Реймънд Фийст, Джоел Розенберг
Убийство в Ламът (11)

Глава 10
Слухове

На Стивън Арджънт не му харесваше.

Едва се сдържаше в стола си в Орлово гнездо, забравил за чашата вино на масичката до лакътя си, и гледаше с гняв къса синя керамика в ръката си — макар и само за да не поглежда със също толкова гняв Том Гарнет, който седеше срещу него, чешеше Фантус по врата и чакаше реакцията на Началника на мечовете на донесението си.

Защо всички — дори онзи флибустиер Кетол — непрекъснато го ядосваха? Ядосваше го дори това, че не може да спре Фантус да не се вмъква в Орлово гнездо — но на моменти предпочиташе да се ядосва на него, вместо на по-важни и много по-обезсърчаващи неща.

Например, като това остро парче синя керамика, което държеше на бронята, струпана до стола му, и на донесението на Том Гарнет как и къде са били намерени.

Стивън Арджънт не беше изненадан, че преспите са попречили на патрула на Гарнет да направи пълен кръг около града дори по най-близките пътища. Това се очакваше, но усилието все пак трябваше да се направи, макар и само за да се потвърди колко дълбоко са затънали в снега. Изненадата му бе само в това, че патрулът е загубил само два коня — единия от подхлъзване в снега, а другия — окуцял на връщане: бе очаквал, че ще загубят поне четири. А всяка изненада го дразнеше. Във войнишката служба и във военния занаят си има правило, което той отдавна бе научил: всички изненади са лоши.

Друго правило: всички правила понякога се нарушават.

Не можеше да изброи и на пръстите на едната си ръка случаи, в които да му се е случвало нещо, което смътно да наподобява добра изненада през годините на тази война с цураните, а и през над дузината години военна служба преди тях. Изненадите винаги бяха неща като колоната на подкреплението да закъснее с ден и да дойде с половината сила от това, на което си разчитал, вместо да дойде ден по-рано и с два пъти повече сила. Или врагът на другия рид да се окаже армия вместо рота, никога — патрул вместо рота.

Беше широко известно, че откакто бе започнала войната, цураните зиме се оттегляха зад фронтовите си линии и изчакваха идването на пролетта, за да подновят военните действия, а според това, което Стивън Арджънт смяташе, че знае за броя и качеството на войниците, които бяха изкарали на фронта, то техният страх или религиозна възбрана да се бият зиме беше една от малкото причини да не пометат през Мидкемия от север към Великите северни планини и на юг до Горчивото море. Всички донесения сочеха, че на родния си свят цураните разполагат с армии многократно по-големи от онова, което хвърляха срещу Кралството. Едно съобщение до графа от принц Арута Крудийски за това, което бяха научили от цурански пленник, показваше, че тази война за тях е само аспект от гигантска политическа борба на родния им свят.

За Арджънт политиката бе още по-дразнеща от изненадите.

Никога досега не беше чувал цураните съзнателно да оставят съгледвачи зад фронтовите линии на Кралството по време на зимното си изтегляне или загубил се цуранин да се превърне в съгледвач, вместо да подвие опашка и да изчезне. Това, което се беше случило сега, бе изненада. И не добра. Ако се беше случило заради цуранската политика, щеше да е двойно по-дразнеща изненада.

— Е? — попита той. — Какво мислиш? Поредният загубил се?

— Не. — Том Гарнет поклати глава. — Едва ли. Не че е невъзможно — но да се препитаваш в пустошта достатъчно добре, за да преживееш зимата, не е нещо, което смятам, че е постижимо за много цурани, а онези няколко, отчаяните, които ни причакаха миналата неделя, бяха в най-лошото състояние, в каквото съм виждал техни войници. А този явно е в достатъчно добра форма дори след като му се е наложило да оцелее на открито в бурята. Това, че изобщо е оцелял, ми говори, че е и добър, и с късмет. Вероятно се е криел в онази горичка и е наблюдавал какво става в града. Да наблюдава и да изчаква от горичката, после бързо да се възползва от положението, за да се снабди с толкова месо, колкото може да носи — това говори повече за опитност, отколкото за отчаяние. И е бил достатъчно съобразителен да не се върне на същото място.

