Евгений Велтистов
Електроник — момчето от куфара (4)

Кой е той, шампионът?

В неделя Сироежкин стана рано. Не че имаше някаква неотложна работа. Просто утрото се случи толкова ярко, толкова свежо след нощния дъждец, че би било глупаво да се търкаля в леглото. В такова утро винаги чувствуваш, че ще се случи нещо радостно или необикновено: нали денят ще е дълъг и предълъг и много далеч е часът, когато ще те повикат да спиш.

В съседната стая беше тихо и Серьожка искаше неусетно да се измъкне от къщи. Колкото може по-внимателно хвана стегнатата брава, но тя все пак предателски щракна.

— Серьожа! — майка му го вика от съседната стая. Чула е щракането.

— Какво?

— Иди, моля ти се, за хляб. И не закъснявай за утринната гимнастика.

Гимнастиката е в осем. Свири сигналната тръба! На футболното игрище стои човек в червена фланелка. Това е майсторът на спорта Акулшин, той живее на третия етаж. Стои и чака да се съберат момчетата от всички входове. После бягане, скачане, игра на топка. Както виждате, гимнастиката никак не е скучна и Серьожка няма намерение да кръшка. А пък хлябът — това вече е задължение. Защо да ходи за хляб, когато може да поръча хляб за вкъщи по телефона? Майка му казва така: с възпитателна цел, та той, Серьожка, да не станел мързелив.

— Два хляба ли?

— Да, разбира се. Нали знаеш — чува се зад вратата.

— Сега ще разберем, една минутка! — високо казва Сергей и се хили, като си представя учудените лица на родителите си.

Той хваща телефонната слушалка, набира три нули по ред:

— Ало, бюро справки ли е? Къде мога да купя два пресни градски хляба?

— Къде живеете? — безстрастно пита автоматът.

— Лилова алея номер пет.

След няколко секунди мълчание автоматът със същия тон казва:

— Във вашия жилищен блок има хлебопродавница.

— Благодаря, че ми казахте — едва се сдържаше от смях Сироежкин.

— Какво каза? — вика баща му.

— Че хлябовете са още топли-топли! И вие да не закъснявате за гимнастиката.

— Че ние ни веднъж не сме закъснявали! — в един глас отговарят родителите му и се смеят на Серьожковата шега.

Вярно, на тази гимнастика всички възрастни отиват на драго сърце, дори пенсионерите. Изкачват се с асансьора на десетия етаж и излизат на покрива. Там е като на двор: цветя, храсти, а насред площадката и спортни уреди. Пенсионерите, разбира се, не се вдигат на халките, само клякат и махат ръце. Затова пък Серьожковият баща здравата прави „слънцето“ на лоста и хвърля в коша баскетболната топка.

В този ранен час на двора нямаше жива душа. Нямаше с кого да си побъбри, затова Сироежкин реши да иде на най-далечната хлебопродавница: може да срещне някого или да види нещо интересно…

Серьожка крачеше бавно под сенчестите липи. Отстрани човек можеше да си рече, че е потънал в мисли. Но не беше така. Той си играеше: вървеше по познатата улица и я виждаше като съвсем нова. Тук са посадени дървета, довчера ги нямаше. Тънички, съвсем сиви пръчици, и без листа. Но нищо, скоро ще наберат сила, ще зашумят на вятъра… А ето булдозерите са струпали купчина пръст — изравняват площадката. Докато не са сринали насипа, тук е удобно за криеница… Нейде се чува бумтенето на мотор. Трябва да затвори очи й да познае: автомобил ли е или мотор на хеликоптер? Трябва по-бързо да познае, докато шумът не е ясен. А после да провери познал ли е и да махне на хеликоптера с квадратчетата отстрани.

Долу, зад реката, се вижда оградата на стадиона. Серьожка го гледа, но вижда не стадиона, а каменните стени на римския Колизей. Сега той не е седмокласник в училището на кибернетиците, а храбър гладиатор; облечен е не с панталони и куртка, а с железни доспехи. Реват в подземието дивите зверове. Той трябва да се пребори с тигрите и лъвовете и да ги срази с меча си, за да остане жив. И чувствува тъга, като оня гладиатор, който всеки ден е излизал на арената да рискува живота си…

