Започна внезапно, скоро след онова, което трябваше да е изгрев-слънце, и с такъв оглушителен трясък на ненавременната гръмотевица, че разтърси и пробуди Дърайн от първия свестен нощен сън от… и той не помнеше вече от колко време. Макар светкавиците и гръмотевиците след няколко часа да стихнаха, бурята набираше сила и Дърайн трябваше да се загърне в най-дебелото си наметало, за да се добере от казармата до цитаделата в смътната сивкава светлина, превит срещу вятъра.

В калната стая до страничния вход му се стори нелепо горещо. Нелепо и глупаво. Въпреки тлеещата жарава в малкия железен мангал на триножника водата в дървеното ведро беше толкова замръзнала, че можеше да вдигне цялото ведро с черпака.

Помисли дали да не влезе с връхните си ботуши — тук щяха да се вкочанят от студа, — но реши, че е най-добре да направи като всички, и ги окачи на една кука на стената над мангала, та дано поне да се запазят достатъчно топли, за да може да ги навлече върху другите, без замръзналото зебло да се счупи. До тях окачи дебелото си наметало, пъхна под колана си ръкавиците от бича кожа, подплатени със заешка козина, и тръгна през преддверието покрай треперещата стража.

Не му харесваше, че трябва да си остави наметалото и скритото в него злато, но то сигурно нямаше да пострада — а определено щеше да е най-добре да не изглежда прекалено загрижен за него, за да не подсети някого да го опипа.

Вътре положението беше по-малко отчаяно, отколкото навън, но не много.

Навън вятърът виеше като ранен звяр, не намерил достатъчно приличие да се махне някъде и да си умре кротко. Дращеше яростно по стените и прозорците на цитаделата и се мъчеше да нахлуе. Единственото дребно удоволствие, което можеше да намери в цялото това положение, бе мисълта, че всякакви цурани и Буболечки в горите вероятно вече са се вкочанили от студ.

Всички кепенци на замъка отдавна бяха здраво затворени и залостени. При все това снегът се промъкваше през всяка незапушена напълно пукнатина. Ако огньовете в камините — Пайроджил ги беше преброил две дузини, макар Дърайн да беше сигурен, че е пропуснал няколко — не се поддържаха от легиони слуги, нямаше съмнение, че вятърът, нахлуващ през комините, щеше да ги е угасил до един.

При все това злобният и навяващ сняг вятър успяваше да се промъкне през комините покрай пращящите огньове, внасяше локви вода по пода пред всяка камина и килимите вече бяха навити и прибрани, за да не подгизнат и да изгният, преди да е дошла пролетта.

През малкото време, което оставаше на слугите в замъка между запушването с кал на невидимите доскоро пукнатини между камъните — особено около рамките на прозорците, — те неуморно бършеха пред големите огнища, където седяха струпани благородниците, а други слуги непрекъснато им носеха котлета с горещо кафе, чай и бульон.

Това Дърайн не го разбираше съвсем. Той самият щеше просто да си седи близо до огъня и нямаше да прави нищо, което би го принудило да се движи. В края на краищата бързо щяха да загубят топлината, която щяха да спечелят от течностите, в леденостудените нужници. Благородниците обаче сигурно щяха да се облекчават в „гърмящите гърнета“ в сравнително топлите си стаи, вместо да им се налага да разкопчават благородните си цепки — или още по-лошо, да им се налага да полагат голите си разтреперани благородни задници на замръзналата седалка в нужника и после да разберат, че са залепнали.

Ако Дърайн имаше избор, сигурно изобщо нямаше да напусне стаята си.

Благородниците, от друга страна, се оказаха ранобудни, но дали това бе обичайно, или бе заради същите гръмотевици, които бяха вдигнали и него от леглото, това не можеше да каже.

Влезе в голямата зала и забеляза, че барон Верхайен е реквизирал няколко стола най-близо до голямата камина, вградена в северната стена, и тихо мърмори над димящата си халба с Началника на мечовете и други двама благородници, чиито имена не можеше да си спомни. Трудно беше да ги запомни всички, а и навярно не си заслужаваше. Опитът го бе научил, че сблъска ли се човек с някого от тях, трябва само да сведе поглед, да се чукне по челото, да измърмори едно „м’лорд“ и да си продължи по пътя — освен ако не го убиваш, разбира се, но тъй или иначе не беше много важно дали му помниш името, или не.

При други обстоятелства щеше да е разумно да отдели малко време да прецени при кого от бароните може би си струва да се хване човек на служба. Но след като тримата щяха да се махнат от Ламът при първа възможност, защо да си прави труда?

Барон Ерик Фолсон беше лесен за запомняне със суровия си поглед и острата, добре очертана брадичка. Когато не се движеше — а повечето време като че ли стоеше замръзнал в някаква поза, — приличаше на портрет на знатен владетел. Също тъй погледът му повечето време явно оставаше прикован в цепката на бюста на лейди Мондегрийн — тя си го показваше щедро въпреки студа. Ръцете му също като че ли лесно успяваха да се доберат до ръката или рамото й, или извивката на бедрото — нещо, което всъщност не беше грижа на Дърайн, а и след като дамата непрекъснато му се усмихваше и кимаше, докато той й говореше, явно и тя не се притесняваше.

Погледът й за миг засече Дърайн и тя му хвърли бърза усмивка и му кимна, преди отново да се върне към разговора си с барон Фолсон.

Берел Лангахан, който стоеше срещу лейди Мондегрийн, беше забележителен по причини, противоположни на тези, заради които Фолсон се набиваше на очи. Лангахан беше нисък, дебел и плешив, с кафяв загар от дългите години, прекарани на открито, с вид по-скоро на преуспяващ селяк, отколкото на благородник. Под тлъстините притежаваше онази здравина и жилавост, подсказващи, че си е спечелил пълнотата по-скоро от трупащ мускули труд и здраво ядене, отколкото от леност и отпуснатост. Изобщо нямаше да прилича на благородник, още по-малко на дворцов, ако не бяха пръстените със скъпоценни камъни, отрупали месестите му пръсти, и скъпото, дълго до коленете и обшито с хермелинова кожа палто, което му даваше възможност да стои по-далече от огъня.

Как и защо един дворцов благородник, човек, който уж трябваше да е прекарал повечето си зрял живот в замъка на принц Ерланд в Крондор, можеше да прилича на работещ по нивите селяк бе нещо, което зачовърка любопитството на Дърайн. Но събралото се благородничество не му обръщаше никакво внимание, все едно че бе част от мебелировката, и вместо да се спре и да помисли как да зададе този нахален въпрос, без да нанесе оскърбление, той продължи през Голямата зала и после по коридора към западното крило.

Все пак бе дошло утрото и беше време да смени домашната гвардия, пазеща пред вратата на барон Морей, докато той спи. На вратата нямаше пост, а самата врата беше отворена. Проклятие.

Дърайн нахлу вътре и стресна едно младо слугинче толкова, че то изтърва наръча дърва на каменния под.

— Къде е баронът? — попита той кротко. Нямаше смисъл да плаши момичето повече. Ясно беше, че баронът е излязъл — леглото му беше оправено, а на масичката до леглото стоеше поднос с остатъци от ядене. — В съкровищницата ли е вече?

Дърайн не беше съвсем наясно с подробностите, но някои от счетоводните книги явно никога не напускаха хранилището в подземието на замъка, докато баронът, съвсем разбираемо, предпочиташе да работи над другите в сравнителното удобство на малкото си жилище вместо във влажното и студено подземие.

Тя поклати глава и изсумтя:

— Не е твоя работа къде ходи негово благородие.

Какво пък, с вежливостта — дотук.

— Тогава идвай с мен и да видим дали Началникът на мечовете смята, че е моя работа, и дали ще ти е благодарен, че криеш това от мен. — Пристъпи, за да я хване под мишницата, но спря, щом момичето ококори очи.

— Началникът на мечовете?

Дърайн кимна.

— В случай, че никой не ти го е казал, лично той назначи Кетол, Пайроджил и мен да се грижим за сигурността на барона и докладваме пряко на него, ако има проблем.

Е, Стивън Арджънт не беше казал точно това, но се подразбираше от решението му не само да ги задържи, но и да не ги върне в отряда на Том Гарнет. Изобщо нямаше да му хрумне да се прави на важен пред капитана, но с това слугинче беше друго.

— Ами тогава… — почна тя и хвърли бърз поглед към вратата. — Само че първо трябва да попитам тат… може ли първо да попитам иконома?

Дърайн бе забелязал лекото издуване на корема й под блузата, но просто го бе приписал на редовното хранене в цитаделата. Тази явно бе дъщерята на Иривън, бременната, и се чувстваше в правото си да гледа отвисоко на прост войник, който при това не носи ламътски табард, камо ли нашивки за ранг.

— Щом искаш — стига да е наблизо. Стивън Арджънт е на долния етаж, в Голямата зала.

Момичето посегна към връвта на звънеца до леглото и я дръпна бързо три пъти, после два пъти, шест пъти и след това — веднъж. Дърайн не попита за шифъра, но какъвто и да беше, оказа се ефикасен, защото след по-малко от минута мрачната физиономия на Иривън се показа на вратата.

— Баронът — попита Дърайн без предисловия. — Къде е?

— Барон Морей? — Иривън се намръщи. — Не ти ли е казал? Мислех, че вие тримата трябва да сте специалната му охрана.

„И аз така мислех“.

— Какво да ми е казал?

Иривън сви рамене.

— Дойде вестоносец, малко преди разсъмване. Имало проблем в резиденцията на барона — на улица „Черния лебед“, мисля, че там беше — и той реши сам да отиде и да види.

— Навън? В тоя студ?

Страхотно. Ако баронът замръзнеше до смърт оттук до „Черния лебед“, Дърайн не сей съмняваше кого ще обвинят. Обърна се и излезе от стаята без повече приказки. Този ден не започваше добре.

Пайроджил се подхлъзна и падна отново — помъчи се да задържи наметалото си загърнато с две ръце и се извъртя, за да падне на дясната си страна — на камата си, за да натърти още дясното си бедро, вместо на лявата върху меча, та да натърти още лявото.

Силни ръце му помогнаха да се изправи, но не и преди половин тон сняг да се изсипе през разтворената предница на наметалото му и под туниката. Беше увил дебел шал около врата си с цел да се опази по-малко студен отвътре — топлото бе невъзможно, — но не се бе сетил да пришие проклетия шал за туниката, а и нямаше да има време, дори да се беше сетил, и при всяко падане снегът намираше възможност да полази все по-близо до сърцето му и се възползваше от нея.

Снегът си беше такъв.

Вятърът от запад си имаше характер и характерът му бе жесток. Подхванал беше снега и бе превърнал всяка грапавина по дългата улица към града в пряспа, дълбока поне до коленете и често пъти стигаща до кръста, и много злобно беше отъпкал снега толкова здраво, че бе невъзможно човек лесно да изгази през него, но не достатъчно, за да издържи дори тежината на Кетол. Ако бяха отцепили направо през преспите, това щеше да ги изтощи, преди да са стигнали и до средата на пътя до улица „Черния лебед“. Добирането им до нея бе въпрос на непрекъснати маневри около преспите като три бойни кораба, кръстосващи през плитки води, за да избегнат пясъчните наноси.

Не беше никак изненадващо, че улиците бяха почти пусти; редки минувачи се тътреха нанякъде, но никой не спираше, за да се опита да въвлече тримата в разговор.

Не че в момента им беше много до разговор. А и какво щяха да си кажат? „Голям студ, а?“

Продължиха напред, дойде ред на Дърайн да падне, а Кетол и Пайроджил на свой ред му помогнаха да стане. Не беше добре човек да се надигне на ръце, та да стане сам: това само гарантираше, че ще си напълни ръкавите със сняг.