Началникът на мечовете бе почти убеден, че тестът за нечия интелигентност е доколко човекът е съгласен с неговата гледна точка, а той винаги беше смятал Том Гарнет за особено интелигентен, макар несъмнено да имаха някои разногласия. Според Арджънт лоялността и подлизурството бяха две съвсем различни неща.

— Да — отрони той накрая. — Мисълта за цурански съгледвачи, помагащи за подготовката на пролетната им офанзива е достатъчно неприятна, но ако това значи, че цураните са променили обичая си да избягват зимни боеве, това е много лош знак.

Том Гарнет кимна.

— Няма да е първият път, в който цураните научават нов трик.

— Все пак има някои неща, които не искат да научат.

— Конницата. — Том Гарнет кимна. — Според всички донесения имат някакво странно чувство за чест с неязденето, за което съм благодарен. Със сигурност са пленили достатъчно наши коне, за да сформират конница, ако са склонни. А не мога да си представя кой знае колко неща, за които цураните не са достатъчно смели, та да ги опитат.

Арджънт кимна. Никой, който се бе изправял срещу цураните, не можеше да отрече смелостта им.

— Те май наистина са понаучили едно-друго от нас. И все пак заключението, че са приложили зимно разузнаване преди пролетните акции, е доста преувеличено. Инцидентът е единствен и едва ли непременно означава, че…

— Откъде по дяволите знаеш, че е единствен? — сопна се Арджънт и вдигна ръка за извинение за грубите думи. — Извинявай, Том, явно седенето на графския стол при тези нелепи условия ме е натегнало като тетива на лък. — Стивън Арджънт изобщо не вярваше в стария началнически лаф „никога не се извинявай, никога не се обяснявай“. Направиш ли грешка, се извиняваш, инак хората под теб ще помислят, че си идиот, който така и не забелязва, че греши.

Том Гарнет кимна, прие и поправката, и извинението.

— Да, не знаем дали е единствен инцидент. Колко време ни трябва да получим съобщение от Ябон?

Да се прибегне до старшето разузнаване бе очевиден ход, но Стивън Арджънт поклати глава.

— Ще говоря с птичаря, но се съмнявам да са ни останали гледани в Ябон гълъби — графът трябва да докара няколко. — Сви рамене. — Един получих преди няколко дни: съобщават, че са пристигнали без проблеми, но едва ли мога да му кажа „кръгом и отлети обратно“, нали?

Граф Вандрос винаги деликатно се шегуваше със загрижеността му за малкото пощенски гълъби в Ламът и сега Арджънт никак не се радваше, че се е оказал прав. Поради дузините съобщения, които буквално летяха напред-назад преди срещата на командния състав в Ябон и Баронския съвет в Ламът, наличните гълъби бяха твърде малко за вкуса му.

— И какво ще правим? — Том Гарнет се намръщи. — Моля за извинение, сър… исках да кажа: какви са заповедите ви?

Стивън Арджънт се усмихна насила.

— Ами, първата ми заповед е да ми оставиш тази вечер да помисля какво да правя по-нататък, втората — този въпрос засега да си остане между нас…

— Ъъъ… Боя се, че е твърде късно за това. Единственият начин да спра хората ми да говорят беше да ги заключа в казармата със стража отвън, но и тогава нямаше да съм сигурен, че тайната ще се опази.

Нямаше нужда да добавя: „А и не ми беше заповядано да заключа хората, които ти трябват, сред другите, за да опазят мира“.

Стивън Арджънт кимна — приемаше обяснението.

— Е, значи се е разнесло. И предполагам, че скоро ще стигне до бароните, ако не е стигнало вече. Няма да е зле да отговоря на въпросите им, преди да са срутили Голямата зала, нали? — Изсмя се насила. — Това последното беше фигура на речта, при това — лошо избрана, предвид обстоятелствата.

Надигна се, а капитанът остави чашата си и също бързо се изправи. Арджънт му махна да си седне.

