Евгений Велтистов
Електроник — момчето от куфара (13)

Тримата пазители на теоремата

В дъното на парка, съвсем близо до изхода за Липова алея, имаше малка окъртена естрада с пожълтял екран. Много рядко тук прожектираха кинопрегледи и затова раковината на естрадата беше уютно убежище за всички малчугани. Вчера тук изчакаха да мине преследването на избягалият от зрителите фокусник и неговият приятел.

Серьожа се качи на естрадата, изтегна се на грапавите дъски. Ех, че волен живот! На училище не ходиш, домашни не пишеш. Електроник и без туй знае всичко. Ако щеш — гледай небето през пролуките на покрива, ако щеш — мечтай за каквото ти се иска, ако щеш — скитай из парка.

Той полежа по корем, прозина се, обърна се на гръб, почна да брои дъските на козирката. Един слънчев лъч се провря през пролуката и до момчето на пода легна светло петно. Серьожка извади от джоба огледалцето си, насочи слънчевото зайче към сенчестия ъгъл. Зайчето се плъзна по старите дъски, разтревожи паяците в паяжината, заподскача по екрана.

Изведнъж зайчето изчезна. Току-що беше спряло върху сиво-жълтото платно и взе, че изчезна. Лъчът от огледалцето се беше устремил като блестящ меч към екрана, а светло кръгче нямаше, сякаш лъчът беше пробол платното.

Серьожка пак отрази слънцето и пусна зайчето в долния ъгъл на екрана. Зайчето подскочи, подскочи и след миг пак изчезна. Сякаш го беше покрила мека невидима ръка.

С лъч, все още насочен към същото място, Серьожка с туптящо сърце отиде до самия екран и изведнъж се обърна, усетил, че някой стои зад гърба му.

Видя едно момиченце с тънка плитчина. Момиченцето държеше кошничка, покрита с парцалче.

Сироежкин зина от учудване и си помисли как момиченцето е могло да се окаже зад гърба му, но то превари въпроса:

— Дядо ми улови твоето зайче. — Момиченцето се наведе към Серьожа и доверително каза: — Той е най-добрият ловец на слънчеви зайчета в цялата ни страна.

Серьожа зина още по-широко, но пак не можа нищо да попита, защото кой знае откъде се появи сивокос дядо е голям сак. Дядото държеше нещо лъскаво, блестящо, огненозлатисто. Не можеше да се види този блясък, така режеше в очите.

Серьожа примижа, прикри очи с длан и през пръстите видя уловеното. Момиченцето не го беше излъгало: дядото носеше огнени зайчета, хванал ги за дългите уши! Приличаха на слънчеви.

— Благодаря, сине — добродушно каза дядото. — Ти донесе на ловеца сполука, макар че ме накара да потичам. Но време е да си вървим. Искаш ли да ни изпратиш? Ще се намериш в град, какъвто досега не си виждал.

— Да, да… — занима Серьожа. Много му се искаше да види този град, където живеят ловци на слънчеви зайчета.

Те вървяха през гората.

Серьожа въртеше глава и учудено гледаше дърветата. Странна беше тази гора. Уж обикновени ели, брези, борове. Но стъблата им не са кръгли, а като линийки. И клонките им растат само отстрани — от дясно и от ляво.

— Вече е близко — рече старецът. — Ето го просвета, а там е и градът.

Пътят, прав като стрела, напусна гората и се превърна в градска улица. От двете страни на улицата — обикновени къщи. С триъгълни покриви, с квадратни прозорци и правоъгълни врати. Вървяха хора, движеха се автомобили.

Още с първите крачки смътно чувство на тревога обзе Серьожка. Едни пешеходци той виждаше само отпред и отзад и не забелязваше как минаваха край него. Други можеше да види само отстрани, а отдалеч приличаха на тънки пръчици или на чертички.

Старецът го повика:

— Е, синко, разходи се с Аничка по улицата, пък аз ще си ида в къщи. Ти носиш щастие. Може и на внучката да донесеш сполука.

— Да вървим ли? — попита Анка и тръсна кошничката. — Ти наистина ли носиш щастие? Че много дни нямаме никакви купувачи…

— А какво продаваш? — запита Серьожка. — Бонбони ли?

— Не-е — поклати глава Анка, — у нас бонбони не продават. В тази кошница има усмивки.

— Усмивки ли? — усмихна се Серьожка. Честно казано, на него съвсем не му беше весело.

— Гледай!

Анка дръпна кърпичката от кошницата и Сергей замижа от нетърпимия блясък.

— Тези усмивки дядо ти прави от кожите на зайците — продължи момиченцето. — Мислех, че си се досетил. Само че малко ги купуват.

