Реймънд Фийст, Стив Стърлинг
Джими Ръчицата (18)

Глава 17
План

Джими се размърда изнервено.

— Защо не влизаме?

Да гледаш замъка на барон Бернар си беше жива досада. Абсолютна досада дори за човек толкова търпелив и свикнал да изчаква като него. Грамадната тромава сграда просто си клечеше сред занемарените градини стихнала, освен гласа на някой ездач, идващ откъм главния път, и непрестанния грохот на прибоя в скалите на половин миля встрани. Дори дивите лози, израсли по гранитните стени, като че ли бяха умрели от скука — бяха кафяви и посърнали въпреки разцъфналата наоколо пролет.

От време на време блясваше стомана, щом обкованите с желязо порти се отвореха. И толкова. Джарвис Коу сви рамене.

— По три причини. — Вдигна ръка и започна да брои на пръсти. — Първо, онова, което се вихри там, кара всички да изпитват неохота да влязат; затова си търсим поводи да не го правим.

Говореше съвсем сериозно и Джими го зяпна слисано.

— Искаш да кажеш, че се маем и си търсим извинения, и ти го знаеш? — избухна накрая.

— Да. — Джарвис вдигна ръка да го прекъсне. — Не е точно маене. Омая е. Магия. Понякога не можеш да ги различиш.

— О! — Джими нямаше представа какво точно му казва Коу, но нямаше и желание да си го признава. Освен това смяташе, че все пак е разбрал същността на казаното. Потръпна при мисълта за неща, които влияят на ума и чувствата му, без да го знае. — А другите причини какви са?

— Второ, трудно е да се влезе — крепост е, макар и да не е много здрава, и е с гарнизон, нищо, че войниците не са много, нито много добри. Все пак ние сме двама.

— А не можеш ли да…

— Не. Точно сега Батира мисли за други неща. Докато официалното оплакване стигне до него, всички доказателства ще са заровени дълбоко.

— О! — „Точно както си помислих, морето крие много грехове“. — А номер три кое е?

— Още не му е времето. Ще трябва да ударим, когато са разсеяни — а това означава да изчакаме почти до момента на жертвоприношението.

— Но…

— Да. Това означава да рискуваме да го извършат, преди да успея да проникна вътре и да ги спра. — Джарвис извади парче пастърма и почна да го дъвче. — Това би било много лошо. А магията, по-точно страничните ефекти от тази некромантска магия, влияят на преценките ти.

„Искам да се върна в Крондор“, помисли си Джими. Гневът на Праведника и заплахата от страна на тайната полиция му се струваха все по-привлекателни.

— Добре поне, че Флора й Лори са в безопасност — каза той.

 

 

„Бодливата зеленика“ не беше кой знае какъв хан, веднага реши Флора, щом скочи от двуколката.

Всъщност беше по-скоро фермерска къща, ако се съдеше по миризмите на сено, разорана пръст, тор и кал. Имаше два етажа наистина, и беше обшита с дъски, избелели до сребристосиво, след като много сезони бяха стояли небоядисвани, но все пак си беше селска къща със сламен покрив, с плевник и сайвант отзад, с нива зад тях и овощна градина — дърветата вече връзваха плод. Единствените знаци, че е хан, бяха клонът зеленика, вързан над прага, дървените пейки от двете страни на вратата и широката разкаляна пътека, водеща от коловозите на пътя, както и малко по-големият от обичайното двор, където пътниците можеха да приберат конете си.

 

„Не, ще се поправя — каза си Флора. — Наредили са все пак десетина камъка около вратата, а и стъргало има. Цивилизация!“

Един от навесите служеше за ковачница, не напълно оборудвана, но достатъчно колкото за налбант, с малко огнище, в което горяха въглища, имаше и духала и една наковалня: колкото да се наковат подкови или за малки поправки. Там работеше мъж и желязото кънтеше. Един младеж раздухваше огъня с кожените духала. Флора махна с ръка и мъжът натопи клещите с подковата във ведрото с вода и ги остави. После закрачи през двора. Беше с тежки дървени налъми. Хвана поводите на коня им, огледа го с уважение и изломоти:

— Ще отседнете ли, госпойци?

— Стига да имате стая — отвърна Флора и видя как му щръкнаха ушите, като чу изискания й крондорски говор.

— Стаи колкото щеш — отвърна ханджията-фермер. — Днес няма ни търговци, ни пътници.