— О, не ставай. Стой си и си довърши виното, човече — определено си го заслужи, а ще е срам да се похаби дори половин чаша такова хубаво червено риланонско. Представа нямам кога ще можем да получим още от него.

Капитанът се отпусна и бързо вдигна чашата си в чест на Началника.

— Благодаря, сър. Не съм познавач, но рядко съм пил по-хубаво вино. А колкото до това дали са чули бароните — сигурен съм, че са. Разбрах, че слухът вече се разнася по-бързо от стрела на арбалет.

— Хм, значи е време да се поразтъпча — каза Началникът на мечовете. — Едва ли имаш някоя добра новина за мен, нали?

— Моите извинения, нямам. — Том Гарнет поклати глава. — Напоследък добрите вести май са в оскъдица също като пресните продукти. Макар че…

— Да?

— Ами, докато се връщахме в града, въздухът определено като че ли ми се стори малко по-топъл и не мисля, че е само от умората и от начина, по който намирането на тази броня накара сърцето ми да затупти в гърдите. Предполагам, че всяка промяна на времето е добра новина. — Почеса огнедрейка над очите и се усмихна, щом гущероподобното същество изви гръб. — И мисля, че Фантус ме харесва.

Стивън Арджънт се засмя. Не беше кой знае какъв смях — времената общо взето не бяха много смешни, — но си беше съвсем истински.

 

 

Пайроджил и Дърайн срещнаха Началника на мечовете, докато слизаше по стъпалата, а те качваха по витото стълбище, за да му докладват.

От разговора им по пътя стана ясно, че докладите им ще са сходни и че неизбежно ще доведат Арджънт до същото заключение, до което бяха стигнали и те двамата, всеки поотделно: нещата в града едва се удържаха, а според начина, по който редовните, градската стража и баронските капитани задържаха капака на гърнето, то вероятно щеше да покъкри още малко, преди рано или късно да изкипи.

Не беше кой знае какво съвпадение, че се срещнаха на път към замъка. И двамата знаеха, че Началникът на мечовете вечеря рано и сам; а и двамата бяха разбрали, че когато им каза, че иска да получава докладите им „на масата“, имаше предвид, че трябва да го потърсят в покоите му и да му докладват насаме, вместо по-късно, когато се събере с благородниците в Голямата зала.

Пайроджил се надяваше, че няма да им се налага да убеждават Стивън Арджънт, че не са нарушили изричната му заповед да се разделят на слизане в града, макар неволно да се тревожеше, че може да направи точно това, и си съставяше наум списък от свидетели.

Това поне не го тревожеше много — какво можеше да направи в края на краищата Стивън Арджънт? Да им отнеме капитанските пагони и едновременно с това да ги освободи от отговорността да натискат капака на гърнето? Едно по-голямшко кръвопролитие щеше да е облекчение след напрежението, което бе изпитал, докато се опитваше да действа като офицер. Цялата тази началническа работа беше доста изнервяща, меко казано.

Не, освобождаването му от това задължение бе най-малката му грижа. Но къде обаче беше Кетол?

Кетол, изглежда, беше разбрал указанията на Стивън Арджънт другояче — според Пайроджил Кетол невинаги се държеше като най-големия умник на света, особено когато се окажеше не в своята си среда, а един затънал в сняг град определено не беше средата му. От друга страна, може би просто беше на няколко минути зад тях.

Или пък просто лежеше мъртъв в някоя задънена уличка, след като се е престарал в опита си да прекрати бой и накрая се е натъкнал или на прекалено добър фехтовчик, или на прекалено много въоръжени мъже.

Стивън Арджънт спря на няколко стъпала над тях, погледна ги отгоре и кимна.

— А, ето ви. Винаги съм се придържал към практиката да вечерям с новоповишени капитани, но са забелязани следи от вероятен цурански съгледвач и… — И замълча. — Не, случващото се в града май е по-важно, поне засега.

Пайроджил едва се сдържа да не изсумти презрително. Да, адски вероятно беше да е по-важно. Колкото и „интересно събитие“ да беше това, едва ли можеше да е по-важно от войната, готова всеки миг да избухне между фракциите в града.