И тя се обърна към един странен минувач:

— Купете си усмивки! Много са евтини. Усмивка обикновена — печална, тъжна. Усмивка за всички — за деца, за възрастни. Каквато си искате. Купете си, купете си!…

Но никой не желаеше да си купи слънчева усмивка. Минувачите отминаваха, като махаха празните си чанти. Те не забелязваха Анка и нейната златна кошничка. Лицата им бяха съсредоточени, движенията им отмерени, очите им устремени напред. Дори кучетата изтичваха мълчаливо, тайнствено, като сенки.

И изведнъж Сироежкин се досети: виж каква била работата, тук всичко е плоско!

Той погледна внимателно улицата. Беше плосък град: автомобили, къщи, фенери, дървета, жители, дори кучетата — всичко, всичко е плоско като баница, като дъска, като стена, сякаш е изрязано от картон или хартия. Дори момиченцето Анка, което стои до него, и то е плоско. Има само една плитчица. Как по-рано не е забелязал!

А ето, важно върви човек с грамаден корем. Навярно се мисли за дебелак. А всъщност, ако го погледнеш отзад, е по-тънък от игла.

Серьожка не се сдържа, засмя се на глас: колко тесен стол е нужен на този дебелак. А легло — по-тънко от линийка! А какви сандвичи дъвче? Цигарена хартия, а не сандвичи.

Той се смееше до сълзи и не забелязваше как Анка застана нащрек, как се спряха минувачите, как се събра малка тълпа. Плоските хора гледаха строго веселото момче и си подмятаха сърдито:

— Колко е невъзпитан! Току-що се бях съсредоточил и изведнъж този ужасен смях. Той обърка всичките ми сметки.

— Да, ей такива пречат на спокойното течение на мислите.

— Винаги съм казвал, че за прекалено палавите деца трябва да се отвори училище с усилена програма по чертане.

— И още вечно ти се плете в краката това момиченце? На кого са дотрябвали тези глупави усмивки?

— По-тихо! — изплашено викна някой. — Идат пазителите на теоремата.

Тълпата млъкна, отдръпна се и стори път на три важни фигури.

В кройката на дрехите им можеха да се различат три квадрата и триъгълник и все пак те не си приличаха. Единият от тях, с квадратна глава и остри очи, беше облечен в старомодна професорска тога. Вторият, нисък на ръст, носеше на главата си огромен цилиндър, пъхнал ръце в джобовете и стиснал под мишница чадър. Последният вървеше през тълпата, вдигнал ръце към небето, сякаш предупреждаваше за нещо. Така изглеждаха тримата пазители на теоремата, които бавно се приближаваха към Серьожа.

Честно казано, в този момент Сергей се поуплаши. Много строг вид имаха тези пазители.

Тримата се спряха пред момчето и го заразглеждаха мълчаливо. После оня, който беше с професорската тога, каза с неочаквано писклив глас:

— Стана ни известно, че ти нарушаваш реда, установен от незапомнени времена в нашата страна. Знаеш ли, чужденецо, че се намираш в Страната на двете измерения?

— Да — кимна Серьожа.

— Известно ли ти е — продължаваше да пищи пазителят, — на какво е равна сумата от квадратите на катетите?

— На квадрата на хипотенузата!… — измърмори момчето.

Пазителите се спогледаха.

— Не е чак толкова глупав, колкото изглежда — забеляза джуджето с огромния цилиндър.

Серьожка огледа тримата пазители и взе да си припомня къде беше виждал тези триъгълници и квадрати. Да, разбира се, на черната дъска! Рисувал ги беше Таратар Таратарич!

— Питагоровата теорема! — изрече на един дъх той.

— Знаеш това име?! — учуди се пазителят с вдигнатите ръце. — Предупреждавам: произнасяй го с по-голямо уважение! Защото всичко, което виждаш наоколо, е създадено въз основа на това безсмъртно откритие…

Важниченето на пазителите и техният възвишен тон вече отегчиха Сироежкин. Докато пазителят с вдигнатите ръце четеше наставленията, нашият математик мислено го обърна надолу с главата и се засмя високо.

— Какво смешно намери в нашите думи? — строго попитаха пазителите.

Тълпата заканително загълча. Не, не биваше да ги дразни.

— Не обръщайте внимание — каза Сироежкин. — Аз винаги се смея така, когато си спомня за Питагоровите гащи.

— Поясни мисълта си.

— Е, така най-лесно се запомня теоремата… Питагоровите гащи са равни от всички страни!

— О! — възкликнаха в един глас и тримата пазители. — Тази формулировка е неизвестна дори на нас!

Те извадиха от джобовете си тебешир и почнаха да чертаят фигури на асфалта. Никой вече не обръщаше внимание на Серьожка. Тълпата следеше движенията на пазителите.

