Евгений Велтистов
Електроник — момчето от куфара (2)

Куфарът с четирите дръжки

В една ранна майска утрин до хотел „Дъбчетата“ спря светлосив автомобил. Отвори се вратата и от колата изскочи човек, захапал лула между зъбите си. Като видя приветливите лица и букетите цветя, той смутено се усмихна. Този човек беше професор Громов. Почетният гост на конгреса на кибернетиците пристигна от Синегорск, сибирско градче, научен център, и както винаги реши да отседне в „Дъбчетата“.

Директорът на „Дъбчетата“, организирал тържественото посрещане, се зае с багажа. От зиналата паст на багажника стърчеше закръгленият край на голям куфар.

— Ъ-ъ, дори такъв мъжага като вас не може го вдигна — каза професорът, като забеляза, че директорът наднича в багажника. — Куфарът е много тежък.

— Нищо — отвърна директорът. Той прегърна куфара с мускулестите си ръце и го сложи на земята. Лицето му се зачерви. Куфарът беше дълъг, черен, с четири дръжки. По форма напомняше калъф на контрабас. Но надписите определяха точно съдържанието му: „Внимателно! Уреди!“

— Виж ти… — поклати глава директорът. — А вие как сте се справили с него, професоре?

— Повиках четирима носачи. Пък аз ръководех, — каза Громов.

— Запазихме ви същата стая. Не възразявате, нали?

— Чудесно. Много съм ви благодарен.

Директорът и трима помощници хванаха дръжките и отнесоха куфара на втория етаж. Професорът се изкачи след тях и е удоволствие огледа синкавите стени на стаята, удобната мебел, малката работна маса до широкия, колкото самата стена прозорец. Той усети, че в стаята мирише на бор и се усмихна.

Директорът натисна едно бутонче до вратата:

— Не е само боровият аромат. Ако искате, можете да си изберете мирис на цъфнала ливада, на теменужки, дори на студен ден. Това са бутоните за генератора на ароматите. За настроение.

— Всичко е чудесно, настроението е отлично — успокои го професорът.

— Така си и мислехме. Моля разполагайте се, почивайте си. — И директорът си излезе.

Професорът отвори прозореца. Заедно с шумоленето на листата в стаята влезе утринният ветрец и се заплете в прозрачните пердета. Под прозореца растяха здрави дъбчета, слънчевите лъчи се промъкваха през рошавите им калпаци и лягаха на светли петна върху земята. По-надалеч съскаха автомобилни гуми. Над дърветата избръмча малък хеликоптер — въздушно такси.

Громов се усмихна: никак не можеше да свикне с тези хеликоптери и пътуваше в обикновени таксита. Той видя, че градът се е разраснал и разхубавял. От гарата пътуваха покрай километрични цветни лехи, в безкраен коридор от зелени дървета, застанали неподвижни като при почетен караул. Накъдето и да погледнеш — все нещо ново: брезова горичка, редица стройни борове, ябълки и вишни в бяла премяна, цъфнали люляци… Градини висяха и над главите, по покривите на сградите, защитени от лошото време с прозрачни подвижни куполи. В междините на прозорците, които опасваха сградите като бляскави ленти, също имаше зеленина, увивни растения се бяха вкопчили в камъка и бетона.

— Дъбчетата подраснали — каза професорът, като гледаше през прозореца.

Да, много години не беше идвал в този град.

Той се наведе над куфара, отключи го, отвори капака. В куфара, върху мек синкав найлон, лежеше, изтегнато от глава до пети, момче със затворени очи. Изглеждаше дълбоко заспало.

Няколко минути професорът гледа заспалото момче. Не, ни един човек не би могъл изведнъж да се досети, че пред него е кибернетично момче. Чип нос, перчем на темето, дълги мигли… Синя куртка, риза, летни панталонки. Стотици и хиляди такива момчета тичат по улиците на големия град.

— Ето че пристигнахме, Електроник — меко каза професорът. — Как се чувствуваш?

Миглите трепнаха, отвориха се бляскави очи. Момчето се вдигна и седна.

— Чувствувам се добре — каза то с пресипнал глас. — Наистина малко ме разтресе. Защо бе нужно да лежа в куфара?

Професорът му помогна да излезе, почна да оправя костюма му.

— Сюрприз. Ти трябва да знаеш какво е сюрприз. Но за това ще си поговорим после… А сега една необходима процедура.

Той постави Електроник да седне на стола, извади под куртката му мъничък електрически щепсел на еластичен, разтегаем шнур и го постави в щекера.

— Ой! — дръпна се Електроник.

— Нищо, нищо, потърпи малко — успокоително каза професорът. — Това е необходимо. Днес ти ще се движиш много. Трябва да се подсилиш с електрически ток.

Професорът остави Електроник, отиде при видеотелефона и набра някакъв номер. Светна синкавият екран. Громов видя познато лице.

— Да, да, Александър Сергеевич, вече съм тук — весело каза Громов, като изпускаше кълба дим от лулата си. — Самочувствието ли? Превъзходно!

— Не ща — чу се зад гърба му пресипналият глас на Електроник. — Не мога така…

Професорът заплаши Електроник с пръст и продължи:

— Елате… Чакам ви… Предупреждавам, че ви чака сюрприз!

Екранът изгасна. Громов се обърна, за да попита момчето защо капризничи, но не успя. Електроник изведнъж припна от стола, изтича до прозореца, скокна на него и полетя надолу от втория етаж.

Следващият миг професорът беше до прозореца. Той видя как се мярка между дърветата синята курткичка.

— Електроник! — извика Громов.

Но момчето вече беше изчезнало.

Поклащайки глава, професорът извади от джоба очилата си и се наведе над розетката.

— Двеста и двайсет волта! — В гласа му прозвуча тревога. — Какво направих! — И хукна към вратата.

Като тичаше по стълбите, професорът забеляза учуденото лице на директора и успокоително му махна с ръка. Сега не му беше до обяснения.

До тротоара беше спряло такси. Громов дръпна изведнъж вратичката и се свлече на седалката. Като си поемаше дъх, каза на шофьора:

— Карай! Трябва да догоним момчето със синята куртка!…

… Така започнаха необикновените събития, които въвлякоха във водовъртежа си доста хора.