Не, по-добре стадионът да е не Колизей, а синхрофазотрон! Да, да, той е точно това, синхрофазотрон, най-голямата машина в света — кръгла като цирк, огромна. Вътре в нея вихрено се носят частици, от които е съставено атомното ядро. Разбира се, тези частици изобщо не могат да се видят с обикновено око. Ако атомът имаше размера на футболно игрище, ядрото му ще е колкото една топка. Едва вчера Сергей чу това на урока по физика. Но сега той не е просто Сергей, а физик! Ето, той взема фотоплаките, простреляни от частиците, и под микроскоп вижда следите, прилични на ярки, пухкави звезди. И започва да размишлява: „Чии са тези следи?… Каква частица е прелетяла? Хм, загадъчно…“

Изведнъж го удря в очите слънчев лъч и той забравя, че само преди минута е бил физик. Тъмнеят в далечината стените на Кремъл и ги охранява на високия бряг стрелецът Сироежкин. Минава висок старец с жезъл. Ами че това е самият Иван Грозни! Каква ли заповед ще даде на своя воин?

Грозни се спира и пита спокойно:

— Я ми кажи, приятелю, как да стигна до магазина „Хиляда и една стоки“.

— Н-не зная — разсеяно измърмори Серьожа. — Тоест, какво приказвам!… Зная! Направо, направо и после в ляво.

— Благодаря — каза, без ни най-малко да се учуди, старецът. И тръгна. Бавно. Спокойно. Но вече съвсем не като Иван Грозни…

Двата хляба бяха купени в края на Липова алея. На връщане, за да убие времето, Сергей игра на табели. На пръв поглед нищо особено: прочиташ табелата обратно и ето ти цялата философия. Но при това четене се получават такива странни думи, сякаш си се озовал в друг свят.

Така изглеждаха табелите, отразени в широките витрини. А се произнасяха така:

Тю брей, езика си можеш да счупиш!

Серьожка взе да си спомня филма, който беше гледал съвсем наскоро. Много интересен филм. „Среща на светове“. За антисвета. Започва с това, как една ракета от земята лети, наближава тайнствена планета и пуска за разузнаване летящ робот. Роботът започва да се спуска и изведнъж се взривява, също като атомна бомба. Оказва се, че този антисвят е устроен съвсем обратно на Земята, Слънцето и изобщо на Галактиката: и планетата, и нейните жители, и всичко, всичко останало се състои там от античастици — частици с противоположни заряди. Затова именно странният свят се нарича „анти“, тоест „против“. Това го открили космонавти, които долетели от Земята. „У нас електронът е отрицателен — казва командирът на ракетата, — а у тях положителен. Ако наши и техни частици се сблъскват, става взрив…“ И наистина, интересен е този антисвят: хвърли там един обикновен камък — и взрив, хвърли тояга — взрив, изпусни случайно нещо от ракетата — и пак взрив. Но докато космонавтите във филма разберат къде са долетели, пламва истинска война. Всички в киносалона седят и не мърдат. Нервите им са опънати — така майсторски всичко е заплетено във филма.

И ето какво още е интересно, та затова Серьожка си спомни за този филм. В антисвета всичко е обратно на нашето, дори дясно и ляво: там, където у нас е ляво, у тях е дясно. Жалко, че градовете на антимиряните бяха показани само отвисоко. Не можеш да разбереш дали и те имат табели. А пък сградите им са съвсем съвременни, приличат на пластмасови кълба. И ако и те все пак имат табели, те се четат от дясно на ляво…

Сергей се спря, поразен от откритието си. Той погледна табелите и тържествено произнесе, сякаш четеше заклинание:

За миг всичко наоколо се измени. Той стоеше на антиземя, четеше антитабели и гледаше през студеното стъкло антивитрини. А от стъклото към Серьожка гледаше античовек. Косите му причесани от дясно на ляво, джобът с копчето е от ляво, а часовникът — на дясната ръка.

— Здравей! — каза Сироежкин. — Зная кой си. Ти не си просто моето отражение, а си Ажоьрес. Сега закъснявам за гимнастиката, но друг път непременно ще си поприказваме. Бъди здрав, Ажоьрес!

Сергей помаха с ръка за сбогом и като получи същия жест в отговор, затича към къщи.

— Разбира се, прекалих, дето обещах, че ще си поговорим с него — мърмореше си той, като се върна от антисвета на Липова алея. — И все пак беше хубаво, че срещнах античовек. Почти античовек — добави той, след като помисли малко. — Във всеки случай главата си режа, че сърцето му е от дясната страна…

В двора на футболното игрище лудуваха малчугани. Всичко е ясно: изпуснал е гимнастиката. Хич нямаше да е лошо, ако беше потичал след топката, но какво да сториш, беше го задържал не кой да е, а античовек! И Серьожка, още щом сви зад ъгъла, разбра, че това откритие ще му донесе слава. До крайния вход той забеляза деца. Щом са се събрали, значи обсъждат нещо или си разменят ценности.

