Реймънд Фийст, Джоел Розенберг
Убийство в Ламът (4)

Глава 3

Пайроджил спря коня си, изчака колоната да го застигне и пое ходом до посивелия сержант на пиконосците.

— Няма нужда от съгледвачи, сержант. По-добре всички да караме заедно.

— Много интересно, наемник — отвърна сержант Хендърс намръщено и саркастично, в противовес на спокойните думи. — Пак ще ти кажа: винаги се радвам да чуя друго мнение как да ръководя отделението си. И извика: — Изправи стойката! Ей, ти! Да, Сендарсън, пъпчив кучи сине. Двамата със Скръпъл в челото! — После се обърна към други двама ездачи. — Уилямс! Белоуз! Двамата по фланговете — и умната, че ще видим можете ли да тичате по-бързо пред конете си. Казах действай! — Обърна се отново към Пайроджил. — Винаги се радвам да ме съветват, особено хора като тебе. — Насмешката едва се прокрадна в ъгълчетата на устните и в гласа му. — Но все пак държа, да знам дали ни чака нова засада.

— Оттук до Мондегрийн няма да видим нова засада — отвърна Пайроджил. — Най-много един-двама изостанали от частта, но ще са много заети с бягане.

— Щом казваш. — Сержантът не понечи да спре съгледвачите.

Пайроджил прехапа устна и реши да опита отново.

— Виж, сержант, ако имаше още цурани на десет мили оттук, командирът им щеше да ги използва за засадата. Цуранските командири не са глупави, просто са алчни. Тоя си беше разделил силите на много малки групи, надяваше се, че атаката ще тласне колоната в стрелковата зона на лъковете им.

— Много ти благодаря за обяснението, Пайроджил. Но ако ме извиниш, имам да ръководя отделение. Защо не вземеш да си преброиш високата надница, да избършеш задника на барон Морей или да свършиш нещо полезно?

Пайроджил поклати глава. Нямаше смисъл да опитва повече. Невъзможно беше да убедиш човек, който не иска да бъде убеден, а макар тримата да отговаряха за благородниците, не бяха им възложили изрично да водят цялата група, дори и отделението на сержанта. Ето, че вместо да пуснат един ездач пред колоната, сега имаха четирима откъснати от ядрото само заради един сержант, подразнен от това, че му дават добър съвет.

Том Гарнет трябваше да е по-точен и просто да постави групата под командата на Кетол. Тримата наемници бяха разбрали, че той имаше предвид те да командват, но сержантът не го беше разбрал — или се правеше, че не е. Пайроджил трябваше или да се примири с това, или да си иде с бой, с тримата с Кетол и Дърайн срещу цялото отделение; а след това щеше да се наложи да бягат, вместо да обясняват на Том Гарнет защо са избили всичките му хора — стига да можеха, разбира се.

Въздъхна и се отпусна. Така да бъде. Засега.

Вероятно щеше да се наложи да накара Дърайн да отведе в някой момент сержанта настрана и да се разберат по този въпрос насаме. Не му харесваше много да моли Дърайн да го прави, но беше свикнал с правенето на неща, които не му харесват. Налагало му се беше и преди. Едно му беше хубавото да накараш Дърайн да напердаши някого: не губеха уважението на съратниците си в боя от това, че Дърайн е поразмазал нечия физиономия. Малцина можеха да му излязат на Дърайн и никой — досега — не излизаше непострадал от бой с него.

Опита се да погледне на нещата философски.

Отношенията между редовната войска и флибустиерите винаги бяха неудобни. Редовните войници гледаха на наемниците като не нещо не много повече от сухоземни пирати най-вече защото в мирно време или на ръба на война прекарваха повече време в избиването им, отколкото в работа с тях.

Дори когато ги наемаше Короната, в тези отношения бяха втъкани конфликти. Флибустиерите обикновено се подчиняваха само на един офицер, от който се очакваше да има по-широк мироглед и да разбира, че твърде многото ненужни жертви сред наемниците неизбежно водят до широко разпространената сред тях склонност към дезертьорство или бунт. Нещата обикновено не тръгваха на добре, когато наемниците трябваше да се подчиняват на някой сержант, с много по-голяма охота готов да пожертва наемник вместо някой от своите, и макар че малко наемници умираха в леглото, още по-малко държаха да похарчат целия си кратък живот на острието на меча или още по-лошо. Втория или третия път, след като заповядаха на някой наемнически отряд първи да прехвърли крепостната стена, хората започваха да премислят доколко разумен е бил изборът им с работодателя.

Отношенията между наемници и редовни едва ли щяха да станат по-добри в Мондегрийн. Редовните щяха да ги настанят в казармата на замъка. Но барон Морей щеше да се настани в резиденцията и заради това Кетол, Дърайн и Пайроджил също щяха да са там, щяха да спят на меки пухени постели и да ги обслужват хубави млади слугинчета. Така поне щяха да си мислят редовните.

Всъщност нямаше да е точно така, разбира се, но такива щяха да си ги приказват в казармените бараки. Нищо, че най-вероятно щяха да спят на влажна тръстика в кухнята, освен този, който изтеглеше късата сламка, за да изкара нощта на каменния под пред прага на спалнята на барона. А слугините почти със сигурност щяха да са стари, дебели и грозни или и трите наведнъж. Но редовните, виж, щяха да мрънкат, че наемниците са получили най-лекия наряд.

Пайроджил забави коня си, за да го застигнат барон Морей и Кетол, а Дърайн се задържа отзад след лейди Мондегрийн и слугините й.

Кетол повдигна вежда. Пайроджил поклати глава. Кетол сви рамене.

Баронът ги изгледа е любопитство. След няколко мига, щом никой от двамата не отвърна на неизречения въпрос, се окашля да привлече вниманието им и попита властно:

— За какво беше всичко това?

— Нищо, за което си струва да се безпокоите, милорд — отвърна Кетол, след като Пайроджил не отвори уста. — Дребно разногласие между Пайроджил и сержанта.

— И всичко това от едно поклащане на главата? — Морей не скри скептицизма си.

— Да — рече Пайроджил. Но това едва ли щеше да задоволи барона. — Двамата с Кетол работим заедно от години. Дърайн е с нас почти толкова. След толкова много време заедно, милорд, всеки от нас знае как мислят другите.

Баронът вдигна недоверчиво вежди.

— Човек не си крие мислите от този, който пази гърба му, милорд. Ако някой държи да си пази мислите за себе си през цялото време — какво пък, намираш си някой друг да ти пази гърба.

Баронът се намръщи.

