Реймънд Фийст, Стив Стърлинг
Джими Ръчицата (10)

Глава 9
Сблъсък

По пътя крачеше самотен пътник.

Брам беше изоставил търговския керван малко преди залез-слънце предната вечер при отклонението за село Релинг — стига думата „керван“ да не беше твърде надута за два фургона и две товарни мулета.

В Релинг имаше добър хан. Предлагаха чудесна овчарска, баница и варяха хубав ейл. Макар и не толкова хубави като сготвеното от майка му и свареното от баща му. Младежът си плати сметката, след което метна торбата си на рамо, сбогува се и си тръгна.

Ако избегнеше дългата извивка на Кралския път, при разклонението за Релинг и ако вървеше през по-голямата част на нощта — обикновено поспиваше три-четири часа, — щеше да стигне вкъщи някъде по изгрев-слънце, точно когато майка му щеше да е направила закуската. Нямаше големи опасности по пътя, нито животни, които да притеснят голям човек, а и крадец едва ли щеше да дебне по такъв черен път посред нощ.

Всяка стъпка го водеше все по-близо до дома. Разпознаваше дърветата, по които се беше катерил като момче, полята, по които се беше трудил или водил добитъка, прескачаше по някое поточе, пресичащо пътя, и се усмихваше на спомена за първия път, когато бе успял да го направи, без да си намокри обущата. Беше висок за своите седемнайсет години, с малко мек жълтеникав мъх по бузите и къса, грубо подкастрена русолява коса, широк в раменете и с дълги нозе, с дружелюбно отворени сини очи. От тежкия труд през целия си живот беше натрупал мускули, но дебненето на сърни му беше придало изящна походка и меките му обуща леко стъпваха по пътя.

„А като се сетихме за това“, рече си той и вдигна глава. Нещо доста голямо пробяга с шум през храсталаците. „Прасе ли беше?“, учуди се и спря. Предутринната светлина му бе достатъчна, за да огледа дирите. Да, явно беше сърна.

Бран се засмя. „Побегнеш, и те подгони някой благородник“.

Благородниците гонеха сърните на коне, с кучета. Което беше все едно да избиваш пилци с бойна брадва според него — много лесно и без никаква тръпка, — но каквито хората, такива и вкусовете. Удоволствието беше в преследването и дебненето, не в убиването. След като убиеш, идваше трудната част — да изкормиш дивеча и да го домъкнеш до вкъщи. Но пък благородниците си имаха слуги за тежката работа.

Вдиша дълбоко ароматния хладен въздух и продължи надолу по пътя, като си подсвиркваше. Отривистото ходене четири мили го беше довело почти, до портата и той с усмивка спря да погледне родния си дом.

Пътеката изглеждаше толкова подканяща, че сърцето му се окрили. По коловете на оградата имаше фенери, и един при портата, а прозорците на долния кат бяха засияли от светлината на свещите: пламъчетата примигваха топло жълти зад изстърганите овчи шкембета, използвани за стъкла. Видя, че и при вратата на обора свети фенер.

„Е, наистина ме чакат!“, помисли си Брам; свещите от пчелен восък бяха скъпи, а и маслото не беше без пари.

Но после си спомни, че нямаше как да знаят, че ще си дойде днес. А това означаваше, че цялата тази прекомерна светлина е запалена по някаква друга причина. Сватба? Но не беше чувал да се гласи сватба. Освен това не беше шестък, когато се правеха повечето сватби. Което значеше, че най-вероятното обяснение е бдение, тъй като никой не се скъпеше да почете покойник. И много от мъжете щяха да пият през цялата нощ, докато жените им не кажат „стига вече“ и не си ги отведат вкъщи.

Всички уж бяха здрави, когато тръгна, ала това нищо не значеше: болест или нещастен случай можеха да отнесат изведнъж и най-здравия мъж или жена и селяните го знаеха не по-зле от всеки друг.

Забърза напред, но спря, щом видя фургона на Глидън, спрян зад люляците на майка му. Пак погледна към обора и видя няколко коня — на съседи — и няколко животни на семейството на Лори Мерфорд, включително кравата им, Теси.

Съвсем очевидно нещо ставаше — и май не беше добро. Какво търсеше добитъкът на Мерфорд в обора на баща му? Брам знаеше, че семейството му не може да си позволи да го купи; нито пък Мерфорд щяха да го продадат.

Забърза към къщата. Чу високи гласове вътре и влезе тихо — през задната врата, — та да чуе по-добре припрения разговор за това какво е станало. Голямата стая с огнището беше пълна със съседи; някои седяха на пейките около масата, други — на трикраки столчета из стаята, трети стояха прави или бяха наклякали до стената.

— Животни са били! Подивели псета или нещо такова! — рече Тъкър Холсуорт, плесна за тежест с ръка по масата и размаха лулата си във въздуха. Лицето му бе почерняло от сажди и пръст.

— Но онова, дето го разправя Лори… — почна баща му.

— За мъжете, дето го правели с някакво сечиво ли? — Холсуорт запуфка с лулата си да я разпали.

— Ами, била е там. Ако е видяла това, което казва, трябва ли да се съмняваме?

— Но онези следи бяха от животински зъби! Нож не може да го направи това — подхвърли Рейф Кимбъл, който стоеше до огнището. Той също беше целият в сажди.

— А малкият Рип? Той къде се е дянал, ако някой не го е откраднал? — попита жена му, Елма.

— Може да е загинал в огъня и момичето просто да не го е видяло — настоя Алет.

— Ако животното е било достатъчно голямо, може да го е завлякло в бърлогата си. — Това го рече Джейкъб Рийзи, който също седеше на масата.

— Но как може толкова голямо животно или даже глутница да се въртят наоколо и да не сме ги забелязали? — попита Осри. — Къде са се дянали тогаз? Не съм чувал някъде да е ставало нещо такова като у Мерфорд.

— За какво говорите? — възкликна Брам. — Какво е станало?

— Брам! — извика майка му, скочи от мястото си и затича да го прегърне.

— Сине! — рече Осри. — Радвам се да те видя, момче! — Подаде ръка през масата и Брам се наведе над скупчилите се съседи и я стисна. По оставената по масата храна и отворените стомни си личеше, че жените са готвили в кухнята цяла нощ, за да приготвят закуска за мъжете, и че те тъкмо са привършили с яденето.

— Сигурно си примрял от глад — каза Алет. — Седни тука, Брам. — Бутна го към мястото си на масата. — Ей сега ще ти донеса нещо.