Серьожа отиде при Анка, похвали се:

— Виж, че им отворих работа. Дай ми за награда една усмивка.

Момиченцето го гледаше като вълшебник. То машинално пъхна ръка в кошничката и подаде на Серьожка блестяща усмивка. Серьожа я помаха във въздуха и каза важно:

— Нека тия си мислят до утре. Да идем в нашия двор. У нас там всичко е съвсем друго. Ще играем на топка, истинска, кръгла, а не плоска. И котките ни са пухкави и меки. А кучетата! Нима имате такива кучета? Ти само да видиш как Бясната колбаса лови опашката си, ще си умреш от смях! И аз, от мен да мине, ще те запозная с Електроник.

— Аз много искам, да играя с кръгла топка — въздъхна Анка. — Много искам да погаля пухеста котка. Но не разбирам какво значи „кръгла“. Навярно никога не ще мога да видя кръгло и пухкаво! — И Анка заплака.

В този момент при тях дойдоха тримата пазители.

— Кажи, чужденецо, откъде си дошъл? — строго попита джуджето с цилиндъра.

Серьожка за минута се замисли. Да каже: от Липова алея? Няма да го разберат. И той отговори:

— От Земята.

— Надявам се, щом сме намерили общ език — продължи пазителят, — че вашата Земя прилича на Страната с двете измерения? И тя ли е голяма и плоска?

— Тя е много голяма, по не е плоска, а кръгла — чистосърдечно каза Сироежкин. — Това, дето разправят, че Земята била плоска, са бабини приказки.

Тълпата смаяно въздъхна.

— Ти се заблуждаваш, момче! — сурово рече пазителят с вдигнатите ръце. — Нали ти, който ни подсказа оригинални решения на Великата теорема, няма да твърдиш, че на вашата Земя сумата на ъглите на триъгълника не е равна на сто и осемдесет градуса?

Въпросът малко озадачи нашия математик. Той знаеше добре, че сумата от ъглите на обикновения триъгълник е сто и осемдесет градуса. Но на Земята? Той си представи голям глобус и построи на него триъгълник с връх на Северния полюс и основа на екватора. Оставаше да сметне на какво е равна сумата на ъглите му.

— Сметнете сами! — каза Серьожка. — Ето ви Земята. Той извади от джоба си една копейка.

— Нали казах, че е плоска — поучително забеляза пазителят, като видя копейката.

— Това още не е Земята! — предупреди момчето. — Нима мислите, че целият свят е построен по една теорема?

Сироежкин клекна, постави копейката по ръб и лекичко я чукна по самия край с нокът. Копейката се завъртя на място и образува блестящо клъбце.

— Ах — викна Анка, — колко е красиво!

— Той е измамник! — завикаха от тълпата. — Обърнете внимание как не си прилича от различните страни.

— Да, да, той е съвсем друг, когато се обръща! — подхванаха сърдити гласове.

— Той иска да ни баламоса! Погледнете внимателно чертежа. Теоремата на Великия пазител представи като гащи, които от всички страни са равни.

От нейде изскочи едно чевръсто, прегъващо се на две човече и зашептя нещо на тримата пазители:

— Опасен размирник!… Той уговаряше момиченцето да играе с него на кръгла топка и пухкава котка, каквито в природата не съществуват. Трябва да му видим сметката.

— Бягай! — пошепна Анка на Сергей и подхвърли високо кошничката с усмивките.

Сноп от слънчеви искри излетя от нея и за миг ослепи тълпата.

Серьожка хукна да бяга. Той не гледаше къде върви и тичаше стремглаво по улицата, като блъскаше плоските фигури. После кривна и хукна направо — през плоските къщи. Те трещяха и се чупеха, вкопчени за дрехата на момчето. А подир него тропаше с крака потерята.

Ето и гората — ограда от линийки. А тя трещи и се чупи. Не гора, а суха трева. Още няколко метра и той е спасен. Ще се шмугне в истинския парк, където ходят истинските хора, където го чака Електроник.

Някой хваща Сергей за ръка и той пада. Здраво стиска очи, чака какво ще стане по-нататък. Пак някой го дърпа за крака. Сергей отваря едното си око и вижда Електроник.

— Електроша! — радостно вика Серьожа и скача. — Ти ме спаси!

— Не преувеличавай — казва Електроник. — Аз получих истина, точка по рисуване и билет за цирка.

Те стоят вътре в естрадата, зад екрана. Сергей с учудване върти в ръцете си синьото билетче и нищо не разбира.

— Сега ще ти разкажа как мина всичко — казва приятелят му. — Но първом да си купим бонбони.

— Защо ти са бонбони?

— Как защо? Нали отиваме на цирк.