— Не съм чак толкова впечатлен от трима ви. Отличихте се с храброст по време на засадата, определено повече, отколкото човек би очаквал от банда мародери, но боравенето ви с меча беше тромаво — поне от това, което видях — а ако лейди Мондегрийн не беше пришпорила коня си толкова бързо, някой от цураните щеше да я свали на земята без никаква трудност.

Кетол понечи да отвори уста, но спря при мълчаливия знак на Пайроджил.

— Следващия път ще се постараем да сме по-добри, милорд — отвърна вместо него приятелят му.

За един следобед беше спорил достатъчно с хора, които не искат да бъдат убедени. Но не можеше да се разчита, че Кетол ще си държи устата затворена за такова нещо. Кетол щеше да почне да се обяснява — това бе една от слабостите му, — а това изобщо нямаше да помогне на никого.

Пайроджил посочи с пръст към челото на колоната, потупа се с пръст по гърдите, врътна палец към тила на колоната и пришпори коня си.

Лейди Мондегрийн погледна Кетол, щом той изостана и се изравни с нея на мястото на Дърайн.

— Скоро ли ще пристигнем?

Доколкото Кетол помнеше, а помнеше, външната стена на град Мондегрийн бе точно зад следващия завой, отвъд един поток и хребета след него.

— Мисля, че до час сме там, милейди. — Така и не разбра защо дамата на замъка Мондегрийн не познава района около крепостта по-добре от един войник, минал оттук само веднъж. — Тази нощ ще ви настаним жива и здрава в леглото и дано да ви е удобно.

— В собственото си легло се чувствам доста удобно, вярно — отвърна тя. — Съпругът ми е добър мъж, нежен, но е много болен, и е така от няколко години.

„О! И затова ли си прекарвате времето в топлене леглата на други мъже?“ Но си го премълча. Каза:

— Съжалявам, че чувам това. — Стори му се подходящ отговор.

Тя присви устни за миг.

— Някои страдат много повече от мен.

— Баронът много по-възрастен ли е от вас?

Дамата се намръщи.

— Да, доста. Нещо нередно ли има в това?

— Ни най-малко. — Кетол поклати глава. — Но трябва да е трудно…

— Да, трудно е. — Потупа се по коремчето. — Трудно е, когато се омъжиш за по-стар човек и очакват да родиш наследник, а не раждаш. — Понечи да добави още нещо, но спря.

— Не е нужно да сте предпазлива с думите си край мен, милейди. Не съм с развързан език, а и не се меся в местните работи.

Няколко минути пояздиха мълчаливо.

— Изглежда съм доста обсъждана — най-сетне отрони тя.

— Може би. — Кетол сви рамене. — Не бих могъл да знам. Единствените клюки, които чувам, са дали някой сержант е службогонец, или че еди-кой си офицер няма никога да прати хората си напред, без да се налага — личният живот на благородниците не е тема за казармени разговори.

Което не беше съвсем вярно. Може и да не беше тема за казармени разговори на Кетол, но някои от ламътските войници клюкарстваха като жени на пазара и лейди Мондегрийн често се оказваше тема за дрънкането им. Ако човек вярваше на клюките — а Кетол нито ги вярваше изцяло, нито ги отхвърляше съвсем — дамата пърхаше от едно легло на друго с отчаяна отдаденост в търсене на удовлетворението, което престарелият й съпруг не можеше да й даде.

Тя го изгледа дълго и съсредоточено, сякаш се мъчеше да реши нещо.

 

Врана прелетя, кацна на клона над главите им и им изграчи. Какво пък, щом не му се изсра отгоре, нямаше нищо против.

 

 

Пайроджил поклати глава. Ако човек не знаеше как и накъде да гледа, замъкът изобщо не приличаше на оръжието, каквото всъщност беше.

Замъкът Мондегрийн се издигаше грамаден, як и тъмен на хълма, надвиснал над градчето. По върховете на шестте му кули стояха стражи, вероятно отегчени до полуда, но още по-вероятно щастливи от това, че се отегчени. Не беше нужен кой знае колко опит в битки, за да се научи човек, че боят в истинския живот е далеч по-малко романтичен, отколкото във всякаквите там сказания, балади и легенди.

Разбира се, скоро гледките и звуците, и особено миризмите на войната щяха да се заличат от паметта и скоро младите войници щяха да издуват гърди и да се перчат, да дърдорят какви велики подвизи ще извършат следващия път, когато роговете прокънтят за тревога. Някои щяха да се справят много добре. Някои щяха да загинат и всички щяха да се променят по начини, които мнозина от тях нямаше да осъзнаят години наред, ако изобщо ги осъзнаеха. Войнишкият живот даваше на човек много време за самоанализ, но мнозина просто го пропиляваха това време.

Самият Пайроджил беше пропилявал много часове, които можеше да изкара просто в мислене за това-онова. От друга страна, не беше пропилял всичките си часове и отдавна бе стигнал до извода, че е опасно да държиш оръжия много близо до себе си. Необходимо, да, но опасно — оръжията променяха хората, и не само омагьосаните.

Като самия замък.

Замък Мондегрийн бил построен от някакъв братовчед на фамилията Кондуин като средство за осигуряване на постоянен достъп в Ябон. Кралството бе поканено да помогне в прогонването на Братството на Тъмния път и съюзниците им, но ябонците не бяха очаквали, че ще се задържи в Ябон, след като врагът бъде изтласкан. Също като съседна Босония, Ябон беше далечна колония на Велики Кеш.

За разлика от Босония, в която живееха много кешийски колонисти, Ябон беше администриран район с по-малко кешийски благородници и с много ябонски племенни главатари и владетели. Позицията на Кралството беше, че след като Тъмните братя и цялата им сган са прогонени, местните няма да могат да се защитават сами и поради това в Ябон трябва да остане постоянен кралски гарнизон. Спасяването се бе превърнало в завоевание.

Някои владетели и главатари бяха посрещнали Кралството радушно и бяха възнаградени с титли и земи. Други местни, както често става с местните, бяха намразили завоевателите си и през първите години бяха настръхнали за бунтове. През това време остатъците от стария режим дебнеха новите управители, изчакваха или понякога ровеха за слабости, готови да отхвърлят игото на новоназначения кралски граф и неговите барони-блюдолизци.

И точно затова беше вдигнат замъкът. Нека старият режим да събира войска в околностите, нека да сбират коне и мъже, лъкове, броня и мечове, и нека да беснеят и кипят колкото искат — стига новите управници да държат замъка.

Понякога бунтът можеше да се потуши от войските на барона, с излази и разпръсване на въстаниците. По-често бедата можеше да се спре при много по-ниските стени около града, които бранеха не само благородничеството в замъка, но и лоялните към новия режим, единствените през ранните години, на които се разрешаваше да живеят в града под пряката закрила на барона.

