Реймънд Фийст, Джоел Розенберг
Убийство в Ламът (9)

Глава 8
Сблъсък

В кръчмата миришеше зле.

Точно в този момент Пайроджил не можеше точно да си го изясни. Определено не миришеше гадно в някакъв обективен смисъл; тъкмо напротив: миризмата на агнешко бутче, едновременно размразявано и печено на шиша в камината, изпълваше кръчмата с безусловно пълнещ със слюнка устата благодатен аромат. Който ставаше още по-хубав всеки път, щом едрата жена, която го наглеждаше, обръщаше шиша и моментално плисваше по месото две лъжици от сместа скълцан чесан, вино и подправки от дървената купа на столчето до нея.

Въпреки нервните й погледи през рамо към групичките войници всичко обаче изглеждаше съвсем мирно, стига човек само да гледа. Но миришеше зле.

Групата войници на Морей се бяха сбрали около три маси в единия край на „Счупеният зъб“ и подчертано пренебрегваха хората на Верхайен в другия край, без дори да измърморят или да ги погледнат сърдито, понеже са по-близо до камината.

Половин дузина наемници също бяха получили заповеди „слезте в града“, в смисъл „идете до най-близката кръчма и яжте и пийте“, а Майло с подпухналото лице и лудото джудже Макин явно го правеха вече от няколко часа, ако се съдеше по купчината оглозгани пилешки кости на масата пред тях и по това как очите на Макин мой доста трудно се фокусираха.

Пайроджил си избра празна маса в удивително незаетия център на помещението и щом Майло му кимна късо за поздрав, му махна да дойдат и двамата при него. Невероятната двойка се надигна и тръгна залитайки към масата му, като Макин плисна по пода повече ейл, отколкото сигурно остана в грамадната глинена халба, която стискаше в яката си ръка.

— Поздрави, Пайроджил — рече Майло. — Омешахме се с простата тълпа за халба бира набързо, а?

— М-да. — Макин се изсмя и по-скоро рухна на столчето, отколкото да седне. — Не мислех, че ще ви виждаме много вас тримата след това тлъсто повишение. — Невероятно голямата му уста се разтегли в усмивка. — Май прекарвате с лейди Мондегрийн толкова, колкото и с барона, а?

Е, това не беше вярно, а защо пък трябваше да интересува Макин, Пайроджил не искаше и да знае — в смисъл повече, отколкото се налага, макар че честите посещения на Макин на горния етаж при курвите бе предмет на гаден казармен хумор сред другите наемници. Повечето пъти човек можеше да разчита, че един наемник няма да се забърка в бой, ако не му плащат за това, но винаги си имаше изключения и Макин определено беше едно от тях: знаеше се, че е доста докачлив, когато необичайните му предпочитания станат предмет на шеги. Беше може би единственото джудже от Дорджин до Камен връх, предпочитащо да служи като наемник, вместо да живее с расата си, и беше може би единственото джудже в Мидкемия, което смяташе, че човешките жени са привлекателни за гледане, да не говорим за любене. Но пък и неслучайно го наричаха Макин Лудия, помисли Пайроджил.

— Прекарал съм малко време покрай нея, да, но само по заповед и по служба.

— Хваща окото обаче.

Пайроджил сви рамене, макар че за миг се опита да си представи какво е да си като Макин. А за още по-кратък миг се опита да си представи себе си с женско джудже, но щом стомахът му взе да се обръща, избута тази мисъл от ума си. Като повечето мъже, предпочиташе да спи с жени от неговия си вид. Тъкмо започваше да се чуди дали не се е проклел с образ, който никога няма да го остави на мира, когато кръчмарят показа плешивата си глава от задната стая. Пайроджил улови погледа му и даде знак да донесе бира, зачуден дали ще се окаже ужасното местно пиво, или много по-добрият джуджешки ейл.

— Сигурно си много зает с новата служба — заговори Макин. — Не те виждам много от повишението.

— Зает съм, факт — отвърна той.

