Реймънд Фийст, Стив Стърлинг
Джими Ръчицата (16)

Глава 15
Откритие

Бернар сънуваше.

Пот беше избила по челото му и той стенеше в съня си, вкопчен в чаршафите. Сънят беше съвсем като на живо: можеше да чуе вятъра, шумолящ между дърветата, грохота на прибоя в скалите. Цветовете бяха живи, дори мирисът на дърветата, на конска пот и миризмата на кожени дрехи изпълваше ноздрите му.

— Как посмяхте да ми го убиете? — гневно попита баронът. — Капка възпитание ли нямате?

Глиганът лежеше на земята и трепереше в краката на коня на барона. Бернар едва сдържаше подтика си да извади стоманата и да нападне младежа.

Той се поклони в седлото.

— Съжалявам, милорд. Опасявах се, че няма да го улучите и ще се изложите на риск. — Гласът му беше изпълнен с искреност, но леко кривнатата устна намекваше за подигравка.

Бернар го изгледа хладно.

— Ловил съм глигани из тези лесове още когато сте мокрили пелените си — рече той. — И едва ли съм остарял чак толкова, уверявам ви.

Закри килна глава.

— Извинете, милорд. Ще трябва да кажа да го вдигнат.

— Ще го оставите тук — рязко отвърна Бернар. — Не го искам на масата си. — Дръпна юздите на коня и го подкара назад към ловната свита.

— Милорд — извика зад него Закри. — Бих искал да поговоря с вас насаме.

Бернар спря коня си и стисна зъби. Такава наглост! Въпреки това се обърна и пое обратно към младия мъж, който нервно въртеше юздите в ръцете си.

— Елате с мен тогава. Да излезем от гората и да отидем някъде, където никой няма да чуе този „частен разговор“.

Бернар излезе от дърветата и подкара през ливадите, осеяни с жълти цветя, сухи и златисти в разгара на късното лято, после — нагоре по хълма. Конските копита хвърляха буци пръст; птици излитаха от високите треви пред двамата. Бернар продължи в галоп, докато стигнаха билото. Спряха недалече от стръмните скали, с величествената морска шир долу. Над главите им кръжаха чайки.

Закри дръпна юздите до него и потупа коня по шията.

— Възхитителна гледка — промълви той и вдиша дълбоко.

— Какво искате? — попита нетърпеливо Бернар.

— Милорд — заговори Закри. — Лейди Илейн не биваше изобщо да напуска Риланон: тя вехне за него, дори вие виждате колко е бледа и посърнала. Трябва да се върне в столицата. Този живот не е за нея! Има нужда от забавления, от дворцовия блясък. Бих искал да ви помоля, заради нея, милорд, да я оставите.

Бернар го изгледа невярващо.

— Моля? Бихте ли повторили думите си, сър?

Закри се изненада.

— Милорд, бях останал с впечатлението, че сте светски човек. И че сте разбрали, че с Илейн сме любовници. — Засмя се нервно. — Поне със сигурност сте разбрали, че не беше девствена.

— Спрете! — извика Бернар. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели около юздите, очите му се бяха разширили, дъхът излизаше на съсък между стиснатите му зъби.

— Аз я обичам — продължи Закри, все едно че баронът изобщо не бе проговорил. — Не трябваше да й позволя да тръгне. Но все още не е късно, можете да анулирате брака. Тя ще ви е благодарна за това.

— Да я оставя? Вие луд ли сте?! Илейн ще умре от срам, ако направя такова нещо!

— Тя го желае, сър! Тя ме обича, милорд. И знам, че иска да е с мен. Моля ви, имайте милост към нас и ни позволете да бъдем заедно.

Бернар не се и опита да скрие гнева си.

— Ще се върнете в замъка веднага! Прибирате си багажа и напускате дома ми, и взимате първия кораб за Ландсенд, който намерите, иначе след залез-слънце не отговарям за живота ви. — Вбесен, той дръпна юздата, за да обърне коня, толкова силно, че животното изцвили.