Беше среден на ръст и телосложение, с потъмняло от слънцето лице, жилав. Единственото по-необичайно беше червеникавата му коса и многото лунички по лицето му.

— Аз съм Таел и държа хана тука и фермата. Беса! — продължи той, извърна глава и подвикна по-силно: — Беса! Ела да вземеш багажа на дамите. Дейви, бързо тука!

Флора подаде ръка да помогне на Лори да слезе от двуколката, а Таел зацъка с език, като видя тояжката, с която момичето се подпираше заради превързания си крак.

— Я се опрете на мен, госпойце. Малко е разкаляно тука, от дъжда.

— Благодаря — отвърна свенливо тя. — Казвам се Лори. Мъжът вдигна вежда, като чу говора й, почти като местния и толкова различен от акцента на Флора. Загледа ту едната, ту другата — не му приличаха на сестри, макар че сигурно ги беше взел за такива в началото.

— Търсим приятеля на Лори, казва се Брам — каза Флора и Таел се намръщи.

— После — пресече я той. — Да влезем вътре. Стаята е три за нощ, с вечерята.

Отвътре изскочиха момче и момиче. Момчето беше същото като мъжа, само че много по-малко, петнайсетгодишно, и с удивително пъпчиво лице, а момичето бе хубавко и закръглено, и то луничаво. Свалиха ракитения кош с багажа им и го внесоха вътре.

Ханджията ги отведе много учтиво до една маса в гостилницата и Флора усети, че й харесва. Хубаво беше да се държат почтително с нея — не да я пъдят или да я блъскат и натискат из тесните улички.

Слънцето залязваше и в гостилницата беше сумрачно. Една жена на средна възраст запали мазните парцали в глинените гърнета покрай стените. С това към миризмата на храна се добави мирисът на горящо ленено масло. Но пък подът беше чист, а огънят грееше весело в огнището.

— Бобена чорба с шунка — подвикна жената, докато пълнеше с черпака две глинени паници от котела, окачен над въглените. — Има сладък сайдер, силен сайдер, ейл и светла бира. Горещ сайдер, ако искате. Сигурно сте гладни, като сте пътували толкова. От Ландсенд ли идвате?

Сложи глинените паници пред тях, а също питки, масло, сирене и лук, и дървена чинийка с морска сол.

— Да — отвърна Флора. — Аз… живея при леля Клеора, в Ландсенд. За мен горещ сайдер.

Таел също влезе, свали си налъмите и зашляпа бос по нарязания речен папур, с който беше покрит подът и който издаваше приятна свежа миризма, тъй като беше смесен с дъхави билки и цветя, ухаещи на спомен за сухо сено.

— Клеора Уинсли ще да е — рече той. — Жената на Карл Уинсли и дъщерята на Ярдли Хейуд, нали?

— Да — отвърна Флора малко изненадано. „Хубаво е да си имаш семейство, което и хората знаят“.

— Имал съм си работа с Карл Уинсли — каза Таел. — Купувал съм хмел. — После погледна Лори. — Брам ти е приятел значи?

— Съседи сме — отвърна тя. — Той… конят му се върна в Ландсенд с празно седло и стрела в него. Отседнала съм при госпожа Уинсли. Дойдохме да видим какво е станало.

— Не мога да ви кажа.

Жена му донесе чаши от кленово дърво и желязна пръчка с дървена дръжка; върхът й беше нажежен до червено.

— Благодаря, мила.

Таел взе желязото за сгорещяване и го топна в сайдера на Флора. Напитката кипна. Желязото почерня, но все още беше много горещо и той го върна предпазливо в огнището. Вдигна се приятна миризма на ябълки и подправки. Флора отпи внимателно, за да не се опари.

Таел удари здрава глътка от бирата си, избърса пяната от мустаците си и се замисли. Флора сръбна от чорбата — беше гладна, а тя миришеше хубаво — и си отчупи хляб да си топне. Още беше горещ и вдигаше пара — и беше хубав пшеничен хляб, почти бял.

— Ами, Брам значи се отби тук за храна, някъде към обяд, преди два дни — изведнъж заговори Таел като човек, подредил мислите си. — Добро момче, възпитано, нищо, че е от Релинг. Ще ме прощаваш.

— Няма нищо — отвърна Лори и се усмихна, макар и малко насила.

— Та значи беше тръгнал да търси едно малко момче, Рип, което според него било с двама мъже и това никак не му харесвало.

Флора и Лори кимнаха. Ханджията замълча, отново отпи и закима, все едно че си говореше наум.