— Я по-добре да изслушам доклада ви веднага. Ще вечеряме след това — рече Стивън Арджънт. — Но бързо, ако обичате.

 

 

Според откъслечните разговори, които Дърайн успяваше да долови, тревогите на събралите се благородници бяха свързани повече с цуранския съгледвач, отколкото с проблемите около данъци и наследство. Освен това тази вечер благородниците се държаха помежду си много по-дружелюбно.

Дори Морей и Верхайен бяха твърде увлечени в слушането на излиянията на Началника на мечовете, който не беше спрял да ораторства по време на вечерята и цял час след това, така че нямаха време да се гледат кръвнишки. Едвин от Визтрия обаче не можеше да се сдържи да сменя подхилванията с въсенията на лицето си и да пуска и по някой коментар — Дърайн само се радваше, че не може да чуе подмятанията му. Барон Едвин беше един от малкото хора, които според него заслужаваха да бъдат удушени само защото са досадни.

Който и да беше този цурански съгледвач, беше предложил много полезна разсейка. Дърайн беше склонен да вдигне наздравица в негова чест, стига появата му толкова далече на юг да не предвещаваше някакво сериозно придвижване на цуранска войска. Огледа другите капитани, струпани край камината, и прецени, че не е единственият, който щеше с удоволствие да почерпи с питие по негов избор мръзнещия тъпак. Тези, които бяха дежурили в изведнъж кротналата се казарма, донасяха, че мъжете вече очакват бой с цураните, а не помежду си. Да, с радост щеше да почерпи с пиячка цуранския съгледвач.

А после да му пререже гърлото, разбира се. Благодарността можеше да стигне само до чашата.

Дърайн тъкмо довършваше втората си чаша вино и се мъчеше да реши дали няма да е по-добре да мине на кафе или чай, когато Хаскел, птичарят, слезе по стълбите от гълъбарника над Орлово гнездо и връчи нещо — съобщение вероятно — на Началника на мечовете. Той го взе, довърши каквото там обясняваше на Едвин от Визтрия и после отиде под един светилник, за да го прочете.

Дори съобщението да бе важно, това изобщо не пролича на все по-състаряващото се от бръчки лице на Стивън Арджънт. Не пролича и в действията му, защото той просто го пъхна в кесията на колана си и поднови разговора си с Визтрия.

Вероятно не беше нищо важно, макар че след няколко минути, когато Дърайн отново погледна към благородниците, Стивън Арджънт, лейди Мондегрийн и барон Морей си бяха отишли, а бароните Фолсон и Лангахан се бяха присъединили към останалите благородници в другия край на Голямата зала.

Разговорът вървеше главно около цуранския съгледвач и какво предвещава това за пролетта и ако Дърайн не беше минал на кафе след двете чаши вино, щеше да е пиян, когато Кетол се дотътри и се присъедини към групата, струпана около по-малката камина.

Странно, но предимно мълчеше, нещо много необичайно за Кетол — той обикновено приказваше, за да се слее с компанията: не обичаше да привлича внимание към себе си с мълчаливост.

Дърайн сви рамене. Можеше да го попита по-късно — и сигурно щеше да го направи.

Капитан Карис влезе от студа навън и затропа с крака по мраморния под да отупа снега от ботушите си, явно презрял идеята да го направи в мразовитото антре.

— Здрасти, Карл — подвикна Том Гарет. — Нещо да кажеш?

— Да кажа? — Карис изсумтя, взе една глинена чаша и клекна пред котлето с кафе да си налее.

— За казване има много неща… но засега са кротки, поне в казармата. Доста хора са легнали да спят, макар че някои трябваше да се напият добре, за да заспят, а другите май отделят необичайно много време за снаряжението си. — Изсмя се и се пльосна на празния стол между Дърайн и Гарнет. — Някои мечове напоследък са достатъчно остри, за да се обръсне човек с тях.

Кели кимна.