Помисли за миг и реши да не навлиза в подробности, които не им бяха работа и все едно щяха да прозвучат като хвалба, въпреки че личното му желание точно сега бе снегът да се стопи, та с Дърайн и Кетол просто да се махнат от града.

— Кротко изглежда тука — рече на глас. Майло се подсмихна над бирата си.

— Прекалено кротко. — Кривна брадичка към гредореда на горния етаж. — Нещо не чувам креватите да скърцат и не съм видял някой да се качва горе да изпусне малко пара. Всички само седят и пият. — Наведе се над масата и сниши глас: — А не съм чак толкова пиян да не забележа, че двама от хората на Верхайен непрекъснато гледат към вратата.

— Все едно чакат някого, а? — подхвърли джуджето.

Тази възможност не беше хрумвала на Пайроджил, а трябваше. Фактът, че не бе свикнал с такава работа, беше само обяснение, не и извинение, а Стивън Арджънт повече го интересуваха резултатите, не обяснения или извинения. Вдигна вежда към джуджето.

— М-да. — Макин се ухили и се видя дупката на един избит зъб. — Прав си!

Пайроджил се зарадва, че джуджето е разбрало значението на вдигнатата вежда, тъй че може би щеше да му го обясни. Понякога Макин приемаше едно почесване по гърба за знак, а кихването за послание, също както понякога започваше да си говори с въздуха.

Джуджето кимна и рече:

— Май чакат да се посъберат повечко, че да могат да решат едно-друго с малко и хубаво предимство — двама на един, да речем, или трима на един. — Пресуши халбата си, тресна я на масата и извика за още, след което прошепна със зъл поглед: — Сигурно ще е весела гледка. — Усмивката му се изпари и той кимна към другите няколко наемници в отсрещния край на гостилницата. — Весела ще е поне от оная маса, където са Фил и другите, близичко до задната врата, че да могат да се измъкнат, щом нещата станат твърде интересни, вместо ей тук по средата, където сигурно ще ни изпотъпчат.

Майло кимна съгласен.

— Няма да е зле да си намерим маса, под която да изпълзим.

При нормални обстоятелства Пайроджил щеше да се съгласи с него, но след като вече бе офицер от двора на графа, обстоятелствата съвсем не бяха нормални. Трябваше да измисли как да предотврати евентуалната свада. Най-доброто, което можеше да направи, бе да накара едната или другата страна да напусне, да си намерят друго място за пиене. В града, в края на краищата, имаше поне още девет кръчми…

Главата почна да го боли. Това да мисли за повече хора, а не само за себе си и двамата си приятели, се оказваше тежка работа. Да, имаше поне още девет кръчми и всяка от тях почти със сигурност беше пълна до мертеците със също толкова докачливи войници от всички баронства. Пайроджил не беше чак такъв идиот, че да си въобрази, че единствената вражда тука е само между Верхайен и Морей. Макар че не знаеше подробности за проблемите между Фолсон и Бентийн или Морей и Мондегрийн, или между които и да е две баронства, за които можеше да се сети човек. Споровете си бяха спорове, а враждите — за всичко, каквото човек може да измисли, стига да е решил да извади ножа и да разпори някого. Пайроджил знаеше, че не може да направи нищо за споровете, но знаеше и че от него се очаква да се опита да попречи на войниците да се накълцат.

Доскоро всички тези вражди бяха потиснати от по-непосредствения проблем с боевете с цураните и Буболечките; освен това повечето бойци прекарваха повечето си време на бойното поле, разделени едни от други, а не скупчени в един и същи град, и то в едни и същи казарми.

Намирането на цялостно решение беше отговорност на офицерите, а ако офицерите имаха по-добра идея да се облекчи напрежението от това да пращат свободните от дежурства войници в градски отпуск, то със сигурност щяха да го направят, вместо да…

Сега и той беше офицер, поне на теория, макар че плащът му в момента скриваше новите капитански пагони.

Проклятие.

Помисли за миг.

— Стой тук.

— Заповеди ли даваш вече? — попита Майло.

— Просто го направи, Майло. После ще спорим за това.

