Реймънд Фийст, Стив Стърлинг
Джими Ръчицата (19)

Глава 18
Магия

Бурята бушуваше.

— Мег! — изрева нечий глас пред колибата.

Гръмотевицата изтътна и блясъкът на мълнията се процеди през летвите на кепенците. Дъждът съскаше в сламата на покрива, но тя беше дебела и не пропускаше.

Джими — точеше камата си — вдигна глава и наостри уши. Джарвис вече беше заметнал наметалото на раменете си.

— Мег! — отново извика гласът, този път тънък като на момче.

Джарвис отвори вратата — и момчето залитна вътре. Джими реши, че е с година-две по-голямо от него, с лице, обсипано с младежки пъпки, които поне на него му бяха спестени засега, слава на Банат, бога на крадците. Момъкът беше подгизнал от поройния дъжд и дишаше задъхано, сякаш беше тичал мили наред, без да спира — нещо, което издаваше и калта, с която се беше оплескал чак до кръста.

— Влез, Дейви — изръмжа колибарят. Мег вече наливаше една глинена чаша с нещо горещо и ухаещо на билки от котлето, което държеше до огнището. — Какво търсиш навън в такава нощ?

Щом видя двамата непознати, момчето спря. Джими му се усмихна и тикна камата в канията на колана си; светлината на огъня заигра по фината резба на предпазителя на рапирата му.

— Пътници — обясни домакинът. — Е, Дейви, момчето ми, защо си дошъл да викаш Мег? Болен ли е някой, или на някоя й е дошло времето?

После се обърна към Джарвис и младия крадец:

— Тоя е Дейви, син на Таел от „Бодливата зеленика“. Не за първи път Мег я викат в такава мръсна нощ.

— Двама от войниците на барона — успя да каже Дейви, след като отпи от билковия чай и се успокои. — Пребити! Пребити и голи, в конюшнята.

— Пада им се — изръмжа колибарят. — Да гноясат дано, мене ако питат.

— Майка ти може да се оправи с отоци и да намести счупена кост — каза Мег и още докато говореше, отиде при леглото и издърпа друг сандък, дъсчен и обшит с кожа. — Какво друго им има?

Дейви погледна мъжете, запристъпва нервно от крак на крак и накрая избълва:

— Излязоха през вратата и казаха, че… някаква курва ги прилъгала до конюшнята, а сводникът й ги пребил!

Колибарят се навъси още повече.

— Виж ти. В „Бодливата зеленика“ няма леки жени.

— Така казват те — настоя Дейви. Пъпчивото му лице стана още по-грозно, щом се изчерви. — И… ами, дрехите и оръжията им ги няма, и косите и брадите им са остригани, и са отъркаляни и оцапани с тор, и… и…

— Хайде, казвай, момче!

— И някой им е напъхал шишарки в задниците! И на двамата!

Мег закудкудяка от смях. Мъжът й зяпна невярващо, след което и той нададе вой, преви се на две и взе да залита и да се блъска в стените.

— Ох-ох, колко пъти съм искал да го направя това на тия надути кучи синове! Ха, ха, ха! Сега с месеци ще има да сядат кротко-кротко, ох-ох! Много ще внимават, като клякат в нужника, хе-хе-хе!

Дейви се ухили смутено, но май и той си беше стегнал задника.

Джими също се изкиска. „Май е по-смешно да го чуя, отколкото да го видя. Все пак няма да е лошо да чуя същото за Джоко Радбърн или дел Гарза, или за шефа им.“

— А ония момичета ги няма — продължи Дейви.

— Какви момичета? — попита рязко Джими.

— Ония, дето дойдоха с една двуколка от Ландсенд някъде по вечеря — отвърна момчето. — Едни таквиз хубавички, като на картинка.

— Флора! — възкликнаха Джими и Джарвис едновременно.

— Едната куцукаше — добави момчето.

— Лори! — възкликна Джими.

Стомахът му се сви, а Джарвис Коу изруга тихо на някакъв непознат език. Двамата с Джими се спогледаха.

— Чашата преля — каза навъсено Джарвис.

Джими кимна и навлече наметалото си. Дръпна качулката над главата си и си помисли с горчивина докъде го бе довело новото „чувство за отговорност“ на Флора. Пак го бе накарала да си натика главата в нужника.

— Няма време за хитрини — рече той.

— Никакво — отвърна Коу. Излязоха от топлата задимена колиба.

Джими настръхна. Не беше от дъжда и студения вятър. Беше от мисълта, че Флора и Лори са там.

 

 

Брам вдигна рязко глава, сепнат в неспокойната си дрямка. Навън гърмеше и мълнии святкаха през високия тесен прозорец — твърде малък, за да се провре човек през него, а и с решетки, дори да не беше окован.

Не беше времето за жалкото парче хляб, което му носеха — досега щеше да е премалял от глад въпреки храната, която му оставиха децата. Не беше часът и за смяна на ведрото за нужда. Но въпреки това чу как изстърга ключът в ключалката и след миг примижа срещу светлината на фенера, вдигнат високо в ръката на ключаря — ламаринен цилиндър, изрязан, за да пропуска пламъка на свещта само в една посока.

После лъхна вятър и фенерът угасна, остана само струята лютив дим. Ключарят изруга, наемниците зад него също.

— Ами запали го де — изръмжа някой. — Трябва светлина.

Брам се усмихна. Вече не усещаше смразяващия страх, който лъхваше понякога в тази стая. По-скоро долавяше нещо, което излъчваше ярост — но не беше насочена към него и по някакъв начин го караше да се чувства стоплен и защитен, колкото и налудничаво да беше. Напомняше му за майка му.