Но беше добре да имаш приятели, макар и тромави с толкова дрехи и с бради и вежди, затрупани с лед и сняг.

Кетол изтупа с юмрук дървената табела пред портата на следващата къща и поклати глава, щом снегът падна и се открои гербът — никой от тях не знаеше чий е. Сигурно трябваше да се опитат да хванат някой местен водач — макар че кой щеше да е толкова глупав да излезе навън в това време, освен пред острието на меч?

„Просто хванете по пътя до същинския град, после по Висока улица и ще стигнете до «Черния лебед» — беше им казал пазачът-идиот. — И гледате за герба на барон Морей с лисицата и кръга на дървената табела пред портата“.

Не беше казал, че всички гербове по табелите от източната страна на улицата са обърнати на запад и че снегът ги е затрупал всичките, и само чувството за честност убеди Пайроджил, че пазачът вероятно не бе помислил за това повече от самия него, макар че се опитваше да се стопли малко с живата картинка как трие лицето на оня тъпанар във всяка от заснежените табели.

Освен това бяха разбрали, че началото на улица „Черния лебед“ е срещу кръчмата „Счупеният зъб“, а на Кетол можеше да се разчита, че ще намери всяко място, където е стъпвал — особено кръчма, — с вързани очи.

Или почти. Слънцето трябваше вече да е високо в небето, а не си вършете работата. През виелицата успяваше вяло да се промуши само смътна разсеяна сива светлина, подсилвана от време на време от блясък на мълния от изток, последван от далечен глух гръм като на ръмжащ звяр.

Знакът на следващата табела представляваше три застъпващи се сребърни диска — така поне реши Пайроджил, — а на другата след нея за щастие бе свирепата лисица на Морей в златния й кръг.

Трябваше и тримата да натиснат портата срещу навяния сняг и пак я отвориха само толкова, колкото да влязат. Не беше залостена отвътре, което беше логично, след като навесът за пазача беше празен, навярно както обикновено. Стените на градския дом на един благородник не бяха предназначени да пазят от нашественически армии в края на краищата, а по-скоро да обезкуражават възможните крадци, както и да осигуряват известна изолираност от външния свят. Тази дори нямаше пасаж от вътрешната страна и Пайроджил се зачуди дали под снега се крият парчета натрошено стъкло, взидани по върха на стената, или крадците в Ламът просто са твърде вежливи, за да посягат на имущество на благородник, докато той спи.

Не че точно днес навън щеше да има много крадци. Денят беше лош за обири, защото със сигурност всеки, благородник или простосмъртен, стига да имаше избор или капка ум в главата, щеше да си стои у дома, колкото може по̀ на топло.

Имението на барона беше от по-малките според благородническия стандарт: само една двуетажна каменна сграда с двуетажни пристройки от плет и глина от двете страни. Другата сграда оттатък главната вероятно служеше за жилища на слугите, защото отсамната, видима смътно през навяващия сняг, имаше големите врати на конюшня и може би бе приютявала преди и личната охрана на Морей — човек не може да очаква, че Военният ковчежник ще тръгне на път без свитата си, — преди повечето бойци да бъдат привлечени на пряка служба на графа.

Прозорците на главната сграда бяха здраво затворени и малкото цепнатини по кепенците бяха запушени със сняг, но искрите и пушекът от комините показваха, че сградата е обитавана, макар че вятърът и снегът бързо ги загасваха и разпръсваха пушека.

Дървеният навес над вратата все пак предлагаше някакъв заслон от вятъра; тримата изкачиха стъпалата и се скупчиха под него.

Дърайн заудря с юмрук по дебелата дъбова врата. Чукче нямаше — гостите явно се посрещаха още на външната порта.

Не им отвърна сърдит глас, нито се чу: „Кой е“. Вратата просто изведнъж се отвори навътре… и барон Морей стоеше зад нея, само по туника и панталони, с меч в едната ръка и кама в другата.

— Кой е? — Гласът му бе студен почти колкото температурата навън.

Дърайн отстъпи назад и вдигна ръце.

— Спокойно, милорд — ние тримата сме.

Морей свали оръжията, а Пайроджил се изруга наум за несъобразителността си. Да, беше само Морей, но ако се бе оказал някой друг, някой със зли намерения, щеше да успее да промуши Дърайн, докато той и Кетол извадят оръжията си.

Ставаше небрежен, а това беше лошо. Е, другите двама поне се оказаха по-разумни — забеляза, че Кетол и Дърайн са извадили камите си и ги държат обърнати и долепени до ръцете, за да не ги види онзи, който им отвори.

— Добре, не стойте така да влиза виелицата, влезте — каза Морей. Обърна се и повиши глас: — Няма повод за безпокойство, само тримата флибустиери, които ми натрапи графът. — Гласът му отекна високо, за да се чуе през затворената врата на преддверието и в самия дом.

Пристъпиха в преддверието и Пайроджил затвори вратата, а Кетол и Дърайн дискретно прибраха ножовете в каниите.

Морей мина през следващата врата и ги прикани с ръка да го последват. Влязоха направо в нещо, което сигурно се водеше „Голямата зала“, макар да беше десет пъти по-малка от залата в замъка на Ламът.

Вътре имаше двайсетина мъже и жени на всевъзможна възраст — от старец с побеляла брада и в ратайско облекло, който седеше на големия стол пред огнището, увит в одеяло, до двете заспали бебета, които държеше. На шиш в огнището се въртеше грамаден бут, а до един огромен железен котел шетаха две трийсетинагодишни жени и десетгодишно момче.

— Е, сваляйте ги тези дебели наметала и влизайте. Можете да свалите връхните си ботуши, след като се постоплите — каза Морей.

Тримата седнаха пред огъня. Пайроджил и Дърайн преметнаха оръжейните си колани на гърбовете на столовете си, а Кетол само изпружи дългите си крака, седнал на плъстената възглавница на пода. Поднесоха им димящи чаши кешийско кафе.

Пайроджил предпочиташе чай, но горещата течност си е гореща течност, чашата стопли изтръпналите му пръсти, а кафето не опари съвсем гърлото му. Освен това кешийското кафе бе рядкост толкова далече на север, което правеше напитката приятна.

Морей беше отишъл в другия край на залата и говореше тихо с двама едри мъжаги. Когато се върна при огъня, Пайроджил понечи да стане.

— Седи, седи. Навън е отврат и сте замръзнали. — Морей го погледна намръщено. — Какво ви накара да излезете от топлия замък в такъв ден?

— Канех се да ви попитам същото, милорд.

Морей изсумтя.

— Все едно че е ваша грижа къде ходя и какво правя.

— Моля да не се обиждате, милорд, но е точно наша грижа, по заповед на самия граф Вандрос. От нас се очаква да ви пазим…

— В ден като този не мисля, че по улиците на Ламът ще гъмжи от цурански убийци — каза Морей. — Ако изобщо има такива, в което много се съмнявам. Да, не съм единственият барон в Ламът, когото пазят външни бойци. Трябва да чуете оплакванията на Верхайен — а той се оплаква пред всеки, склонен да го слуша — как неговите бойци ги взели на служба при графа и му оставили за охрана само един капрал. Но не виждам охраната на другите да се мотае в стаите им или… да им прекъсва съня. — Хвърли ядосан поглед на Кетол. — Но тази тема ще я обсъдим друг път. Причината да съм тук е, че получих вест в замъка. — Махна с ръка към отсрещната стена. — Мълния ударила покрива на слугинските жилища. Сигурно е щяла да подпали цялата сграда, ако виелицата не е потушила огъня, но все едно, една таванска греда е паднала на втория етаж и в момента цялата сграда сигурно е на лед.

Пайроджил кимна.

— И човекът ви е помолил за разрешение да премести слугите във вашата в главната сграда, заради бурята?

— Ха! — Леденото изражение се върна на лицето на Морей. — Ако беше излязъл такъв идиот, че да остави слугите да замръзнат, докато чака за разрешение да ги прибере тук, нямаше да му се размине само с изгонване, уверявам ви. — Лицето му омекна, щом очите му се изместиха от Кетол към двете бебчета, спящи кротко в ръцете на стареца. — Не, просто ми съобщи, че ги е преместил всички тук. Почувствах, че е мой дълг поне да видя дали всичко е наред. Толкова наред, колкото позволяват обстоятелствата. — Поклати глава. — Съмнявам се, че ще можем да върнем слугите в жилищата им до пролетта, а вероятно ще трябва и да възстановим цялата постройка, преди да се нанесат. С Ена и бебетата й, настанени тук в спалнята ми, е повече от вероятно да ми се наложи да прекарам следващите месеци в замъка и един миг да не мога да остана насаме под собствения си покрив поне до лятото. — Поклати глава. — Е, това достатъчно ли ви е? Или трябва да им кажа и че ми се ще да прокълна собствения си баща, че е стискал петаците и е наредил пристройките да са от кирпич, вместо от здрав камък?

Всъщност на това нямаше отговор и баронът изчака само миг, преди да изсумти раздразнено и да продължи:

— Ако вие тримата не бяхте хукнали навън в най-лошата буря, която съм виждал, след час щяхте да ме намерите пак в замъка при счетоводните книги, където ми е мястото. — Изгледа ги ядосано. — И свършихте страхотна, страхотна работа: забавихте ме. Току-що пратих слуги да намерят някакви сухи дрехи за трима ви и ще трябва да ви изчакам да се стоплите и преоблечете, преди да тръгна обратно, иначе ще хукнете след мен и ще измръзнете до смърт, нали?

— Ами, честно казано, щом тръгнете, тръгваме с вас, милорд — каза Пайроджил. — Това ни е работата в края на краищата, макар да съжалявам, че ви създадохме толкова неприятности.

— О, я си пий кафето — изсумтя Морей.

Обърна се и се отдалечи. Спогледа се с готвача и му посочи към тримата и към храната на огнището. Готвачът кимна, а баронът напусна залата, строг и официален както винаги.

Пайроджил замълча, отпи от кафето и погледна другарите си.

Дърайн сви рамене, Кетол се усмихна.

Толкова по-добре, че им плащаха да пазят барон Морей, вместо да го убият например, реши Пайроджил.

Щеше да го направи, разбира се, но нямаше да му е добре.

За голяма своя изненада разбра, че този барон всъщност започва да му допада.

Пътят обратно до замъка се оказа по-тежък, отколкото на идване.

Ако не друго, бурята се беше усилила. Невъзможно беше да се разбере колко от снега е нов и колко просто вятърът го загребва и го хвърля по тях: преспите почти се стапяха и след това мигновено се престрояваха и растяха под напора на виелицата.

Опасно беше да спират дори за миг; пръстите на Пайроджил отдавна бяха престанали да го болят и вече ги усещаше почти горещи, а това означаваше, че до измръзването остава съвсем малко.

Водеше Кетол и постоянно се обръщаше да се увери, че другите не са се изгубили. Дори когато вятърът не биеше право в очите му, можеше да вижда само на няколко стъпки, а всички следи, които бяха оставили на идване, бяха заличени. Дърайн беше следващият. Пайроджил бе настоял Морей да тръгне плътно зад едрия мъж. Този път поне баронът не възрази, поне на глас. А след като Морей стъпваше по петите на Дърайн, туловището на гиганта го засланяше поне отчасти.

Пайроджил вървеше последен и се мъчеше да води напразната битка да задържи наметалото плътно около себе си. Затоплянето му при огъня се беше оказало грешка: само на няколко стъпки от вратата наметалото беше подгизнало и бе утроило тежината си с натрупания сняг и лед.

На излизане от замъка поне се бяха движили главно на изток и бурята, колкото и силно да виеше и ръмжеше, беше откъм гърба им. Но сега се движеха срещу вятъра и той биеше право в лицето, все едно се мъчеше да зашемети Пайроджил, да му изтръгне наметалото и да го направи на ледена шушулка.