Плешивият мъж с воднистите очи примига няколко пъти, после кимна и посегна за халбата си.

— Разбира се, Пайроджил. Разбира се.

Пайроджил се надигна и отиде при масата с хората на Морей. Двама му кимнаха, а един го изгледа намръщено и попита:

— Ти не беше ли от ония тримата флибустиери, които уж трябваше да пазят барона, та оня задник Верхайен да не прати хора да го убият? — Беше плещест мъж с рядка коса и гъста черна брада. Ръцете му също бяха обрасли с гъста четина. Сержантските нашивки на табарда му бяха опърпани и избелели.

— От наемниците съм, да — отвърна Пайроджил, махна към един свободен стол в неизречен въпрос и след кимването на сержанта седна. — Казвам се Пайроджил.

— Гардел — представи се на свой ред сержантът и взе да изрежда останалите на масата, като ги сочеше един по един с брадичка: — Гленен, Дарнел, Роланд, Гардел и Спотсволд. Но ти не отговори на въпроса ми, Пайроджил — не трябваше ли да пазите гърба на нашия барон?

Пайроджил сложи ръце на масата.

— Не знам какво си чул, но и да има някаква причина барон Верхайен да се опитва да убие вашия барон, не е стигнало до мене.

— Значи не слушаш много, а? — изсумтя Гардел.

Малко може да направи човек, когато се опитва да убеди в нещо хора, които не искат да бъдат убедени, и Пайроджил бе готов да се примири с това. Само че…

— Просто бях на Баронския съвет тази сутрин и двамата барони — както и всички останали — дадоха ясно да се разбере, че точно в момента има други, много по-наложителни проблеми от старите им разногласия…

— Разногласия. Ташаци. — Роланд се изплю на пода.

Беше огромен, може би с един пръст по-висок дори от Дърайн, но гласът му беше изненадващо тънък — толкова, че Пайроджил се зачуди да не би някоя бойна рана да го е скопила. Не че беше лесно да се зададе такъв въпрос.

— Разногласия, да. — Пайроджил вдигна пръст. — Разногласия, които с нищо няма да се оправят, ако, да речем, една пасмина като вас се омеша с пасмината на хората на Верхайен ей там. Нищо, че както гледам, в момента те чакат да дойдат още техни момчета.

Тардел леко кимна и като че ли се отпусна в стола си.

— Хм… може би трябва да идем и да… обсъдим нещата с тях, докато още сме шест на пет, а? — Взе да се надига от стола си и дори не спря, когато Пайроджил вдигна ръка.

Другите също взеха да стават от столовете си, което не остана незабелязано от хората на Верхайен в другия край на гостилницата, ако се съдеше по стърженето на столове зад Пайроджил.

— Седни — тихо каза той и отметна плаща да покаже офицерския пагон на дясното си рамо. — Веднага.

Гардел помисли продължително — доста продължително, — след което изведнъж се смъкна на стола си и видимо потръпна от смеха, който избухна в другия край на помещението.

— Капитан, а? Тия пагони да не са фалшиви случайно?

Пайроджил се подсмихна.

— Можеш да питаш Началника на мечовете, ако искаш.

— Напомни ми друг път да не играя пакир с теб… капитане — изпръхтя Гардел. — Не мога да разбера блъфираш ли, или не. — Помисли за миг и добави: — Сигурен съм, че знаеш, тук в Кралството бесят за самоповишение в офицерство, тъй че да ми го трупнеш на масата срещу конското, което мога да получа от Началника на мечовете, това си е вдигане на мизата. Ще ти приема думите на вяра. Капитане.

— Ще те посъветвам нещо — отвърна Пайроджил. — Като се върнеш в замъка, можеш да попиташ вашия капитан какво мисли за побоя с момчетата на Верхайен…

— Мога да се закълна, че капитан Мартин не обича повече Верхайен и бандата му от нас — рече Гардел. — Единствената причина да спре боя в Трета казарма снощи беше защото искаше да ни го запази за друг път — като сега.