Фенерът светна и пак угасна. След миг го запалиха пак и трима въоръжени мъже пристъпиха към Брам. Единият носеше чук и длето.

— Без номера — каза най-едрият. Брам го позна от боя при брода и се намръщи. Мъжът се ухили. — Лорд Бернар каза, че не можем да те убием. Но можем да те набием, нали? Никой не казва, че трябва да си със здрави крака и ръце, нали така?

Навлече върху главата му чувал и стегна връвта болезнено силно. Младежът изохка, вдиша сладникавата миризма на овеса, с който бе пълен доскоро чувалът, и закиха безпомощно.

— Пълна глупост — рече един от наемниците. Брам вече нищо не можеше да види, само усещаше грубите ръце, които го бутаха. — Защо да не оставим веригите?

— Нещо за студено желязо спомена магьосникът — отвърна друг глас: на Мършавия, дето приличаше на пор.

Чукът удари, белезниците се смъкнаха и Брам въздъхна облекчено. Но веднага прехапа устни да не изреве, щом грубо дебело въже се впи в ожулените му от желязото китки. Краката му обаче си останаха свободни и за миг той се изкуши да изрита някой от тримата.

„По-добре недей. Изчакай подходящия момент. Където и да ме водят, няма да е по-лошо от тази стая с невидимите духове, дето се вихрят из нея“.

Когато го повлякоха навън, чу неуместен звук: подсвирване на глумче, малките птичета, гнездящи в живите плетове на село.

Ухили се под зеблото. Миналото лято беше учил малкия Рип да свири така. Имаше си повече приятели, отколкото подозираха похитителите му.

 

 

Лори едва се сдържаше да не се почеше по крака. Сърбеше и болеше — сърбежът показваше, че кракът зараства, но още не се беше изцерил и ако го почешеше по-силно, раната можеше да се отвори.

„Брам“, помисли си тя. „Рип“. Беше готова на всичко.

— Дано и Джими да е тук — нервно прошепна Флора.

— Никой не го е виждал — каза Лори.

— Няма и да го видят, ако той не иска — отвърна Флора. — Но ние трябва да направим нещо.

Мълнията светна отново и очерта мрачните контури на замъка на фона на нощното небе. Дъждът шуртеше. Тя примижа и се вгледа напред.

— Виж! Там свети! Ей там, в кулата на ъгъла.

От тесните прозорци горе наистина струеше треперлива жълта светлина.

— Е, значи няма как да ни забележат оттам — каза Флора.

Продължиха към замъка. С всеки миг ги обземаше все по-голямо безпокойство.

— Нещо не е наред тука — прошепна Флора.

— Може би трябва да потърсим Джими?

— Права си — отвърна Флора и тъкмо се канеше да обърне двуколката, когато и хрумна нещо. — Чакай малко!

— Какво?

— Ти наистина ли искаш да се откажем да търсим Брам?

— Е, не точно да се откажем, но…

— Да го поотложим мъничко?

— Да, точно това ще направим — съгласи се Лори. — Пък и времето сигурно ще е по-добро утре, по-добре ще виждаме и… — Забеляза странната физиономия на Флора и млъкна.

Челото на Флора се беше набръчкало и тя беше стиснала челюсти, сякаш се мъчеше да не изкрещи.

— Проклятие! — каза тя и шибна коня с юздите.

Стигнаха до обкованите с желязо порти и малката стаичка, иззидана до тях. Стената, обикаляща имението, беше висока само шест стъпки, макар и увенчана с шипове; явно бе построена много по-късно от замъка, по-скоро като преграда за добитък, отколкото за отбрана.

— Какво би предпочела да правиш точно сега, вместо да влезеш тук?

Лори се притисна назад в кожената седалка, сякаш й се щеше да е колкото може по-далече от вратата.

— Каквото и да е, стига да е друго.

Флора кимна енергично.

— Точно така. Мисля, че току-що се блъснахме в една от онези прегради, за които богатите плащат понякога на стария Албан.

— Кой е Албан?

— Един магьосник — отвърна Флора. — Слагаш го това нещо, дето се казва „преграда“, около нещо, в което не искаш хората да влизат, и те си намират причини да не искат да влизат, все едно че на самите тях им е хрумнало.

— Разбирам — каза Лори. — Но нямаше ли да е по-добре, ако първо намерим Джими?

— По-добре щеше да е — отвърна Флора и й подаде юздите. После слезе от двуколката, стиснала торбичката с прашеца, дето събаряше мъжете като юмрук, и тръгна към стаичката за стражите. — Но ако го намерим, ще си намерим други причини да не влизаме. Точно сега ми се ще да съм навсякъде другаде, но не и тук, а това ми подсказва, че трябва да съм точно тук.

Лори не я разбра съвсем, но попита:

— Значи влизаме, тъй ли?

— Ако Джими беше тук, щеше да е по-добре, но все едно, влизаме. — Надникна през прозорчето, единствения отвор от тази страна, и огледа. — Няма никой.

— Как ще влезем? — попита Лори и погледна притеснено високите железни крила на портата. „Можех да я изкатеря, ако кракът ми беше здрав. Може би да изчакаме да се оправи…“

— Няма проблем — отвърна Флора и прекъсна следващия довод на Лори да не влизат.

Смъкна си наметалото и го пъхна през решетката на портата, после откопча колана с меча, който си беше заела — откраднала по-точно — и направи същото и с него.

Отстъпи няколко крачки назад, засили се, скочи нагоре като котка, прехвърли се ловко и се смъкна от другата страна.