— Хм такова момче не съм виждал. Но знам двама, които може да са същите, които търсеше, видите ли. — Нова пауза, след което продължи: — Войници, от имението. Хора на барона. Мършавия и Рокс, така им викат. От тия, дето плачат за бесилото. И аз съм ходил малко войник, като по-млад, срещал съм много като тях. Готови на всичко, стига това „всичко“ да значи пари без труд, но един добър капитан няма да ги ще в отряда си, нито разумен човек ще им довери кесията или гърба си, ако ме разбирате. — Момичетата кимнаха. — Това му го казах на Брам, щото ми се стори свястно момче, пък и ония двамата не са ми приятели, нищо че си харчат парите тук. Той ми благодари, учтиво едно такова, и тръгна на север, към замъка на лорда. А после — гледаме коня му, тича на юг. Опитахме се да го хванем, обаче не можахме. Докато се сетя да го примамя със зърно, беше отпрашил към Ландсенд. Радвам се, че се е върнал при вас; щях да проводя вест, ако го бях хванал.

Лори не се съмняваше, че го казва искрено, но знаеше как се „праща вест“ по селски: щеше да спомене на коларя на някой минаващ фургон, че е намерил кон, ако някой си го търси.

— А на другата вечер идват тука Рокс и Мършавия, смеят се и харчат нашироко — печена гъска и всичко от най-доброто. Вино, бира, бренди… Пратих Беса да си легне рано.

Флора погледна Лори и сърцата им изтръпнаха. Лори се наведе към ухото й и прошепна:

— Рип е тук… не е далече. Много близо е.

— И ако Рип е тук, значи и онези двамата са тук. Може и Брам да е с тях.

„Освен ако не е мъртъв — помисли си Флора. — А би било жалко. Сладък е, хубав като на картинка. И е приятелят на Лори. Не е хубаво да загуби любимия си още преди да го е имала.“

Таел ги изчака, сръфа една глава лук със здравите си жълти зъби и после изсумтя:

— Работата е там, че…

— Да? — подкани го нетърпеливо Лори.

— Момиче, двамата изглеждаха все едно, че са се били, не чак зле, но имаха едни… така де. А оня, Мършавия, носи лък в калъф на седлото си. Къс лък, с рогови накрайници и двойно извит, като кешийските.

След тези думи кимна и отиде да си върши работата. Двете момичета продължиха да ядат. Флора се огледа и прошепна:

— Я виж там. — И посочи с очи към тавана.

Не беше много висок — най-много седем стъпки, сигурно го бяха направили нисък, та стаята да се затопля по-лесно. Гредите бяха от грубо издялан бор, а дъските, наредени върху тях, бяха с широки цепнатини и между тях се показваше слама.

 

 

Пеенето под стаята им беше стихнало. Флора и Лори лежаха по корем на дъските; Лори беше прилепила око до една цепнатина, която, грижливо бяха разчистили. От масата долу се носеха прегракнали мъжки гласове.

„Джими беше прав — каза си Флора, като си спомни блясъка в очите на сержанта, който я бе хвърлил в колата при разчистването на Шегаджиите в Крондор. — Не ми бива за занаята“.

— Те са! — прошепна Лори.

Беше пребледняла, но Флора веднага разбра, че е от гняв, а не от страх. Убийствен гняв.

— Двамата, които отвлякоха Рип — продължи Лори с глас като разпукващ се лед, когато стъпиш върху него: пращи и водата извира отдолу. — И изгориха дома ми, и убиха родителите ми…

Флора я потупа непохватно по рамото. И тя бе изгубила родителите си, но доколкото помнеше, бездруго не бяха стока.

После погледна през пролуката. Бяха четирима и седяха около масата, отрупана с оглозгани пилешки кокали. Позна Мършавия и Рокс по описанията на Лори. „Гадни са“, помисли си и сбърчи носле. Надушваше вкисналата миризма на бира в потта им, а кожените им дрехи не бяха прани сигурно откакто ги бяха облекли, със стара засъхнала кръв по тях. „Много гадни“.

Мършавия се усмихваше прекалено често, а Рокс беше вечно намръщен. Наистина изглеждаха все едно, че са се били наскоро; Мършавия имаше оток на едното око, а Рокс — няколко синини на дясната ръка. Другите двама бяха невзрачни, нищо особено, освен необичайно многото белези и злите им очи, които лъсваха от време на време, щом надигнеха чашите си, и мазната черна коса, полепнала по челата им.