— Добре съм, мамо — отвърна Брам, но седна на мястото й, след като свали торбата и опря лъка и колчана си на стената до вратата. — Какво е станало? Май нещо лошо. — Огледа съседите, след което се обърна с очакване към баща си.

Осри наведе глава и го погледна изпод рунтавите си вежди. Беше мургав и космат, освен олисялото петно на темето, и по-широкоплещест, отколкото щеше да стане някога Брам.

— Съжалявам, че заварваш толкова лоша новина — почна той. — Мерфорд ги сполетя голяма трагедия.

— Лори? — попита моментално Брам.

Устните на майка му се свиха, тя се понамръщи и очите й се отместиха към фермера Глидън, за да види как ще реагира на това, че Брам толкова се интересува от Лори Мерфорд.

— Добре беше, когато я видях последния път — каза Алет и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво значи „последния път“? — попита навъсено Брам и след като не получи отговор, хвана майка си за ръката й почти викна: — Какво е станало, мамо?

— Родители й са убити — отвърна му бързо Глидън. — Къщата и плевникът им изгоряха, цяла нощ гасихме огъня в нивите им. Върнахме се едва преди час. — Помълча малко и добави: — Брат й е изчезнал. Лори пък взела коня им и тръгнала нанякъде. Сигурно да го търси.

Няколко души цъкнаха с езици съчувствено, но и с укор, закимаха и заклатиха глави.

Брам пусна ръката на майка си.

— Значи и Лори, и Рип ги няма?

— Не го ли казах току-що? — сопна се Глидън.

— Някой тръгна ли да ги търси?

По разменените в стаята погледи разбра, че никой не го е направил.

— Кога е станало това? — Брам прокара ръка през косата си и се огледа слисано. — И как?

— Белезите по телата на Мелда и Сам са като от някакво животно — каза Осри. — Мислим, че момчето е било отмъкнато от онова, което ги е убило.

— Животни!? Тук? — Брам ги огледа отново. — Някой проследил ли ги е тези зверове? Да не би да ми казвате, че… че са изяли Мелда и Сам? — Изведнъж се стъписа. — Искате да кажете, че Лори е тръгнала сама да проследи едно животно, толкова голямо и опасно, че да убие двама възрастни? Кога е тръгнала?

— Лори каза, че го били направили двама мъже — намеси се Дора Комър и изгледа упорито Алет и Осри. — Каза, че разкъсвали телата с някакво сечиво, та да изглежда все едно, че е от звяр, а после заминали по пътя за Ландсенд. Искаше веднага да ги проследи, но ние, разбира се, не можехме да й позволим. Мислехме, че просто се е побъркала от мъка. — Жената сви гузно рамене. — А и пожарът — трябваше първо да се оправим с него. Рекохме си, че момчето е било в къщата или в плевника, а тя просто не е могла да го понесе. Освен това — продължи тя, докато Брам я слушаше онемял, — ако е имало мъже и те са убили двамата й родители, какво може да направи едно момиче срещу тях?

— Доведохме я тук и я сложихме да си легне — каза майка му. — Мъжете се бориха с пламъците цяла нощи спорят за това още откак дойдоха. Когато Лоримър си тръгваха, малко преди да дойдеш, видяха, че коня на Мерфорд го няма. Погледнах в стаята ти и я заварих празна. Излязла е през прозореца, облечена в твои стари дрехи, и е откраднала кесията ти! — Последното го каза така, сякаш беше по-важно от всичко останало.

— Добре е направила — отвърна Брам. — Щом иска да намери Рип, ще й трябват пари.

— Огледах фермата им — рече Дългия Пол, ратаят на Глидън. — Взех един фенер, отидох и проверих. И помен няма от нея.

— Нищо не можем да направим за нея сега, нали така? — попита жената на Джейкъб Рийзи и подсмръкна тъжно.

— Ще се обадим на пристава, като съмне — заяви Глидън. — Тяхна работа е да се оправят с такива неща.

Брам го погледна невярващо.

— На пристава ли?

Глидън му отвърна намръщено:

— Едва ли ще излезе нещо от това. Със сигурност имат по-важни работи от това да търсят някакво си момиче, тръгнало да намери брат си.

— Но се появи на минутата, когато трябваше да изгонят Морисънови от фермата, в която семейството им е работило открай време, нали? — сопна се Дора. — Скачат веднага, ако си лихварят и ти трябва запор.

Спорът отново се разгорещи и заплашваше да продължи дълго. Брам ги огледа удивен, после извика, за да надмогне врявата:

— Какво сте направили, за да намерите Лори и Рип?

— А какво трябваше да направим? — попита обидено майка му. — Дома си й предложихме, настанихме я, а тя взе, че избяга, с твоята кесия и без едно благодаря да каже за сбогуване. Като не ни ще, не можем да й се натрапваме насила.

Той я изгледа ядосано, после се обърна към баща си.

— И никакви следи ли не сте намерили от тези така наречени животни?

— Никакви — отвърна Осри.

— Не намерихме дири, които да проследим — каза и Дългия Пол.

Брам го зяпна. Дългия Пол беше най-добрият ловец в района; тъкмо той ги беше учил с Лори как се ловува. Щом Дългия Пол не бе могъл да намери следи, значи нямаше следи.

— Не ви ли се струва доста странно? — попита той. — Фермата на Мерфорд е на седем мили от горите. Всяко животно, достатъчно голямо да разкъса възрастен мъж и жена, щеше да бъде забелязано от някой, ако мине през полята от Старата гора до Общия лес. Освен ако не си мислите, че просто така си е изприпкало по Кралския път, без да го забележи нито един търговец, пътник или конник, и после е свърнало по пътя за Старата мелница към фермата на Лори.

Всички се заспоглеждаха объркано.

— Е, да де — промърмори Дългия Пол. — Не че има значение. Следите, искам да кажа. Онези белези по телата определено бяха оставени от животински зъби, Брам. Готов съм да се закълна. Това, че е странно, не го променя. Може да е било нещо летящо. — Мъжът сви рамене.

— Летящо ли? — попита Брам.

— Ами, никой не го е видял, но съм слушал да разправят за разни неща горе по планините, дето са толкова големи, че да нападнат човек. Дракони и разни такива. — Намръщи се. — Накъде биеш?