Думите на Гардел прозвучаха искрено и Пайроджил нямаше как да не се зачуди дали този капитан Мартин не е пълен идиот, че просто не е избил от главите им цялата идея за междуособни боеве, или не е истински гений, че е намерил начин бързо да прекрати един бой, поне за една нощ, все едно дали заплашва да се разрази в близко бъдеще.

Обърна се към Роланд.

— Добре, тогава съвета си ще го превърна в заповед: попитайте го какво мисли за свадите из града. И кажете на този ваш капитан Мартин, че Началникът на мечовете може да го попита надвечер дали е разбрал, или не, че не трябва да има никакви свади, и какви са отговорностите на капитаните, верни на графа на Ламът, за налагането на заповедите му.

Никой на масата не реагира. Не можеше да остави нещата така.

Не беше свикнал много да дава заповеди — все едно харесвани или не, — но самият той беше получавал толкова заповеди, които не му харесват, че не можеше да си ги въобрази, камо ли да ги изброи, и си спомни как точно го бе изразил барон Морей едва по-предния ден.

— Не съм свикнал много да си повтарям заповедта, редник Роланд. И никак не бих искал да я потретвам.

Гледаше го строго, без да мига, докато едрият мъж не кимна. Пайроджил грижливо избегна да „забележи“, че кимването на Роланд бе предшествано от още по-бързото кимване на Гардел — нямаше смисъл човек да е педант в такива неща, — след което се надигна и загърна плаща си.

— Да, сър — отвърна Роланд, макар предизвикателната усмивка да не се смъкна от лицето му. После тръгна към изхода на кръчмата.

В това време трима от войниците на Верхайен избутаха назад столовете си.

— Ей, какво се разбързахте? — подвикна един.

— Май е малко студено навън — додаде друг.

— Сигурни ли сте, че не щете да се помотаете още малко и да му хвърлим някой зар? — попита трети, докато двама от приятелите му се раздвижиха да преградят изхода.

— Да не сте мръднали — втора заповед — рече тихо Пайроджил на хората на Морей.

Вече се беше изправил. Смъкна плаща и го пусна на пода, та да се видят новите му офицерски пагони, и закрачи към другата маса, повече с надеждата, отколкото с убеждението, че Гардел ще задържи хората си на място.

— Някакъв проблем ли има? — попита високо, колкото можеше да си позволи, без да изглежда, че вика.

Мъжете на Верхайен до този момент не му бяха обръщали внимание, но се опулиха, като видяха пагоните.

— Сър — изломоти един.

Много неохотно шестимата на Верхайен се изпънаха мирно, а Пайроджил ги изгледа продължително, както и двамата, преградили пътя на Роланд, който най-безцеремонно ги подмина.

— Трябват ми шестима доброволци да довлекат малко ейл горе до цитаделата — рече Пайроджил. — Вие сте.

— Капитане, ние…

— Толкова лоша ли е дисциплината на бойците на барон Люк Верхайен, че не разбират как следва да се подчинят на една проста заповед? — ревна той.

Не му беше ясно как ще свърши — сигурен беше само как щеше да свърши в случай, че имаше само сержантски нашивки на ръкава вместо капитански пагони на раменете — но ако свършеше зле, щеше да изрита масата — към трима от тях, да събори четвърти и да се надява, че ще може да се измъкне, след като е предизвикал същия бой, който се опитваше да предотврати.

А как щеше след това да го обясни на Началника на мечовете… виж, този проблем реши да си го спести за по-късно.

— Не, сър. Знаем как да се подчиняваме на заповеди, сър — отвърна един от редниците, втренчен в Пайроджил, макар че навъсените лица на останалите като огледало отразяваха подхилванията на Гардел и другите хора на Морей.

Някои хора явно не знаеха как да забършат усмивките от лицата си.

— Добре — рече Пайроджил и кимна строго. — Ханджията… Ханджията! Ела веднага, ако обичаш.

Гостилничарят толкова бързо изскочи от кухнята, че Пайроджил беше сигурен, че е гледал през цялото време иззад мънистената завеса.