Но понякога окупационните войски трябваше да се изтеглят в замъка и да чакат помощта на войската на графа. Оръжейната на замъка беше пълна колкото със стрели за лъкове и арбалети, толкова и с храна и вода. Като завоювана земя, Ябон все пак беше сравнително спокоен и към третото поколение, след като Кралството бе анексирало бившата кешийска колония — точно поколението на Пайроджил, — ябонската и кралската реч бяха станали взаимозаменими, освен може би малко странния акцент в Ябон.

И тъй, замъкът си стоеше на мястото: паметник на устойчивостта, точно както порутените долни стени на града бяха паметник на променливостта, на това как нещата никога не остават вечни.

Пайроджил не можеше да прецени каква част от градската стена е унищожена във войната — цураните бяха прегазили град Мондегрийн на път към замъка — и каква е опоскана преди цуранското нахлуване от местните в търсене на строителен материал. След близо едно поколение мир стената около града представляваше по-скоро неудобство, отколкото предимство и беше нужен мъдър управител, за да си спомни, че стените са важни.

Стената около самата крепост обаче бе непокътната, макар и с белези от войната като останалия пейзаж наоколо. От обсадните кули, построени от цураните срещу западната стена, бяха останали само пепелища, а южната стена, макар да стоеше здрава, беше прорязана с нащърбен пролом в зида над мястото, където цуранските сапьори неуспешно се бяха опитали да я подкопаят. Свличането при основата каза на Пайроджил всичко, което искаше да разбере за провалилия се опит. Гадна смърт, помисли той, тонове камък и пръст се срутват изведнъж върху теб и те смазват в тъмното като буболечка. Номерът беше да направиш тунела толкова широк, колкото ще е безопасно, с достатъчно греди, за да държат всичко отгоре, докато не се подготвиш да подпалиш подпорите, да срутиш тунела — само да си на безопасно в този момент — и така да срутиш стената над него, и да направиш хубав пролом, през който да могат да щурмуват другарите ти.

Пайроджил беше участвал в миньорска група в Долината и помнеше мириса на пръст и прах, нахлул в носа му, когато таванът на тунела рухна — върху главите на няколко от приятелите му — и го заклещи с останалите сапьори без никакъв изход, освен нагоре, и трябваше да се измъкнат през пожара и отломките на рухналата стена. Бяха заслепени, кихаха и кашляха прах и пушек, с пълното съзнание, че ще трябва да избият всичките защитници, че ще трябва да се бият — и да мрат — като приклещени в ъгъла плъхове.

Както бяха направили.

От време на време на някой капитан, херцог или принц му хрумваше страхотната идея, че трябва да подровиш тунела още напред, за да излезеш отвътре. Хубава теория, стига да не си сред идиотите, избрани първи да си покажат главите навън.

— Казах — повтори барон Морей, — че можете да отведете коня ми в конюшнята, щом сляза.

Пайроджил кимна, излязъл от моментния си унес.

— Разбира се, бароне.

— Ще поговоря с иконома за настаняването ви. Сигурно ще могат да намерят място за трима ви в казармата вместо в конюшнята.

Е, това можеше да се обсъди и после, не точно сега.

— Не, милорд — отвърна Пайроджил. — Няма да останем в конюшнята. Всички ще останем в резиденцията и по един от нас ще стои на пост пред вратата ви.

Барон Морей не беше свикнал да му противоречат. Юздите трепнаха в пръстите му.

— Не виждам необходимост. Казармите или може би конюшните са съвсем подходящи за такива… за трима ви. Ако нещо ми потрябва посред нощ, ще пратя слуга.

Пайроджил сви рамене.

— Щом казвате, милорд. Надявам се, че ще бъдете така добър да изразите това писмено. Ще пратя вестоносец до графа. Ако ни предложат достатъчно бърз кон, би могъл да стигне до Ябон, преди…

— Какво?

Е, баронът беше достатъчно умен да не повиши глас.

— Назначени сме от графа да ви пазим денонощно, милорд. Ако ви сполети някаква злополука или злодеяние, поради това, че сме пренебрегнали задълженията си, нашите глави ще отидат в клупа. След като няма да изпълнявам заповедите на граф Вандрос, мисля, че ще иска да разбере защо.

Баронът понечи да отвърне нещо, но Пайроджил го изпревари и каза тихо:

— Моля ви. Назначени сме да ви пазим, милорд. Не само тялото ви. Знайно е, че си говорим какво ли не нощем край огъня като всеки друг, но не клюкарстваме какво правят тези над нас.

„Ако си толкова глупав да въртиш любов с лейди Мондегрийн под носа на съпруга й, така да бъде“. Не го каза. Баронът помълча за миг.

— Не съм такъв глупак, за какъвто ме взимаш, флибустиер. Схванах за какво намекваш, но не бих позорил дори селяк под покрива му, камо ли такъв добър човек като барон Мондегрийн, каквото и да си мислиш.

— Работата ми не е да мисля — отвърна Пайроджил. — Освен за пазенето ви.

— Така да бъде тогава. Пазете ме, щом трябва, но не ми досаждайте. — Цъкна на коня си и той затича в бърз тръс.

Пайроджил въздъхна. Дълго щеше да е това пътуване. Сръга коня си и препусна да догони барона.

 

Висока, стройна и почти нелепо гърдеста слугиня донесе поднос с огромна овнешка плешка и само малко по-ниска купчина питки, още димящи от фурната. Беше доста хубава, с приятни гладки черти; впечатляващите й гърди изпъваха връзките на блузката, кафявата коса бе прибрана и дългата й нежна шия оставаше гола. Кичурчета коса галеха врата й, докато вървеше, и Кетол им завидя.

Тя не каза нищо, само ги изгледа един по един, като едва успя да потисне отвращението си, след което тупна мълчаливо подноса на масата, остави ги сами в коридора и се запъти към витото стълбище с небрежна походка, безразлична към трите чифта очи, впити в нея.

Кетол я гледа, докато не се скри. С времето човек свиква да се държат с него като с боклук, или поне така се уверяваше сам. Животът на войника е пълен с лъжи.

— Хмм. Мисля, че ми трябва баня — каза Пайроджил. — Или още по-добре, ново лице.

— Една баня не изглежда зле. — Дърайн кимна.

— Ти вземи първата, аз после.

— Мога да изчакам — отвърна Дърайн. — Предпочитам да не бързам. Къпалнята пред казармата изглежда добра. Ти може да си поизтъркаш прахта от пътя и да излезеш, но колкото до мен, малко повечко киснене в гореща вода ми изглежда доста добре. Само гледай да си изтриеш ботушите на връщане, нали?