Изкачването по хълма бе най-тежката част, но макар пътят да беше напълно изложен на виелицата и снежните преспи да се извиваха като гигантски заровени влечуги, Пайроджил поне можеше да извърне лице от вятъра за няколко стъпки и качулката на наметалото му да го опази донякъде от свирепите му зъби.

Най-доброто в цялата работа беше мисълта за онова, което ги чакаше вътре: топлина, доста смътно понятие в момента, докато вятърът набиваше лед във всяка пролука, до която успяваше да се добере. Всяка стъпка като че ли ставаше все по-бавна, все едно че Пайроджил бе попаднал в капана на някакво зло заклинание.

Тътреше се стъпка след стъпка напред.

След цяла вечност преместване първо на десния крак, след него левия, после спиране за миг, колкото да си поемеш дъх, отпред най-сетне се появи портата. А после той тичаше като другите трима през двора с толкова изтръпнали крака, че само допреди миг бе готов да се закълне, че са негодни дори за вървене, камо ли за бягане. Накрая се озоваха вътре. В замръзналата, но по-топла отколкото навън стая. Свлякоха се на пейките, задъхани като псета.

— Бихте ли благоволил да ми направите една голяма услуга, милорд? — каза накрая Пайроджил, след като намери сили да изкара думите между задъханите вдишвания.

— Зависи от услугата — отвърна Морей, задъхан почти колкото него.

Пресегна се надолу да развърже връхните платнени ботуши, но веднага се изправи и се подпря на стената. Изглеждаше състарен с поне двайсетина години. Вятърът бе изцедил всякакъв цвят от лицето му и бе покрил с лед мустаците, брадата и дори веждите му. Беше смъкнал ръкавиците си и зачопли леда с пръсти, после покри ушите си с длани и за миг Пайроджил си помисли, че се опитва да му каже, че не иска да слуша, но се сети, че баронът просто иска да стопли замръзналите си уши.

— Е, казвай.

— Ако пак получите вест от дома си — или ако някой ви предложи да излезете отново навън в тази буря, — ще бъдете ли така добър да кажете нещо в смисъл: „Моля ви, оправете се с това, а аз ще изляза да видя, след като свършите и след като бурята отмине“?

Морей кимна и почти се усмихна.

— Има нещо разумно в това. Наведе се да развърже връхните си ботуши. Изтръпналите му пръсти го затрудниха с възлите. — М-да, има нещо разумно в това.

Лейди Мондегрийн му махна от мястото си до Лангахан и Фолсон, и още един благородник, когото не познаваше.

Май трябваше да направи още една обиколка на Голямата зала. Беше разделена на две по средата от дълга маса, с добавени към нея няколко по-малки, свалени от таванското.

— Кетол, чух, че тази сутрин сте имали доста интересно приключение.

— Ами, имал съм и по-приятни моменти, милейди.

Факт. Върхът на дясното му ухо все още беше изтръпнал — щеше да е интересно да се види дали ще се изпери, или ще почернее — но пълният комплект пръсти на ръцете и краката работеше, макар вървенето все още да беше болезнено.

По настояване на Морей отец Райли, жрецът на Асталон, прегледа и тримата и накрая ги обяви за здрави — но само след като настоя всички да подържат поне по няколко минути босите си стъпала в дъбово корито, пълно с ароматизирана вода, която жрецът поддържаше гореща, като непрекъснато пъхаше в нея нажежения на мангала ръжен, мърмореше нещо и ръсеше билки от една кожена торба.

Дали беше от заклинанията, или просто от самата блажено гореща вода, но цветът на ходилата на Кетол се върна, което беше добре, както и усещането — съмнително удоволствие. Сега беше обут в нелепи чехли от лисича кожа, доставени от иконома, докато ботушите му изсъхнат.

Макар че го болеше, Кетол дълго се смя, когато повикаха отец Райли в кулата — някакъв тъп слуга беше пробвал да оближе леда по камъка на източната стена и езикът му се беше залепил.

Благородникът, чието име Кетол не знаеше, изсумтя презрително:

— Цялата ви пасмина заслужава по-лошо от това, което ви сполетя. Защо ще излиза човек навън в тая фъртуна, ако не му се налага?

Беше нисък и слаб, с грижливо подкастрена черна брада, подсказваща, че брадичката му не е много изпъкнала и му се налага да я подчертае с космите, и като че ли с неизменно подигравателна усмивка, което пък подсказваше, че е неразумно човек да го коментира — не че Кетол щеше да го направи.

Лейди Мондегрийн повдигна вежда.

— Сержант Кетол, познавате ли се с барон Едвин от Визтрия?

Кетол за сетен път не я поправи за несъществуващото повишение; само поклати глава.

— Не, не съм имал тази чест.

— Вие сте един от тримата флибустиери, които излязоха в бурята след барон Морей, доколкото разбрах? — рече Едвин Визтрия и поклати глава. — Е, всяка минута се ражда по един глупак, както винаги съм казвал на слугата си — най-мързеливия тъпак в цяла Триагия, — а вече искрено мога да добавя, че в следващата минута се раждат още трима глупаци, които ще последват първия в буря, която може да смрази ташаците и на кучи син!

Лангахан поклати глава и кимна към лейди Мондегрийн.

— Моля ви…

— О, съжалявам. — Визтрия бързо се обърна към дамата и наведе глава. — Моля да ме извините, милейди, за… цветистата фраза.

Тя се засмя. Имаше приятен смях, напомняше на Кетол за далечни звънчета.

— Винаги съм намирала вашите… цветисти фрази за доста чаровни, Едвин. И искрено се надявам, че няма да се въздържате за моя сметка.

Барон Визтрия отново се обърна към Кетол.

— Предполагам, че вие тримата сте си казали няколко думи помежду си за глупостта на Морей. — За миг се навъси още повече.

— Не сме от хората, които критикуват знатните особи, милорд.

— Ха! Не и пред благородни уши, да. Но изобщо не се съмнявам, че помежду си говорите доста по-откровено, макар че ще сте още по-голям глупак да го признаете във възпитана компания, отколкото се оказахте с това, че сте последвали Морей в тая виелица. — Бръкна в джобовете на дългото си до коленете палто и изгледа строго Кетол, готов сякаш да го смъмри, ако дръзне да възрази.

Кетол си замълча.

— Струва ми се, че имаш да кажеш нещо, човече, тъй че давай — подкани го Лангахан.

Фолсон кимна.

— Аз също съм любопитен — явно не се включвате във всеобщото осъждане на глупостта на Ернест Морей тази сутрин и съм любопитен защо. Освен че не искате да критикувате благородник.

Какво пък, все трябваше да дойде момент, в който човек да си каже каквото мисли пред благородници, и ако този не беше такъв, то Кетол не знаеше кой може да е.

— Ами, баронът е бил известен рано тази сутрин, че се е срутил покривът на една от пристройките на дома му…

— Конюшните ли? — Фолсон кимна. — Казах му последния път, когато му гостувах, че според мен има нужда от нов покрив. Не че някой ме слуша изобщо.

— Не, милорд. Жилищата за слугите. Почувствал се е задължен да види лично положението въпреки неудобствата с вървенето в тази фър…

— Неудобства ли? — Визтрия повдигна вежда. — На мен тази дума ми изглежда доста слаба за тътрене в такава виелица.

Кетол сви рамене.

— Неудобно си беше, вярно. Но исках да кажа, че баронът не беше излязъл навън без причина. Почувствал се е задължен да се погрижи за слугите си. — Някак си му беше странно, че защитава Морей.

— И те добре ли са? — попита лейди Мондегрийн.

— Всички са наред, доколкото можах да преценя — отвърна Кетол. — Някои са поуплашени, но мисля, че…

— И на мен да ми падне покрив на главата, сигурно доста ще се притесня — прекъсна го Визтрия. — А съм прословут със самообладанието си.

Лангахан изсумтя презрително. Визтрия го изгледа навъсено. Кетол се зачуди дали това е просто за да убеди местните, че двамата дворцови барони са тук, за да се държат взаимно под око, или наистина се ненавиждат. Все едно, не беше в стила на вицекраля да ги е пратил, за да шпионират бароните на Ламът. Или беше? Кетол от дълго време се опитваше да се научи да разсъждава като Пайроджил, макар че обикновено от усилието само го заболяваше глава. И сега почна да го боли.

— Продължете, Кетол — подкани го лейди Мондегрийн.

— Ами, сигурно има няколко измръзвания, но слугите вече са настанени в залата, сигурно до след като се стопят снеговете. Всъщност мисля, че в дома на барона може би им е дори малко по-топло, отколкото тук.

— М-да, това ламътско топене, за което непрекъснато слушаме, но май така и няма да го видим — рече Визтрия и потръпна театрално. — Аз лично бих предпочел сега да съм си в Крондор, където човек може да се облекчи в нужника, без да се притеснява, че висулка пикня може да прониже някой нещастен тъпак, докато се опитва да почисти купчината говна отдолу — отново моля за извинение, милейди.

— Карла, моля — отвърна тя. — Мисля, че само днес ви помолих поне сто пъти да ме наричате на малко име, Едвард.

— Едвин.

— Е, щом няма да използвате малкото ми име, едва ли можете да очаквате, че ще запомня правилно вашето. — Усмивката й беше закачлива.

Фолсон гледаше Кетол напрегнато.

— Значи барон Морей дръзва да тръгне в бурята само за да се увери, че никой от слугите му не е пострадал? Интересно.

— Интересно, да, но какво ви говори това? — каза Визтрия с неизменно презрителната маска на лицето си. — Ако попитате барон Верхайен, залагам шест мои сребърни реала срещу ваш бронзов петак, че ще ви каже, че единствената причина барон Морей да излезе навън в бурята е всички събрани тук да чуят, че е от хората, готови да излязат в този ужас, за да се погрижат за здравето на слугите си.

Лангахан килна плешивата си глава на една страна.

— Убеден сте, че всичко това е само показност? — Гласът му бе изпълнен с укор.

— Не съм убеден нито в едното, нито в другото, а и няма да допусна да бъда въвлечен в тази вражда, имам си достатъчно свои проблеми, за да си търся и нови — изсумтя Визтрия. — Но и не приемам също така версия, разказана от някакъв наемник, за изсечена на камък. — Изгледа презрително Кетол. — Вие още ли сте тук? Не трябва ли да стоите някъде на стража, или да тичате по някоя нещастна мръсница, или да вършите нещо друго войнишко?

— Моля за извинение, господа и лейди. — Кетол се поклони и се отдалечи.

Пайроджил слизаше по хлъзгавите от леда стъпала много предпазливо — от време на време приклякаше да остави фенера на долното стъпало, за да може да си помага с ръце на най-трудните места. Надяваше се, че връщането ще е по-леко.

Мигащата светлина на фенера показваше, че залостените килии са празни. Пайроджил нямаше представа какво е нормалното състояние на килиите или защо един благородник ще хвърля някого в килия, вместо да заповяда някой просто да му пререже гърлото. Все пак имаше нещо, което му се струваше повече от крайно странно в това, че затворът и съкровищницата бяха в една и съща част на замъка.

Всички светилници, висящи от голите греди, бяха запалени и пушекът им бе застинал на сивкава мъгла под тавана. Пайроджил се запровира покрай купища бурета към задната част на подземието. Някакво шумолене го сепна, но реши, че е само плъх — а ако Началникът на мечовете и Том Гарнет искаха плъховете тук да бъдат избити, можеха да си намерят някой друг за тази работа.

Единственото, което Пайроджил се канеше да убие за днес, бе една бутилка вино, щеше да я извади от един сандък на връщане, след като Кетол слезеше да го смени, както той сега сменяше Дърайн в подземието. Не от хубавите бутилки по рафтовете, изпънати от едната стена до другата — тях със сигурност държаха на отчет, а нямаше никакво желание да го хванат с рядка бутилка с някакво чудесно червено, което графът би пожелал на масата си, щом се върне в Ябон, но не мислеше, че някой ще възрази, ако си свие бутилчица евтино от някой сандък и си пийне, че да заспи по-лесно.