— Натам, че тука нещо не е наред — каза Брам. — Лори е казала, че е видяла мъже да отвеждат брат й, а вие не сте й повярвали. — Погледна многозначително майка си. — Но единственото свидетелство за животни са раните по телата, а тя е казала, че са го правили мъжете с някакъв инструмент. Междувременно Лори е избягала сама и всички просто си седите тук и си говорите глупости.

Осри изглеждаше засрамен, и не беше само той, но никой не отвърна и нито един мускул по лицата им не трепна. Брам стана и си взе торбата.

— Къде отиваш? — попита притеснено Алет.

— Майко, Лори е съседка и освен това ми е приятелка, и е само на петнайсет. Току-що е изгубила всичко на този свят и е тръгнала сама. Рип също е някъде навън, или може да е мъртъв като родителите си, това не знам. Но за Лори знаем. Длъжни сме да й помогнем.

— Не — рече майка му и стисна устни. — Никой не й е длъжен нищо. Предложихме й помощта си, а тя я отхвърли. За мен задълженията ни свършват дотук. А колкото до това, че е на петнайсет, ти самият си само на седемнайсет. Тъй че няма защо да си въобразяваш, че ако тръгнеш след нея, ще направиш повече, отколкото тя сама за себе си.

Брам беше разочарован, но не и изненадан. Откакто бе започнал да проявява интерес към Лори, майка му се беше настроила срещу нея: това сега го доказваше за пореден път. Погледна баща си.

— Направи каквото смяташ за правилно, сине — избоботи Осри.

Алет го стисна за ръката и го изгледа с яд.

— Някой иска ли да ми помогне да намерим Лори? — попита Брам и се огледа.

Няколко крака помръднаха и няколко души измърмориха, че не им се щяло да си оставят семействата, докато наоколо дебнала такава заплаха. А и приставът, трябвало да изчакат пристава.

— Добре — рече Брам. Беше точно както очакваше. Целуна майка си по бузата, кимна на баща си и се обърна да тръгне. — Значи, ще се върна, когато се върна.

Смаяната Алет посегна да го задържи, но мъжът й я спря. Сложи пръст на устата й, а Брам хвърли няколко неща от масата в торбата си — комат черен хляб, буца сирене и парче пушено свинско — после взе лъка си и колчана, кимна на събралите се хора и излезе в нощта.

 

 

На половин миля от Ландсенд Лори дръпна юздите на коня. На стария Хораций бе отнело повече време да преодолее разстоянието, отколкото си мислеше. Вместо да стигне до града рано заранта, горкият докрета едва към обед. Беше идвала в града като дете, разбира се: градът бе единственото място за пазар наоколо, на две седмици път околовръст, и баща й веднъж се бе съгласил да го придружи на празника на Средилетие, но не можеше да каже, че го познава.

„А и цялата нощ съм била път“.

Почти невъзможно й беше да си помисли, че е минала само една нощ, откакто целият й свят бе свършил…

Подмина я фургон, теглен от мулета, и няколко товарни коня. Хората бързаха да се доберат до града и да си разпродадат стоката, преди пазарът да се е опразнил. Още имаше половин ден за търговия. Тя подкара Хораций в лек тръс и се загледа напред.

Градът се просна пред очите й между хълмовете. Най-близките до него бяха стръмни и много каменисти за обработване, но бяха разчистени и по широкия път вървяха много коли, натоварени с дърва за огрев. Десетки по-ниски хълмчета бяха осеяни с чудесни ферми, много от които й напомняха за тяхната, само на един ден път зад гърба й, но от нея бяха останали само пепелища.

Мяркаха се и овце, но кравите бяха повече, което я изненада, докато не се сети, че толкова голям град ще е добро място за продажба на мляко. По-близо до града от двете страни на прашния път вече се редяха работилници и дюкяни: търговци и занаятчии, които не можеха да влязат в града или на които им трябваше повече място — голяма тепавичарница, чиято миризма я накара да се закашля, грънчарски пещи като огромни издути кошерища, от които бълваха вълни от зной, усещаха се от десетина разтега разстояние, налбантници и… а, да, търговец на животни. Коне най-вече. Виждаше ги как обикалят в стоборите и зад високите до гърдите каменни зидове. А до него — и сарачът с неговата стока. Сигурно двамата наемаха ездитни и товарни животни, а и ги продаваха също така.

Усети как стомахът й закъркори от миризмата на печено, лъхаща от един навес. Нищо не беше яла от предната заран, потресът от случилото се през деня беше заличил всякакво чувство за глад. Но за стомаха й вчерашната сутрин като че ли вече беше много далече.

Знаеше, че няма да може да задържи Хораций, след като стигне до Ландсенд, въпреки че сърцето й се късаше от тази мисъл. Нямаше пари да го настани някъде и да го храни — малкото в кесията на Брам едва щяха да стигнат за самата нея.

„Ще му ги върна парите на Брам! — реши тя. — Само да мога да се спазаря по-добре“.

Сарачът седеше пред работилничката си и прибираше сечивата си, преди да затвори за обяд. Вдигна глава, щом тя скочи от седлото — беше на около трийсет, с кожени бричове и елек без ръкави, с мускулести ръце. Очите му бяха зелени и хитри.

— Какво искаш, момче? — рече той.

Лори се смути. Досега не й беше хрумвало, че с дрехите на Брам и с прибраната под шапката коса прилича на момче. За миг прецени, че това може да се окаже предимство, тъй като един младеж щеше да се движи много по-свободно, отколкото едно селско момиче. Какво ли щеше да си помисли майка й сега? Това пък я накара да си помисли за мама и едва се насили да отвърне, преди да са бликнали сълзите:

— Искам да продам коня.

— Дошъл си в града да забогатееш, а? — каза сарачът и изгледа коня и сбруята. — Хм, на животното доста му са стари зъбите, а и такъмите не са по-нови. Чакай да ги видим и двете.

След няколко минути сарачът седна отново на пейката си и направи гримаса.

— Пет сребърника за всичко — юзди, чул и такъми. При това съм щедър, забележи.

— Бива — отвърна разсъдливо Лори. „Селякът не можеш го преметна току-така, каквото и да си мислят градските“, рече си наум.

— За коня ще ти дам двайсет и пет — каза сарачът. — Подарък ти правя, между другото. Подарък.

Лори се поколеба. Цената беше добра, но не й харесваше видът на животните зад стобора. „Май не ги храни много добре“.