Единият от непознатите извади нещо от кесията на колана си и го разтърси в шепа — зарове сигурно. После каза:

— Я да ви видя вас двамата. Да го видим това злато, дето толкова се хвалите с него. Чувствам, че ме търси — иска да си легне в мойта кесия, и още как.

— Сигурно, ако сме глупаци да играем с твоите зарове, Фортен.

Юмрукът на Фортен се стегна над костените зарове. И сигурно щеше да почне свадата, ако Рокс не беше надвиснал над масата от другата страна. От мястото си Флора видя дясната ръка на Мършавия и как пръстите й забърсаха дръжката на ножа, тикнат в ботуша му.

— А още не сме взели всичкото, не и парите за тоя, новия — каза Мършавия.

Фортен изпръхтя, прибра си заровете и си наля още вино.

— Не ни стигат ония мъници, дето се крият и шарят насам-натам в стените. За малко да си строша главата, когато натъркаха смазка на стъпалата при главната порта. Тоя новият може големи бели да направи, ако се измъкне, едър е като мъж. Бе майната му. Баронът и магьосникът скоро ще го оправят.

Наемниците замълчаха, направиха жеста за пъдене на злото и вдигнаха чашите.

Флора извърна глава. Лицето на Лори беше грейнало от надежда. Отдръпнаха се в другия ъгъл и заговориха тихо.

— Те са! — каза Лори. — Новият — едър като мъж — това трябва да е Брам. А малките… трябва да е Рип с някакви други деца!

„Брам, да — помисли си Флора. — И може би малкото ти братче. Най-вероятно“.

Кимна, а Лори продължи, вече намръщено:

— Само че са в имението. Как можем да влезем? То е като крепост, охраняват го и… чу какво каза ханджията.

Флора потръпна.

— За онова лошо чувство ли? Да. Но…

— Но трябва да ги измъкнем — каза Лори. — И то бързо. Чу ги. Мислят да направят нещо лошо на Брам!

— Чакай малко! — прошепна Флора. — Мисля, че можем да влезем! Точно тези типове ще са ключът ни. — Опипа полата си: торбичката още си беше там. „Джими знаеше какво прави, като ми я даде!“ — Чуй сега как ще го направим.

 

 

Флора поопипа корсажа си й го развърза, за да може да си върти телцето, а и да се виждат гърдите й, също както когато се шляеше из улиците на Крондор. Смъкна кърпата, която си беше вързала, докато се возеха в двуколката, и разтърси буйната си коса така, че да падне на вълни по раменете й. Нощта бе хладна и облачна, с мирис на дъжд, понесен от вятъра откъм морето, и тя настръхна, но това не можа да помрачи широката й усмивка, щом двамата войници излязоха залитайки от вратата на „Бодливата зеленика“. Червеникавата светлина на огъня ги очерта за миг, преди да нагазят в калта.

— Ей, здрасти-и — закачи ги тя със сладък гласец. Наемниците се спряха опулени — бяха Фортен и Сонарт. Приятелите им си бяха тръгнали по-рано, не толкова пияни.

— Коя си ти ма? — попита единият.

— Не е щерката на ханджията с големите цици — отбеляза опулен другият.

— Новичката съм тука, момчета — отвърна им тя закачливо, завъртя бедро и намигна: прилагаше всички номера, които беше усвоила, за да надвие отвращението си; беше лягала с още по-отблъскващи мъже, но това беше преди да почне да мисли, че в живота има по-добри неща от това да оцеляваш ден за ден. Вдиша дълбоко да не се задуши от гадост и попита: — Прибирате ли се, или искате първо да се пояздим малко в конюшнята?

Преговорите свършиха бързо: мъжете буквално замучаха, задъхаха се, бутаха се един друг, пъшкаха и залитаха след нея, докато обиколят зад хана.

— Хайде стига — изпъшка единият и посегна да я хване.

— Тук е кално, а и скоро ще завали — подхвърли Флора през рамо. — В конюшнята има покрив, хубава слама и конски чулове. Само още няколко крачки де!

Колкото и нетърпеливи да бяха, двамата я оставиха да ги поведе през вратите на тъмната конюшня… и посегнаха към сабите, като видяха застаналата там Лори.

И след миг се ухилиха, че има още едно момиче.

— Рутия! — изломоти единият. — Голям късмет извадихме днес!

Лори протегна ръка с дланта нагоре и щом Фортен стигна до нея, вдиша дълбоко и духна в ръката си към лицето му.