— Сър! — извика зад него Закри. — Ще ме изслушате! — Младият мъж заби шпорите в хълбоците на коня си и едва не се сблъска с дорестия жребец на Бернар.

„Нима ще ми посегне, на собствената ми земя?“, помисли си Бернар, но замълча. Обърна се и удари младия мъж в лицето с опакото на металната си ръкавица; железните пъпки се врязаха в плътта. Закри залитна и извика от болка. Бузата му беше разпрана до кокала, само на сантиметър под окото. Той пусна юздите и вдигна ръце пред лицето си да се защити.

Конят му заотстъпва, объркан и подплашен, и замята глава. Конят на Бернар, усетил гнева на ездача си и това, че юздите са охлабени, се възбуди, присви уши, завъртя се и зарита. Конят на Закри, ударен силно в гърдите, се изправи на задните си крака. Изцвили уплашено — почти като рев на дете великан — и заотстъпва назад и встрани — една, втора, трета стъпка…

И изведнъж изчезна заедно с ездача си.

Бернар дръпна силно юздите да усмири раздразнения кон, подкара го бавно към ръба на скалата и се изправи на стремената, за да погледне надолу.

И човек, и кон бяха изчезнали. Бесните вълни се разбиваха в назъбените скали, пръските хвърчаха на четиридесет-петдесет стъпки нагоре, дори здравият гранит се тресеше. После, за много кратко, баронът видя туловището на мъртвия кон сред вълните — теглеха го към морето. От Закри нямаше и следа.

 

 

Изчезването на Закри бе обяснено със скалъпен повод; получил някакво известие от изток, трябвало да се върне у дома с първия кораб. Помогна и това, че гостите не искаха да обидят домакина си, като покажат недоверчивост. На другия ден багажът на Закри беше изпратен в града, за да му го препратят в Риланон, и приятелите на Илейн продължиха да се радват на гостоприемството на съпруга й. Самата Илейн изглеждаше отчуждена и посърнала.

След няколко дни Бернар повика лекар да я прегледа, защото тя не ставаше от леглото и се оплакваше, че е болна.

— Имам най-хубавата новина за вас, милорд — размаза се лекарят след прегледа.

— Милейди не е болна? — каза Бернар и се усмихна.

— Още по-добра, милорд! — Лекарят се наду, все едно че бе извършил чудо. — Баронесата носи дете! Много бързо сте свършили работата, милорд.

Баронът го изгледа с неразгадаема физиономия, после каза хладно:

— Идете да ви платят.

Но дори вулгарността на лекаря не можа да помрачи радостта му от новината, че Илейн всъщност не е болна. Тръгна направо към покоите й.

Тя го погледна с широките си зелени очи, изненадана от неочакваната му поява. Бернар коленичи до нея, взе ръката й и я целуна. В съня си още помнеше допира на крехките й пръсти, меката кожа, още виждаше пулсиращата веничка на шията й, докато лежеше пребледняла върху белите възглавници.

Но на лицето й нямаше радост. Той не помнеше нищо от това, което си казаха: помнеше само, че когато излезе от стаята, Илейн плачеше тихо.

Гостите изразиха престорена радост от новината, използваха я като повод да си устроят пиршество и изпиха много вино от избата на барона.

Но скоро бяха принудени да си заминат. С кораб до Крондор, след това по суша до Саладор и оттам за Риланон беше повече от едномесечно пътуване. Щом зимните бури стегнеха Тъмните протоци, единственият път щеше да е около южната част на Велики Кеш, тримесечно пътуване, застрашено от бури, пирати и кешийски разбойници. Щом се разбра, че баронът няма да ги покани да изкарат зимата в Ландсенд, всички учтиво се сбогуваха с домакина и домакинята, и си тръгнаха.