— А които не са заспали, непрекъснато поглеждат към прозорците, вместо да се дърлят, все едно ще могат да видят щурмуващите замъка цурани през проклетите кепенци. — Ухили се. — Скапан ден — най-доброто, което се случва, да е слухът за цуранско зимно настъпление.

— Ти не смяташ ли, че е така?

— Мен ако питаш, дано да е така — надявам се цял техен легион да е замръзнал на десет мили на запад, но не го вярвам. Не че щеше да е от значение, ако беше така — те като че ли извират непрекъснато, като мръсна вода през канална тръба, а тази тръба се излива в Сиви кули. Могат да си позволят да изгубят легион за толкова тъп ход като да се опиташ да придвижиш армия във фъртуна. Но не са достатъчно глупави да го направят. Не, предполагам, че цураните просто са опънали още една тетива на лъка.

— Зимно разузнаване ли? — Карис се намръщи. — Тази мисъл не ми харесва, но…

— Да, ако е това, си е достатъчно лошо, определено, но не е краят на света. Все пак, ако бях в командния щаб в Ябон, щях внимателно да премисля колко рано ще се нажежат нещата напролет.

— В повече от едно отношение, а? — Том Гарнет се намръщи.

— Да. — Карис помисли за миг. — Ламът — както и Ябон, впрочем — за щастие в последно време е по-скоро странична атракция, след като истинските действия бяха при Крудий и Каменните планини, и съм съвсем доволен от това, но ако ще се променя, дано техни благородия да престанат да оголват отбраната на Ябон до жалкия минимум, за да укрепват Запада.

— Разбира се, цураните може да искат от нас точно това — тихо каза Кетол; изричаше повече от сричка за първи път, откакто беше седнал. — А после просто удвояват усилията си срещу по-зле укрепения Крудий, минават през джуджетата на Каменна планина като пръст през съдран чорап и…

— „Нас“? Нас ли каза? — Кели вдигна учудено вежда. — Нас? Че откога го има това „нас“? Доколкото чух, ти и приятелите ти все още се каните да хванете на юг веднага щом се стопли достатъчно, с повечето наемници с вас.

Дърайн не знаеше за повечето наемници — смяташе, че някои ще останат, докато има да им се плаща, и че някои ще тръгнат, както със сигурност щеше да го направи той, с Кетол и Пайроджил. Тези офицерски пагони бяха временно повишение, а ако тази новина наистина предвещаваше ново голямо цуранско придвижване към Ябон, то идеята да бягат от Ламът ставаше още по-привлекателна. Не че имаше нужда нещо да я прави по-привлекателна.

— Казвам само, че може би няма смисъл да се преувеличава този единствен инцидент, колкото и изненадващ да е. — Кетол вдигна рамене. — Гродан от Натал каза, че с другите двама рейнджъри ще се върнат до няколко дни, а се съмнявам, че и най-надареният цурански съгледвач би могъл да се придвижи към Ламът, без да остави следи, които наталийски рейнджър да не забележи.

Всички се съгласиха и закимаха одобрителни.

Уменията на рейнджърите от гористия Натал се радваха на широко уважение — макар Дърайн да се чудеше как дори те ще могат да се придвижат надалече из околностите точно сега. Кетол поне изглеждаше убеден, че ще могат, но това навярно бе просто защото се бе хванал на легендите за тях; Дърайн си беше по-скептичен по природа.

— Рейнджърите ли? — Дърайн се сепна от гласа на Морей; не беше чул приближаването на барона. — Какво рейнджърите?

Том Гарнет посочи Кетол с дръжката на лулата си.

— Капитан Кетол тъкмо обясняваше, че рейнджърите обхождат околността. Призовава към спокойствие и ни съветва да изчакаме донесенията им, преди да стигаме до заключения за зимно цуранско настъпление и така нататък.

— По-вярно не може и да се каже. — Морей кимна. — Разумен съвет. — Изгледа ги мълчаливо и страничните разговори секнаха рязко. — Аз съм само един нисш поземлен барон и прочие — заговори той с лека горчивина, — но ми се струва, че по-нататък ще имаме достатъчно време за паника, стига изобщо да има повод за паника.