Пайроджил погледна ботушите си. Вече бяха изчистени от калта: икономът добре ги беше подковал тримата.

Западното крило на втория етаж на цитаделата беше заделено за гости. От дузината врати по коридора всички, освен две бяха отворени, явно в очакване на следващите си обитатели. Фамилните жилища се намираха в източното крило и на долния етаж. Ако се съдеше по ръмженето и мръсните погледи, които тримата получиха от войниците на стража долу, капитанът на гвардията на барона изобщо не беше доволен, че грижата за господаря му е в ръцете на външни, и беше поставил войници на пост на долния етаж, за да им го набие в главите.

Пайроджил все още се взираше след отдавна отишлата си слугиня.

— Тъжно е, когато хората не вярват на тройка главорези като нас.

Дърайн се изсмя. Кетол сви рамене.

Докато Кетол беше стоял отвън да пази входа на покоите на барона, Дърайн и Пайроджил бяха обиколили стаите и после казаха, че нямало нищо необичайно: никакъв цурански убиец, дебнещ в килерите; никаква банда зли Тъмни братя, скрили се в оръжейната — което не беше особено изненадващо.

Човек прекарва повечето си време точно в такава дейност — взима предохранителни мерки, които после ще се окажат ненужни, но е сигурно като мухите лете, че веднъж да не надникнеш под някое легло, ще се окаже, че убийците са чакали точно там.

В края на краищата, това че изглеждаш тъпо, е най-малката войнишка грижа.

Зад тежката дъбова врата барон Морей сигурно вече спеше в голямото си легло, топлен от огъня в малката камина и сгорещените метални тави, пъхнати под дюшека му. Ако леглото му се топлеше от нещо друго — да речем, ако лейди Мондегрийн се бе промъкнала през някой от тайните проходи, с каквито изобилстваше всеки замък — за това Кетол нищо не можеше да направи, а може би и не трябваше да прави нищо, тъй че реши да не се тревожи.

Кетол си отряза мръвка овнешко и го задъвка. Старо, кораво и препечено, но беше топла храна и навярно по-добра от онова, което ядяха във войнишките бараки. От друга страна, в казармата сигурно щяха да хвърлят зарове и щеше да е срам да го пропусне след толкова тежък ден на път. Друсането на конския гръб може да ти умори ума почти колкото силно пиене.

— Хмм… двамата имате ли нещо против аз да взема първата смяна тази нощ? — попита той.

Двамата свиха рамене.

— Що не — каза Дърайн, почеса се по гърба и стана.

— Мен ме устройва — отвърна Пайроджил и също се надигна. Двамата си отрязаха големи мръвки, сложиха ги върху топлите питки и тръгнаха по коридора към стаята, в която ги бяха настанили. След малко Пайроджил се появи с мешката на рамо и слезе по витото стълбище, явно тръгнал за банята; нагъваше последната хапка овнешко и хляб.

Кетол остана сам. Нямаше нищо против, макар да се чувстваше малко странно, че взе първата смяна. Като работиш заедно с други, привикваш към някакъв шаблон. Първия пост обикновено го взимаше Пайроджил, после Дърайн и накрая Кетол. Грамадният Дърайн можеше с воля да се накара да заспи почти моментално, каквото и да е ставало през деня, а щом Пайроджил си легнеше, не можеше да го събуди нищо, освен нападение.

Освен това Кетол обичаше да гледа зората, а източният прозорец в края на коридора щеше да му предложи хубава гледка към изгряващото над стената слънце.

Но просто не изпитваше желание за това. Не и тази нощ. Твърде много витаене в облаците май.

Приближи се до тежката дъбова врата и внимателно, лекичко, бавно опита бравата, избута едва на половин пръст вратата навътре, само колкото да се увери, че не е заключена.

Всякакво нападение беше малко вероятно, още повече такова, което ще стигне бързо до резиденцията, но човек трябва да вземе всички мерки, които може да му хрумнат, и да се моли на войнишките богове този път да се окажат ненужни.

Седна на големия кожен стол до масата в дъното на коридора и се зае с овнешкото. Недостатъчно чесън и твърде много сол, но това трябваше да се очаква. Може би и с доста кокал също така, но пък боклукът не може да очаква, че ще получи най-хубавите мръвки, нали така.

Ровичкаше с ножа остатъците от овнешката плешка, когато Дърайн най-сетне отново се появи на стълбището, с влажна и полепнала от банята коса. Кимна му бързо и се скри в стаята им.

Кетол щеше да предпочете Дърайн да поостане и да поприказват, но нямаше да го помоли. Времето за спане при тройната смяна беше достатъчно оскъдно.

Номерът със стоенето на пост самичък бе в това да останеш буден и нащрек. Прекалената храна беше лошо, а само идиот щеше да пие вино преди пост. Навремето в Родез Кетол познаваше един стар мустакат сержант, който твърдеше, че с два меха вино в корема бил по-бодър и с по-бистър ум. Та доколкото съществуваше справедливост на този свят — винаги лош залог, — някой му беше забил копие в червата скоро след като Кетол, Пайроджил и Дърайн бяха духнали, тъй като по онова време не изпитваха отчаяна нужда да служат под командата на идиот.

Това му беше хубавото да си независим: може да си придирчив, стига да не си прекалено придирчив. На Кетол не му пукаше какви са личните навици на сержанта — можеше да предпочита да спи с едрогърди руси жени или със слабички момченца с кестенява коса, или с проклети кози, хич не му пукаше на Кетол — но човек бездруго има достатъчно възможности да го убият и без да разчита на някой, който само ще улесни врага.

Хъркането на Дърайн стигна до ушите му — ритмично и гръмотевично. Кетол не знаеше защо Дърайн никога не хърка на открито, когато нещо толкова невинно като хъркане може да подскаже на някого къде си, но и не се интересуваше много.

Номерът беше да не си затваряш очите на пост. Никога. Дори за миг.

Веднъж като млад беше решил да си притвори очите само за миг по време на пост, а в следващия момент слънцето грееше в очите му с ярък укор. Това, че му се беше разминало, че никой не разбра за срама му нито тогава, нито никога, го правеше още по-лошо, отколкото ако сержантът го бе намерил заспал и го беше скъсал от бой.

Проблемът беше…

Сепна се. Беше чул нещо.

„Проклятие!“ Откъм стаята на барон Морей се чуваха стонове.

— Пайроджил! Дърайн! — изрева Кетол, но не ги изчака; изрита вратата, без да му пука, че ще повреди рамката, и нахлу вътре с меч в ръка.