 

 

Баронът се мяташе в леглото и стенеше. Бурята…

 

 

В нощта, в която дойдоха родилните мъки на баронеса Илейн, от морето връхлетя буря: стени и грамади от пурпурночерни облаци се струпаха на хоризонта на запад, просветваха от далечните мълнии, ала бяха обагрени в златисто по краищата от залязващото зад тях слънце. Вълните дойдоха преди пороя, високи като планини, и накараха рибарите да задърпат лодките си по-високо по брега, да ги връзват за дървета и скали и да се молят, щом вятърът запищя около сламените покриви на колибите им. Дъждът заваля на откоси, понесен от чудовищните ветрове.

Камшиците на дъжда заудряха и по имението, мълния разцепи небето и гърмът изтрещя в прозорците. Бернар беше платил на акушерката да остане последните две седмици и при това ужасно време се зарадва, че го е направил.

Бурята доведе до портата му някакъв пътник със слугите му, помолиха му се за подслон и Бернар ги приюти с радост — гостоприемството носеше късмет, а в този момент той имаше ужасна нужда от късмет. Къщата беше станала твърде тиха в последно време, затова той се зарадва на компанията на госта си, още повече щом разбра, че е учен човек и много повече е загрижен за книгите в каретата си, отколкото за конете, слугите или за самия себе си.

Беше висок мъж с големи очи и проницателен поглед, с няколко години по-стар от Бернар. Казваше се Лиман Малахи.

— Да — каза Малахи, — когато чух за внезапната кончина на баща ви, започнах пътуването си от много далече. Пристигам едва тази нощ, след много пречки и забавяния по пътя. — Тръсна ръкава на палтото си да махне последните капки дъждовна вода. — С баща ви си пишехме, но нищо не знаех за наследника му. Боях се, че няма да знаете какво сте наследили в книгите му и че ще ги продадете на някой друг, преди да успея да направя предложението си.

Баронът се усмихна и поклати глава. Отвори уста да отвърне, когато забеляза, че очите на Лиман са се зареяли, и това го изненада — до този момент Лиман беше великолепен събеседник и много вежлив гост. Но погледът на Лиман почти моментално се проясни и той изгледа строго барона.

— В тази къща тази нощ ще се роди дете — каза той. — Момче.

— Как можете да знаете това? — удиви се Бернар. — Баронесата е бременна, но срокът й не е дошъл.

Лиман се усмихна сдържано.

— Не бих го споделил с всекиго. Но тъй като сте образован мъж и невежата селяшка суеверност ви е чужда, ще призная. Аз съм магьосник.

— А — успя само да каже Бернар. Но се зачуди как да постъпи. Загадъчният гост му беше харесал почти от самото начало, макар че като повечето граждани на Кралството, той хранеше съмнения към онези, които се ровят в магията; но все пак изпитваше любопитство към Малахи… и някаква странна близост с него. Реши да бъде деликатен — в края на краищата човекът щеше да си тръгне на заранта. — Това би трябвало да ви създава… някои трудности.

— Случвало се е понякога — призна Лиман. — Знаете, хората са суеверни и подозрителни към нас, които следваме изкуството, които притежаваме дарбата… Но за мое щастие семейството ми беше доста богато и ме изпратиха далече от къщи, за да се уча. Поради това никой от тези, които ме познаваха като дете, не знае за таланта ми, а родителите ми ми оставиха добро наследство и мога да се издържам без проблеми. Което пък значи, че мога да си купувам и книги!

Двамата се засмяха. На вратата се почука рязко.

— Влез — извика Бернар.

Появи се слуга, с изопнато лице и ококорени очи.

— Милорд! Времето на лейди Илейн е дошло!

Бернар скочи, сърцето му се разтупка. Докато минаваше покрай госта си, видя тънката усмивка в ъгълчето на устата му.

Образите забързаха.

Акушерката, застанала до вратата, угриженото й лице.

— Бебето излиза… — Думите й заглъхнаха.

Лицето на Илейн, бледо и мокро от пот… акушерката я кара да се напъне. Писъкът и кръвта.