— Да… капитан Пайроджил! — рече той с много леко натъртване на новия му чин. — Какво ще обичате?

— Графът реквизира три бъчви ейл. Тези тук ще ги отнесат в замъка, а този… как се казваш, войник?

— Гарик, сър.

— … а редник Гарик ще занесе сметката ви на своя капитан… капитан?…

— Капитан Бен Еверет, сър.

— Капитан Бен Еверет, който ще я даде за осребряване. Капитан Бен Еверет, надявам се, ще се срещне с мен до час в Първа барака. Моля, предайте му поканата ми, редник Гарик.

— Слушам, сър.

Гостилничарят само кимна и успешно прикри усмивката си. Бъчвите най-вероятно щяха да са пълни с варената от местните помия, докато сметката щеше да е за много по-скъпия джуджешки ейл. Един редовен интендантски офицер щеше да е много по-точен, но Пайроджил не само че нямаше представа какво може да струва на графа една бъчва човешка или джуджешка бира, но и си имаше в момента много по-спешни грижи от това дали графската кухня ще се натовари с няколко монети отгоре.

Навъсени и като се преструваха, че не забелязват подхилванията на хората на Морей, мъжете на Верхайен заситниха към кухнята и стълбището към мазето зад нея.

Пайроджил си прибра наметалото от пода и грижливо го сгъна на столчето, преди отново да седне с Макин и Майло.

— Капитан Пайроджил, а?

Майло не го гледаше, а много съсредоточено въртеше показалец в локвичката разлята на масата бира. Пайроджил сви рамене.

— Както каза, все пак в сегашното ми повишение май има някакви предимства. — Недостатъкът беше, че те държат отговорен за неща, които не можеш да контролираш, но за момента нямаше смисъл да задълбава в това.

— Командването май почва да ти става втора природа — заяде го Майло.

— Да бе, май да — изсмя се Макин, после се намръщи. — И ми струва няколко медника: хванах се на бас с Майло, че момчетата на Верхайен ще ти скочат, а няма просто да слязат чинно по стълбите и после да излязат на студа само защото ги помоли, ъъъ, заповяда им да го направят. — Грижливо отброи шест медни петака и ги плъзнало масата към Майло, който за миг като че ли понечи да каже нещо, но само сви рамене и ги прибра.

— Доколкото схващам, двамата и ония в ъгъла май се канехте да си потърсите друго място — рече Пайроджил.

— Аз — да — отвърна Майло. — И толкова бързо, колкото нежните ми стъпалца щяха да ме изкарат оттук.

— Аз мислех да остана и да погледам — каза Макин и отпи от бирата си. — Но не, в боя нямаше да се забъркам, капитане.

Пайроджил не го укори, но за първи път от много време му хрумна, че малко връзки с други, освен Кетол и Дърайн ще имат и някои предимства, освен очевидните недостатъци. Лошото с хората беше, че ако очакваш да ти помагат в твоите проблеми, трябва да си готов да им помагаш в техните.

Сигурно щеше да успее да включи Макин и Майло в боя и така да намали шансовете да го пребият до смърт, но това все пак нямаше да свърши добра работа. Почнеше ли някакъв бой, щеше да се забърка всеки баронски войник в кръчмата. А дори градската стража да пристигнеше бързо, за да потуши огъня тук, пролееше ли се кръв, войниците на двете баронства щяха да се бият при всяка среща. А след като всички бяха затиснати от снега в една малка част от града, щяха да се виждат често.

Пайроджил измъкна от кесията си свирката на стражата и я подхвърли в шепата си.

— Имаш ли проблем с изпълнението на заповеди?

Лицето на Майло остана невъзмутимо.

— Обикновено — не. Както, мисля, си виждал от време на време. Зависи от заповедите.

Пайроджил хлъзна свирката към него.

— Смятай тази кръчма за свой пост. Поддържай мира тук — надуваш свирката, ако има някакъв проблем.