Флора — вече беше свърнала встрани — затаи дъх. В конюшнята беше тъмно като в пещера, съвсем малко светлина струеше през вратата и отворите между стрехите, но тя беше оставила една топоришка точно където трябва и сега я докопа.

Фортен вече бе паднал по очи. Сонарт обаче не беше вдишал много от прашеца, така че изпъшка и успя да извади сабята си наполовина. Металът блесна в тъмното и Флора замахна…

Дългата цял разтег топоришка се стовари в капачката на дясното му коляно със звука на брадва, разцепила дърво. Наемникът нададе пронизителен писък, който заглъхна в глухо гъргорене, щом Флора се стегна и го цапардоса пак, този път по тила.

Блесна светлина — Лори запали лампата, която бяха взели от хана. Конете в яслите се разшаваха неспокойно, един изцвили, уплашен от миризмата на кръв. Двамата наемници бяха живи, но Сонарт нямаше да се почувства много добре, когато се събудеше.

Лори измъкна ножа на колана си и тръгна напред. Флора притича и я хвана за ръката.

— Не!

Лори се обърна към нея и изръмжа:

— Защо? Те работят за оня, дето поръча да отвлекат брат ми и да убият родителите ми!

— Но не са го направили те. Нямаше да те спра, ако бяха те. Но ако ги убием, Таел ще си има големи неприятности — животът му ще е застрашен. Може да са свине, но са войници на барона, Лори!

— Не чу ли какво казаха за Брам? — продължи Лори, но гневът в очите й поугасна и тя престана да се дърпа.

— Чух. И измислих нещо. — Вдигна две шишарки, които бе взела от сандъка за подпалки в ковачницата. — Виждаш ли как листчетата им вървят в една посока?

— Да? — каза озадачена Лори. — И какво?

 

 

След половин час две загърнати в наметала закачулени фигури яздеха по широкия път от „Бодливата зеленика“ към замъка на барона. Едната се почеса и измърмори ядосано:

— Никога ли не ги перат тия дрехи поне да махнат бълхите?

— И по-лошо можеше да е — отвърна другата.

— Как?

— Напомни ми някой ден да ти разкажа за Невил Пакостника — отговори Флора.

 

 

Баронът стенеше и стискаше завивките. Но този път кошмар и спомен се бяха размили, както се бяха размили будност и сън. Пренасяше се от съзнаването, че е нощи лежи в леглото си, в представата, че е млад и е изправен пред ужасен избор.

Стоеше и гледаше в ужас бледото лице на жена си, гледаше как животът изтича от нея с кръвта, изливаща се в леглото, гледаше акушерката, вдигнала плачещото бебе.

Глас до лакътя му:

— Мога да помогна.

Без да погледне, разбра, че е Лиман.

— Какво можеш да направиш?

— Завийте милейди и излезте — заповяда гостът и те го послушаха.

После беше извън стаята, акушерката вече беше отнесла детето, за да го даде на вълците. Но…

Бернар примига и разбра, че е нощ и че е сам, и че бебето вече е млад юноша, окован в една тайна стая. Простена и се обърна в леглото, стисна възглавницата и затвори очи.

— Един час е само миг, един ден са секунди в тази стая — каза Лиман. — Тя ще се съхрани, докато намерим начин да я спасим от Залата на смъртта.

Идваха знахари, лечители, един жрец на Дала и друг от някаква секта в пустинята на Велики Кеш, но никой не можа да съживи господарката, когато Лиман вдигаше заклинанието, забавящо времето. С всеки следващ провал Лиман се заклеваше да удвои усилията си, за да намери изход. И всеки път щом приемеше клетвата му, Бернар усещаше как все по-голям мрак завладява ума и сърцето му.

Скоро Лиман стана постоянен член на дома, получи стаи и място за слугите си. Закупиха се книги, томове и свитъци, пращани от всички кътчета на цивилизования свят. Каквато и да беше цената, Бернар плащаше, но решение така и не се намираше.

После се появиха книгите за черна магия и беше нужна кръв. Първо животинска, а след това…

Бернар се стресна, от гърдите му се изтръгна вик на непоносимо страдание. Отвори насила очи, насила се събуди и насила пристъпи към стъклените врати на терасата. Отвори и пристъпи навън в студената тъмна нощ. Само още две нощи. Вдиша дълбоко ледения въздух. И прошепна:

— След две нощи всичко ще свърши.