Стаята беше тъмна, осветена само от мигащия пламък в камината на стената.

В грамадното легло до отсрещната стена се боричкаха две тела. Най-простото, което можеше да направи, бе да забие меча, но…

— Стой. — Барон Морей седна в леглото; беше плувнал в пот. Пръстите му шареха за ножа на поставката до леглото, но беше приковал Кетол с гневен поглед.

Дърайн и Пайроджил нахлуха почти веднага — Кетол нямаше нужда да ги поглежда, знаеше, че Дърайн ще е вдясно от него, а Пайроджил ще го пази отляво.

Но не и от това.

Две очи надникнаха изпод завивките, придружени от кикот.

— Бих запитал какво точно означава това — каза баронът, — но се боя, че е повече от ясно. — Не обърна внимание на кикота, нито как приятелката му в леглото в усилието уж да се покрие с одеялото за миг откри особено пищен задник.

Баронът го потупа и изсумтя.

— Не виждам много смисъл да се криеш, мила Кейт.

Тя сви рамене и пусна завивките, и най-безсрамно показа две щръкнали млади гърди, точно такива, каквито си беше представял Кетол.

Точно както бе заподозрял — твърде късно изглежда — се оказа слугинята, която им бе донесла храната. Лесно беше за една млада парцалеса да вири нос на трима войници, след като явно вече си бе уредила много по-изгодна среща.

Зад и вдясно от леглото един дървен панел в облицованата стена бе отместен и зад него се виждаше тъмен проход. Явно през него беше минала любовницата на барона.

— Извинявам се, но… — почна Кетол.

— Напуснете — прекъсна го баронът. — Просто напуснете стаята ми. Веднага.

Моментът не беше добър да се спори с него, но тъй като баронът не повиши глас, а вероятно и не искаше да вдига врява, може би не беше и най-лошият.

— Не. — Гласът на Пайроджил бе тих, но настоятелен. — Не, милорд. Не и преди вратата към тайния проход да се затвори добре. — Поклати глава. — Не е наша грижа кой влиза и излиза от покоите ви с ваше разрешение, но изцяло наша грижа е никой да не проникне в тях, без да мине през нас.

Дърайн беше взел от стената един фенер и оглеждаше дървената ламперия на отсрещната стена.

— Тук има още един — изсумтя той.

„И не сте го видели одеве?“, помисли Кетол, но го премълча. Трябваше да помислят за това, но такъв вид охрана беше нещо ново за тримата, нямаше начин да не допускат грешки и на Кетол това хич не му харесваше. Знаеше как да действа, все едно че стените имат уши, но стени с врати, които можеха да се отварят и затръшват по-често от вратата на курвенски бардак?

Проклятие!

— Е, и какво смятате да направите?

Нищо особено необичайно или толкова опасно нямаше в това един барон да покани слугинче в леглото си, но Морей явно нямаше да иска да се разчуе, особено пред лейди Мондегрийн.

Кетол се приближи до отворения панел на скрития проход и го затвори. Имаше някаква хитра ключалка, скрита в дървения цокъл, но той не й се довери, а издърпа пред входа един тежък стол и закрепи отгоре му чистото все още нощно гърне.

Някой пак щеше да може да се промъкне в стаята, но не и без да вдигне доста шум.

Дърайн вече нагласяваше друга импровизирана аларма пред другата скрита вратичка. Пайроджил стоеше облегнат на вратата, скръстил ръце.

— Е, направихте каквото трябва. Сега напуснете — каза баронът. — Мога да ви уверя, че сутринта ще си поговорим за това.

Кетол много се съмняваше. Надяваше се, че баронът просто ще го премълчи, все едно че не е било, но последва примера на Пайроджил, поклони се учтиво и излезе.

Дърайн само поклати глава.

 

 

На заранта барон Морей отиде в източното крило на цитаделата да посети болния барон Мондегрийн, а Пайроджил, Дърайн и Кетол бяха изгонени от жилищата на замък Мондегрийн.

Трябваше да се очаква. Том Гарнет може и да беше казал съвсем ясно, че Морей няма и по нужда да ходи, без тримата да го пазят, за да не изскочи някой от дупката и да намушка благородния му задник, но капитанът не командваше в Мондегрийн, а заповедта им, подписана от графа на Ламът, не беше чак толкова изрична; размахването й пред лицето на капитана на гвардията на Мондегрийн щеше само да му направи вятър.

Освен това през повечето време законът е това, което каже най-старшият в момента, и хората бързо свикват с това.

Тъй че тримата награбиха оскъдната казармена закуска — хляб, глава лук и наденица — и присвити, в наметалата си заради студа, закрачиха през външния двор към лакеите и конярите, които подготвяха за път баронската каляска. Около тях търчеше дрипава тайфа хлапета в безкрайна игра на гоненка и ритни топка.

Доста студено беше за разумен човек да тича навън, без да му се налага. Дъхът на бягащите момчета излизаше на пара в мразовития въздух, от време на време някое се подхлъзваше върху ледено петно, непокрито с пясък и луга.

Но движението навярно ги загряваше, а и поне беше нещо по-различно от ежедневните работи на ратайчетата.

— Шестък е — обясни един от конярите, като махна на Пайроджил да държи юздите, докато запрегне един от големите бели коне на мястото му, после подвикна на помощника си да изведе друг.

Пайроджил нямаше нищо против да помогне, макар очите му неволно да шареха към големия прозорец в източното крило, оттатък двора. Предполагаше, че в момента барон Морей обяснява на барон Мондегрийн над късната им закуска как трима невъзпитани флибустиери са му развалили съня.

— Шестък ли?

— Едно време щяха да имат само шестък следобеда да си го пилеят в търчане като тъпаци, но през войната работите се поохлабиха, а добрият ни барон беше… зает с други неща. Някогашният шестък следобед взе да почва все по-рано всеки шестък заранта.

„Други неща“. Например да умираш от изтощителна болест, която нито жреци, нито магьосници могат да изцерят, явно — въпреки че това не беше грижа на Пайроджил.

Конярят продължи:

— Малко пердах ще е по̀ от полза за конярчетата, вместо да ми търчат тука като катерици, мене ако питаш, но Старшията на конюшнята май повече го интересува мнението на стария Цедрик кои коне са готови за колача, отколкото аз какво мисля кой хлапак ще се научи по-добре с малко повече пердах и по-малко време за това, дето им се върти в празните глави.

Пайроджил не беше ужасно заинтригуван от проблемите на коняря, нито от боя на млади ратайчета, но не вредеше да го изслуша учтиво, поне засега.

Не че имаше нещо по-добро за правене в момента, за жалост.