Лори се ококори. С какво се беше прехранвало в Крондор това момиче? Да не беше панаирджийска акробатка?

Флора свали лоста, който държеше вратата затворена, и се ухили.

— Няма ключалка! Само този лост.

Отвори и докато си прибираше наметалото и оръжията, Лори подкара напред.

— Идвам, Брам, Рип! — каза мрачно Лори. И щом го каза, ужасното чувство, че трябва да направят нещо повече, преди да влязат, изчезна.

 

 

— Кои сте вие? — попита Брам.

— Тишина — отвърна мазният глас и за миг болката жегна Брам, отвсякъде и от никъде.

Той изсъска през зъби. В стаята миришеше като в лечебница — на гнило и на засъхнала кръв. Камъкът под гърба му беше студен, а наемниците го стягаха с кожени ремъци. Странно, поставяха ги около коленете и лактите му, не на китките и глезените.

„О, богове — помисли той и му се догади. — Това е за деца! Тук са принасяли в жертва откраднатите деца!“ Стомахът му се загърчи.

Наемниците си вършеха работата енергично, като касапи, връзващи шопар за клане. Разпънат беше като морска звезда и много болеше, тъй като ремъците бяха малко по-ниско от грапавата повърхност, на която лежеше. Срязаха ризата и бричовете му и ги свалиха и студеният въздух лъхна по кожата му. После нечии пръсти зашариха по връзката на торбата, покриваща главата му. Щом я смъкнаха, успя да зърне за миг голяма, богато обзаведена стая с прозорци, две врати… а през едната се виждаше легло, на което лежеше красива жена с бледо лице, явно заспала.

— Покрий му лицето! — изрева мъжки глас. Звучеше старчески и уморено, но и властно.

Брам успя да зърне само гърба на мъжа и стиснатите отзад ръце. Пръстите бяха отрупани с пръстени с драгоценни камъни, а палтото му беше от черно кадифе.

— Готово, милорд — каза невзрачният мъж на средна възраст, който стоеше до главата на Брам.

Невзрачен, стига да не видиш очите му. Бяха като прозорци, гледащи в… не празно, а пустош, в която и мракът щеше да угасне. Стомахът на Брам се сви от ужас, лед пробяга по гърба му. Очите на този човек бяха като прозорци, гледащи в нищото на нищото.

Мъжът се усмихна и метна върху лицето на Брам дълъг копринен шал.

— Не искам да те лиша от празненството, момче — измърмори той и се залови за работа.

Коприната щеше да го скрие от всеки, който го погледне, но самият Брам можеше да вижда през нея, макар и смътно.

В краткия миг, докато очите му бяха още открити, беше успял да зърне и начертаните по пода фигури около каменната маса, на която го бяха вързали, и черните свещи, които горяха по върховете им. Навитият до стената килим показваше, че обикновено са покрити. Брам не знаеше какви са тези фигури и нямаше желание да го узнае. Погледнеше ли към тях, очите го заболяваха — и той изви глава настрани. На ръба на съзнанието му нещо се хилеше и се кискаше.

— Пусни ме, кучи сине! — изрева Брам.

— Тихо — повтори мъжът и болката се върна, изстреля шипове в червата, в слабините и ставите му.

„Ще видиш ти тишина“, помисли Брам и дръпна да пробва ремъците. Здрава кожа, както личеше, много по-здрава, отколкото трябваше за деца, а и каменната маса не можеше да обърне — щяха да трябват сигурно шест души да я вдигнат, или двама с лост.

„Лошо — помисли си той. — Много лошо. Помощ!“

И се стъписа, щом нещо го докосна за миг по лицето — нещо като женска ръка, топло и нежно.

Чу някъде в далечината трясъци и дрънчене. Чу и как някой зави от болка, а после извика:

— Пак тия проклети копеленца! Дайте пясък, вода, загасете го тоя проклет огън!

Невзрачният мъж с ужасните очи сви рамене.

— Време е за началото, милорд. Остава само час и… — погледна пясъчния часовник — около пет минути.

— Илейн — каза старият мъж.

Прозвуча повече като напев. Толкова копнеж имаше в тази дума, че Брам потръпна.

Онзи със злите очи, магьосникът според него, вдигна малък инструмент и едно гърне и Брам се стегна да понесе още болка, но последва само кратка, мокра хладина, която го докосна малко над срамните косми. Магьосникът припяваше нещо на непознат език.

Нов допир, този път малко над първия. Брам завъртя глава, докато вратът му не изпука, мъчеше се да надзърне над мускулестата дъга на гърдите си и да види какво прави мъжът. Само след миг разбра какво става и отново задърпа ремъците.

Магьосникът рисуваше линия от червени резки в средата на тялото му, към гръкляна.

 

 

— Защо няма никой? — промълви Флора, щом огледа преддверието на замъка.

В огромната сграда все трябваше да има някой на пост на вратата, нищо че беше малко преди полунощ. Но вместо стража — само синият пламък от скъпата лампа, пълна с ароматно масло.

— Ти се радвай, че няма — каза Лори.

Смъкнаха мокрите наметала — мазната вълна не миришеше по-добре намокрена, а и от нея им беше по-студено, отколкото навън — и ги пуснаха на пода.

— Рип е тук — каза Лори. — Близо е — и мисли за мене!

— Накъде да… — почна Флора.

След което подскочи и писна. Част от дървената ламперия до голямата камина се плъзна навън и се отвори врата.

Лори посегна към ножа си, но изведнъж ахна, падна на колене и протегна ръце напред.

— Лори! — изписука Рип.

И затича към нея, и се хвърли в прегръдките й толкова силно, че едва не я събори. След него излязоха още три деца. Лори изохка.