Майло и Макин се спогледаха и Пайроджил си спомни, че Майло има навика да се покрива веднага щом приставът наближи. Не знаеше защо — не му беше и работа, — а сега моментът едва ли бе подходящ да пита за подробности.

По пода закънтяха тежки стъпки — шестимата войници на Верхайен се изнизаха по двойки, всяка понесла по бъчва.

Кикотът откъм хората на Морей секна моментално, щом Пайроджил се обърна към Гардел, но усмивките си останаха поприкрити зад халбите, вдигнати в саркастичен поздрав към напускащите. Мамка му. Това нямаше да е достатъчно.

Всъщност Пайроджил може би току-що беше влошил още повече нещата в дългосрочен план, макар да бе успял да предотврати кървавата свада в момента. Сега хората на Морей затаиха присмеха си — но по-късно? Щяха ли да спрат да се подхилват тук или в казармата, или да се въздържат да идат в някоя друга кръчма и да дрънкат на всеки готов да ги слуша как новоповишеният капитан-грозник е взел тяхната страна във враждата Верхайен — Морей и е отпратил бъзливците на Верхайен да се влачат с увиснали носове в студа?

Едва ли, по дяволите. Единственото, което бе направил, беше да струпа още дърва върху тлеещия вече огън. Сигурно щеше да мине малко време, докато огънят се разгори, но по-късно щеше да лумне още по-яростен и горещ.

— Стой! — викна той тъкмо когато първата двойка изнасяше бъчвата в преддверието. — Задръж за малко.

— За всички — заговори на цялото помещение и не се изненада, че очите на всички се вторачиха в него. — Слушай добре. Май съм сбъркал. Оказва се, че на графа му трябват още три бъчви ейл, а всички тук много добре чуха как мъжете от баронство Морей току-що пожелаха доброволно да отнесат другите три бъчви в замъка веднага щом добрите бойци от Верхайен се върнат от наряда си.

Отиде при хората на Верхайен и им заговори тихо:

— Значи сигурен съм, че не ви се бърза. Оставяйте си товара и отдъхвайте на всеки няколко крачки, ако искате, и гледайте да не се уморите от бързане до замъка, тъй че приятелите ви от Морей да имат достатъчно време да си починат и да се укрепят с храна и пиене, преди да им дойде редът да се тътрят в студа. Е, можете да… — Спря. — Не, чакайте малко. Имам да кажа още нещо, и то е за всички ви.

Върна се в средата на гостилницата, между двете групи.

— Макар да знам, че Началникът на мечовете изрази ясно чувствата си пред капитаните и че капитаните са го разяснили достатъчно добре, за всички, които имат по две уши на главите и могат да слушат, ще повторя съобщението, в случай че някой още не го е схванал. Проблеми няма да има. Побоища няма да има. Без значение кой ги е предизвикал или защо, всеки, който се забърка в свада, заминава в градския пандел. Всяко кръвопролитие ви праща при каторжниците в мините. Всяко убийство ви води на бесилката. Тъй че това просто няма да стане. Разбрано?

В кръчмата настъпи тишина.

— Ясно?

От двете страни заотеква: „Ясно, сър“ и Пайроджил махна с ръка на бойците на Верхайен, че могат да тръгват.

Изнизаха се почти толкова бързо, колкото ако бяха без товар, а Пайроджил се върна на мястото си при Майло и джуджето, без да обръща внимание на навъсените погледи на Гардел и приятелите му.

Да, не беше честно — от гледна точка на хората на Морей. В края на краищата бойците на Верхайен им бяха заложили капана тук и боят щеше да е по тяхна вина — макар че бяха могли просто да си излязат, щом онези бяха влезли.

Ако го беше оставил, както се получи отначало, щеше да си спечели омразата само на едната страна.

Сега вече го мразеха и двете. За баланс обаче това може би щеше да поразсее някои от тях от факта, че се мразят, поне за няколко часа, навярно за ден, а единствената цена щеше да е, че Пайроджил вече си имаше още дузина мъже, от които да пази гърба си в тъмна нощ.

Капитанската заплата изведнъж му се стори твърде ниска за това.

