минаха вече двайсет и пет минути. Гел Иванович пушеше с лулата си и лукаво поглеждаше колегата си.

„Какъв въпрос да задам още“? — мъчително мислеше Светловидов.

Той попита нещо най-обикновено:

— Какво обичате най-много?

Отговорите бяха простодушни и откровени.

Хикс:

— Кинофилми.

Игрек:

— Обичам бонбони.

„Ха де, кой хитрува? — напрегна мисълта си Светловидов. — Гледа ли машина кино. Не. А относно бонбоните? Нима съм оглупял? И все пак спокойствие. Сега да навлезем малко в подробностите“.

— Какви филми сте гледали напоследък? — попита той Хикс.

— Чуждестранни. „Смърт за два гроша“, „Наказание“; „Източник на сила“.

Имената бяха непознати на Светловидов. Той помоли за уточнение:

— Разкажете сюжета на първия филм.

Хикс започна да разказва:

— Една девойка и един момък работник са влюбени един в друг. Но по житейския си път срещат бандити. Единият бандит, по прякор Каро, още прилича малко на човек, но останалите са просто гадове. Те искат да заплетат момъка в своите мръсни работи, и загърмяват изстрели. Един. Втори. Трети… Преброих двайсет и седем изстрела…

Толкова увлекателен се стори на Светловидов този разказ, че той прекъсна Хикс на половин дума и телеграфира.

— Достатъчно!

Отпусна се на облегалото на стола и уморено каза:

— Това е човекът.

— Да познахте! — искрено се зарадва Громов. — И вашите първоначални мисли, както забелязах, бяха абсолютно точни: машината лъжеше, а човекът казваше истината. Но сега ще ви запозная с моя помощник и ще разберете, защо той все пак ви баламосваше.

Светловидов си спомни прегърбения жив старец. На лицето му има твърде много бръчки, те току само се събират бързо в хитра усмивка и тогава очите му приличат на мънички зелени точици. Пумпонов не хитруваше в играта и на всички въпроси отговаряше твърде искрено и точно, макар да се криеше под псевдонима Хикс. Той беше много стар и чистосърдечно уверяваше всички, че живее на този свят осемстотин години и от тях ето вече триста и петдесет години помага на професора. „Така де — каза той, — именно толкова съм ги изкарал при броенето. Пък вие извинете стареца за причинената неприятност.“ Той отлично играеше шах и най-много от всичко обичаше филмите. И тъкмо тази му страст го издаде.

Колкото до електронната машина — коварният Игрек, — тя наистина хитруваше, дори бавеше отговора, при смятането в старанието си да обърка питащия.

Но от всички най-много беше доволен от опита професорът. Той се смееше заразително, като си спомняше забавните отговори на Хикс и Игрек, и имитираше и тримата играчи. И наистина, изкусно успя да програмира хитростта на машината!

Оная вечер беше необикновена. Пиха силен чай в кабинета на Гел Иванович и професорът си спомни младите години, когато бил влюбен в морето, когато постъпил матрос на търговски кораб и извършил околосветско плуване. Гостът разказа весели студентски истории. А Пумпонов след чая заведе госта в ателието и заповяда в негова чест няколко песнички на кучешката глава. Тя ни изпя, като отваряше старателно уста и въртеше блестящи стъклени очи, и този малък концерт беше много трогателен — всеки път електронният мозък съчиняваше нова песничка.

После старецът пусна по пода играчките. Костенурки, два лисугера — черен и червен — кръжаха из стаята и слушаха стопанина си, сякаш бяха живи и излизаха с номера пред публиката в зооцирка. Само дългият шнур, който ги овързваше с електрическата мрежа, напомняше, че това са механизми.

С един от тези лисугери, червеният, който приличаше малко на дакс и беше по-палав от черния си събрат, бе свързана една твърде печална история.

Веднъж Пумпонов влязъл в ателието и почнал да тренира лисугера. Той командувал по микрофона и така се увлякъл от съобразителността на механизма, че не забелязал как шнурът оплел краката му. Пумпонов искал да спре лисугера, но за нещастие забравил нужната команда. Той викал на лисугера: „Стига! Достатъчно! Не лудувай! Спри!…“ Лисугерът не обръщал никакво внимание на виковете, продължавал да тича около човека и така здраво стегнал шнура, че клетият човечец не можел да мръдне. Да беше викнал Пумпонов най-простата дума „Стоп!“ — и лисугерът щеше да спре като закован: той се подчиняваше само на тази команда, а дрипи думи дори „стой“ просто не знаеше. Старецът с все по-слаб глас, молил лисугера да спре и с тъга гледал към щекера, в който била включена играчката. Но уви, не можел да стигне до него…

Когато Громов надникнал в ателието, намерил помощника си да лежи на пода в безсъзнание, здраво омотан с шнура. Професорът казал нужната дума и лисугерът веднага спрял. Громов едва успял да свести стареца и той, щом отворил очи, се оплакал: „Колко малко разбира… Работя при вас триста и петдесет години и не съм виждал още толкова глупав лисугер.“ А Гел Иванович отговорил: „Съветвам ви занапред да бъдете по-внимателен. Че така можете или да изобретите нещо, или да загинете.“

… Светловидов така потъна в спомените си, че не забеляза кога в стаята бе влязъл професорът. Познатият глас вдигна госта от креслото.

— Извинете, — каза Громов, — накарах ви да чакате.

— Най-сетне! — зарадва се Светловидов. — Вас съм готов да чакам ако ще и цял живот. Но какво се е случило?