Ревът на бебето, поднесено гордо от старата акушерка, думите й: „Имате момче, милейди“. Илейн беше толкова изнемощяла, че дори не се усмихна.

Кръв навсякъде.

Кръв…

Бернар се обърна в леглото, простена, опита се да извика: „Не!“, но от устата му излезе само поредният тих стон.

После Лиман се озова до рамото му. Държеше се спокойно и властно.

— Всички да излязат — каза той.

После писъците спряха.

 

 

Бернар се сепна и се събуди. Дишаше задъхано, все едно че беше тичал часове, и все още здравото му тяло беше напрегнато и плувнало в пот, все едно че се беше сражавал в битка. Смъкна се от леглото, съблече прогизналата нощница и я хвърли на пода. Видя през прозореца утринното слънце, едва-що вдигащо се над планинските върхове. Започнал бе поредният ден. „Само няколко часа още“, помисли си той, седна гол на леглото, взе каната вода, оставени на нощната масичка, изпи една чаша, после втора, за да утоли жаждата си.

Но другата жажда — жаждата този кошмар, който го изтезаваше вече седемнайсет години, да свърши, да види своята Илейн съживена и освободена от безкрайната болка — още не беше утолена.

Стана и отиде до коритото с вода да се измие. Нямаше нищо против студената вода: беше свикнал. Трябваше да се очисти от потта и нямаше да се облече, докато не го направи. Стъпи в малкото бронзово корито, клекна и взе гъбата от масичката, без да обръща внимание на хапещия студ. „Само и болката си да можех да очистя“, каза си наум, както всяка сутрин, вече седемнайсет години.

Но скоро…

 

 

— О, Рутия! — ахна леля Клеора, пребледня и се хвана за гърлото.

Търговецът побутна с крак седлото, сложено на каменния под на кухнята. Черно-бялото коте измяука и заситни към него да подуши омайващата миризма на конска пот, кожа и кръв.

— М-да, кръв си е — каза Керсон. — И това… — Кракът му докосна счупената стрела, щръкнала отзад в седлото. — Не е стрела за лов.

Извади малки клещи от връзката на колана си, наведе се, натисна с крак седлото и защипа близо до лъскавия метален връх, където стрелата се бе забила в кожата.

— Хайде, излез! — изпъшка той и задърпа, мускулите по ръцете и раменете му заиграха.

Стрелата излезе и той я тикна под носовете им.

— Виждате ли? Върхът е шило, не е широко острие. Никой не използва такива стрели за друго, освен за хора — направена е да пробива броня или дебела кожа.

Лори се беше вторачила в седлото, сърцето й се беше свило от страх. Беше по-лошо дори от онзи студ, който таеше в душата си след смъртта на родителите си. Знаеше, че са мъртви; знаеше, че Рип все още е жив, защото усетът за него просветваше за миг — отдалече. Но не знаеше дали Брам е жив, или мъртъв.

— Конят дойде призори — каза Керсон. Сега беше един час след разсъмване: семейството тъкмо беше привършило със закуската, когато търговецът дойде и потропа на вратата. — Горкото животно беше протрило ребрата си от стремената и половината му опашка се беше слепнала от засъхналата пяна. Изглежда, е тичало цяла нощ. Уплаших се и се сетих за високото русоляво момче, приятеля на племенничката ви, дето го купи, а той пък тръгна да гони другия приятел на племенничката ви, момчето, на което продадох… — посочи Лори — твоя стар кон, и все едно де, като че ли нещата се вързаха и рекох, че трябва да го научите.

— А приставът? — попита леля Клеора.

Керсон изсумтя.

— За бой в границите на града — да. Макар че той използва повече ония ловци на крадци за два петака, отколкото своите хора. Не, по пътя трябва да се обадиш на войниците на барона, само че него от петнайсет и повече години хич не го е еня за простия народ. Войниците може да излязат, ако Кеш нападне града, но за някакво си изгубено момче, пленено от разбойници — не. Няма да се размърдат.