Сигурно имаше хора, които ще купят евтино коне, после ще ги изтощят до смърт и ще купят нови. Глупаво, помисли си тя, но пък сигурно беше оправдано в един град, където за фуража трябва да даваш пари и е скъп. Не можеше да донесе обаче мисълта, че и Хораций ще го използват така и че той ще се чуди защо са го изоставили.

— Суидин Бетон отдавна не е правил подаръци, нито на роднина, нито на приятел, да не говорим за непознат — рече някой до нея.

Мъжът, който се беше облегнал на зида, бе някъде на годините на сарача, с къдрава рижа коса и приветлива усмивка.

— Ще го взема, момче. Ще ти платя същата цена. Добър е конят, прилича ми на животно за оран повече, а?

„А твоите коне не изглеждат недохранени“, помисли си тя. Сарачът сви рамене и й даде цената за такъмите и седлото, а Лори поведе Хораций към стобора на конетърговеца. От едната страна имаше конюшни и тя надникна вътре: сламата изглеждаше чиста, а копитата на животните изглеждаха в добра форма, чисти, ненапукани, подковите също не бяха много изтъркани.

— Като приятел ми е — каза тя, докато подаваше юздите на Хораций. — Имаме го от години. — Почеса Хораций под брадичката и старият кон примижа от удоволствие.

— Винаги ще се намери някой, който да търси кротко и работливо животно като това — рече търговецът. — Не е жребче, но си има още годинки, несъмнено. Не се безпокой, ще си намери дом.

— Може да изоре най-правата бразда, която си виждал — каза твърдо Лори.

Търговецът се засмя.

— Момче, ти го продаде вече. Но ще запомня да го кажа на възможните купувачи.

Лори се усмихна и кимна, после се обърна и тръгна, като успя да се сдържи и да не погледне назад, щом Хораций учудено изцвили след нея. После въздъхна. Пред нея беше една от градските порти, а по-натам, някъде в града, беше брат й.

 

 

Крачеше по улицата и не знаеше какво да направи. Имаше усещането, че Рип е жив, но никакво чувство за близост. Навярно бе сгрешила, че дойде тук. Беше намерила службата на градския пристав, но единственият дежурен беше един стар тъмничар, а той й отвърна, че нищо не можел да направи за нея. Най-добре било да дойде пак в края на деня, когато приставът щял да доведе, когото е задържал. Щял да пълни килиите малко преди вечеря, така й каза.

Лори се замисли, че трябва да си намери къде да спи. Бръкна в джоба си и стисна кесията на Брам, която вече се беше поиздула с трийсетте сребърника, които бе получила за Хораций и за сбруята и седлото. Беше се оправила добре с пазаренето, но това все пак не беше състояние. Представа си нямаше за колко време ще й стигнат парите: градските цени бяха по-високи, отколкото на село, това поне го знаеше.

Почувства се леко замаяна и си спомни, че не е яла нищо. Трябваше бързо да си намери нещо свястно за ядене, преди да е припаднала.

След половин час вече облизваше няколкото останали по пръстите и трохи от месеник и се чудеше дали да не си купи още един. Следобедът си отиваше и улиците още бяха пълни с народ, но навалицата започна да оредява. На продавача му беше останало само още едно парче и вече се канеше да си тръгва. Тя тъкмо се канеше да притича до него и да види дали няма да се спазари изгодно за последната му стока, когато някакъв мъж се приближи до нея и каза усмихнато:

— Ей, младежо.

Лори го изгледа. Беше някъде на годините на баща й и по-нисък, само малко по-висок от нея. Не беше от най-чистите, макар да изглеждаше съвсем прилично, а и дрехата му не беше изтъркана на яката и ръкавите. Общо взето приличаше на градски човек и сигурно беше ерген. Имаше широк черен мустак и още по-широка усмивка. По бръчките на лицето му беше сигурна, че си боядисва косата и мустаците, за да са толкова черни. Беше чувала, че някои благороднички си оцветяват косите с разни неща, но да го прави мъж? Стори й се странно, но човекът изглеждаше съвсем дружелюбен.

— Здравейте, господине — отвърна тя предпазливо.

— Изглеждаш ми свястно момче.

— Благодаря, господине.

— Искаш ли да си изкараш два хубави лъскави сребърника?

— Много, господине — нетърпеливо отвърна Лори. Щеше да й е от помощ. Боговете само знаеха колко време щеше да й отнеме, докато намери Рип.

— Можеш ли да тичаш, момче?

— О, да, господине — увери го Лори. — Много бързо.

Мъжът се засмя и посочи близката пресечка.

— Там чака един, в другия край на улицата. Трябва му някой, който да му пренесе един малък пакет през града. Казва се Травърс и ще ти даде указанията си. Кажи му, че си момчето, което му е изпратил Бентон. Хайде да те видя сега дали можеш да тичаш!

Тя затича по уличката до ъгъла, където някакъв мъж си чоплеше зъбите под скърцащата табела на една кръчма. Въздъхна облекчено, щом излезе от тесния проход, в който почти не стигаше светлина. Градът й се струваше по-опасен от гората нощем, с тези къщи, извисяващи се на три и даже четири етажа от двете страни. Лори сбръчка носле: беше селско момиче и не беше гнуслива, но там, където бе отраснала, мръсотията отиваше по нивите, където й е мястото, а хората не пикаеха до сградите.

— Господине? Случайно да се казвате Травърс?

Мъжът кимна, изгледа я от глава до пети и попита намръщено.

— А ти кой си?

— Момчето, което ви изпраща Бентон — отвърна Лори.

— Аха. — Той извади от джоба си кесия. — Това трябва да ми го занесеш до „Огнения дракон“, хана до северната порта. Там ще те чака един господин, казва се Коутс. — Подаде й кесията. — Хайде, тръгвай. Какво чакаш?

— Ъъъ, Бентон ми каза, че ще получа два сребърника за работата.

— Ще ги получиш, като я свършиш, момче — ревна Травърс. — Колкото по-скоро я свършиш, толкова по-скоро ще си ги вземаш. Хайде, марш!

Лори си плю на петите. Чувстваше се глупаво и малко притеснено. Разбира се, че щяха да й платят, след като отнесеше пратката, никой нямаше да й се довери на голата дума. Но все си мислеше, че този Травърс изглеждаше много по-свадлив и съвсем не толкова мил като Бентон.

Улиците в края на деня не бяха многолюдни и тя си спомни, че още не си е намерила къде да прекара нощта. Може би ако този „Огнен дракон“ се окажеше прилично място, щеше да отседне там. Спря за миг и се огледа. После се втурна по една къса уличка, водеща право към крепостната стена — реши, че ако тръгне покрай нея, рано или късно ще стигне до северната порта.