Така си и излезе: слушат Витка Смирнов. Витка стои гордо-гордо — вирнат нос, косите му разчорлени.

— Момчета! — каза Серьожка. — Аз току-що видях античовек!

За миг Смирнов се оказа съвсем сам, децата наобиколиха Сироежкин. Той трябваше няколко пъти да повтаря как е чел табелите отзад напред, как си спомнил за антнсвета от филма и видял във витрината Ажоьрес. Излезе, че всички бяха гледали „Среща на световете“, всички бяха забелязали, че в антисвета ляво и дясно са обратно на нашето, но никой дори не се беше досетил, че съвсем близко, буквално на две крачки може да открие нещо като античовек.

Откритието искаше незабавна проверка и затова компанията хукна към улицата да чете табелите по метода на Сироежкин и да се кълчи пред витрините. А Серьожка се затътри към къщи: и в същия момент, когато той сияеше в лъчите на славата, го повикаха от балкона.

Той безропотно изслуша укорите на майка си, нагълта набързо закуската си, отказа се да се вози по реката на крилатия параход (ракета) и се оживи едва когато реши, че непременно ще стане физик и ще изучава антисвета.

Но къде е този антисвят? Къде ще го изучава — на земята или непременно трябва да лети в космоса? И колко далече трябва да лети, и каква ракета ще е нужна, и как да избегне взрива?… Десетки въпроси се завъртяха в главата на Серьожа. Всички те искаха незабавно обсъждане. И Сергей изтича при Вовка Каролков, който знаеше всичко.

„Навярно там от сутринта стърчи Макар Гусев — помисли си Серьожка. — А щом той е там, никакъв разговор не може да се води. Само глупости. Как да се отърва от този Гъсок?“

За всеки случай Сироежкин прибягна към хипнозата.

— Гъсок, стой си в къщи! Гъсок стой си в къщи! — повтаряше той, като се качваше по стълбите на съседния вход.

Ето го! Предчувствието не беше излъгало Сироежкин: Гъсокът стърчеше насреща му. Той се занимаваше на площадката с една тръба, облепена с черна хартия. Като видя съкласника си, Гусев широко се усмихва и каза:

— А-а, Сироежкин, здравей! Виждаш ли тази тръба? Това е телескоп. Увеличава триста пъти. Наше изобретение, на мене и на Професора. Искаш ли, Сироежкин, пръв да видиш звездното небе?

— А къде е Професора? — делово попита Серьожа.

— Сега ще дойде. Ти гледай, докато тръбата е свободна.

Разбира се, в ясен слънчев ден никакви звезди не могат да се видят. Но Серьожа все пак се наведе, долепи око до кръглия отвор. Опари го, ослепи го слънцето. Огнени копия сякаш прободоха окото му. Сергей стоеше до прозореца, мигаше слисано и бършеше с длан стичащите се сълзи. Той искаше да ритне телескопа, но му дожаля за труда на Професора.

— Е, какво видя, а? — ехидно попита Гусев.

— Един пън като тебе! — в яда си каза Серьожка и изтича по стълбите. — Един шмекер като тебе! — викаше и тичаше той. — Не, гъсок! Дебел, много противен гъсок!

Макар не се затича да го гони. Той само показа глава през прозореца и изрева:

— Ще ти дам аз на тебе един гъсок. Само да ми паднеш!

Слънцето светеше галещо. Остро, ароматно миришеше на млада зеленина. Но светът изглеждаше на Серьожа сив и лош. Беше му горчиво, обидно. Той вървеше и си мислеше как да отмъсти на този дангалак, на този як, пълен с коварство Гъсок?

Сироежкин кроеше планове за отмъщение и ги отхвърляше един след друг. Ласо, с което може да се впримчи и върже врагът за някое дърво, нападение в тъмното, дори помощ на приятели — десет здрави юмрука — всичко това не харесваше на Сергей. Оставаше да намери чудодействени капки, които удесеторяват силите на човека, и да извика оскърбителя на бой. Но къде ще намериш рецепта за такива капки?

Изведнъж силни ръце хванаха Сергей и го вдигнаха високо нагоре.

— Ето го! — завика някой оглушително високо. — Вдигайте го нагоре!