Трябваше вече да са тръгнали. Ако той ръководеше нещата, пътуването обратно за Ламът щеше да започне от замъка в така наричаната в Долината „вълча опашка“ — сивкавата светлина много преди разсъмване, която скриваше всички цветове, без да заличава контурите.

От друга страна, забавянето явно беше дало добра възможност на знатните особи да изгладят различията си, а на тях донесе цели две третини нощен сън. „Не е зле, общо взето“, помисли той и скри прозявката си с ръка. Зачуди се дали ще се намери чай в очукания железен котел, къкрещ на печката в казармата, и дали ще е с достатъчно танин да му припари на езика; със сигурност щеше да е достатъчно горещ да стопли корема му.

Кетол и Дърайн бяха оставили оръжията си под грижата на тълпата момичета от замъка, които си бъбреха оживено и се правеха, че не обръщат внимание на младоците.

И се бяха включили в играта на момчетата.

Имаше моменти, в които Пайроджил беше почти сигурен, че двамата като деца са ги изтървали и са си паднали на главите.

Двама млади негодници, на ръст едва до пъпа на грамадния Дърайн, направо се опитаха да го съборят и той наистина тупна на земята и пусна опърпаната натъпкана с парцали топка, което навярно за другите изглеждаше съвсем чисто.

Пайроджил хвърли поглед към конюшнята зад впряга. Прецени, че ще мине поне още час, преди отрядът на Мондегрийн да се приготви за път, а знаеше ли човек колко още щяха да чакат, докато и благородниците…

— Ти ли си Кетол?

Един войник в ливреята на Мондегрийн се беше приближил незабелязано зад гърба му. Пайроджил едва се сдържа да не посегне за меча. Провалът бе негов и той се постара раздразнението да не се изпише на лицето му. Остаряваше.

— Не. Аз съм Пайроджил. Кетол е онзи под купчината момчета ей там.

— Баронът иска да го види веднага. Ще го измъкнеш ли от купчината, или да го измъкна аз?

— Барон Мондегрийн?

— Да, барон Мондегрийн. — Войникът се намръщи отвратено. — Между тези стени кой друг да е баронът? Е, ще идеш ли, или да ходя аз?

— Я по-добре аз.

Имаше си рискове да прекъсва човек Кетол, когато е зает с нещо. Ламътецът сигурно щеше да го сграбчи за колана или за крака, а пипането на ръка по-силна от момчешка можеше да го ядоса.

— Побързай тогава. — Войникът се обърна и тръгна към цитаделата.

Пайроджил поклати глава и въздъхна.

 

 

Лейди Мондегрийн беше при съпруга си. Самият барон седеше в грамадно легло с месингови табли, подпрян на дебелите възглавници. Усмихна се и махна към другия стол до леглото.

Кетол остана прав и зачака. Не му бяха казали да седне в края на краищата, а човек никога не знае кога някой благородник ще реши, че си проявил нахалство.

В стаята миришеше на старост и смърт, а може би просто беше от самия барон. Според легендата на младини Мондегрийн бил едър и як мъж, но продължителното боледуване го бе превърнало в съсухрена останка от някогашния здравеняк. Съществото пред Кетол само дето не се задъхваше от усилието да седи.

— Моля… свалете наметалото — промълви баронът. — Иначе се боя, че ще се изпотите ужасно.

Гласът му беше немощен, но той се стараеше да не спира за дъх, преди да довърши всяка фраза. Смъртта щеше да вземе барон Мондегрийн по-скоро рано, отколкото късно и щеше да дойде по-скоро като благословия, отколкото като проклятие, но той нямаше да се предаде без борба.

Кетол смъкна наметалото и след като се огледа, го сгъна на гърба на стола.

Но и без наметало в стаята беше много горещо. Замъците бяха прочути с това, че са ветровити, но някой, изглежда, много се беше постарал да запълни пукнатините точно в тези стени, а огромните гоблени от пода до тавана преграждаха всякакъв приток на въздух.

Пламъците в камината срещу леглото грееха ярко и затопляха стаята толкова, че Кетол се зачуди как може баронът да издържа под дебелата купчина одеяла.

— Моля, седнете, сержант Кетол — рече баронът и пак посочи стола до леглото. — Закусили сте, надявам се?

— Да, милорд — отвърна Кетол и се настани. Така си беше, но миризмата в стаята бездруго щеше да убие всякакъв апетит.

— Длъжен съм да благодаря на вас и двамата ви приятели за безопасното пристигане на съпругата ми. Реших, че е повече от редно да го направя лично.

Кетол не знаеше какво точно да отвърне. Лейди Мондегрийн изглеждаше мила, беше хубава и се беше държала с тях, с наемниците, много по-вежливо, отколкото бе длъжна, но ако се наложеше да я види нанизана на цурански меч, докато пази да не одраскат Морей, щеше да направи точно това и изобщо нямаше да се притеснява.

— Моля, милорд. Но не мисля, че всъщност сме направили кой знае какво. — Това поне си беше вярно.

Баронът се усмихна разбиращо. На Кетол не му хареса погледът в старческите очи. Твърде много му напомняха за очи, видени в зацапано огледало.

— Да, и хиляда тона благодарности ще ви купят само халба ейл, и то ако вървят със зеленясал петак, нали?

— Е, да — кимна Кетол. — Но все едно, благодарностите са добре дошли, милорд.

— Да. Убеден съм, че са, сержант Кетол. — Барон Мондегрийн се разтресе в пристъп на кашлица, овладя се с мъка и се обърна към жена си. — Скъпа, ще бъдеш ли така добра да ми донесеш половин чашка от онзи чудесен чай, който вари Мениша? Бих накарал слугата да го направи, но ти сякаш винаги успяваш да добавиш точното количество захар.

— Но…

— Моля те, направи го като услуга на предания си съпруг — прекъсна я той нежно. — И стига да не го приемеш като голямо оскърбление, мисля, че сержантът също би искал да го опита, тъй че може би две чаши?

Със същата лекота можеше просто да каже, че иска да поговори насаме с Кетол, но тя се усмихна, кимна и го потупа по ръката, преди да излезе.

— А вие навярно се нуждаете от нещо повече от някаква си, благодарност — продължи баронът, — предвид, както разбирам, вероятността барон Морей да поднесе известни оплаквания — навярно само пред Стивън Арджънт, но може би и пред самия граф — за вашето уж невъзпитано поведение снощи с прекъсването на неговия… отдих?

Кетол нямаше да каже нещо умно, дори да имаше да каже нещо умно, тъй че само си седеше и чакаше баронът да продължи.