Изведнъж залитна, челото й се тресна в каменните плочи и болката я замая. По веждите й потече кръв, топла и лепкава. Ушите й забръмчаха и тя чу някъде зад това бръмчене вика: „Стой! Крадец!“, и се зарадва, че е напуснала това лошо място, без да пострада.

Започна да се надига, когато нещо я удари силно в кръста и отново я смъкна на паважа.

— Не мърдай! — ревна познат глас в ухото й.

Тя извърна глава и се слиса, като видя приветливия Бентон — сега изобщо не беше толкова приветлив.

— А-ха! — рече дотичалия Травърс. — Виждам, че сте го хванали малкия плъх!

— Значи това е крадецът? — каза Бентон.

— Точно така, сър! С моята кесия в ръката му! — високо каза Травърс.

Лори ги зяпна невярващо. Малкото минувачи наоколо се спираха да разберат за какво е цялата врява.

— Но вие ми го дадохте това! — възрази тя. — Вие ми казахте да…

Бентон я удари с тоягата си по гърба, с точно премерена сила, и тя отново падна на паважа, зашеметена.

— Тия не ми минават! — извика той. — Лъжите си ги разправяй пред съдията. Ще видим той какво мисли за тях.

Повечето насъбрали се около тях хора гледаха доволно и кимаха. Имаше и съмняващи се, но предпочитаха да не се месят.

— Аз съм Джерем Бентон, независим ловец на крадци, сър. Трябва да ви помоля да дойдете с мен за свидетел — заяви Бентон.

Съмняващите се като че ли повярваха: ловците на крадци работеха косвено за барона, плащаше им се за всеки заловен и предаден в полицейската служба крадец.

— Разбира се — съгласи се Травърс и побутна Лори с крак. — Хайде, ставай, момче.

Лори се опита, но сякаш не можеше да управлява крайниците си.

— Що за нежна глава има това същество? — рече Бентон. — Сър, хванете го под едната мишница, а аз под другата, и да тръгваме.

Надигнаха я — и всичко наоколо потъна в мрак. Пулсираща болка се плъзна надолу по шията й.

 

 

Когато най-сетне се съвзе, разбра, че лежи на земята в някаква тъмна уличка. Бентон и Травърс спореха с други двама мъже.

— Това е моя територия, Джерем Бентон, и ти го знаеш много добре! — ръмжеше единият, с черна превръзка на едното око. Беше надвиснал над Бентон, който се мъчеше да се разбере с него.

— Всичко започна на Източния пазар — обясняваше Бентон. — Но трябваше да минем през твоята територия, за да стигнем до затвора. Бъди разумен, Джейк.

— Всичко видях! — изрева Джейк, който явно нямаше намерение да бъде „разумен“. — Не ми пука къде сте започнали, работата ви свърши в моята територия!

И вдигна юмрук, но Травърс го хвана за китката. Спътникът на Джейк скочи и избута Травърс настрана.

— А, демоните да го вземат дано — изруга Бентон. — Добре, имаш право, твоя е територията.

Извърна се настрана, а после с бърз и силен замах шибна с тоягата си Джейк точно под плаващото ребро.

— Обаче кой е казал, че е твоя територия, кьорчо с кьорчо! — Бентон го сграбчи за косата и изви главата му назад. Спря му въздуха, като натисна тоягата в гърлото му, и изръмжа: — Не забравяй кой върти нещата тук, момченце. Ти и шайчицата ти можете да се перчите и да свивате кесии само защото държа ченгетата по-далече от врата ви. Не съм предавал крадец вече от три седмици и щом трябва, ще изкарам от едно селско хлапе крадец. Но да не чувам повече за „ваша територия“ и „моя територия“. — Пусна Джейк и той залитна назад. — За по-засуканите неща целият Ландсенд е моя територия.

Лори изпълзя няколко крачки, обърна се и успя да се надигне, но преди да е направила и две крачки, четиримата я сграбчиха и започнаха да я налагат, крещяха и я дърпаха.

Тя рухна на колене и захлипа. Някой извади нож…

 

 

Това, че носеше рапирата на бедрото си, макар и да беше скрита под наметалото му, вдъхваше у Джими чувството, че е някак си по-висок — даже съвсем пораснал. Усещаше го в походката си, станала някак по-наперена — само да се изпречи на пътя му някой, ако смее! Разкърши все още тесничките си рамене и се ухили.

Не беше и сънувал, че ще може да носи рапирата по улиците на Крондор. Стражата щеше да прибере и нея, и него и да го прати в килия, преди да е успял да възрази дори. Колкото до Шегаджиите, освен ако не си бияч, не ти даваха да носиш оръжие открито. Защото това можеше да ти навлече беля.

„Което би могло да стане и в Ландсенд, впрочем“.

Но тук той беше облечен съвсем прилично, знаеше, че това значи много, а и по-важното — имаше си много почтен адрес. Надяваше се, разбира се, че няма да му се наложи да опре до това. Флора щеше да го убие — стига да не беше разкрила вече всичко на леля си Клеора и да не седеше на стъпалата да се наплаче. В който случай най-вероятно щяха да ги арестуват и двамата. Но когато ги видя за последен път, двечките си седяха заедно, леля Клеора разправяше на Флора истории за семейството и държеше ръцете й, все едно че са златни. Клеора си нямаше свои деца и, изглежда, беше намерила подходящ обект за майчинските си инстинкти. Някъде тази вечер, предполагаше Джими, двете най-после щяха да навестят и деденцето.

Едва потисна порива да отметне наметалото от рамото си, та рапирата да се вижда, и продължи напред. „Няма смисъл сам да си търся белята. По-добре да продължа да си изглеждам колкото може по-почтено — напомни си. — Пък и си има някои предимства в това. Мога да си посоча каквото ми хареса и дюкянджията ще се кланя до земята и ще ми поднася стоката си, вместо да вика стражата и да ме ругае!“

Тъй че крачеше наперено в сгъстяващия се вечерен сумрак и се радваше на топлия въздух и шумоленето на наметалото. Всъщност това градче май му допадаше. Беше толкова компактно в сравнение с Крондор. И толкова мирно.

— Пуснете ме!