Отбеляза си наум да си обуе най-дебелите чорапи — може би два чифта — и след това и ботушите, преди да се напие и да заспи. На ботушите щеше да им трябва поне цял ден, докато изсъхнат добре, и ако не се погрижеше да са опънати, докато се сушат, щяха да се свият, а болящите стъпала определено бяха по-евтини от нови ботуши.

Стигна до отсрещния край на тъмното мазе. Вратата на стаята пред съкровищницата беше затворена. Той почука и след няколко мига капакът на решетъчното прозорче се смъкна — но не се появи лице.

— Здрасти, Дърайн — каза той. — Аз съм.

Широкото лице на Дърайн най-сетне се появи в прозорчето. После той отвори вратата и пусна Пайроджил да влезе.

Морей като че ли не ги забеляза; беше се изгърбил над някакви хартии върху бюрото в другия край, точно до желязната врата за същинската съкровищница. Вляво от бюрото примигваше фенер с изкусен месингов релеф, прекалено близо до подвързаните с кожа книги според Пайроджил, а в скромна дървена кутия вдясно бяха подредени няколко подострени гъши пера и оцапана зелена мастилница. До дясната ръка на Морей стоеше димяща чаша с нещо, което дъхаше на чай, вместо вездесъщото кафе.

В камината до барона пращеше хубав огън. Дърайн се наведе да хвърли още една цепеница и разбърка жарта с машите.

— Пайроджил е тука, милорд — каза, след като Морей не вдигна глава.

— Кой? О… чудесно. — Морей го погледна намръщено. — Е, да те няма тогава. — Гласът му затихна до едва доловимо мърморене. — Все едно че някой убиец ще се промъкне през комина и ще ме намушка с нож, докато си работя над книгите. — И отново се изгърби над работата си.

Пайроджил подаде фенера на Дърайн.

— Внимавай по стъпалата.

Дърайн кимна и излезе. Пайроджил залости вратата след него. После смъкна едната дебела ръкавица при камината да си сипе чаша горещ чай от желязното котле, оставено на камъните пред нея.

Баронът не му обръщаше внимание — очите му се местеха от голямата, подвързана с кожа книга, която четеше, към дългия, грижливо развит свитък пергамент, на който като че ли попълваше таблица с числа, и после отново към книгата. Погледне, помисли, напише, и все така — работата изглеждаше ужасно досадна, но поне не беше работа на Пайроджил.

Не беше много наясно какво точно включва „работата с книгите“. Останалата част с данъците му се струваше съвсем проста — бароните събираха данъци, пращаха нещо на графа, който задържаше нещо и препращаше другото на херцога, който сигурно правеше същото и буташе нещо на крал Родрик или на принц Ерланд.

Баронът го погледна и изсумтя раздразнено:

— Е, има ли някаква причина да стърчиш така? — Махна към големия стол до камината. — Ако седнеш там, няма все да те виждам с крайчеца на окото си и да ме разсейваш. Ще ми се да приключа с това преди обед, за да отделя малко време да разсея някои лъжи на Верхайен за мен. — Тонът му все пак не беше толкова раздразнен, колкото предполагаха думите. — Просто седни и си пий чая, скоро ще свърша.

Нямаше какво да се прави, тъй че Пайроджил просто седна и просто почна да си пие чая: можеше и да е необичайно, че седи и пие чай, докато стои на пост, но пък не беше зле. Може би трябваше да се опита да понаучи малко повече за тази работа със счетоводството, макар че неговото изобщо нямаше да е толкова сложно като на ковчежника на графството. Пайроджил можеше да събере колона числа, макар и бавно и с някои грешки — макар че ако се опиташе достатъчно пъти, най-накрая сметката се получаваше — но сигурно имаше и повече в тази работа, ако държеше да я върши точно. Ако тримата изобщо успееха да спестят достатъчно, за да я купят онази кръчма, на него щяха да разчитат в края на краищата да се оправя с парите.

Говореха си за това от време на време. Пайроджил щеше да върти нещата около бизнеса. Беше преговарял с някои платци на наемници от Саладор до Крудий; трябваше да може да се договаря и с винари и пивовари, с овчари и говедари, да не говорим за наемането на курви за горния етаж — а определено щяха да държат да има курви на горния етаж; винаги си е добре да можеш да продадеш нещо, което никога не свършва.

Несъмнено щеше да им се наложи да научат някои нови номера, но с тази част Пайроджил можеше да се справи.

Дърайн можеше да поддържа мира, с малко помощ, когато се наложи. Всеки достатъчно пиян, за да скочи срещу такъв здравеняк, щеше да е повече от достатъчно пиян, за да не забележи как той или Кетол му скачат отзад с палката. Може би щеше да е най-добре да оставят Дърайн да сбори първите няколко сам, един вид да му се създаде репутация, и да се разчуе, че кръчмата „Трите меча“ — името галеше ухото, нали? — е място, където човек може да му удари няколко бири, топла храна и едно „муш-муш“ набързо, без да го притесняват, стига да се държи прилично.

Можеше и да стане.

Можеше даже и жени да си намерят — истински жени, не просто по някоя случайна курва. Особено след войната. Войната някак разбъркваше нещата и като нищо можеше да си намери някоя хубаволика кротка женица, която да реши, че редовното ядене и сигурното място за спане си струват да се примири с това, че ще й се качва нощем отгоре, че даже и денем — какво пък, винаги можеше да затвори очи — или даже с това, че ще трябва да му гледа грозното лице всяка сутрин. Можеше даже и някои отстъпки да й направи, да се къпе редовно, да речем.

Щеше наистина да е хубав край за такива като тях тримата, и беше хубава мечта, а и им даваше нещо, за което да мислят и за което да пестят.

Разбира се, най-вероятно щяха да са мъртви много преди мечтата да се сбъдне.

Усети се, че се е загледал в тежката желязна врата на съкровищницата. Зад тази врата несъмнено имаше предостатъчно злато, за да се купят сто кръчми, макар сигурно недостатъчно да подкупят онези, които щяха да пратят подир тях, стига да можеха по някакъв начин да се измъкнат от града с толкова злато.

Но си струваше да си го помисли човек.

Забеляза, че Морей го гледа със странна усмивка.

— Май хвърляш око на онази врата с известен интерес — каза баронът.

Пайроджил запази лицето си безизразно.

— Само зяпах и си мислех, милорд. Моля за извинение.

Морей кимна.

— Ами, давай — просто отвори вратата и си вземи каквото искаш. Стига да можеш.

Тонът му не беше заплашителен, а и не посегна към никакво оръжие, поне доколкото Пайроджил можеше да види.

— Нямам никакво намерение да ограбвам графа — отвърна той и поклати глава. — Лошо е за работата ми. А още по-лошо за здравето.

Морей се изсмя.

— Не се тревожи за работата си, нито за здравето — вътре има предостатъчно за цял легион като вас да се пенсионира, уверявам те. Виж, ако успееш да отвориш вратата ей сега, ще ти се позволи да си идеш жив и здрав с всичкото злато, което можеш да отнесеш. Имаш честната ми дума за това. Давай: опитай се да отвориш вратата. — Лицето му стана строго. — Не съм свикнал да си повтарям заповедите, човече, да не говорим да ги потретям.

Пайроджил не разбираше каква е играта на барона, но май беше най-добре да я приеме. Остави чая и мина по мекия килим до затворената желязна врата.

Изглеждаше изцяло от здрав метал, с обшивка от занитена синкава стомана, дебела един пръст. Никаква ключалка не се виждаше — само най-обикновена метална дръжка. Хвана я, но се поколеба, докато кимването и жестът на Морей не го увериха, че баронът наистина го подканва да я отвори.

Натисна я надолу, най-напред леко, после — по-силно.

Не помръдна.

Вложи цялата си тежест, но дръжката все едно беше запоена на мястото си. Натисна още по-силно и му се стори, че дръжката поддаде сама, съвсем леко, но изобщо не се завъртя.

Навярно имаше някаква хитрина с нитовете? Изглеждаха здрави и щом пръстите на Пайроджил ги опипаха, всички изглеждаха също така достатъчно яки на допир.

Какво му убягваше?

— Предложението ми беше честно — каза Морей, — но знаех, че няма да можеш да я отвориш. — Стана, пъхна дебелата книга с кожената подвързия под мишница и с другата си ръка му махна да се отдръпне.

— Би ли донесъл лампата?

Пайроджил вдигна лампата от бюрото, а Морей опря длан на дръжката на вратата, без да пипа главите на нитовете или нещо друго. После замърмори нещо.

Дръжката се превъртя тихо и леко. Морей измърмори още нещо, едва чуто, побутна тежката врата и тя се открехна на скритите си панти.

Той взе лампата от Пайроджил и пристъпи вътре. Пайроджил не го последва, но успя да види, че помещението е пълно с рафтове, огънали се под тежестта на стотици платнени торби. Морей ги подмина, спря пред един сандък книги, пълен с томове в кожена подвързия с различна големина, и прибра в него този, който бе в ръката му.

Усмихна се, като видя как Пайроджил е зяпнал торбите.

— Избери една торба. Да видим какво има вътре, а?

— Но…

— Моля.

— Щом настоявате, милорд. — Пайроджил сви рамене. — Ще избера десния рафт, втория ред отдолу, торбата зад втората отдясно.

— Чудесно.

Морей смъкна посочената от Пайроджил торба, развърза я и я разтвори широко.

На светлината на лампата блеснаха масленожълти златни монети. Морей зарови ръка в тях и те се стекоха между пръстите му със звън. Той пак върза торбата и я сложи на мястото й.

— Рядко показвам на някого какво има в хранилището, но когато го правя, гледам да им покажа златото. — Морей се ухили. — Не бих искал на някого да му хрумне, че се е напълнило с торби с камъни при моето попечителство над графската съкровищница, нали? — Затвори вратата и завъртя дръжката. — Искаш ли да опиташ още веднъж?

— Само ако настоявате.

Явно имаше някаква хитрина с отварянето, а Пайроджил всъщност не държеше да знае каква точно — или най-малкото не държеше някой да знае, че той знае хитрината.

Ако се окажеше, че липсва злато, невежеството бе най-добрата защита.

— О, няма страшно — увери го Морей. — На ключалката е поставено заклинание. Ще се отвори само за тези, които знаят думите, отключващи заклинанието, а както можеш да си представиш, тези думи не са широко разпространени и има вложено едно магическо… наказание, ако някой успее да се доближи, но не изрече съвсем правилните думи.

Пайроджил потръпна. Можеше да се представи какви ще да са тези магически наказания, а истината навярно бе много по-лоша от всичко, което можеше да си представи. Годините го бяха научили на едно: замесена ли е в нещо магия, по-добре да си далече, отколкото близо.

Освен това, ако решеше да се опита да проникне в хранилището, това най-вероятно нямаше да стане през предната врата. Премисли и набързо изключи половин дузина глупави планове, включващи тунели, дупки в стената, странни миньорски устройства, каквито беше виждал край Дорджин, както и възможността боговете от скука да го дарят с желаното. Накрая реши да се върне към познатата му сурова реалност: не беше ужасно удобна, но пък си беше позната.

Морей погледна намръщено петната от мастило по пръстите си.

— Е, след като свършихме, май ще трябва да махна тези писарски петна по ръцете си, да облека нещо по-празнично и да отида в Голямата зала. Първото официално заседание на Съвета на бароните е тази вечер, но нещата вече трябва да са започнали, предполагам. — Вдигна вежди към Пайроджил. — Идваш ли с мен, или предпочиташ да останеш тук и да опиташ пак с вратата? — Усмихна се. — Ако си слушал много внимателно, може дори да си чул почти достатъчно добре думите на заклинанието.