Погледна Лори и Флора, които седяха една до друга на пейката, и добави:

— Само това мога да направя, госпожице Флора. Имам си семейство, близки и търговия, която трябва да въртя. Просто си помислих, че ще е добре да го знаете де.

След като си отиде, тишината в стаята натежа. Клеора прегърна Лори през раменете.

— Той отиде да потърси Рип и може да е умрял — прошепна Лори. — Всичко това — заради мен.

За нейна изненада Флора поклати глава.

— Не. Той все едно щеше да потърси брат ти. Такъв човек е, разбрах го.

Лори кимна унило, сдържа сълзите си и изтри очи с опакото на ръката си.

— А Джими е моят… млечен брат и също отиде да потърси Рип, и може да е умрял — заяви решително Флора. — Или и двамата може да са ранени. Трябва да отида да ги потърся.

— Невъзможно! — писна леля Клеора. — Младо момиче да тръгне само извън града?

Въпреки всичко Лори неволно се усмихна — леля Клеора сигурно си мислеше, че таласъмите и разбойниците дебнат от всеки храст. „Пък може и наистина да е така“, каза си тя и отново погледна седлото с неволно любопитство. После заяви:

— Няма да е сама. И аз тръгвам с нея.

„Всичко е заради братчето ми и мен. А и не мога да позволя Флора да тръгне сама, след всичко, което направи за мене!“

— Но ти едва се държиш на крака! — възрази Флора.

— Мога да се подпирам на тояга — заяви упорито Лори. „Вярно, бързо заздравява, но докъде мога да стигна?“, помисли си. — Мога да яздя например. Или да пълзя, ако трябва.

Леля Клеора запремества очи от едната към другата и въздъхна.

— Жалко, че го няма моя Карл с хората му. Само още две седмици и корабът му ще се върне от Крондор.

Лори беше сигурна, че на лицето на Флора се е изписало същото бунтовно непокорство като нейното.

— Невъзможно — повтори Клеора. — Но ако все пак тръгнете, ще вземете двуколката.

Флора скочи и я прегърна. Двуколката беше с две високи колелета със спици, тапицирана седалка, стегната с кожени ремъци, и сгъваем гюрук. Лесно щеше да побере двете и по хубав път нямаше да е чак толкова тежко за един недооздравял крак.

— Благодаря ти, лельо Клеора! — възкликна тя, а Лори закима радостно.

Хубавото добродушно лице на възрастната жена се набръчка угрижено, но Флора вече се беше захванала да пъха разни неща за път в торбите.

 

 

— Какво е това? — попита Джими и бутна с пръст голямото колкото медальон устройство на масата.

Старците се бяха свили до огнището, стискаха се за ръцете и зяпаха странното нещо. Тъкмо бяха привършили с вечерята — бяха им поднесли овесена каша, яйца, две ябълки и някаква много горчива напитка, която можеше да мине за ейл, срещу поредния сребърник на Джарвис.

Джими си помисли, че при други обстоятелства щеше да се е съсредоточил изцяло върху кесията на Джарвис Коу, защото като че ли беше неизчерпаем източник на сребърници. Но онова щеше да е „тогава“, а това беше сега. Загадки имаше да се разбулват и момчета да се спасяват.

Джарвис Коу, седнал на трикракото столче и опрял ръце на коленете си, се наведе над масата. Грубото му лице беше смръщено, пламъчетата от огнището мятаха треперлива червенина по скулите му.

— Магия е — промълви той и Джими настръхна. — Забранена магия. Човекотърсач. Обвързана е с кръв, кост и семе. — Пръстът му погали кристала над иглата. — Виждаш ли? Тази игла е кост от мъртво бебенце, добито в тъмна безлунна доба…

Старата жена изхлипа, потръпна и се сви още повече в прегръдката на мъжа си.

— … а косъмът е на човека, когото искаш да намериш, или на близък родственик. Майка или баща, или и двамата, ако искаш да намериш детето им. Бих казал, че точно такъв е случаят: ти каза, че момчето било русокосо, а този косъм е кафяв. Не е некромантика. Не съвсем, но е свързана с нея. Във всеки случай — доста тъмна магия.