Главата му рязко се изви натам, откъдето дойде викът. Видя в дъното на една тъмна уличка четирима мъже, които биеха някакво дете. „Ето ти случай, при който организация като Шегаджиите щеше да е от полза“, помисли си Джими самодоволно. В Крондор такива неприлични неща изобщо не можеше да се случат. Никой крадец на свободна практика нямаше да прояви глупостта да не сподели плячката си с Шегаджия, а две групи Шегаджии просто щяха да я занесат на Дневния или Нощния господар и той да реши спора. Беше нецивилизовано. А и все още не се беше стъмнило на всичко отгоре.

Само за един кратък миг последният златен слънчев лъч падна на лицето на жертвата и сърцето на Джими сякаш спря, а дъхът заседна в гърлото му. После жертвата извърна глава, а и светлината изчезна, от което уличката стана още по-тъмна.

„Не може да бъде!“, рече си Джими.

Невъзможно беше, и все пак… Бе готов да се закълне, че в този последен блясък на дневната светлина е видял лицето на принцеса Анита. Но в момента тя пътуваше в безопасност към далечни земи. Какво можеше да търси тук, сама в Ландсенд?

Момичето извика от болка и викът му тласна младия крадец към действие.

Беше подминал някакъв сандък с пепел до стъпалата на къщата само на крачка назад. Гребна с шепи и почерпи лицето си, после дръпна качулката над главата си колкото можеше и притича отново до уличката. Извади рапирата и със смразяващ кръвта вик се втурна към боричкащата се група.

— Напред, момчета! В атака!

До този момент се сипеха здрави ругатни и се размахваха още по-здрави тояги, един от типовете беше извадил кама. Но появата на човек с оръжие и възможността нападателите да са повече объркаха четиримата хващачи на крадци за един критичен миг. Джими развъртя рапирата и мъжете пуснаха момичето и отскочиха.

Джими я сграбчи за дрехата и я дръпна. Бързо прецени, че е по-голяма от него, но не и по-висока. И беше пъргава — само за секунда успя да се изправи и да го последва към входа на уличката. Той я пусна, пъхна в движение рапирата в ножницата и я поведе към сандъка с пепел.

Четиримата бързо се съвзеха от изненадващото му нападение или пък разбраха, че няма никакви „момчета“ за въпросната „атака“, и затичаха подир тях. Джими подозираше, че могат на драго сърце да оставят предишната си жертва да избяга само за да го пребият. Тъжна работа: твърде често будеше такива желания у хората.

Щом стигнаха до къщата с пепелта, Джими надигна сандъка, извъртя се и го изсипа право в лицата на преследвачите си. Те отстъпиха, като сипеха ругатни и кашляха. С ловкост, граничеща със свръхестественото, той отново извади рапирата и нанесе няколко добре премерени удара. Беше тренирал не повече от седмица с оръжието, ала учителят му беше принц Арута и освен това беше по-бърз от повечето опитни фехтовачи. Мъжете се опитаха да се развърнат и да му подходят от двете страни, но получиха няколко гадни удара и мушкания в ръцете от много по-дългото му оръжие. После водачът на групата, мъжът с черните мустаци, се опита да му влезе и Джими го перна силно през рамото. Един от мъжете се обърна и побягна и след миг и останалите минаха в бързо отстъпление — момичето и момчето не струваха чак толкова, че да си пролива човек кръвта за тях.

Джими я сграбчи за ръката и я поведе през тесния проход между две къщи. Стигаше едва колкото да мине той и след няколко крачки наметалото му го дръпна назад, закачило се някъде в грубия каменен зид. Успя да извърти ръка и с нейна помощ го освободи.

— Няма да могат да ни догонят тук — каза й.

— А какво ще ги спре да заобиколят и да ни пресрещнат? — попита тя задъхано. Имаше нисък дрезгав глас… и задаваше много разумни въпроси.

На Джими това му хареса, но пък тя не беше принцесата, а това значеше, че се е намесил в нещо, което не е негова работа. „Е добре, едно губиш, друго печелиш“, рече си той философски. Може би нещо тук щеше да се превърне в предимство. А ако се окажеше лудост — какво пък, беше благородна лудост.

Щом излязоха от прохода, Джими проследи с очи възможния път до покривите. Покривите бяха по-различни от тези в Крондор, по-стръмни и повечето покрити с цигли, но не и непроходими. Стените бяха повече камък, отколкото тухла, и от зидарията се подаваха греди, а пръстите му бяха здрави и краката — гъвкави.

— Можеш ли да се катериш? — попита той.

— Да.

Джими разкопча колана си и го стегна през рамото си така, че дръжката на рапирата да легне между плешките му.

„Нагоре по улука“, реши той. Беше от издълбано дърво, доста здраво и стегнато с клинци за камъка. На перваза на един от прозорците, после през стрехата — и на покрива. Момичето му подаде ръка, той я хвана, дръпна я нагоре и й помогна да изпълзи. После я отведе в най-тъмната сянка, която можа да намери, с надеждата, че никой няма да може да ги види от улицата.

Няма и секунда след това от уличката се показаха четирима гневни мъже, въоръжени вече със саби и дълги тояги. Огледаха се, поспориха малко, после ниският посочи в едната и в другата посока и двама от мъжете тръгнаха нагоре, а другите двама — надолу. Мъжът с мустаците изрева:

— Намерете ги. По три сребърника струва всеки! — И тръгна нагоре по улицата, а останалите се пръснаха в различни посоки.

— Три сребърника! — възкликна момичето. — Копелета такива!

Явно не беше принцесата.

— Защо?

— Онзи каза, че бил хващач на крадци. Щяха да ме предадат за пари.

Джими помълча малко, после рече:

— Стар номер. Двама-трима „граждани“ свидетелстват, че си крадец, и ако нямаш свой човек да гарантира за тебе, те вкарват в някоя работна група или по-лошо. — Замълча. — Случайно да знаеш името на оня с мустаците?

— Да — отвърна Лори. — Джерем Бентон.

— Аха.

— Да не би да го познаваш?

— Знам го — отвърна Джими и кимна. — Джерем Змията. Въртеше мошеническата си игра в Крондор. Мислех, че е умрял. — Стана. — Аз съм Джими. Ако искаш, ще те придружа до вас.

— Не съм оттук — отвърна тихо момичето, после се умълча. — Благодаря ти. Не знам какво щеше да ме сполети, ако не се беше намесил.

— Зависи — отвърна Джими. — Но нищо добро, уверявам те. Е, а ти как се казваш?

— Ъъъ, Джими — каза тя.