Почти. Пайроджил потръпна от намека в това „почти“.

— На вашите услуги съм, разбира се, милорд.

Когато Кетол влезе в казармата с намерението да се наслади поне малко на така нужния му сън, боят тъкмо започваше.

Шест-седем души от хората на Верхайен се бяха сдърпали с хора на Морей при вратата на конюшните и бутането и блъскането вече бяха преминали в юмруци и ритници, макар че нямаше извадени оръжия, доколкото можеше да види. Поне предположи, че са хора на Верхайен и на Морей; в казармата имаше само две малки камини, по една в двата края на помещението, тъй че повечето войници лежаха загърнати в наметалата си. Доколкото Кетол знаеше, няколко дебели глави от отрядите на другите барони като нищо можеше да са се включили просто за разнообразие. За пореден път се замисли каква идиотщина е да се биеш, без да ти се плаща за това.

Дотук приличаше повече на кръчмарска свада и толкова по-добре. Ако някой извадеше нож, можеше стане гадно по-бързо, отколкото някой мошеник ще лиши селяче от медните му петаци в пазарен ден.

Един едър мъжага от Ламът падна, друг скочи отгоре му и яките му юмруци заудряха повече по гърдите, отколкото по лицето му, после се включи още един. Сержант в табарда на Верхайен се опита да задържи един от своите, с което само даде възможност на един от войниците на Морей да го халоса здраво по тила. Сержантът моментално забрави ролята си на умиротворител, завъртя се и го избъхти с такава сила, че го отпрати да се пързаля по задник по каменния под. Кетол се впечатли: сержантът не беше едър, но ударът бе толкова гръмовен, че той би се гордял да го нарече свой.

Встрани от биещите се стояха войници от други баронства и много малко от Морей и Верхайен, а всички наемници или лежаха по наровете си, или седяха край масите и наблюдаваха с интерес, но без да повишават глас, камо ли да вдигат ръка. Този бой не беше техен, както и на Кетол.

Единственото изключение бе лудото джудже Макин. Макин го смятаха за луд по три причини: първата — заради предпочитанието му да се бие за пари, което го правеше рядкост за расата му, втората — заради склонността му да спи с човешки жени, което го отличаваше като уникален за вида си, и третата — заради склонността му да говори на празния въздух, все едно че някой стои пред него и поддържа разговор, което едва ли го правеше необичаен сред наемниците, поне според Кетол. Та лудото джудже скочи от нара си, тупна с невероятно големите си боси ходила на каменния под и заврещя възбудено при всеки тупаник и ритник, все едно че гледаше някакво състезание.

Кетол естествено се придвижваше заднешком към вратата. Моментът едва ли бе подходящ да се включи в играта на зарове в ъгъла, където играчите си въртяха невъзмутимо играта. Боят — а той беше виждал достатъчно такива търкали, за да се смята за специалист — вече беше само на мигове от същинската кръчмарска свада, чак до счупените глави, подутите челюсти и изкъртените зъби. Почти бе успял да се измъкне, когато се блъсна с гръб в Началника на мечовете — той току-що бе влязъл и изтръскваше снега от наметалото си.

Стивън Арджънт безцеремонно го избута настрана и с тежка стъпка влезе в помещението.

— Спри! — изрева той и за да подчертае заповедта си, тресна една бутилка в пода.

Сигурно нещо много властно имаше в този глас, прецени Кетол, защото за негова изненада боят моментално секна. Мъжете, които допреди няколко мига се бъхтеха един друг, бавно започнаха да се отдръпват и да се изправят.

Стивън Арджънт остана да стои по средата на казарменото помещение, оглеждаше ги един по един.

Нямаше никакъв звук — само вятърът виеше отвън.

— Ти… и ти, и ти, и ти, и ти — почна той, сочеше мъжете, които се бяха били, а после и двама от сержантите, които бяха стояли отстрани и гледаха. — Имам малко работа за вас. От „Счупеният зъб“ трябва да се домъкне още едно буре с бира — добра бира, от пивоварните на джуджетата — и ви пращам навън в бурята да го донесете, пасмина такава.

Изгледа ги мълчаливо, с ръце на кръста и изписано на лицето презрение, после се обърна и си излезе.

Кетол сви рамене и просна наметалото си на нара. Разкопча меча, окачи го на куката в стената и се изтегна. Сънят, както винаги, бързо го пребори.

Последното, което чу, преди да го загърне топлата тъмнина, бе приятното, познато трополене на зарове и дрънкането на монети по камъка.

Дърайн пусна поредния наръч дърва в сандъка до камината и си отупа ръцете, преди да хвърли нова цепеница в огъня. Слугите не че пренебрегваха точно тази камина, но като че ли държаха много повече на втората в другия край на Голямата зала, а по-лесно беше човек просто да излезе в студа и да донесе дърва от камарата, вместо да досажда за това на някой от слугите.

Това му беше особеното на студа — докато наблизо има топлина, няколко мига на студено всъщност не са чак толкова лошо.

Дървото му изсъска тихо и бавно започна да гори по краищата.

Двайсетина благородници стояха струпани пред по-голямата камина в другия край на Голямата зала, няколко натегачи се усукваха около тях. Пайроджил беше до лакътя на Морей, застанал лекичко извън малкия кръг барони и благородни дами, увлечени в напрегнат разговор.

Военните — най-вече капитани, освен няколкото отрепки като него самия — съвсем разбираемо се бяха стекли в другия край на залата, тъй че масата по средата действаше като социална бариера. Дърайн не знаеше дали свикването им в Голямата зала е обичайна практика за гостуващи капитани, или специално решение при възникналите обстоятелства. Тъй или иначе, капитаните като че ли се чувстваха уютно, а благородниците изобщо не поглеждаха към тях.

Гостуващите капитани обикновено ги настаняваха в една от казармените постройки в другия край на вътрешния двор и на тяхно място. Дърайн щеше да си намери там някое кротко ъгълче и нямаше да се вясва пред очите на старшите особи в замъка. Но това вероятно бе една от причините да не е офицер.

Освен това в казармата със сигурност се въртяха игри на зарове и на ашици, съпроводени с пиене и други неща, несъмнено неща, които вероятно се смятаха за вредни за добрия ред и дисциплина. Той знаеше, че един благоразумен офицер нито търпи прекалено подобни разсейки, нито се престарава в усилията си да ги спре. В края на краищата прекаленият ред и дисциплина вредят на реда и дисциплината. За да се поддържа бойният дух, е нужно равновесие, а с тази буря, заклещила на едно място цяла камара войници, нещата с всеки изминал ден щяха да стават все по-напрегнати и без допълнителни дразнители.

Достатъчно зле беше в Ламът и преди, в онова почти забравено време само преди няколко дни, когато зимата просто правеше нещата студени и кални, вместо да дращи по всичко като някакъв прегладнял звяр.

Том Гарнет тъкмо довършваше разказа си за Нощта на Буболечките. Пайроджил не беше обърнал достатъчно внимание, за да разбере дали капитанът излага вярно подробностите, а вероятно нямаше и да разбере дори да беше слушал внимателно, тъй като и той, и двамата му приятели бяха твърде заети със своята малка част от битката, за да обръщат много внимание какво правят другите.

Друг капитан — сигурно от хората на Верхайен — пльосна задника си в един хубаво тапициран стол и изпружи крака.

— Единственото хубаво нещо, което мога да си помисля за това — рече той, като притвори очи и скръсти ръце над корема си, — е, че поне засега не се налага да се притесняваме от цуранска атака.

— Което го прави идеален момент за атака — отвърна му Том Гарнет.

— Момент? — Капитанът отпусна ръце на облегалките и изправи гръб, видимо раздразнен. — Определено. Но възможност? — Сви рамене. — Не мисля. И да се намерят достатъчно глупаци да излязат навън в такава буря, виелицата ще свърши работата вместо нас. Стига да не сме прогонили вече всичките тия кучи синове от Ламът…

— Но не сме. Освен ако моите хора не избиха цял отряд несъществуващи цурани онзи ден — отвърна Том Гарнет.

Капитанът кимна, намерил благоприличие да отстъпи пред аргумента.

— М-да, и това ви дава повод да се гордеете, доколкото разбрах, но все пак е било не повече от рота, нали?

Гарнет кимна.

— Точно така.

— А ако са забелязали други някъде около Ламът, надявам се, че щяха да ми го съобщят. Доколкото мога да преценя, най-близките цурани са някъде на изток от границите на Свободните градове, и не много на изток при това. Малцина са напуснали провинция Ябон, ако изобщо има такива, радвам се да го заявя.

— Да — отвърна Том Гарнет. — И аз съм също толкова щастлив, че не бяха повече. Де да бяха по-малко. Но са съвсем реални, мога да ви уверя.

— Е, да. — Капитанът отпи от кафето си. — Но освен неколцина изостанали, които се опитват да се доберат до своите, мисля, че приключи — засега. По-късно? Някъде другаде? Съмнявам се — чух слухове, че нещата около Крудий се разгорещяват и дори слухове, че цураните се оттеглят, откъдето са дошли. — Сви устни. — Което, дори да е вярно, бих искал да знам дали и как могат да се върнат и къде.

— Да, много слухове има — каза друг капитан и кимна. Беше на около четиридесет години, с щръкнали мустаци под острия нос и имаше навика да заваля края на всяка дума. Отпи от виното си, вторачен в огъня, и се загърна още по-плътно в палтото си. — Не че държа много да слушам какво разправят за ставащото в Крондор.

Том Гарнет изви глава към благородниците в другия край на залата, после отново погледна намръщено капитана.

— Ако разпространяването на тези слухове ще е от полза за всички ни, тогава давайте да ги чуем и ние. И по-подробно, моля, та да не си прахосаме този хубав ден, капитан Карис, нали?

Карис настръхна, но бързо се овладя и вдигна ръка за извинение.

— Прав си, Том. Прав си наистина. Сам щях да го кажа, ако някой друг се беше разбъбрил точно като мен преди малко. Вярно, човек любопитства, но съвсем друго е да внимаваш какво говориш, нали?

Гарнет кимна.

— Винаги съм го мислил. — Изкриви уста. — Човек не може сам да води цялата война. Винаги съм смятал, че да си гледам моята малка част е повече от достатъчно и че е най-добре да оставя по-голямото на хора с титли и с отговорности.

— Е, значи се оправяш по-добре от мен — каза друг капитан. — Виж, аз не мога да спра да се чудя за цял куп неща. Тревожно време. Не знам как е с вас, момчета, но не ми се мисли колко нощи не съм спал напоследък.

— Да спиш нощем? — Карис се изсмя горчиво. — Спането нощем е древен мит, така го чувствам аз. Толкова дълго се тревожих какво ни дебне на другия хълм, че свят ми се вие, щом остана между четири стени. Чувствам се като кон, който не се сдържа да препусне в галоп, макар поводът му да е вързан за кола. Обикалям и обикалям в затворен кръг.

Изсумтя и тежко се изправи.

— И като няма какво да се прави сега, мисля да нагледам моите и вашите момченца дали си играят кротко. Няма нужда Началникът на мечовете пак да ги разтървава само защото повечето от тях се чувстват вързани за кола като мен. Повечето нямат в главите си ум колкото боговете са дали на репите, тъй че едва ли ще се вслушат в кротки приказки за благоразумие като вашите. Виж, малко по-твърди думи може да ги вразумят. Да речем, „взимаш извънреден наряд“? — Лицето му светна. — Като си помисли човек, още един пост горе на стените точно сега ще е доста сериозно наказание, нали?

Вятърът отвън нададе вой, сякаш в съгласие с Карис. Том Гарнет се засмя.

— И още как.