— Болнавите старци обикновено са свадливи — каза баронът. — Аз съм доброто изключение. — По тънките му устни пробяга усмивка. — Ще споделя няколко думи с Началника на мечовете и с графа във ваша полза. Което може да ви спести известни неудобства.

Не че неудобствата бяха толкова важен проблем за тримата, но…

Освен това как щеше да сподели няколко думи с тях? Приличаше на смъртник.

Все едно, беше много мило от негова страна, макар и да беше кухо обещание.

— Като оставим това настрана — продължи баронът и извади кожена кесийка изпод одеялата, — казано е, че златото винаги е искрено. — Подаде му я. — Написал съм писмо на графа и друго до Началника на мечовете, в които изказвам похвала за службата ви и обяснявам, че малкото… недоразумение снощи в замъка е изцяло по моя вина, след като не съм разпитал за… навиците на барон Морей със слугинчетата. — Погледна го в очите. — Едно е да се позабавляваш с момиче, готово да откликне на страстта ти. Съвсем друго е толкова да надскочиш границите си, че да не желаеш да осигуриш заченатото копеле. — Старецът сви устни. — Като ме гледате сега, едва ли ще си го помислите, но аз на младини съм направил няколко копелета и мога да кажа, че съм ги осигурил всички, а може би и още няколко от други бащи. — Потупа кесийката. — Писмата са тук, вътре. Сложил съм печата си върху подписа, вместо да ги затварям с него.

Е, това щеше да спести грижите на Пайроджил внимателно да затопли восъка така, че да може да ги прочете, без да счупи печатите. Кетол беше сигурен, че този барон държи на думата си — харесваше го и му вярваше, — но Пайроджил по природа си беше по-предпазлив.

Но писма?

— Значи няма да ни придружите до Ламът?

Освен извеждането на Морей от града и по-далече от предполагаемия убиец, завеждането на барон Мондегрийн в Ламът бе главната цел на тази експедиция. Останалото можеше да почака. Да, смяната на войските на Мондегрийн бе наложителна — бароните не обичаха войските им да се задържат много дълго извън собствените им земи, заради възможното им и нежелано привързване към неподходящи хора — но не беше толкова спешна…

— Смятам, че сте разбрали, че в този момент това е невъзможно. — Баронът поклати глава. — Според отец Кели едва ли ще преживея едно пътуване чак до Ламът, а пък и няма да преживея много повече, ако остана да си лежа тук. — Каза го все едно, че обсъждаха някаква дреболия. — Дългът ме принуждава, да. Но не може да принуди плътта да стане по-силна, отколкото е.

Защо тогава дамата трябваше да се влачи дотук и обратно? Кетол не разбра, но държането на барона, макар и необикновено дружелюбно, сякаш не подканяше към подобно фамилиарно любопитство.

Не беше взел кесията. Баронът я подбутна към него с треперещи пръсти.

— Ще очаквам да пазите съпругата ми и на връщане.

Пайроджил щеше да каже нещо в смисъл, че ще се постараят да го направят толкова добре, колкото и на идване, но в поведението на барона имаше нещо, което го затрудняваше да излъже, та дори и косвено.

Проклятие.

Нищо не му оставаше, освен да вдигне кесията. Надникна в нея — злато, не просто сребро — и я пъхна под куртката си. Баронът се усмихна.

Какво всъщност ставаше? Докато Кетол се мъчеше да измисли начин да зададе някак въпроса — проклятие, защо не бяха повикали Пайроджил? Него го биваше в тези работи — вратата се отвори и лейди Мондегрийн влезе с две димящи чаши на поднос. Постави го на нощната масичка, седна на леглото до мъжа си и му помогна да вдигне глава, за да може да отпие от чая.

— Приготвят каляската — каза тя. — Но чух как отец Кели най-изрично каза, че си твърде болен за пътуване.

Баронът като че ли се стегна.

— Задължения, скъпа. Важно е Мондегрийн да бъде представен на Съвета и…

— И? — Тя млъкна и се обърна към Кетол. — Ако ни извините за миг, бих искала да…

— Моля те, спокойно, скъпа. Невежливо ще е да молим човек, който ни направи такава услуга, да напусне като слуга. — Махна с ръка към подноса. — Та той дори не е изпил чая си.

Дамата сви устни упорито.

— Е, добре. Притеснявай ме пред този човек, щом искаш.

— Да те притеснявам? Как бих могъл?

— Добре: искам да ми разрешиш да те представям на Съвета. Има прецедент. Рядък, но прецедент…

— Не бих могъл да поискам това от теб, скъпа — отвърна баронът. — Уморена си от пътуването.

Кетол седеше неподвижно. Поне ако престанеха да го забелязват, нямаше да се замеси в спор между барона и съпругата му. За какво точно беше спорът не разбираше — баронът току-що тъкмо беше казал, че тя се връща в Ламът…

— Щом не ми се доверяваш — добре. Защо ти трябва да говориш от името на Мондегрийн? А лорд Вентен? Бентийн?

Кетол не знаеше тези имена — стоенето настрана от местната политика винаги беше умно решение, — но баронът се намръщи и вяло поклати глава.

— Ами, предполагам, че братовчед ми Алфон би могъл…

— Алфон е идиот и е хвърлил око на баронството.

Баронът се пресегна и я потупа по корема.

— Надявах се това да помогне. Но…

— Ще ви помоля още веднъж, съпруже. Пратете ме в Ламът, на Съвета, за да представлявам интересите ви. Нашите интереси.

Баронът въздъхна и кимна.

— Добре, скъпа. Както желаеш. — Обърна се към Кетол. — Вярвам много на своите войници, но ще очаквам и вие да се грижите за жена ми.

Кетол започваше да разбира защо кесията е толкова тлъста.

— Да, милорд.

 

 

— Иска от нас да какво? — Дърайн поклати глава.

— Да пазим жена му.

— А Морей?

— Не каза. Но не мисля, че много го интересува.

Дърайн изсумтя.

— Да, но Том Гарнет и Стивън Арджънт ги интересува. Няма нужда да ставаме гувернантки на още една благородна особа. Ако пак ни скочат цурани, ще си имаме достатъчно грижи да опазим Морей и ще трябва да отговаряме пред капитана и Началника на мечовете, ако не го направим.

— Не казвам какво трябва да направим. Казвам само за какво ни помоли. — Кетол подхвърли кесията в шепа. — И за какво ни плати със злато.

— Златото е чудесно, но не прави меча по-остър, нито китката побърза — отвърна Дърайн. — Ако нещата се сговнят, казвам да пазим барона, а лейди Мондегрийн да се пази сама.