Младият крадец се разсмя толкова силно, че се хлъзна два разтега надолу по покрива. Изпълзя обратно на лакти и й се ухили.

— Не, това е моето име. Не внимаваш. — Наведе се към нея и й прошепна: — Знам, че си момиче.

Тя го погледна стъписана и устните й се отвориха, сякаш се канеше да го отрече.

— Знам, че си — настоя той.

— Как? Те не го разбраха!

— Ами… по-внимателен съм, предполагам. А може би защото приличаш удивително на една позната особа, а тя съвсем определено е момиче. — Сръга я леко по рамото. — Е, как се казваш?

— Лори — отвърна тя обезкуражено. — Лори Мерфорд.

— Приятно ми е да се запознаем, Лори — рече Джими с възможно най-вежливия си тон и се опита да копира в миниатюра дворцовия поклон на принц Арута, както лежеше по корем върху хлъзгавите цигли.

Тя му се усмихна.

— И на мен ми е приятно да се запознаем, Джими.

Слънцето вече залязваше, здрачаваше се. В усилващия се мрак щеше да е по-трудно да се върви, но младият крадец кръстоса крака, все едно че разполагаха с всичкото време на света. По-добре бе да оставят преследвачите си да се поотдалечат, преди да слязат от покрива.

— Е, щом не си от града, къде живееш? — небрежно попита той.

— Близо до Релинг. Едва ли си чувал за него — отвърна Лори. „Изобщо не съм го чувал. Звучи ми като земя, където рано лягаш — рано ставаш, учат те на честен труд и земна, селска добродетел. Дано никога не ми се наложи да ходя там“.

— Тази вечер ще се връщаш ли там?

— Ъъъ, не. — Лори поклати глава. — Имам да свърша нещо тук.

„Бас слагам, че имаш“, помисли си той. Също така бе готов да се обзаложи, че е нещо, което семейството й няма да одобри. Иначе защо й трябваше маскировка?

— Та къде си отседнала? Както казах, ще те заведа.

Тя се изсмя късо и отвърна:

— Никъде не съм отседнала. Едва днес дойдох в Ландсенд и едва ли не първото нещо, което направих, бе да срещна Бентон и да се съглася да му свърша работа. — Тонът й бе пълен със самопрезрение.

— Не се укорявай толкова — посъветва я Джими. — Голям мошеник е. Аз също съм чужденец тука, тъй че не знам кои ханове може да са добри за теб. Имаш ли пари?

Тук последва много дълга пауза.

— Малко — призна тя предпазливо.

„Почти нищо — рече си Джими. — Горката“.

— Е — каза той и стана. — Да ходим да поразгледаме. Може пък да ти намерим нещо съвсем евтино, където да се настаниш.

 

 

Джарвис Коу седеше в най-тъмния ъгъл на хана „Петлето“ и отпиваше от бирата си, плътно загърнат в наметалото. На шиша над огъня унило се въртяха късове печено свинско, но той бе задоволил глада си с комат черен хляб, буца сирене и няколко хубави ябълки, тъй като щяха да му докарат по-малко стомашни болки. Едно от предимствата, че е извън Крондор, бе в това, че тук храната беше по-прясна и по-евтина.

Беше платил за масата още по залез-слънце, тъй като нямаше намерение да пие много и не искаше нищо да го затруднява. Беше тук, за да подслушва. През годините беше открил, че клюките, които са най-полезни за човек с интереси като неговите, обикновено се намират в най-долнопробните кръчми. Тази вечер това определено се доказваше.

Масите покрай стените бяха разделени с дървени паравани, които не стигаха чак до таванските греди. Можеше да следи интересния разговор на съседната маса с добре тренирания си слух и със съсредоточения си ум. Дупките и процепите между дъските също помагаха, защото можеше да зърва от време на време лицата на говорещите.

— Отведи ги тук, заведи ги там; казвам ти, не ми харесва това — говореше един едър мъж на приятеля си. — Все по-лошо става! Не ща да ходя там повече, казвам ти!

— По-полека, Рокс — каза мършавият му спътник. — Никога не са ни плащали толкова добре. — Вдигна чашата си. — Най-доброто вино тук пием, нали?

Което в „Петлето“ сигурно бе поне малко по-добро от оцет, помисли си Коу.

Рокс се наведе към приятеля си и очите му зашариха нервно из кръчмата.

— Това, дето го правим, не е редно, казвам ти. Не е.

Мършавият се изсмя.

— Много ясно, че не е.

— Нямах предвид това — изръмжа Рокс.

Мършавия се огледа нервно, а Рокс го сръга в ребрата.

— Знаеш за какво говоря. Онова място. Нещо не е наред там… — Рокс потърка с палец долната си устна. — Не е като хората.

Мършавият тръсна глава, а после — цялото си тяло, като измъкнало се от вода псе. Рокс го сграбчи за рамото.

— Знаеш за какво ти говоря!

— Знам само, че никога не съм виждал толкова пари — изсумтя мършавият. — И само това искам да знам. Ако си умен, ще си като мене.

Рокс се навъси, после попита рязко:

— Добре де, какво иска от всички тия деца?

Мършавият взе да се хили.

— Може пък, хе-хе, може пък да върти сиропиталище! — Плесна се по бедрото и избухна в смях. — Ей тъй, от добро сърце, а?

Дори и Рокс се ухили за миг и отпи от чашата си. Но щом я остави на масата, пак се намръщи и изръмжа:

— Не искам да стъпвам повече там. Що не вземе някои други да ги отведат?

— Мисля, че го пази в тайна — рече мършавият и сви рамене. — Ние бездруго го знаем, затова използва нас, вместо да каже на някой друг. В тайна го пази, схващаш ли?

Рокс поръмжа сърдито, после изведнъж рече:

— Ще се махам.

— Не можем да се махнем! — сопна се мършавият. — Трябват ни пари, а това са най-добрите пари, които сме взимали. И освен това… — Замълча, отри с длани лицето си и пак се огледа. После се наведе към Рокс и прошепна: — Освен това не можем да се махнем.

— К’во искаш да кажеш? — сепна се Рокс.

Мършавият се наведе още по-близо към него.

— Той има влияние. Може да ни стъжни живота.

Рокс само го зяпаше.

— Разбираш ме, нали? Когато хора като нас ядосат такива като него… никак не е здравословно.

— О!

— Тъй че си трай. Нали?