Карис тръгна към преддверието, а Том стана от стола и извади малка лула от корен на изтравниче. Опипа джобовете на панталоните си и посегна към кожената си торба, която бе пуснал на пода, но друг капитан му подхвърли малка кесийка.

— Благодаря, Вилем. — Той напълни лулата с тютюн, запали го с дългата восъчна свещ, запухтя, докато димът не го задоволи, и отрони блажено: — Добре е човек да се порадва на каквото може, докато може, нали? — Посочи с дръжката на лулата към преддверието. — Ей това ми липсваше навън най-вече. Имах чувството, че цураните могат да подушат миризмата от цели мили, а не виждах нужда зорлем да им показвам къде сме. — Дръпна здраво и пусна гъст облак дим. — Липсваше ми тая лула, и още как.

Друг капитан се изкиска.

— На мен ми липсваха… по-хубави неща от лула. Ех, да дойде пролетта…

Вятърът с внезапен порив нахлу през комина и от камината се разхвърчаха искри и пепел. Капитанът плесна с ръка един въглен, решил да му подпали брича.

— Макар че пролетта май е още далече. Мислите ли, че ще ни преместят на запад, до Крудий? Или на север? Или ще ни задържат?

Том Гарнет дръпна от лулата и пусна кръгче дим.

— Всичко това, че и още. Нали това обмислят сега в Ябон. Но засега, както казват, и да има изостанали цурани, много ги е сковал студът, за да мислят да нападат. Очаквам напролет да намерим доста замръзнали трупове.

Другият капитан кимна.

— Татко Мраз, както съм чувал да казват из степите на Тъндърхил, може да е могъщ съюзник… а никой съюзник не ни е излишен. — После погледна презрително към Дърайн. — Дори да се налага да плащаме на някои от тия за привилегията да са ни съюзници. — Беше мълчал, докато Карис не излезе, и го беше изгледал в гърба с едва прикрита враждебност.

Том Гарнет вдигна очи към Дърайн. Той невъзмутимо отвърна на погледа му.

— Дърайн, имал ли си удоволствието да се запознаеш с капитан Бен Кели от баронство Фолсон?

— Не. — Дърайн поклати глава. — Не съм имал.

Кели кимна хладно.

— Вярно, не са ни запознавали, а и не съм търсил запознанство. Общо взето не понасям флибустиерите, но пък в тези времена трябва да правим отстъпки.

Дърайн не отвърна нищо и Кели явно взе това за признак на слабост, а не на сдържаност.

— Няма какво да кажеш, а? Доста белези имаш — но като гледам, езикът ти май все още работи и…

— Моля ви, капитане — прекъсна го Том Гарнет. — Ако имате някакви оплаквания срещу този човек, поднесете ги на мен, не на него — той е в моя отряд и под моя отговорност.

— Извинете, капитане. — Дърайн поклати глава. — Не, сър… при цялото ми уважение. В момента не съм под ваше командване… капитане.

Кетол вероятно щеше да подмине тая история просто за да я подмине, а Пайроджил щеше да измисли как да смени темата или да отправи същото послание към капитана по някакъв косвен начин, но нравът на Дърайн не беше такъв.

— В момента не съм в ничий отряд — продължи той. — На тримата ни възложиха задача по заповед на графа и не сме под ничия команда, освен на Началника на мечовете — добави бавно и предпазливо. Изправи се като на строевия плац и загледа право напред, без да среща погледа на Том Гарнет. — При цялото ми уважение към вашия ранг и личност, капитане.

На Кели това не му хареса.

— Затова ли се чувстваш така свободен да се включиш в офицерско събиране, а? И каква е тая „специална задача“? Чух разни слухове…

— Мисля, че се разбрахме да не се въвличаме в обсъждане на слухове — тихо каза Гарнет.

— Добре де. Едно е да си говорим за дворцови работи, без никой тук да знае истината. Но съвсем друго е, когато тук си имаме човек — и флибустиер при това, — който твърди, че имал някакъв специален статут. За какво става дума?

Дърайн си замълча, а Том Гарнет се наведе напред и заговори тихо:

— Има известна загриженост за сигурността на барон Морей и графът реши, че ще е най-добре засега да има лична охрана. Не че ще е единственият барон с допълнителна охрана, но…

— Загриженост? — Кели се намръщи. — Мислиш, че атаката на цураните в Мондегрийн е била насочена лично срещу барон Морей?

— Не, едва ли. — Том Гарнет поклати глава. — Не е логично. Не виждам как цураните биха могли да разберат, че барон Морей ще е с патрула. — Зарея за миг поглед в празното. — Не знаем как мислят и дали разбират колко пагубно може да стане за нас, ако армията загуби своя Военен ковчежник. Нито откъде биха могли да го узнаят, ако са знаели. — Усети, че се е отклонил, и добави: — Но дори да са го разбрали, първо тръгването му беше решение, взето в последния момент от графа, малко преди да замине за Ябон. И второ, на мен не ми се стори така. Предполагам, че ако Морей им беше целта, щяха преди всичко да убият него, а не да задействат засадата толкова рано. Доверих се на Дърайн и другите двама да се погрижат за барона, докато гоня цураните. И те се справиха, определено. — Погледна към Дърайн. — На тебе да ти се е сторило, че целта им изрично е бил баронът?

Дърайн поклати замислено глава.

— Не, макар че кучите му синове най-напред удариха по него — но помислих, че е само защото са преценили, че е офицер, а не заради нещо… лично. Честно казано, капитане, точно тогава не разсъждавах много за това.

Както и по-късно, впрочем — беше му се сторила най-обикновена, при това доста непохватна засада. Но да се опитва човек да отгатне целта на едно нападение по време на война винаги му се беше струвало все едно да разсъждаваш коя част от тялото ще ти се намокри първа, щом скочиш в реката.

А и как бе възможно цураните да се доберат до такава информация? Кого можеше да са попитали?

Цуранският капитан или силов командир, или както там го наричаха кучите му синове — Дърайн мислеше за него просто като за цуранския капитан — беше убит по време на битката. Дърайн беше сигурен, че пленените цуранци са разпитани най-усърдно, а още по-сигурен беше, че не са казали нищо. От това, което бе научил за цураните от началото на нашествието, обикновените им войници не задаваха въпроси, а офицерите им не споделяха информация. Освен това човек можеше бавно да опече повечето от тях в огъня с краката напред, а те просто продължаваха да те гледат с омраза, докато не издъхнат, без да кажат и дума. Каквото и да се говореше за цураните, бяха корави кучи синове, това Дърайн бе принуден да признае, макар и с неохота. А пък робите им имаха да кажат още по-малко, колкото и да бяха кротки и изпълнителни.

Да не му се казва нищо, освен за пряката му работа беше познато чувство за Дърайн, поне до съвсем скоро. Не че имаше нещо против, изобщо — обичаше нещата да са прости. Не беше стратег, а от изчисления и разни такива го заболяваше главата. Предпочиташе да остави тези неща на други и да си върши само онова, за което го биваше най-добре: да убива хора.

— Но не — отрони най-сетне и поклати глава, — не ми изглеждаше така.

Кели не остана доволен.

— Тогава защо са всички тези слухове? И защо тази допълнителна охрана за барон Морей?

Том Гарнет махна пренебрежително с ръка.

— Убеден съм, че това изобщо не е наша грижа. Но след като графът замина в Ябон, а Наследственият ковчежник е болен, мога да измисля поне няколко хиляди дребни златни причини защо е най-добре да се вземат мерки за опазване доброто здраве на Военния ковчежник, нали? — Махна към преддверието. — Ламът вече е пълен с баронски войници, които в момента си нямат цурани наоколо да им напомнят, че всички сме на една и съща страна, та да забравят за съперничествата на своите господари. А като се добавят и наемниците, мисля, че може би най-лошото, което може да се случи, е графът на Ламът да не може да си плати дълговете, та макар и временно. — Поклати глава. — Ужасно неприятно е да разчиташ на атака от Буболечките и цураните, за да разсеят хората на Морей и Верхайен от факта, че едните от тях най-вероятно до няколко години ще са войници на графа и ще живеят охолен живот в Ламът, докато другите скоро ще се върнат в баронствата си.

— Графът ли? — Думите сами се изплъзнаха от устата на Дърайн, преди да се е овладял.

Том Гарнет кимна.

— Едва ли е тайна, че Вандрос вероятно ще се ожени за Фелина и ще стане новият херцог, нали? Как мислите? — Ухили се и ги изгледа един по един. — А колкото и бурна да е брачната им нощ, съмнявам се, че ще могат скоро да създадат наследник. — Помълча, клатейки глава. — Ако питате мен, следващият господар на Ламът сигурно в момента е в замъка — вероятно увлечен в разговор в същата тази зала, в другия край — и не държа да се обзалагам кой ще е точно, макар че ако трябва да предположа, бих казал, че е или Морей, или Верхайен.

Кели поклати глава.

— Аз лично щях да предположа, че очевидният избор е Мондегрийн, особено след като е без деца — би могъл да задържи поста, докато на Вандрос му се родят синове — въпреки че за мен не е предпочитаният кандидат.

Повечето други капитани се намръщиха, но Том Гарнет само се усмихна.

— Би предпочел, да речем, барон Ерик Фолсон за граф, доколкото схващам?

Кели разпери ръце.

— Е, да, разбира се, предвид положението ми, но мога искрено да се закълна, че ще има много по-лоши алтернативи. — Загледа се в огъня и отпи от кафето. — Но уви, не мисля, че е възможно, след като баронът има двама големи сина — и двамата доказани в бой, горд съм да го кажа, след като лично съм ги обучавал. От всеки от тях би станал добър барон или дори граф след време.

— И смяташ, че това би изключило барон Фолсон? — попита го намръщен Том Гарнет.

— Мисля, че би могло. Щом стане херцог, на Вандрос вероятно ще му трябват няколко години, за да създаде херцогски наследник, а после навярно и по-малък брат, който да вземе графството, и може да предпочете да постави Мондегрийн за граф, колкото да пази мястото един вид. Колкото и да ми е жалко, не би могъл да направи толкова лесно това с моя барон.

— Е, това няма да стане. Мондегрийн няма да е на разположение достатъчно дълго за такова нещо. — Том Гарнет поклати глава. — Дори бракът да се сключи още днес в Ябон, Брукал да абдикира в полза на Вандрос утре, а някой чародей да направи така, че Фелина да изтърси две синчета близначета вдругиден, Мондегрийн е извън играта. Което е жалко — добър човек е, с остър ум, здрава ръка и много спокоен нрав. Напомня ми за стария граф повече и от самия граф Вандрос; след като са братовчеди, не е изненадващо.

Кели дръпна от лулата си й изпуфка облаче дим.

— Някой друг смята ли, че е повече от странно, че тук имаме двама дворцови барони също така? Възможно ли е Визтрия да го гласят за барон?

— Визтрия? — Един капитан се подсмихна. — Освен ако главното държавническо оръжие на новия граф на Ламът не трябва да станат мръсните приказки.

Неколцина от капитаните се засмяха, сред тях и Том Гарнет.

— Мръсният език е започвал не една война обаче. — Том спря да се смее и добави: — Не, едва ли ще е той, но може би ще се окаже разумно новият херцог да започне на чисто, така да се каже, и да назначи за граф човек извън Ябон. Има прецедент.

Кели поклати глава.

— Прецедент може и да има, но на мен лично това никак не ми харесва, особено като си помисля за другия дворцов барон тук. Лангахан, както чувам, е само кон за примамка за вицекраля, а има достатъчно основания да се вярва, че Ги дьо Батира гледа на Западните владения на Кралството само като на опърничава крава, която трябва да се издои, а после да се остави сама да се напасе, докато пак стане готова за доене.