— О, извинявай — каза Рип и се дръпна. — Забравих. Брам каза, че си си порязала крака.

— Брам? Къде е Брам?

— Там горе. — Каза го едно русо момиче малко по-малко от Лори, с прашна рокличка. И посочи ъгъла на стаята, откъдето тръгваше вито стълбище. — Отведоха го — продължи момичето. Сините му очи бяха измъчени. — Когато отведат някой там, не се връща.

Другите две деца закимаха. Те бяха по-малки — момче с наперен вид, но и уплашено, и момиченце, което отчаяно стискаше до гърдите си кукличка.

— Гледахме, но не можахме да направим нищо — каза момиченцето, след като извади палеца от устата си. — Те са големи.

— Имат саби! — добави момчето. Мъчеше се да говори храбро, но не можеше да скрие колко е уплашено.

По-малкото момиче посочи Лори.

— И тя има сабя. — Пръстчето й се отмести към Флора. — И тя има.

— Ама те са момичета — упорито отвърна момчето.

— Я млъкни, Кей! — сряза го голямото момиче.

Лори се стегна и изправи гръб.

— Наистина имаме саби — каза тя и потупа неизползваното още оръжие на кръста си. „Само дето не знаем как се използват. Но пък съм силна и зная как се върти брадва!“

Флора се наведе и заговори:

— Имаме и нещо по-добро от сабите. — И се потупа по джоба. — Магия!

Децата се ококориха.

— Тук има магия — каза Рип. — Лоша магия.

— Заведете ни при Брам — подкани ги Флора.

Лори закуцука след тях. Флора й помогна по стъпалата. Изкачването сякаш продължи безкрайно — Лори никога не беше влизала в толкова голяма къща. Това само по себе си беше достатъчно плашещо, но и други неща я караха да й се доще да затрака със зъби, и тези други неща съвсем не бяха студът от мокрите дрехи. В крайчеца на полезрението й мърдаха разни неща, неща, които не можеше да види, но като че ли бяха направени от черни жилки, неща, които се кискаха, хилеха й се и посягаха към нея.

А и във въздуха имаше някакво напрежение, като пред буря — но пък самите стени на замъка се тресяха от бурята отвън, така че не можеше да е това. Главата й бе готова да се пръсне, сякаш нещо отвътре се издуваше и щеше да е истинско облекчение, ако избухне.

— Там — прошепна най-сетне Рип. — Аз… сигурен съм, че е там. Посочи към дъното на дългия коридор. Беше тъмен, с каменен под, с тежки резбовани маси покрай стените и гоблени, които леко се полюшваха от течението. В края имаше завой и иззад него струеше смътна светлина.

— Вие отивайте — каза Рип; беше извил глава настрани, все едно че се вслушваше в нещо. — Ние ще се приготвим. Много скоро ще наранят Брам.

Лори кимна, малко объркана, но се постара да се съсредоточи върху задачата, която им предстоеше.

Двете тръгнаха по коридора. Щом доближиха ъгъла, светлината се усили; стигнаха още по-близо и тя видя, че коридорът е Т-образен и вървят по дългата черта. Светлина вдясно, тъмно — вляво.

— Вие ли сте, Фортен, Сонарт? — извика някой. — Мързеливи свине такива, вече е почти полунощ! Трябваше да сте тука преди час!

Флора изсумтя приглушено, като се помъчи да придаде дрезгавина на гласа си, и Лори я последва. Според звука едва ли имаше повече от пет-шест стъпки от ъгъла до мястото, където беше заговорилият ги.

Лори набързо каза наум няколко молитви към няколко богове, надникна, вдиша дълбоко и размърда пръстите си.

„Брам. Мисли за Брам“.

Завиха зад ъгъла. От двете страни на железни скоби в стените горяха светилници. Четирима мъже пазеха висока затворена врата от лъскаво дърво. Двама седяха на пейки; други двама стояха един до друг пред нея, подпрени на алебардите си.

 

 

Джарвис Коу ахна и дръпна юздите пред обкованата с желязо порта. Беше отворена. Трябваше почти да спрат след бесния си галоп, за да минат.

„Тъмно е като в рог“, помисли си Джими и попита:

— Нещо лошо ли?

Разстоянието и дъждът скриваха всичко, освен треперливата светлина от един висок прозорец.

— Много — процеди през зъби Коу. — Закъснели сме. Много. Нещата вече са започнали.

Смушиха уморените коне и скоро видяха входа на замъка и пред него една двуколка — конят търпеливо стоеше под дъжда.

— Това е конят на лелята на Флора! — възкликна Джими. — Флора и Лори са дошли да ни търсят!

— Или да търсят младежа, на когото си се натъкнал — отвърна Коу.

Вратата беше отключена и Джими неволно се усмихна — Флора не си беше губила времето, нито беше забравила наученото като крадец, преди да се захване с креватния занаят. Двамата вързаха конете за железните халки на ниската стена покрай моста над рова.

„Може да ни потрябват, ако се наложи да се махаме бързо“, помисли младежът.

— Аз ще вляза пръв — каза Коу, изправи се и извади сабята си.

— Нямам нищо против — съгласи се Джими и измъкна рапирата.

 

 

Откъм вратата на залата за жертвоприношения долетя приглушен вик, после — трясък на стомана и пронизителен писък, който можеше да излезе само от женско гърло, а след него — болезнен вик, който можеше да излезе от всякакво гърло.

Мъжът с кадифеното палто изрече рязка заповед. Мършавия и Рокс стояха до вратата; единият вдигна капака на шпионката и предпазливо надникна навън — страх го беше да не го промушат през нея сигурно.