— Ти кой си, че го знаеш това? — попита Джими.

Джарвис бързо вдигна глава и примижа. След дълга пауза най-сетне кимна.

— Какво пък. Предполагам, че имаш право да го знаеш, след като си въвлечен. Агент съм на Върховната жрица на Лимс-Крагма в Крондор.

Младият крадец отскочи и ръката му посегна за ножа. Старата акушерка замаха с ръце, а мъжът и също стана и заситни към вратата, където беше подпрян косерът.

Но Джарвис Коу се засмя.

— Не, приятели, няма защо да се безпокоите. Тя е Богинята на смъртта, не на убийствата. Всички рано или късно отиваме при нея, тъй че няма нужда да й ги пращат преждевременно. — И изведнъж запя:

На царството й е покорен роб и властелин,

кралици, принцове, прелати;

тя принца не щади за властната осанка,

ни писаря за бляскавия ум;

от страшния й меч не ще избяга никой…

Само че на Джими не му беше до такива превземки и попита напрегнато, готов за бой:

— И защо тогава си тръгнал по дирите на хора, които отвличат деца?

— Храмът не обича хората, които правят смъртна магия — отвърна Коу.

— Че защо? — учуди се Джими, сетил се за слуховете, които беше чувал.

— Защото това създава лоша репутация на Богинята — каза Коу. — А това застрашава храмовете. Преди векове, преди храмовете да постигнат съгласие с Короната и да се разберат Храмът на Ишап да решава споровете, е имало немалко бунтове, в които разгневената тълпа опустошавала някой храм и избивала всичките му поклонници. Дори след повече от стогодишния мир между храмовете все още има силна опасност от кръвопролития, ако се разчуе за нещо такова и ако хората повярват, че Храмът на Лимс-Крагма е замесен.

— Нещо повече, това е кражба от Лимс-Крагма — продължи той. — Жизнените енергии, които трябва да се върнат в Нейната зала за съд, остават лишени от своето място в следващото завъртане на Колелото на Живота. Тези души биват изтезавани, измъчвани и накрая изчезват, все едно че никога не са съществували. Това е мерзост и ерес от най-опасния вид.

— Нищо добро не носят такива магии, а тези, които се залавят с тях, са или наистина зли хора, или глупци. — Коу се озъби. — Аз пък съм точно това „нищо добро“, което ще споходи некроманта, действащ в тази околност. Самият аз не съм магьосник — продължи той. — Но имам известен… талант в тази област… и разчитам на своите господари, които ще ми помогнат да се справя с него.

— Но не непременно и с наемници, каменни стени и железни решетки, нали? — подхвърли сардонично Джими.

„Ужасно не ми харесва това — помисли си той. — По-добре да беше някой от шпионите на Джоко. От друга страна, май ще се окаже доста по-полезен от някой от тайната полиция, а като съм тръгнал ни повече ни по-малко да върша геройски подвизи със зъл заклинател, малко помощ няма да ми е излишна“.

Не искаше да се върне при Лори и да й каже, че не е могъл да намери Рип: обещал беше в края на краищата. От друга страна, не искаше и да го приковат на някоя нажежена до червено метална плоча за следващите хиляда години. Или да подсилят някое заклинание със смъртната му есенция. Рискът беше едно, сигурната гибел — съвсем друго.

„Освен това подозирам, че ако кръшна и оставя Коу сам, няма да е никак на добро. Не искам омразата на една богиня да души по стъпките ми. От друга страна, нейното благоразположение и това на жриците й…“

— Добре — най-сетне отсече той. — Какво иска този некромант от нашия русокос приятел?

— Само след четири дни трите луни ще помръкнат — каза Джарвис и небрежно почеса наболата си четинеста брада. — А някои звезди ще се подредят. В такова време… хм, да кажем, че пътникът, когото са хванали и са отвели в имението, може да е полезен за някои тъмни дела. Полезен в краен смисъл. Също като Рип, брата на приятелката ти.