— Май си прав — отстъпи Рокс, вдигна чашата си, пресуши я и млясна, после се обърна и подвикна към тезгяха: — Ханджията! Още!

— Тъй че доставяме момчето в имението, взимаме си парите и се махаме. Само кротко. Може би тая малка разходка извън града ще ни е последна.

Едрият мъж не отговори. Изчака ханджията да донесе каната с вино и да напълни чашите, след което продължи да се напива.

Коу изслуша всичко това и реши, че той също би могъл да си направи „малка разходка извън града“. Сигурно щеше да е интересно да се види какво „не му е наред“ на това място.

 

 

Джими поведе момичето към пристанищния квартал със складовете. Опитът го беше научил, че там човек обикновено може да намери изоставено кътче. Освен това такива места се пазеха доста рехаво — по един пазач за цял ред, а и пазачите не бяха от най-бдителните, нито от най-любопитните.

Водеше я в сенките и Лори непрекъснато се препъваше. Отначало той изпитваше съчувствие, после му стана смешно, но тя започна да ругае и Джими вече се притесняваше да не привлекат внимание. Нощната стража едва ли щеше да дойде да наднича тук, но ако двамата се издадяха сами, пазачите едва ли щяха да си затворят очите.

— Лори, трябва да пазим тишина — прошепна той.

— Не виждам къде стъпвам! — изръмжа тя през зъби.

Джими се намръщи, после въздъхна. Винаги беше избягвал да се забърква с обикновени граждани, само беля можеха да ти донесат, но ето, че сега влачеше за ръката със себе си една такава.

— Разбирам, но можеш ли поне да престанеш да ругаеш? На глас де.

— О! Прощавай.

Продължиха напред. Джими търсеше нещо по-занемарено, за предпочитане — изоставено. Но всички складове, покрай които бяха минали досега, изглеждаха здраво залостени и поддържани добре. Ландсенд бе оживено пристанище, макар и по-малко от Крондор. „Би трябвало, след като е толкова близо до Кеш“. После зърна едно място, което му се стори подходящо, и поведе момичето в тъмния проход между две сгради.

— Искаш ли да си починеш?

Тя помълча, после попита с много подозрителен тон:

— Защо?

„Само неприятности“, помисли си той.

— Защото мисля, че видях място, където можеш да спиш безплатно. Виждам по-добре в тъмното от теб, а и не искам да те мъкна дотам за нищо. Ще се върна. Обещавам ти.

— О! — възкликна тя, сякаш идеята за безплатно спане изобщо не й беше хрумвала. — Добре.

Джими я потупа по рамото и тръгна. Съборетината имаше стълба до втория етаж и той сложи крак на първото стъпало съвсем леко, но дървото изскърца. Качването им сигурно щеше да вдигне толкова шум, че да разбуди и мъртвите; трябваше да намери друг път нагоре.

Пообиколи и намери една по-ниска сграда, почти опряна до избраната от него, при това много лесна за изкатерване. Стряхата й над — висваше точно над един открехнат прозорец. Джими бързо се покатери, шмугна се през прозореца и…

Хубава, отдавна изоставена таванска стаичка над главния склад. Сигурно я бяха използвали за прибиране на по-скъпа стока — бренди да речем, или подправки. Сега беше почти празна — един-два сандъка с пирони, два-три топа евтино зебло и много прахоляк. Джими застъпва предпазливо, но подът беше от дебели дъбови дъски, добре сковани, и не вдигаше шум. Такива сгради можеха да траят вечно, ако се пазят сухи, а и покривът изглеждаше здрав. Вратата към коридора се отваряше навътре, но пред нея бяха наредени сандъци, които стигаха почти до гърдите му — видя го, щом я отвори. Бутна ги за проба и не можа да ги помръдне. Мушна ножа си в цепнатината между две дъски и той тъпо изтрака, щом се опря в стената. Имаше подложка от слама и върбови клонки.

„Грънци или нещо такова. Адски тежки са. Все едно че са вдигнали крепостна стена — ще ги чуеш часове, преди да са разчистили вратата, а единственият друг вход е през прозореца“.

Явно други преди него бяха открили, че съседната къща е удобен достъп към склада, и собственикът беше взел мерки да го прегради.

— Идеално — каза той на глас и потри ръце.

Лори си беше точно там, където я бе оставил, опряла гръб на стената.

— Хайде. Намерих ти квартира.

Смела беше, трябваше да признае, макар и доста доверчива.

„Можеше да съм търговец на роби или сводник на някой бардак, или изнасилвач. А тя е едно малко агънце далече от кошарката си“.

След като й описа пътя до прозореца и започна да се катери, тя го последва без колебание. Щом влязоха вътре, Джими почна да развива един от топовете зебло.

— Какво правиш? — попита тя и кихна от вдигналата се прах. Точно както си мислеше, след първите няколко пласта зеблото беше чисто и без прах, макар и да понамирисваше на мухъл от дългия престой.

— Легло ти правя — отвърна той и се ухили.

— Не мога да спя на това — възрази Лори с искрен ужас.

— Разбира се, че можеш — увери я Джими. — Само го заемаме. Какво ще му навредиш, ако спиш на него? — Тя все още се колебаеше и той изпъшка. — А ако го оставиш, както го заварихме, никой няма да разбере.

— Май си прав — отвърна Лори и награби другия топ. — Може би някой ден ще се отплатя добре на собственика.

Без да спира работата си, Джими я изгледа. Честните хора винаги го удивляваха.

Нагласиха плата така, че да се получи сравнително удобно легло, и тя му благодари. Джими помисли дали да не си открадне една целувчица, но това само щеше да усложни нещата.

После обаче самата тя реши да усложни нещата, като попита:

— Ще те видя ли пак?

— Ще намина утре. Ако още си тук, значи ще се видим.

— Благодаря ти — каза тя, посегна в тъмното, намери ръката му и я стисна.

Имаше мазоли, но дланта й беше мъничка и топла, зъбките й бяха хубави и беше височка за годините си. Отрудени хора, но не и бедни.

— Няма защо. — Изведнъж му стана неловко. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Джими скочи от прозореца, смъкна се по другата сграда и тръгна към дома на леля Клеора.

„Колко странно“. Замисли се какво ли е довело това селско момиче в големия град. Предрешено като момче при това. Искаше му се да я види на дневна светлина, да разбере дали очите му не го бяха излъгали, когато я зърна първия път. Дали наистина приличаше толкова на принцеса Анита, колкото му се стори? Може би все пак щеше да се върне утре.