— Сигурно са пак малките плъхчета, милорд — каза Рокс. — Ото е паднал — не виждам кръв. Другите, изглежда, са ги подгонили.

— Дръпни се оттам, но стой близо до вратата — рече барон Бернар. — Не пускай никого, с цената на живота си. — И отново се обърна към магьосника.

— Разчетът на времето е съдбоносен, милорд — каза мъжът с празните очи. — Трябва да ударим точно в подходящия момент. И ще имаме само няколко секунди, докато дамата ви е между живота и смъртта. Бихте ли заели мястото ми?

Барон Бернар се приближи. Магьосникът му подаде крив нож и той го взе смущаващо похватно. Острието беше нашарено със символи и също като онези по пода, които младежът вече не можеше да види, бяха някак загадъчно отблъскващи и изнервящи.

— Внимавайте — предупреди магьосникът. — Най-доброто символично изобразяване на един остър нож е един остър нож.

Баронът се изсмя късо и механично като човек, който е чувал много пъти една и съща шега.

В стаята беше студено, но Брам усещаше миризмата на собствената си пот и го сърбеше от вледенените капки по лицето и слабините. Винаги се беше мислил за храбър — и преди се беше изправял пред опасности — пожари, наводнения, няколко битки, докато работеше по керваните — но точно сега подозираше, че е готов да се моли и да проси милост, стига да не беше толкова безполезно.

 

 

Лори видя как се опулиха пазачите, щом двете завиха на ъгъла.

— Ха, ама вие не сте Фортен и Сонарт — каза единият от двамата с алебардите. Имаше превръзка на едната ръка, сигурно от изгаряне.

— Проклет да съм! — извика другият. — Това е момиче!

Флора духна в шепата си.

Първият се строполи и замря. Двамата на пейката скочиха с рев и посегнаха към сабите си. Лори вече бе извадила своята, стиснала я беше с две ръце за дългата, увита с кожа дръжка. Успя да я извърти навреме и удари острието на алебардата, щом то изфуча към Флора. Стоманата издрънча в стомана, после острието се хлъзна и се закачи в жлеба между шипа и брадвата. Мъжът се ухили, завъртя оръжието с цялата сила на ръцете и раменете си и сабята изхвърча от ръцете на Лори; приятелите му отскочиха встрани и сабята издрънча във вратата зад тях.

После мъжът изрева и се дръпна: Флора го беше промушила в бедрото с ножа си.

— Бягай! — извика тя.

Лори я послуша. Флора хукна по другата черта на буквата „Т“. Двамата със сабите хукнаха след нея, но не можаха да я догонят, ако се съдеше по ругатните, които засипаха. Лори тичаше с все сили и охкаше всеки път, щом стъпеше на земята с левия крак. Мъжът зад нея сипеше смесица от закани и мръсотии. Тя погледна за миг през рамо и видя, че куца не по-малко от нея.

„Гонитба на куци“, помисли си и само дето не се изсмя.

„Все едно че отново съм Флора Горещите пръстчета — каза си тя, докато тичаше по коридора и се оглеждаше за място, където да се скрие. — Но така няма да се оправя“. Ботушите тропаха след нея. „Те познават сградата. Аз — не. Ще ме хванат“. Беше се задъхала и вече усещаше киселия вкус на страха. „А можех да съм си в Ландсенд и да си похапвам сладкиши с боровинки и сметана с леля Клеора!“

После тропотът на ботуши изведнъж спря, тя се обърна и видя как преследвачите й рухват по очи на пода. През коридора трептеше опънато въже. Единият край беше вързан за тежък дъбов рафт, а от другата стена дървеният панел се открехна и от него се появиха четири фигурки и започнаха да хвърлят разни неща — Флора улови блясъка на сребърен свещник. После се чу дрънчене на счупени грънци и тя усети миризмата на масло.

„Бягай!“ — каза си; децата вече се скриваха зад стената, а наемниците се надигаха. Свърна покрай стената, после хукна по друг, по-къс коридор и надолу по някакво стълбище.

 

 

— Насам! — извика Джарвис Коу и затича нагоре по витото стълбище.

— Идвам — отвърна задъхано Джими. Тичането из господарска къща посред нощ не беше нещо особено ново за него, но усещането за напрежение зад очите му ставаше все по-лошо. — Ще можеш да се оправиш с тоя магьосник, надявам се?

— Длъжен съм — отвърна Коу. — Остави го на мен.

— О, не възразявам.

— Усещам какво прави. В името на Богинята! Нямаме много време! Тичаха по някакъв дълъг коридор и сякаш ги следваше шепот.

После Джими долови извисяващ се глас, заглушен от врата, но груб и властен; думите капеха накъсани на срички, като горящ катран.

„О, наистина не държа да се срещна с тоя човек“, каза си Джими и продължи да тича. Освен с Албан Ашър всяка среща с магьосници, помнена от Шегаджиите, беше свършвала лошо — ако някой не вярваше на магьосници и се страхуваше от тях повече от крадците, Джими не можеше да си представи кой ще е.

Завиха надясно. На десетина крачки пред тях имаше врата и пред нея стояха двама души с извадени мечове: единият едър и мургав, другият — дребен и мършав; и двамата пристъпиха крачка напред.

Джарвис Коу изобщо не спря. Хвърли се право срещу тях с насочено напред острие. Едрият отби сабята му встрани, опита се да го изрита в коляното и оръжията им се сплетоха. Ритникът се хлъзна покрай крака на Коу, той заби рамото си в корема на грамадния мъж и го отпрати през вратата в стаята.

