Реймънд Фийст, Джоел Розенберг
Убийство в Ламът (13)

Глава 12
Утро

Всичко изглеждаше мирно.

Златното утринно слънце едва-що беше прехвърлило източните стени, за да грейне през вече разтворените прозорци и да плисне златна утринна светлина в спалнята на лейди Мондегрийн на втория етаж на замъка. Гоблените, покрили каменните стени срещу прозорците, блестяха с неочаквана яркост, лумнали от танцуващите по тях златни лъчи. Бурканчетата и стъклениците, подредени по нощната й масичка, просветваха като скъпоценни камъни и отпращаха искрящи мушици в по-сумрачните ъгли на стаята. С издигането на слънцето отразената светлина сякаш се раздвижи оживяла, ярка и променяща цвета си от златно в сребристо и бяло.

Една явно опразнена бутилка великолепно червено от Рейвънсбърг лежеше на масичката до две чаши, едната празна, другата — с останал на дъното пръст вино. Деликатесите на подноса до виното — ядки, хапки месо и сирене — през нощта бяха изсъхнали.

На един стол до леглото грижливо сгънати лежаха мъжко облекло и женска нощница.

Маслото в светилника отдавна бе догоряло — или светилникът кротко и мирно беше загасен.

Долните дрехи на прегърнатите под завивката две тела бяха по-раздърпани, отколкото при най-кротък сън.

Всичко беше съвсем мирно.

Любовниците лежаха обърнати един към друг, сякаш се бяха взирали в очите си, преди да потънат в сън. Дори същинското море от кръв от срязаните им гърла бе попило в чаршафите, съсирено, за да останат да лежат притиснати един до друг… барон Морей и лейди Мондегрийн, неподвижни в смъртта.