— Това май беше най-добрият начин — рече тихо Макин. — И аз си го помислих, преди да решиш да заговориш.

— Защо тогава не каза нищо? — Пайроджил съжали за думите си в момента, в който се изнизаха от устата му.

— Не е моя работа. — Джуджето сви рамене. — Както казах, капитан Пайроджил, изобщо не е моя работа как се държат по-старшите от мен. Може би помниш, че ти го споделих още когато беше прост войник… кога беше това? Вчера, а?

— Кротясай, Макин — рече намръщено Майло. — Човекът прави най-доброто, което може.

— Все пак не е моя грижа.

— И добре, че не е. — Обърна се към Пайроджил. — Добре, ще направя каквото мога. Но без обещания за успех.

— Гледай да успееш — каза Пайроджил, все едно че като кажеш нещо да се направи, то непременно ще стане — нещо, което винаги беше мразил, когато го правеха офицерите.

Майло се навъси. Сигурно си мислеше същото.

— Моля — добави Пайроджил. Стори му се уместно.

Майло кимна.

— Ще се постарая. Докога?

За това Пайроджил не беше помислил, макар че ако на него му заповядаха, сигурно щеше да го направи.

— Докато те сменят — отвърна накрая; мъчеше се да измисли кого точно да намери да го смени. Погледна към другите наемници в ъгъла, но му се сториха прекалено смръщени. — Назначи си помощник или заместник, ако трябва. Намери по-благонадеждни, а аз ще се погрижа да им се плати, както и на теб.

А как се очакваше наемници да опазят мира между двете враждуващи фракции, макар и в теснотията на кръчма „Счупеният зъб“ — това беше друга работа. Щяха да импровизират, също като него.

— На думи е лесна работа — измърмори Майло. — Може би ако бях сержант…

Пайроджил се изсмя.

— Искаш ли да те предложа на Стивън Арджънт?

— Май не. — Майло поклати глава и се усмихна унило. — Не, определено не. Повишават ме и веднага някой офицер ще ми нареди да опазвам реда из цял Ламът и ще ме накара да си набера още банда други да ми помагат да изгреба морето с вилица.

Плъзна свирката към Макин. Джуджето я взе и се усмихна на Пайроджил.

— Няма ли да идеш да видиш ония да не се загубят по пътя за замъка?

Пайроджил не смяташе, че ще се замотаят, и всъщност не го интересуваше много дали ще поемат право към замъка, или ще пообиколят из града, докато не се скапят от носенето на тежките бъчви… но наистина трябваше да поговори с капитана на Верхайен. Не че думите му щяха да свършат много работа, ако Началникът на мечовете вече се бе провалил. Знаеше, че Стивън Арджънт вече е говорил на капитаните, и доколкото го познаваше, си беше изразил мислите и чувствата кристално ясно.

Което започваше да обяснява защо Началникът на мечовете бе стигнал до тази крайност — да повиши тях тримата, както сам бе признал: не само че не беше сигурен в благонадеждността на баронските капитани, беше сигурен в тяхната неблагонадеждност, поне при сегашните обстоятелства, както бяха скупчени всички натясно, а не можеше да разчита, че онези, на които вярва, ще могат да задържат здраво капака над къкрещото гърне.

Реши, че тревогите му са основателни. Дори всички капитани да бяха съвсем благонадеждни, невероятно компетентни и способни да овладеят всяка ситуация, Ламът бе едновременно прекалено голям и ставаше все по-малък.

Ама много скапан ден!

Особено когато носиш нови капитански пагони, тежки като оловни плочки, които някой е наковал на раменете ти.

Скапан ден, когато с тъга си спомняш много по-активните периоди на война, когато казармите на замъка бяха почти празни, а не натъпкани от пода до гредите, и когато дори баронските войници на графска служба много повече мислеха къде са най-близките нови врагове, а не за старите си вражди.

Пайроджил стана и излезе от кръчмата в суровата замръзнала белота на тоя скапан ден.

Ама наистина скапан ден — човек да стигне дотам, че да се радва, че е навън в студа.