— Побързайте! — извика някакъв младеж отвътре. — В името на всички богове, побързайте!

Джими не си направи труда да се обърне натам: Мършавия идваше към него с меча в дясната ръка и дълъг, нож в другата. Младият крадец отчаяно се помъчи да си спомни всичко, което му беше казвал принц Арута, всичко наведнъж и без думи.

— Татко ще те накълца хубаво момченце — изръмжа Мършавия. — Ела при татко, копеленце такова, да те напердаша!

— Помощ! — извика младежът от стаята. Вътре изтрещя стомана. — Помогнете!

Мършавия заби в движение — пристъпи напред и в същото време се хвърли, което му даде страхотен обхват. Джими не се опита да отстъпи: използва по-ниския си ръст, за да отбие меча нагоре, и влезе отдолу, като се опита да прониже противника си в гърлото. Не стана: рапирата мина над рамото на наемника и дръжките се сплетоха. Джими се изви отчаяно, щом ножът в другата ръка на войника замушка, после двамата опряха гърди; ръката с ножа бе заклещена до хълбока на Джими от неговата.

„Лошо — каза си Джими, след като се опита да изрита наемника с коляно в слабините, но вместо това го улучи в коляното. — По-силен е от мен“.

За миг се завъртяха в кръг — дъхът на наемника бе по-лош и от този на Мръсния Рон, — после Джими успя да стъпче с пета пръстите му. Мършавия нададе вой, блъсна го и Джими залитна назад… и се озова в стаята: бяха направили пълен кръг, без да забележи.

В стаята беше по-светло, отколкото в коридора. С едно светкавично озъртане Джими забърса всичко, което ставаше вътре, докато отстъпваше, след което рязко заби напред и за малко не прониза връхлитащия го противник. Мършавия на свой ред отстъпи и отново закръжиха.

Някакъв мъж с черно палто и бричове стоеше с извит нож над гол младеж — който трябваше да е Брам. По тялото на Брам имаше червена линия и той също крещеше.

— Пет хиляди златни крони, ако ги убиете! — изкрещя мъжът. — Пет хиляди — пълна прошка и пет хиляди!

Колкото и да беше затруднен, Джими се ококори. „С пет хиляди мога да го купя тоя замък“.

Мършавия си помисли същото. Скочи отново напред още по-широко ухилен и от ъгъла на устата му потече слюнка.

И над всичко това кънтеше монотонното заклинание, като воденични камъни, стържещи в темелите на света.

 

 

Флора зави на ъгъла и изпищя. Лори беше в другия край и тичаше насам — а стражът, когото беше пробола в крака, куцукаше след нея.

„Какво да правя, какво да правя?“, помисли си Флора. След което извика:

— Лори! Завий надясно към вратата по средата на коридора!

Затичаха една към друга и виковете на преследвачите им се усилиха. Двете момичета едва не се сблъскаха; после и двете блъснаха вратата с рамене, тя се отвори, вмъкнаха се и я затръшнаха.

Стаята беше спалня, с четири двойни легла, празна. Глинен светилник гореше на единствената маса, до която имаше само един стол. Флора се огледа отчаяно.

— Дай стола! Ще подпрем вратата!

Лори се втурна към стола, но в същия момент преследвачите им блъснаха вратата и отметнаха Флора чак в средата на стаята.

Мъжете бяха побеснели: устите им се бяха запенили от яд. Целите бяха омазани с масло от гърнетата, които бяха хвърлили децата…

Флора мислеше бързо, въпреки че всичко останало сякаш ставаше много бавно. Извърна се и вдигна глинената лампа, като внимаваше да не угасне от бързото движение. После направи две крачки напред, хвърли я и видя как се завъртя във въздуха и пламъците облизаха лицата на мъжете.

Маслото прихвана веднага: не с резкия пламък като борова смола, но достатъчно бързо, с гъсти жълти пламъци в косите и брадите им. И двамата заподскачаха като в танц на място, запищяха и се заудряха по лицата, а пламъкът плъзна по прогизналите им от масло дрехи, Флора за миг замръзна стъписана.

Лори обаче пристъпи покрай нея, наведе се, вдигна единия от изтърваните мечове с две ръце и го размаха. Беше тежък за нея, но пък тя целеше точно.

„Сигурно доста е помагала в клането на свине“, помисли си Флора.

Мъжете паднаха, загърчиха се и закрещяха. Лори стоеше задъхана с кървавия меч в ръце.

Последният наемник спря стъписан на прага и мечът падна от ръката му. Заломоти несвързано, заотстъпва, после се обърна и побягна.

Спъна се в приклекналия Кей, преметна се през него и падна по лице на каменния под. Манди пристъпи отнякъде с ръжен в ръцете, зад нея — Нийса със свещник и Рип с още един, по-тежък.

 

 

„Това започва да ми омръзва“, каза си Джими.

Двете остриета бляскаха, двамата продължаваха да се въртят в кръг. Мършавия бе ранен под коляното, но това само като че ли го влудяваше още повече.

— Златцето ми! — изсъска той и отново пристъпи напред.

— Аз ще се справя с него — каза Джарвис Коу до рамото на Джими.

Мършавия и Джими се озърнаха. Рокс лежеше проснат до стената, стиснал корема си с ръце. Между пръстите му бликаше кръв.

— Освободи жертвата! — изрева Коу. — Богиньо, това е все едно да се опитваш да запушиш четири дупки с един чеп!

Мършавия изкрещя нещо и нападна; Джими се дръпна назад на драго сърце.