— Има, да. — Том Гарнет кимна. — Да се издои до капка, в най-добрия случай — ако не да й се изсмуче кръвта, за да се нахрани Изтокът. Но Ги дьо Батира не управлява в Ябон…

— За щастие.

— … а аз познавам граф Вандрос. Служих при него, когато беше старши капитан по ранг, макар не и на възраст, докато баща му беше граф. Не виждам как херцог Вандрос ще назначи граф от Изтока, какъвто и да е натискът от страна на вицекраля. Докато херцог Боррик е на мястото си в Крудий, Вандрос ще разполага с могъщ съюзник, за да се противопостави на заговорите на Ги.

Това наистина звучеше логично. В някои отношения Ябон беше заклещен между враждуващите Боррик Кондуин и Ги дьо Батира и макар това да криеше опасности, в същото време създаваше немалки трудности за вицекраля, макар и да наследеше принц Ерланд — въпреки че всъщност той вече бе наследил принц Ерланд фактически, макар и не по закон, откакто бе провъзгласен за вицекрал — в опитите му да упражнява голям натиск над херцога на Ябон, било то Брукал или Вандрос. Защото докато Ги разполагаше с Кралското ухо като любим съветник, то Боррик можеше да разчита на подкрепата на повечето лордове на Запада и на част от Изтока: на онези, които не бяха благоразположени към Ги или гледаха на узурпирането на всякоя херцогска власт като на заплаха за собствената си. Кралят можеше и да управлява, но Съветът на лордовете бе сила, която и най-безразсъдният крал не можеше дълго да пренебрегва. Не, Ги можеше и да заговорничи, но в края на краищата Вандрос щеше да назначи своя наместник в Ламът. Том Гарнет дръпна замислено от лулата си.

— Но някой външен за Ламът — благонадежден, западняк, не някаква хилава марионетка от Изтока, който да не може да говори без косматата ръка на Ги дьо Батира в задника — като новия граф? Това би било разумно, а мога да ви уверя, че Вандрос, все едно граф или херцог, ще е по-загрижен да направи каквото е разумно, вместо да угодничи на когото и да било, включително на вицекраля. Може би вторият син на Алфред Тирсогски? Ще ме простите, че не мога да си спомня името му в момента…

— Елфред — подсказа Кели. — Виждал съм го веднъж. Не останах много впечатлен.

— … а изборът на външен ще носи предимство с това, че новият граф няма да влезе във владението си със старите си вражди и съперничества. Поне тук.

Дърайн не смяташе, че Том Гарнет е забравил за „злополуките“, но се възхити колко умело измести темата капитанът, нищо че беше увлякъл останалите тъкмо в политическата клюка, от която преди малко се бяха отказали, макар че при създалото се положение това май беше неизбежно. Зачуди се дали другите се бяха отвлекли в приказките за политика и за наследявания. Самият той не беше. Дали бяха истински злополуки, или неуспели опити за покушение над Морей беше отделен въпрос, важното бе, че тези злополуки бяха накарали графа да назначи тримата да пазят барона. Политиката може би беше интересна за други, за Дърайн важна беше работата. Но след като капитанът бе решил да не споменава за това, нямаше да го направи и той.

Все пак имаше нещо, за което си заслужаваше да помисли. В края на краищата единственото събитие по пътя, което донякъде можеше да се нарече инцидент, беше цуранската засада.

Освен ако — помисли си той и се усмихна вътрешно — онова слугинче в Мондегрийн не беше избрало най-невероятния начин да му изцеди живота. Дърайн нямаше да има нищо против и неговият живот да бъда заплашван така от някоя жена с толкова прелестни форми, стига да му оставя малко време да отдъхва между опитите.

— Да, мога да разбера нуждата от повече предпазливост. — Кели изгледа Дърайн, без да мигне. — Особено след като между нас има хора, които се бият само за злато… а и не се бият толкова добре, както дочух.

Дърайн изчака Том Гарнет да му се противопостави, но Гарнет само му се усмихна с лулата в устата, все едно че казваше: „Е, човек, каза, че не си под мое командване, значи не си и под опеката ми, нали?“

Нещо, което в края на краищата си беше съвсем честно. Дърайн щеше да предпочете малко повече щедрост пред честността, но бе готов да се примири и с честността.

— Бил съм се достатъчно добре, капитане — отвърна той. — Доказателството е, че все още съм жив, нали?

— Е, това само доказва, че сте човек с късмет, като всички нас. — Кели се надигна от стола си. — Но да, някакво свидетелство е. Но не допускам, че бихте имали нещо против да предложите още някое малко свидетелство, достатъчно, за да го докаже наистина — с учебни оръжия, да речем, на учебния терен?

Парадният терен при казармата бе обичайното място за тренировки, но за Дърайн не изглеждаше особено смислено да излизат навън във виелицата, не и за нещо такова като тренировка с оръжия.

Том Гарнет се изсмя.

— Струва ми се, че навън е доста бурничко да се използва плацът и не съм сигурен, че тренировката със сняг до кръста ще постигне нещо повече от това да ви замръзнат оръжията.

— В какъв смисъл го казваш? — попита с усмивка друг капитан.

— И в двата всъщност.

— Не ни трябва парадният плац — каза Кели, махна с ръка на един от капитаните и той кимна, стана и излезе от залата. — Да го видим как се справя, тук и сега — каза Кели, като отново се обърна към Том Гарнет. — А?

Гарнет помисли за миг, след което погледна Дърайн, кимна, без да вади лулата от устата си, и каза:

— Всъщност не виждам защо да не можем.

Том Гарнет бе поел инициативата да помоли за разрешение събралите се благородници и макар барон Визтрия да беше изръмжал нещо за хлапета, които много обичали да си играят с мечове, повечето останали или кимнаха в съгласие, или, в случая с лейди Мондегрийн, приеха с ентусиазъм идеята, както и Началникът на мечовете, който изпрати едно момче да донесе учебното снаряжение.

Никой не каза защо точно става всичко това, но Дърайн се зачуди дали целият този ентусиазъм не е всъщност заради възможността да се поразсеят от държавните дела и от монотонното неудобство да са затворени в големия ветровит замък, който от час на час като че ли ставаше все по-претрупан с хора и тесен. Всъщност не беше сигурен дали човек може да иска облекчение от първото — като войник, той предпочиташе скуката пред ужаса — но вече започваше да чувства, че от минута на минута замъкът около него се свива.

Обу широките бели тренировъчни панталони върху своите и остави Кетол да ги върже на глезените. После навлече белия тренировъчен платнен жакет и здраво го стегна с колана около широкия си кръст.

Капитан Кели също бързо навлече тренировъчните си доспехи. Държеше издутия мрежест шлем под едната мишница и потупваше нетърпеливо с крак, докато друг капитан опушваше с черен дим тренировъчното му оръжие над горящата свещ.

Дърайн изгледа скептично теления мрежест шлем. По привикнал беше с обичайните дървени маски с тясната очна цепнатина, пречеща на острието да извади око; това, че телта се огъва, не му харесваше.

Най-доброто, което можеше да направи, разбира се, бе да блокира удар към главата и да не мисли за защитата на шлема, но и не биваше да се занимава много дълго с пазенето на една част на тялото за сметка на друга. Бе виждал предостатъчно мъже, лежащи по земята с непокътнати лица и твърде мъртви, за да се тревожат за непокътнатите си очи повече, отколкото за жълтеникавите кървясали змии на червата си по земята. Освен това човек можеше да се надява да излезе от тренировка без цицина не повече, отколкото да излезе, от битка без рана. Най-добре си беше да не му мисли много, а просто да се залавя за работа.

Откачи колана с меча си и го връчи на Кетол, като в замяна взе учебната рапира.

Прилягаше добре в дланта му, увитата с месингова тел дръжка беше хладна. Като оставим това, че не можеше да сече, нито да промушва, си изглеждаше, а и на допир беше съвсем като истинско оръжие, и сигурно бе изработено поне от добър калфа на някой майстор на мечове. Благородниците явно разполагаха с по-добри учебни оръжия от обикновените войници. Острието беше широко точно колкото палеца на Дърайн и достатъчно тежко, за да прекърши кост, ръбовете му бяха правилно наточени, вместо да са грижливо заоблени. Все пак, ако се приложеше правилно, можеше да остави някой здрав оток.

Той плъзна пръста си по гладката повърхност, напипа плитките драскотини и малките щръбки, после стисна бързо чашковидния предпазител — той не се огъна. Върхът беше затъпен и увенчан с шапка от тънка стомана, която дори неговите пръсти не можаха да разхлабят — беше добре запоена. Дано само и Кели да се беше погрижил неговото оръжие да е също така безопасно. На баланс натежаваше малко повече към дръжката, но не прекалено.

Дърайн се беше изправял срещу рапира, но никога в битка. Самият той предпочиташе обикновен меч или понякога меча „педя и половина“ — смяташе го за необичайно сговорчиво оръжие. Рапирата беше оръжие за дуел и съвсем не толкова ефективна срещу броня, но с върха си беше смъртно опасна, което я правеше особено гадна в ръцете на човек, който знае какво прави. Върхът на широкия меч щеше да засече, след като захапе в бронята, докато върхът на рапирата можеше да намери малка пролука и да те отърве от досадния противник. Но ако ти се наложи да парираш двуръчен меч, рапирата е почти толкова полезна, колкото кухненски черпак.

Пайроджил почерни учебната кама, която Дърайн се канеше да използва, и му я подаде. След това нагласи мрежестия шлем на главата му.

Преди да влезе в кръга, той изрита меките топли чехли, за да не му пречат. Би предпочел да си обуе ботушите, но те все още съхнеха отвън.

Камъкът бе хапливо студен под ходилата му.

— И кама значи, а? — по-скоро заяви, отколкото попита Кели, докато заемаше стойка в готовност.

Дърайн кимна.

— Така съм свикнал. Ако не възразявате.

— Не, ни най-малко: карай с каквото предпочиташ. Трудно бих могъл да се гордея, че съм те победил, ако се чувстваш полувъоръжен, нали?

Учебният двубой беше едно, но Дърайн все още не беше влизал в истински бой, където да не му се ще да може да замахва в повече от една посока или да се предпазва от повече от един враг. Щитът бе нещо чудесно, да, но според личната си философия Дърайн предпочиташе да държи в лявата си ръка нещо, което да може да реже, а щитовете бяха най от полза в пълен боен строй, където от всички страни имаш хора, на които можеш да се довериш, че ще държат здраво, докато са живи. Точно по тази причина тримата предпочитаха да работят в единични схватки, както бяха свикнали повечето наемници, поне през повечето време.

Зае поза в готовност, с гърдите, наклонени леко назад от Кели, който влезе в по-обичайната стойка за дуелист. Почти странично спрямо Дърайн, предпазвайки с оръжието си по-голямата част от тялото си.

Приближиха се бавно, като Кели направи предпазливо движение високо и в права линия. Дърайн блокира и отстъпи крачка назад, вместо да отвърне с рипост.

Каквото и да разправяха, учебният дуел си беше нещо твърде различно от истинския бой. В реална битка човек почти никога не разполага с време да проучи защитите на врага; трябва да свалиш този пред тебе, преди друг да ти е скочил откъм гърба, и всеки път, когато се отдръпваш, макар и стъпка назад, шансът да се блъснеш в някого е твърде голям — или да се спънеш в нещо. Дори в редките случаи, когато битката е един срещу един, в реалния живот едната страна рядко има време да се укрепи — и Дърайн предпочиташе нещата да са точно така, стига той да е изненадващият вместо обратното.

Влязоха си отново и този път Дърайн успя да закачи другото оръжие с камата си, и го шибна настрана уж достатъчно задълго, за да перне Кели с ръба на рапирата, но Кели беше по-бърз, отколкото изглеждаше. Пъргава стъпка назад го извади от обхвата достатъчно, за да извърти рапирата си и да блокира камата, щом Дърайн настъпи с предпазлива полустъпка.