Пайроджил ги слушаше мълчаливо, загледан в товаренето на впряга. Най-отгоре слагаха кафезите с пощенските гълъби, а и войсковата част трябваше да се осигури. Трябваше да се натоварят фургоните с чували зърно за конете; щяха да са нужни и платнените торби и дъбовите бурета с продоволствие за войската.

Напълно възможно беше пътните дрехи на дамата да са си останали опаковани, разбира се, и да са приготвили веднага нова двойка тантурести слугини; но товаренето на сандъци в каляската и наличието на втори фургон подсказваше някаква степен на приготовления.

Защо? Дамата беше достатъчно добра ездачка, след като бе предпочела на идване конския гръб…

Цялата тая работа не му харесваше. Ама никак.

— По този въпрос съм с Дърайн — най-сетне отсече той. — Не си се заклевал, нали? — Кетол имаше странни представи за спазване на обещания.

— Не. Но и не изсипах кесията.

— Мамка му.

— Хмм. — Дърайн потупа небрежно с пръст дръжката на меча си. — Започвам да си мисля, че май ще трябва да се опитаме да си измъкнем парите веднага щом стигнем в Ламът и да видим дали може да се сврем в Илит, докато се стопи ледът.

Пайроджил кимна. Политика. Явните наследници на барона бяха измрели и освен ако в корема на лейди Мондегрийн нямаше някой друг, след смъртта на Мондегрийн определено щеше да има спорове за баронството.

Проклет глупак, да остави последния си син и наследник, от предишната му жена, да замине и да се наниже на цуранско копие — но кралските благородници си бяха такива. Сигурно беше трудно човек да заповядва на хора, след като изглежда твърде страхлив да ги поведе в битка.

— Та какво ще кажете да върнем кервана в Ламът — като държим под око барона, не дамата — да си вземем парите и после да мръднем в Илит да гледаме от някоя пристанищна кръчма как се чупи ледът? — рече Дърайн.

Кетол отвори уста да му отвърне, но спря.

— Продължавай — подкани го Пайроджил; знаеше какво ще каже.

— Харесва ми този барон — почна Кетол. — Не беше длъжен да се застъпва за нас заради снощното… притеснение и не беше длъжен да ни посипе главите със злато. Той моли само да направим каквото можем.

— Да. Каквото можем. Което намеква, че има някакво основание да се притеснява доколко са му верни поне част от хората му — каза Дърайн.

— Или има някаква представа колко сме добри в работата си. Оцеляването им бе достатъчно доказателство, че не само са късметлии, но и добри в работата си. Цураните бяха корави противници, поединично, както и колективно, и малко войници, било то редовни или наемници, бяха оцелели и след половината от битките, преживени от тях тримата.

Дърайн поклати глава.

— Не. Виждал ли си някога благородник, който да не ти каже с гордост, че неговите войници са най-добрите на света? Мисля, че това, което ни прави толкова привлекателни за този барон, е политическата ни необвързаност.

Пайроджил кимна.

— Май си прав. — Точно това си мислеше и той. Кетол се намръщи.

— Мисля, че можем да пазим и дамата.

— Да бе, можем и да…

— Шшт. — Пайроджил им махна за тишина. — Ако можете да млъкнете за малко и да ме оставите да помисля…

Ако баронът наистина беше толкова близо до смъртта, колкото твърдеше Кетол, то следващият по родословната линия за баронството определено нямаше да има нищо против, ако лейди Мондегрийн например си счупи врата при падане от кон, което щеше да остави въпроса за наследството открит.

Но това щеше да е логично само ако…

… ако тя вече беше бременна и ако детето беше на Мондегрийн.

А според думите на Кетол съпругът й изглеждаше съвсем негоден да свърши работата…

Което започваше да обяснява репутацията на дамата.

Тя не беше някоя незадоволена благородничка, готова да яхне всеки жребец. Беше се опитвала, може би дори с мълчаливото одобрение на съпруга си, да се сдобие с дете. Той се помъчи да си спомни всички мъже, с които я свързваха клюките. Дали всички те бяха, като Морей и Стивън Арджънт, тъмнокоси и със сиви очи като съпруга й? Може би си избираше любовниците по тяхната физическа прилика със съпруга си, надяваше се да зачене дете, което да прилича на него?

Интереси, заплетени в други интереси, до безкрай.

От гледна точка на барона и дамата му, връщането й у дома като че ли беше замислено само за да постави лейди Мондегрийн в съпружеското ложе, поне за един последен път, преди той да умре, за да стане детето неоспорим наследник, вместо баронството да бъде хвърлено в ожесточени спорове за наследство. Това беше най-нежеланото нещо навсякъде из Кралството, още повече тук, в Запада, където вече бяха започнали боричканията кой да смени Вандрос като граф на Ламът, след като той стане херцог, ако не се смятаха, разбира се, цураните, които изникваха къде ли не съвсем изневиделица, за да усложнят нещата още повече.

Всичко това бе логично, макар и непочтено, но на благородниците ако не друго, непочтеност не им липсваше.

По дяволите. Само преди няколко минути този барон бе успял да спечели Кетол, а последното, което им трябваше на тримата, бяха разногласия между самите тях.

Пайроджил кимна.

— Пазим и двамата. Но приоритетът е Морей, ясно? Бас слагам, че този меч го носи не само от суета и може да се окаже достатъчно глупав да го извади и да почне да го размахва, ако не сме до него. Тъй че гледаме до него да сме двама и един да е с дамата, който се падне най-близо, ако нещата се объркат. И ако трябва да се избира, спасяваме първо барона… Печелиш, че трябва да пазим и лейди Мондегрийн, Кетол, но Дърайн печели, че трябва да си вземем заплатата и да се измъкнем от Ламът колкото може по-скоро. Никакво чакане за това топене повече — оставяме ги в замъка на графа в Ламът и тръгваме за Илит. Съгласни ли сме?

Кетол кимна. Дърайн се поколеба за миг, после кимна и той.

План, с който можеше да се примирят. Да, гарнизонната служба беше благодарна работа, но забъркването в местната политика — не, а сега тримата май бяха затънали до гуша в местната политика. Освен това златото от Мондегрийн щеше предостатъчно да компенсира още няколкото медника, които щяха да спечелят в мръзнене по бойниците на Ламът в следващата буря. Най-тежките зимни виелици най-вероятно бяха свършили и щяха да могат да поемат на юг, и да се порадват на оживлението, което носеше пролетта.

Кетол поклати глава.

— Казвам ви, идва буря.

— Кога?

— Не днес и не утре, но скоро. Твърде скоро.

Пайроджил сви устни. С малко късмет щяха да се махнат от Ламът с паричките си… но имаше чувството, че този път късметът няма да е с тях.

Не и този път.

По дяволите.