Беше голяма стая, а другата отзад — още по-голяма. Трябваха му шест крачки, за да се добере до магьосника, който стоеше до масата с вдигнати ръце. Около него пълзеше тъмен ореол, по-точно мрак с контурите на човек. Джими се хвърли напред с безупречен скок.

„Няма да можеш да ми пееш с две стъпки стомана в дробовете!“

Магьосникът махна небрежно с едната си ръка. Зад очите на Джими изригна светлина и той изкрещя от болка.

 

 

— Не! — изрева Брам, щом младежът с рапирата залитна назад. — Не, не, не!

Старецът вдигна кривия нож, а магьосникът продължи монотонното си заклинание.

Брам усети как лъхна вятърът — вятър от гняв. Нещо изшумя, женски писък разкъса въздуха, писък, който идваше отвсякъде и отникъде.

— Сега! — прогърмя гласът на магьосника. — Сега! Удряй!

И коприната се смъкна от лицето на Брам. Той се взря в сбръчканото лице на мъжа, който се канеше да го убие, и изръмжа от ярост. Ножът падна от ръката на стареца.

— Закри? — прошепна той невярващо.

„Кой?“ — удиви се Брам, зашеметен от страх и гняв. Не беше виждал толкова мъка като тази, изписана на състареното лице над него: лицето се сгърчи и от очите на стареца потекоха сълзи.

— Закри! Синът на Закри. Вярно е било! Илейн, курво! Кучко!

— Тя е мъртва — въздъхна другият глас. — О, проклятие! Закъсня. „Аз съм мъртъв!“

Мисълта прокънтя в главата на Брам като звън на бронзова камбана. Пред барона вече стоеше някаква смътна фигура. Чуваше гласа й — не бе силен, но отекваше сякаш в костите му.

„Седемнайсет години умирах! Седемнайсет години умирах всеки миг. Ти ме уби! Ти уби моя Закри, скъпия ми, бащата на моя син! Ти се опита да убиеш и детето ми, но аз те спрях, чудовище!“

— Курва — изхъхри старецът. — Седемнайсет години живях само за да те върна, а сега виждам, че Закри ми каза истината. Била си негова любовница и това е неговото дете! Колко те мразя! — Вдигна камата и я заби в призрачната фигура.

И нададе безкраен скръбен вой, който накара Брам да заудря глава в каменната маса, за да не го чува. Ножът блесна още веднъж, и отново.

 

 

Джими Ръчицата изхъхри от болката — бе толкова силна, че не можа дори да изкрещи. Писъкът продължи и го пронизваше като вятър, като смъртна агония, продължила безкрайни години. Но след малко погледът му се проясни и той разбра, че повече болка няма да изпита — нито нещо друго, никога повече — стига да не помръдне от мястото си в следващия миг.

„Там!“ Блясък на стомана. Извъртя се и се хвърли напред.

От усилието го заболя, но главата му се проясни. Видя как баронът залитна и отскочи към прозореца да избегне върха на рапирата.

Прозорецът в дебелата стена беше пригоден за позиция на стрелец: много по-широк вътре, със скосени ръбове, тъй че боецът с лък да може да покрива голямо пространство. Баронът се спъна в перваза и залитна назад, изтърва ножа и той се заби в дървения под. Но това му позволи да се хване за гладкия каменен зид и да се изправи.

Нещо се появи между барона и Джими. Стори му се, че е жена, но главата все още толкова го болеше, че не можеше да е сигурен; освен това му се стори, че вижда барона през нея.

Призрачната фигура изпищя и Джими пусна рапирата и стисна главата си с ръце. Видя как ръцете на стареца също полетяха нагоре и видя и как зяпна, докато падаше през прозореца с писък; разби скъпия витраж и полетя надолу в блесналата от мълнии нощ.

— Петдесет стъпки надолу, на камъните — изхриптя Джими, преви се на две и ръката му зашари за дръжката на рапирата.

Огромна тежест сякаш се вдигна от плещите му — или от главата. Нощта изригна през строшеното стъкло и черните свещи примигаха и угаснаха. На десет стъпки от него Мършавия се опули и се свлече на пода. Джарвис Коу измъкна сабята си от гърлото му и от раната швирна кръв.

Въздишка се понесе в тишината.

Магьосникът до Брам тръсна глава и сви ръце в ръкавите на халата си.

— Май ще трябва да си потърся друг покровител за моето… изкуство — каза той с капризно-безгрижен гласец, вдигна ръка… и изчезна.

Коу изруга. Джими не позна езика, на който изруга, но тонът беше безпогрешен.

Флора влезе в стаята — подкрепяше Лори. Зад тях подскачаше братчето й.

Брам вдигна глава и проплака жално.

— Някой ще ме отвърже ли? И ми дайте някакви гащи!

 

 

На пътя Джими Ръчицата се обърна и погледна назад. Пред портите на имението гъмжеше от хора, гласовете им се чуваха чак тук, на половин миля. Той поклати глава със съжаление, потупа дръжката на рапирата и въздъхна:

— Толкова с менестрелите.

И вдиша хладния пролетен въздух.

В небето хвърчаха чайки и му напомниха за родния град с болка, която го изненада.

Двамата с Коу яздеха, а Флора караше двуколката. Лори беше решила да остане с Брам и децата, които щяха да заминат за Ландсенд с един стар фургон от конюшнята на барона. Джими бе обяснил на Флора кой всъщност е Коу, понеже държеше тя да научи цялата истина, но реши да не разкрива идентичността му пред Брам, Лори и другите. Не знаеше точно защо, просто му се стори, че си е в реда на нещата един Шегаджия да крие някои неща.

— Менестрели ли? — учуди се Флора.