Серьожа се съвзе. Видя знамена, спортисти в ярки фланелки и биещи в очи бели букви върху червена лента: ФИНИШ. Някакви хора носеха Серьожа, издигаха го над тълпата и викаха:

— Намерихме го! Намерихме го! Ето шампиона!

Тълпата се обръщаше, правеше път, мъчеше се да разпознае Сироежкин, а той само мигаше с дългите си мигли и въртеше глава.

Някой го хвана за ръка, подържа я, като крачеше редом с него, и учудено каза:

— Пулсът му е нормален! Не сърце, а часовник!

— И не се е запъхтял! — възторжено подхвана друг запалянко. — Дробовете му — като ковашко духало!

— Шампионът… Шампионът… — повтаряха всички наоколо.

Поставиха Серьожка пред един висок и як човек в бял костюм с червена лента на ръкава.

— Как се казваш, момче?

— Сергей Сироежкин! — учудено каза неочакваният шампион.

— Къде живееш, къде се учиш?

— На Липова алея, в училището на кибернетиците.

— Другари! — завика съдията в белия костюм. — Неизвестният бегач е Сергей Сироежкин! Той живее тук, в Октомврийския район!

Тълпата зарева.

— Юнак — каза съдията на Сироежкин. — Поздравявам те!

— А за какво! — учудено попита Сергей.

— Юнак — повтори съдията. — Никога не бива да се възгордяваш. А утре ела в пет часа на стадиона в секцията за лека атлетика. На. — Той извади бележника си, откъсна едно листче и бързо написа нещо. — Тук са адресът и името ми. Ела непременно. Талантът трябва да се развива.

Той се обърна към другите съдии:

— Мисля, че можем да признаем бягането на Сироежкин.

— Аз протестирам! — рязко отвърна съдията с тренировъчния костюм. — Сироежкин го няма в списъците на тима.

— Да се признае! Да се признае! Да се признае! — завикаха запалянковците. — Той е от нашия район!

Съдиите почнаха да спорят, а Серьожка тихо се отдръпна встрани, стиснал в ръка листчето. Приятелски потупваха шампиона по рамото, подхвърляха му бодри възгласи, някой му пъхна сладолед в ръката. Възхищаваха му се като на истинско чудо.

А на чудото му беше твърде неудобно. Чудото все още нищо не разбираше. Чудото избра в шумната тълпа един спокоен дебелак с бастун и плахо го попита:

— Какво се е случило?

— Не, вижте само какъв човек! — високо каза дебелакът и стресна Серьожка. Нямаше къде да бяга. Наоколо му вече стояха като плътен обръч запалянковците. — Той дори не разбира какво е сторил — продължаваше дебелакът, като чукаше по асфалта е бастуна си. — Талантлив и с чиста душа!… Ето това е — човекът се наведе към Серьожка, — нашият район губеше щафетата от съседите. Ние вече решихме, че всичко е свършено. Оставаше последният етап от четиристотин метра. Нашият стои, чака щафетата, а съперникът вече бяга, само петите му се мяркат. И изведнъж отнякъде довтаса ти! Грабна от нашия нескопосник щафетата, настигна първия, задмина го, разкъса лентата и изчезна. Просто късмет, че живееш в нашия район. — Човекът изведнъж махна с бастуна и завика: — Да се признае бягането на Сироежкин!

— Да се признае!!! — подхванаха хората наоколо.

Серьожка пъхна листчето в джоба си, неусетно се измъкна от тълпата и хукна с всички сили. Той не знаеше защо бяга от ярките знамена и шумните запалянковци, но не отиде при главния съдия и не обясни грешката. Всички произшествия от сутринта — решението му да стане физик, слънчевият удар в окото, жаждата за отмъщение, неочакваната слава, — всичко се завъртя в главата му и го гонеше напред. Може би сега той наистина можеше да постави нов рекорд. Само сърцето му тупаше като разтропано махало на часовник, а от дробовете му се изтръгваше някакво странно свистене.

Той скочи на стръмния бряг на реката, падна на тревата и дълго лежа неподвижно, със затворени очи, заслушан в ударите на гърдите си, като поемаше въздуха с уста. Поотдъхна си, обърна се по корем и наблизо в храстите забеляза синя куртка. Куртка като куртка, най-обикновена куртка. И все пак нещо в тази куртка безпокоеше Сироежкин. Нещо черно, мъничко, блестящо стърчеше под синята куртка. Серьожка се вгледа внимателно и ококори очи: беше малък електрически щепсел за включване в електрическата мрежа.