Гласът и дори стойката му бяха успокояващи, може би прекалено успокояващи, за да са естествени, но това само показваше колко здраво се държи под контрол баронът.

Морей махна с ръка към Кетол.

— Може ли да поговорим малко насаме, капитан Кетол? — Беше по-скоро молба, отколкото заповед. — Трябва да обсъдим едно-две неща.

Кетол хвърли бърз поглед към Дърайн, стана и излезе с барона.

Дърайн се зачуди за какво ли е всичко това; а ако се съдеше по погледите на другите, отправени към него, не беше единственият учуден; все пак се постара да запази лицето си безизразно. След няколко мига неловко мълчание Кели продължи:

— Да. Паниката няма да ни свърши голяма работа, но поводи за безпокойство има предостатъчно. Непрекъснато става все по-лошо. Всяка година цураните са все по-добре укрепени в Сивите кули и околните райони. Всяка пролет имат избор дали и накъде да ударят — на запад към Крудий или на юг към Горчиво море, или на югозапад, през леса на Зелено сърце към Каре и Джонрил. Или на изток към Ламът, впрочем. Много умно са си избрали входния пункт — ако бяха нахлули при Крудий, щяхме да ги запушим срещу Далечния бряг, а ако бяха избрали Хълмистата равнина, можехме да доведем силите от Източното и от Западното владение срещу тях и да ги смажем. — Подчерта последните си думи с пляскане с ръце, все едно че смачква муха.

Това, разбира се, бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи — цураните можеше да излязат ужасно голяма муха, а Дърайн изобщо не беше сигурен дали Изтокът и Западът, дори заедно, могат да съберат достатъчно войска, за да ги „смажат“. Но го поразвесели идеята, че единствените места, пригодни за цуранското нахлуване, са непременно в Кралството, въпреки че нашествието им през някакъв там разлом близо до Сивите кули говореше за добро планиране — или просто за късмет от тяхна страна.

Щеше да е хубаво, да речем, ако разломът към Мидкемия се беше отворил на няколко стъпки под Горчивото море и да издави всеки проклет цуранин и родата му на Келеуан. Хубава мечта, но пък Дърайн винаги беше смятал, че ако сложиш куп мечти в лявата си ръка и дръжката на меча в дясната, е по-вероятно това, което е в дясната, да повлияе на ставащото около теб.

— Това, което трябва да направим, е да пренесем боевете при тях — каза Карис и отпи от бокала си — набързо беше превключил на вино, след като си изпи кафето — и отри мустака си с ръка.

Том Гарнет кимна.

— Съвсем разумна идея, но как?

— Ако имах представа как — отвърна Карис и го изгледа ядно, — заклевам се, че щях да правя нещо по-полезно от това да седя край огъня и да пия и пуша с пасмина загубеняци като вас. — Измъкна лулата си и почна да пуфка, без да го е грижа, че не е запалена.

— Тази идея лично на мен ми харесва, но важното е как. — Карис въздъхна. — А колкото до „как“ да прехвърлим войната при цураните, вместо да ги оставяме да я носят при нас, нямам представа, но някои се надяват, че на ония в Ябон може и да им хрумне нещо. Предполагам, че ние тук може да си обсъждаме над лулите и кафето цялата война, но не знаем какво знаят херцог Брукал и съветниците му.

Другите приеха думите му с кимания и одобрително мърморене, но Дърайн се съмняваше, че, да речем, капитан на служба на херцог Боррик Крудийски ще смята командното заседание в град Ябон просто за „херцог Брукал и съветниците му“. Нито щеше да си го въобрази някое джудже васал на Долган от Сиви кули, или на Харторн от Каменна планина, или когото там кралица Агларана Елвандарска бе изпратила да представи нея и расата на елфите, впрочем. Просто въпрос на гледна точка.

Отпусна се стола си й затвори очи. Беше дълъг ден, но утрешният сигурно щеше да е по-лек и — дано — по-добър.

Какво ли правеха Кетол и Морей обаче?