Джими я изгледа накриво: явно беше гледала как Лори се оправя с поводите, защото се справяше доста добре с двуколката. Джарвис Коу се изкиска.

— Според мен младият Джими си мисли как героят взима момичето, златото и половината кралство.

— Само че го прави Брам Дръвника — отвърна Джими. Флора въздъхна, той я изгледа накриво и попита Коу: — Що за барон ще излезе от него според теб?

Коу сви рамене.

— По-добър от предишния, стига дворът и херцогът да се съгласят. Има много свидетели, че е изгубеният син на баронеса Илейн — а и съвсем подходящо ще е да имат местен човек, след като Бернар беше съсипал цялото владение и изоставил задълженията си. Херцогът не е обръщал внимание на това, защото прекарва повечето си време в Риланон, вместо в Западния двор, а баронът си е плащал данъците навреме. Смятам, че като се върне в Крондор, Ги дьо Батира ще погледне по-критично на Ландсенд. Велики Кеш е близо и тук е нужен силен мъж. От младия Брам може да се получи герой.

Джими сви рамене.

— То пък един герой. О, външност има… но какво толкова направи? Ударили го по главата, вързали го и после го освободили…

— Две момчета, четири момичета, един крадец и един търсач на вещери, който официално не съществува — кисело каза Флора. — Все пак според мен Брам е сладък.

— Много сте глупави това момичетата — изсумтя Джими, а после се засмя. — Е, аз тогава може да съм стажант-герой.

— Или търсач на вещери — подхвърли Коу. — Показа голям талант, Джими. Мога да те взема за чирак…

Джими потръпна и вдигна ръка.

— О, не, благодаря. Тази чест е твърде голяма. Уважавам богинята ти… и чакам с нетърпение да се запозная с нея… но след много години.

— Е, ако си промениш решението, обади се в Храма. Ще трябва да го издиря онзи магьосник и малко помощ няма да ми е излишна.

— Къде мислиш, че е?

— Някъде — отвърна Коу. — Готви се да направи някоя беля. — Погледна Флора, която гледаше Джими, и продължи: — На този свят, приятелю, има неща, които може би никога няма да разбереш. Като далечната война с цураните на запад. Можеш да чуеш за тях и по някакъв начин да повлияят на живота ти, обаче сигурно ще предпочетеш да не знаеш за повечето неща, които стават. Но също така може да ти се случи да се сблъскаш с някаква страна на конфликт, който и аз самият не мога да си въобразя, камо ли да ти го обяснявам.

— Лиман Малахи неслучайно се е оказал гост в имението точно в нощта, в която се е родил Брам — продължи той. — Защо се е озовал тук, точно на това място, точно в същата нощ, може завинаги да си остане загадка, но едно поне мога да ти кажа. Той или някой друг като него ще се върне, за да причини още злини. И най-сетне, усетих в тази къща присъствието на тъмни духове. Каквото и да си е въобразявал баронът, че ще се случи, боя се, че можеше да стане нещо много по-ужасно. Струва ми се, че може би е имало друг проводник на злото, който е изчаквал да обладае тялото на лейди Илейн в критичния момент… В този свят има тъмни сили, приятелю; тъмни сили, които се хранят с кръв, убийство и хаос. Бихме могли с помощта на един умен юноша като теб да се опълчим на това зло.

Джими се засмя.

— Благодаря, но смятам да се лепна за нещо не толкова опасно — например да открадна златото под носа на спящ дракон.

— Би могъл да останеш с нас, Джими — каза Флора.

Младият крадец я погледна накриво и тя се изчерви.

— Не мисля, че ставам за твой… брат — подхвърли той весело. — А пък и ако остана, ще ме караш да помагам на стари дами да пресекат улицата, да избивам демони и Рутия само знае какво още! А знаеш ли какво ще направи капитан Карл с мене? Юнга ще ме направи — да си повръщам червата вахта след вахта.

Флора и Коу се засмяха.

— Тогава какво ще правиш? — попита Джарвис.

— Връщам се в Крондор… и то по суша! — отвърна Джими.

Коу се засмя.

— Тогава обръщай коня, приятелю, защото си тръгнал в погрешна посока.

Джими примига като бухал, стреснат от светлина на фенер. И също се засмя.

— Знаех си! — извика той, заби пети в хълбоците на коня и го обърна. — Сбогом, приятели! Флора, ако се върнеш някой ден в Крондор, знаеш къде да ме намериш!

Тя спря двуколката, изправи се, махна му и извика:

— Знам, Джими Ръчицата!

— И ще прощавате, господин Коу, но все пак ще спя по-добре, ако пътищата ни не се кръстосат повече!

Коу се засмя.

— Сбогом, младежо!

Двамата дълго гледаха след него.

— Мислиш ли, че ще се върне в Крондор жив и здрав? — попита Коу.

Флора се засмя.

— И с джобове пълни със злато при това. Гарантирам.

— Злато?

Тя плесна поводите да подкара двуколката и се ухили.

— Ще се скрие от Брам, Лори и децата във фургона, ще заобиколи през дърветата и ще навести още веднъж замъка, преди да тръгне към Крондор. Ако Брам намери и един сребърен свещник или нещо от бижутата на лейди Илейн, значи не познавам Джими.

Джарвис Коу се засмя и подкара коня си до двуколката.

— Дано това момче си намери друго житейско призвание. Ще е срам да го видя свършил на бесилката.

Флора отново се засмя.

— Това никога няма да се случи, господин Коу. Не зная какво ще стане с него, но залагам живота си, че никой палач никога няма да сложи клупа на врата на Джими, Ръчицата.