Джими потръпна. Беше свикнал с побоища и кървави свади; самият той беше взимал участие в такива. Но човешко жертвоприношение беше съвсем друга работа.

— Това вече е невероятно — отвърна той. — Деца, после пътници…

— Един определен пътник — промълви замислено Джарвис, сякаш едва сега съобразяваше този факт.

Старицата ахна и мъжът й се опита да я накара да замълчи, но тя го избута настрана.

— Четири дни ли каза, слуга на жрицата?

Джарвис кимна учтиво.

— Да, хазайке. Защо?

— Тогава ще са точно седемнайсет години от деня, в който лейди Илейн умря при раждането. Седемнайсет години до часа, в полунощ.

Лицето на Джарвис се промени. Сянка на страх — или на погнуса навярно — мина по него. „Ох-ох — каза си Джими. — Това май беше лоша новина“.

— Вие… сигурна ли сте, че тя е умряла? — Джарвис вдигна ръка. — Видели ли сте да изнасят тялото?

Старата акушерка поклати глава.

— Той ни изгони всички, а после казаха, че била умряла — промълви тя. — Всички ни изгони, но задържа някакъв случайно дошъл тази нощ гост, схолар.

— Аха. Съмнявам се, че е било съвсем случайно, особено в такава нощ — някои събития хвърлят сенките си напред и назад във времето. — Джарвис погледна медальона на масата. — Случайно да имате нещо от вещите на дамата? Нещо, което се е допирало до тялото й?

Старицата стана, отиде до леглото и издърпа отдолу ракла от кедрово дърво: изглеждаше нелепо изящна в глинената съборетина. Порови в нея и извади малък вързоп, увит в коприна, оцапана със стара, отдавна засъхнала кръв.

— Държеше се мило с мен, беше добра лейди — заговори акушерката. — Знаеше, че може да се довери на старата Мег; много тайни чува една акушерка. Това ми го даде да й го пазя. Ако го беше намерил баронът, живота щеше да й струва.

Джими се приближи, щом Джарвис взе вързопа от ръцете на старицата. Омете с ръка трохите и паниците по масата, постави го на нея и започна да го развива.

— Медальонът дали ще го направи? — попита Джими.

Иглата под кристалния капак трепереше; първо посочи на югозапад, към имението на барон Бернар; после се завъртя към вързопа.

— Не, не би трябвало — каза Джарвис. В копринената кърпа имаше истински медальон, деликатна раковина от електрон. — Дори това да е кръвта на дамата от раждането…

— Тя е — каза старата.

— … или коса, или отрязани нокти — продължи той. — Заклинанието е свързано с подобието на естествата. Би трябвало да сочи към сина.

Джарвис отвори медальона и заопипва капачето. В едната половина имаше миниатюрен портрет. В другата имаше любовен сплит: два сплетени косъма, единият рус, другият — кафяв.

— Я ми светни, Джими — помоли Джарвис.

Джими отиде до огнището. На голата пръст до него имаше кофа от брезова кора с дълги парчета светло дърво — смолист бор, — готови за палене. Взе едно и го поднесе към пламъците на огъня. То засъска, разнесе се остра смолиста миризма. Джими го занесе при масата и го вдигна по-високо и отстрани, като внимаваше смолата да не накапе по масата, а да не опари и себе си.

Светлината примигваше и съвсем не беше ярка като от свещ, но двамата старци нямаха свещи. Все пак беше достатъчно светло, за да види красивия рус младеж на портрета.

— Рутия! — изломоти Джими. — Това е оня, дето го отвлякоха!

— Не — рече старицата. — Това е младият лорд Кетри. Закри — приятел на лейди Илейн от Крондор. Преди да се запознае с барона. Онзи, дето изчезна.

— Охо! — възкликна Джими. — Хм, като го гледам…

— И както се държи иглата…

— Бих казал, че макар лейди Илейн да е имала син преди седемнайсет години, баронът със сигурност не е имал — довърши Джими.