Париране и контраудар; забиване и блок; състезанието продължаваше опипом, по съвсем неестествен за Дърайн начин.

Дърайн имаше по-силна китка, но на страната на Кели бе по-добрият усет за оръжието, поради което Дърайн се стремеше да не му позволи да „хване оръжието“, тоест да му позволи да усеща какво се кани да направи в следващия миг по лекия натиск и движенията на двете оръжия едно срещу друго малко преди или след пореден удар. Вместо това посрещаше всяка атака с париране или контриране, или излизаше от схватката. Беше тренирал с доста фехтовачи с богат опит с рапирата и знаеше, че способността им да усещат чрез оръжието какво ще направи противникът може лесно да се контрира просто като им се откаже да „хванат оръжието“.

Някои други проблеми не бяха толкова лесни.

Кели беше по-бърз, а страничната му стойка му даваше около половин пръст по-голям обхват, но и Дърайн бе достатъчно бърз, тъй че винаги имаше опасност да се провре през защитата на Кели и да му влезе, а с камата, стига да влезеше в дъгата на рапирата, щеше да е само за миг, все едно дали в тренировка, или в реален бой.

Дърайн сниши върха на рапирата малко повече от обичайното и когато Кели замахна лъжливо нагоре, направи полустъпка назад, докато блокираше. Кели взе разстоянието в щурм напредне атака в линия отдолу нагоре, от която Дърайн се измъкна встрани, изби оръжието настрана и посече силно надолу върху уязвимата му ръка, толкова силно, че Кели изтърва оръжието си.

Дърайн рефлекторно посече с камата вляво, после отново посече Кели през корема и бързо се отдръпна две крачки назад.

Не беше само заради протокола на играта — Дърайн на два пъти беше раняван от хора, още не разбрали, че са мъртви, и не държеше това да се потрети, макар и на тренировка.

Кели вдигна рапирата си…

— Стоп! — извика твърд глас.

Началникът на мечовете пристъпи между двамата. Беше облякъл тренировъчния жакет, но още не беше навлякъл гамашите и бе затъкнал под мишница учебен меч, без да го е грижа, че е очернил жакета си.

— Браво — каза той с тънка усмивка. — Повторете последната серия. Бавно, ако обичате.

Дърайн и Кели отново заеха стойките. Преиграха схватката, като Арджънт коментираше, все едно че критикува двама свои ученици. Явно беше възхитен от стила на Дърайн и това, че се биеше като в истински двубой, пренебрегвайки дуелистката традиция. Когато стигнаха до момента, в който Дърайн беляза жакета на капитана, Арджънт извика:

— Стоп!

Обърна се към Кели и рече:

— Ето тук направихте грешка, капитане. Той вече се задвижваше напред, когато се хвърлихте напред, а докато вие вложихте всичко в това, той беше готов да парира мимоходом и да ви разпори от гърлото до задника. Ни риба, ни рак, както казват в Риланон — и двамата бяхте по средата между дуелиране и двубой.

Барон Визтрия изсумтя презрително.

— Много лесно е човек да се наниже на остриета, размахвани от тъпак, ако умението не отговаря на високото му самомнение. Иначе широкият меч е безполезен.

Началникът на мечовете се извъртя към него, стиснал устни.

— Учебните дуели и етикетът са едно, а двубоят на бойното поле — съвсем друго.

Визтрия махна пренебрежително с бялата дантелена кърпа в ръката си и измърмори по-тихо:

— Щом казвате…

— Ако смятате, че няма разлика, бароне, намерете ми още петима, които са съгласни с вас. Мога да ви изляза с петима мои войници с мечовете, над които се надсмивате, срещу вас с рапирите ви. Ще видим колко тромав и безполезен е един тежък меч, след като не ви остане нито време, нито място да си направите изящното пресичане и рипост, сър.

Задържа дълго поглед върху Визтрия. Накрая баронът се усмихна и сви извинително рамене.

— Разбира се, аз се прекланям пред по-големите ви познания по тези въпроси, Началнико на мечовете. — Начинът, по който погали с пръст белега от дуел на лявата си скула, бе съвсем леко предизвикателен. — Поднасям най-искрените си извинения, ако с нещо съм обидил някого от благородната компания тук.

Стивън Арджънт примига два пъти, после кимна и лицето му се отпусна.

— В такъв случай да не говорим повече за това… милорд. — И се обърна отново към Дърайн и Кели. В спречкването си с барона пред публика беше стигнал дотам, докъдето позволяваше рангът му, и двамата го знаеха. Още една забележка и Арджънт щеше да се разправя с недоволния Вандрос, когато той се върнеше, тъй като Визтрия безспорно щеше да се оплаче от липсата му на възпитание в обществото. Поведението на барона показваше, че и той осъзнава, че положението може само да се влоши, ако продължи да говори, затова отвърна с жест на примирение — махване с дантелената кърпа, лек поклон и изискано завъртане, след което с достойнство се отдалечи и бавно седна на един стол.

Арджънт отново заговори на Кели и Дърайн.

— Както казах, това, което направихте тук, не беше нито дуел, нито двубой. Хайде да го опитаме малко по-другояче този път. Отдалечете се двамата — Още, още, отворете си повече пространство. Така е добре.

Двамата вече ги разделяха цели четиридесет крачки. Не точно това, което Дърайн щеше да нарече тренировъчно пространство. Арджънт им нареди да затичат в атака, все едно че са в боен строй.

Виж, това беше по-познато за Дърайн, въпреки че предпочиташе да отбягва схватки в боен строй срещу боен строй. Затича бавно, вдигнал оръжието над дясното си рамо, все едно че Кетол бе на обичайното си място от лявата му страна, а Пайроджил — отдясно, където си му беше мястото.

Явният номер бе в това да откраднеш малко време накрая, да оставиш другите в строя първи да влязат в схватка — и номерът беше толкова явен, че точно затова човек трябваше да разчита на мъжете от двете си страни, защото този ход вероятно щеше да спаси живота на този, който го опита, но струваше живота на хората от двете му страни, както прилагането му едновременно от тримата всъщност бе струвало живота на мъжете отляво на Кетол и отдясно на Пайроджил и трите пъти, в които Том Гарнет им бе заповядал да се бият в строй.

Щом се доближиха, Дърайн посече надолу и след това нагоре, като прихвана оръжието на Кели и го отмете встрани. Почти… Кели също замахна към него и го порази в десния хълбок миг преди ударът на Дърайн да го перне в гърба и да остави тъмна резка от почерненото острие.

Дърайн се задържа на крака, но Кели залитна и падна на пода, но бързо се изправи и застана в гард.

— Стой! — изкомандва Арджънт. Озова се бързо между двамата и им махна да се приближат. — Много добре. Бих го нарекъл равенство и зачерквам и двама ви като ранени. Което означава, разбира се, че двете страни губят по един полезен войник — печелещата поне за няколко недели, а губещата — за остатъка от живота му, който ще свърши до края на битката, ако изтрае и толкова. — Махна към двата близки стола. — Двамата си седнете… барон Визтрия, ще ме удостоите ли с малък дуел?

На Визтрия, изглежда, в този момент му се щеше да е на сто други места, но след язвителните си забележки нямаше как да откаже. Съгласи се с престорена веселост и навлече тренировъчен жакет.

Дърайн с благодарност се отпусна на стола, изненадан, че трябва да се насили да спре да трепери. Пайроджил бързо се озова до него и му предложи топла глинена чаша с греяно вино и Дърайн жадно отпи, докато наблюдаваше бързия урок, който Стивън Арджънт даде във фехтовката със саби на Визтрия. Баронът така и не успя да се доближи с оръжието си до Началника на мечовете. След това минаха на учебни рапири и Арджънт също толкова набързо приключи с барона с по-лекото оръжие.

Визтрия направи жалък опит да подхвърли шеговито, че просто денят му бил лош, преди да се оттегли без особено достойнство от игралния кръг. След това, един по един, Стивън Арджънт даде кратък урок по рапира на още трима барони, включително Морей.

Щом и Морей се оттегли, барон Верхайен заяви:

— Ще трябва и аз да се пробвам с вас, Началник на мечовете.

Арджънт кимна учтиво, но Дърайн забеляза сянката, пробягала по лицето му. Верхайен се радваше на слава като най-добрия фехтовач в района, а може би и в целите Западни владения. Спокойната самоувереност, проявена от Арджънт през четирите учебни дуела, се смени със съсредоточена напрегнатост, докато Верхайен бързо навличаше учебната риза и шлема.

Заеха местата си и залата затаи дъх, тъй като всеки присъстващ капитан и барон усещаше, че това състезание ще е доста по-сериозно от предишните. След дадената команда за старт Верхайен предприе свирепа атака в стремежа си да срази уморения Началник на мечовете, преди да е укрепил защитата си. Арджънт можеше и да отстъпва на бързината на Верхайен, бе един от най-опитните фехтовачи в Кралството и реагира с привична ефикасност.

Дърайн ги загледа с интерес. Рядко беше гледал такава фехтовка — повечето му опит се свързваше с ликвидирането на противника колкото може по-бързо, с всякакви възможни средства, включително измама, ритник в слабините или хвърляне на прах в очите. Етикетът на дуела за него беше нов, но артистичността във фехтовката беше изкусителна. И двамата бяха майстори на рапирата, и двамата знаеха всяка хватка и ход, усвоени от най-добрите учители от Имперската школа във Велики Кеш до Двора на майсторите в Ролдем.

Двубоят им бе произведение на изкуството, реши Дърайн. Верхайен водеше в бързината и в работата с краката, но Арджънт знаеше повече съчетания и контрирания, тъй че никой не отстъпваше на другия. Времето сякаш се проточи, очакването кой ще победи бе накарало всички зрители да следят всеки ход, контриране и подвеждаща атака. Залата беше заглъхнала, чуваше се само тихото пращене на дървата в камината, шумоленето на стъпалата им по мраморния под и кънтежът на стомана в стомана.

Дуелът се точеше и никой от двамата не печелеше предимство. Дърайн реши, че рано или късно Верхайен ще спечели — ръката му бе по-бърза, а и беше по-свеж от Арджънт.

При все това се оказа неподготвен за края, когато той дойде. Верхайен предприе свирепа атака, която го остави открит за контрирането на Арджънт, но когато Началникът на мечовете предприе хода, Верхайен извъртя оръжието си, удари ниско и порази Арджънт в коляното.

Стивън Арджънт свали с гримаса тренировъчната маска.

— Печелите, милорд.

Верхайен също смъкна учебния си шлем.

— Добра битка, Началнико на мечовете. Не помня да съм имал подобно изпитание от години. Достоен сте за поста си.

Арджънт кимна за благодарност, седна до Дърайн и кимна и на него. Лицето му лъщеше на мигащата светлина от огъня, черната му коса бе полепнала от потта, но се усмихваше.

Дърайн го разбираше. Изпадне ли човек в съмнение, „прави това, което можеш“ не беше никак лошо правило, а Арджънт наистина беше майстор във фехтовката. В равностоен двубой, ако Стивън Арджънт беше свежият, а Верхайен — умореният, Арджънт щеше да има сериозен шанс да спечели.

Наоколо се разбъбриха, а виелицата отвън виеше. След малко Началникът на мечовете съблече учебната риза, стана и отиде да поговори с благородниците, като остави наемника сам. Дърайн се отпусна в стола, притвори очи и остави горещината от камината да го облее, докато виното стопля корема и душата му.

Общо взето, преживявал беше и по-лоши дни.

Към следващата част или към съдържанието

Реймънд Фийст, Джоел Розенберг Убийство в Ламът (6)

Метаданни

Данни

Легенди за Войната на разлома

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 5Буря

Реймънд Фийст, Джоел Розенберг
Убийство в Ламът (6)

Глава 5
Буря