Сергей никога досега не беше виждал куртка, от която да се подава такава необикновена опашка. Затова тихичко припълзя до храста, внимателно взе щепсела и го дръпна към себе си. Куртката трепна и замърда. От храста право срещу Серьожка се изпречи едно много познато момче.

Не, съвсем непознато! Беше някакъв чужд човек. Но този „някакъв“ приличаше съвсем на Сироежкин. Сергей го гледаше с широко отворени очи и му се струваше, че самият той беше излязъл сега от храста и се чуди на нахалника, който го беше дръпнал за куртката. А момчето в синята куртка, жив двойник на Серьожка, също застана на място и гледаше с очи Сироежкин. На лицето му не се отразяваше нищо — ни учудване, ни усмивка. То беше съвсем спокойно.

— Твой ли е този щепсел, тоест тази вилка? — каза най-сетне Сергей, като се опомни.

— Да — отвърна момчето в синята куртка с един въздрезгав глас.

— А защо ти е? — пак попита Сергей и чу страшен отговор:

— Аз се храня с електроенергия.

— Ти… — Сергей помълча малко. — Ти… робот ли си?

— Не, аз съм Електроник — пак така спокойно каза момчето.

— Но не си ли човек?

— Да, не съм човек.

Те седяха на тревата съвсем близо един до друг и мълчаха. Серьожка неусетно разглеждаше съседа си: „Какво пък, нека си има шнур и щепсел — мислеше си Сергей. — Поне може да се говори с него спокойно, по човешки, не като с оня Гъсок…“

И изведнъж Серьожка се досети.

— Слушай, ти ли бяга толкова бързо и надмина всички? — развълнуван, попита той.

— Аз.

— Ти знаеш ли, че ние с тебе много си приличаме…

— Това съвпадение е обусловено от математически закони — обясни момчето в синята куртка и Серьожка изведнъж се успокои от неговата разсъдителност.

— И ти ли забеляза това?

— Да, забелязах.

— Знаеш ли, мене ме сбъркаха с тебе. А пък истинският шампион си ти!

— Може би съм шампион — съгласи се събеседникът на Серьожка. — Но аз никак не исках това.

— Не си искал? Ама че чудак!

— Краката ме носеха напред — продължаваше странното момче, — не можех да се спра. Затова по-вероятно е да не съм шампион.

При тия думи Серьожка скочи, взе да разказва как спорели съдиите, как го подхвърляли във въздуха и го носели на ръце. Момчето в синята куртка също стана и внимателно гледаше Сироежкин. Лицето му беше все така спокойно и неподвижно. Не, той не завиждаше на неочакваната слава на Серьожка, никак не завиждаше.

— Никога не съм виждал някой да бяга толкова бързо! — възхищаваше се Сироежкин. — Ако съдиите не бяха си отишли, щях да те заведа при тях и да кажа: ето кой установи световен рекорд! Електроник! А пък аз съм просто Сироежкин…

— Сироежкин ли? — с дрезгав глас попита Електроник.

— Ах, да!… Ние още не сме се запознали. — Сергей подаде ръка. — Наричай ме Серьожка.

— Серьожка Сироежкин — бавно повтори, сякаш да запомни името, Електроник. Дясната му ръка внимателно хвана пръстите на Сироежкин и ги стисна толкова силно, но Серьожка изпищя.

— Извинявай, Серьожка. — Електроник погледна дланта си. — Така съм програмиран, с такава сила да стискам ръката на приятеля си.

Сергей подскачаше и духаше на пръстите си. Той не се обиди ни най-малко, напротив — зарадва се.

— Нищо! Това дори е много хубаво! Не намалявай силата си. Тя ще ни дотрябва… Разкажи за себе си. Тука ли живееш?

— Не, току-що днес пристигнах.

— Тогава ще ти покажа града! — зарадва се Сергей. — Първо ще идем на цирк, ще си купим сладолед и ще изядем по четири кофички.

— Аз не ям нищо — каза Електроник.

— Съвсем забравих! — Серьожка махна с ръка и чистосърдечно съжали приятеля си — Не ти е провървяло. Сладоледът е къде по-вкусен от електрическия ток! От ягодовия мога да излапам наведнъж четири кофички.

— И аз съм лапал. Предмети… Когато съм показвал фокуси — уточни Електроник.

— Фокуси ли? Чудесно! Непременно ще ми покажеш!

— Добре, ще ти покажа.

Така си приказваха весело и вървяха към парка. И всички, които ги срещаха, ги изпровождаха с поглед: не на всяка крачка се срещат близнаци, които да си приличат толкова много.