Джарвис се подсмихна.

— Много си съобразителен, Джими.

Старецът въздъхна.

— Вече трябва да им го кажеш. Няма как.

Мег кимна.

— Баронът не искаше да види сина си… да де, бебето. Отначало ужасно се зарадва, че има наследник, но като видя, че жена му е на ръба на смъртта, полудя човекът. Обвини бебето и ми каза да го махна от очите му. Да го дам на вълците искаше да каже, но не можах. Тъй че го занесох при един фермер, дето го познавах — казва се Осри, — близо до Релинг. Жена му беше изгубила бебето си, но още имаше мляко. Взеха го с радост и го отгледаха като свое.

— Релинг не е далече оттук, малко на изток е. В земите на барона е все пак — добави мъжът й. — Осри обеща никога да не говори за това и да ви кажа, не съм чул никакъв слух повече. Може и да са забравили, че бебето не беше тяхно — знаят само, че майка му е умряла при раждането и сигурно са си помислили, че е от някое насилено слугинче.

— Това звучи доста безсмислено — каза Джарвис Коу. — Баронът явно много е обичал жена си.

— До лудост — каза Мег, седна на леглото, въздъхна и погледна раклата. — И мислех, че и тя го обича — даже когато се поболя, след като Кетри изчезна.

— Изчезна ли?

— При лов. Заминал за Крондор, тъй каза баронът, оставил слугите и багажа си да му ги пратят, но никой повече не го видя. Младият лорд Кетри май така и не е стигнал до Риланон.

Джими изсумтя. „Знам ги аз тия внезапни сбогувания. Бас слагам, че никой не го е видял повече. Морето крие много грехове“.

— Хм… — Джарвис ги изгледа един по един, явно мислеше какво и колко да каже.

Джими повдигна иронично вежда — малко беше късно да е предпазлив.

„Освен ако не се кани да не остави свидетели, но се съмнявам, че е толкова безскрупулен“.

Джарвис потвърди предположенията му, като продължи:

— Ако един… подходящ… магьосник е бил подръка, докато дамата е умирала, е можел да… не точно да я опази жива. Само да я задържи между живота и смъртта, за да може да се опита по-късно да я изцери. — Посегна към дървената чаша с горчивия ейл на старите. — Да си оплакна само устата! Задържал я е между живота и смъртта… колко… в името на Богинята! Седемнайсет години! Умирала е всеки миг!

Джими усети как клисавият хляб и неизменната бобена чорба натежаха като буца под гърдите му.

— Лимс-Крагма да й даде покой дано! — Хрумна му нещо друго. — А защо им трябва синът им?

„Ох; дано никога вече да не се забърквам с магьосници“, помисли си. Спомни си колко глупаво се беше забъркал и със стария Албан и потръпна.

— При смъртта се освобождава жизнената сила. Могат да се опитат да я съживят с нечия друга и колкото са по-сходни, толкова е по-лесно. Деца, тъй като е загубила живота си при раждането на дете. Самото дете — най-добре. Естественият ред е животът на родителите да прелива в децата им, но това може да се обърне.

Старецът се изплю в огъня и той изсъска. Джарвис вдигна глава.

— Разполагаме с четири дни. Както и младият… — Той погледна медальона.

— Брам — промълви Мег.

— Брам — повтори Джарвис.

Джими въздъхна.

— Според мен, щом я е обичал чак толкова… това е зло, и лудост, но има и някакво величие в тая работа.

— По-малко, отколкото си мислиш — каза Джарвис. — В известен смисъл можеш да върнеш някого, но те често са… променени. Разкъсването на границите между живот и смърт пропуска тук… други неща. — Той затвори очи и въздъхна. — Неща, които дойдат ли в нашия свят, се прогонват много трудно.

Джими настръхна и вече наистина съжали, че не се беше снишил в Крондор, вместо да се опитва да се прави на герой.