Реймънд Фийст
Сълзата на боговете (7)

Глава 6
Интриги

Арута чакаше пажът да излезе.

След като младежът напусна кабинета, принцът се обърна към Джеймс.

— С други думи, нещата са далеч по-зле, отколкото предполагахме, така ли?

Джеймс кимна.

Арута премести тежкия си поглед върху младата магьосница. На лицето му трепкаше едва забележима усмивка.

— Осигурихме ви доста необичайно посрещане, не мислите ли, милейди?

Яжара се засмя.

— Ваше височество, инструкциите от магистър Пъг бяха съвсем прости: да дойда в Крондор и да ви помагам с всичко, с каквото мога, стига да се отнася до въпроси, свързани с магьосническото изкуство, и дори ако се налага, да прибягна до воинските си умения в служба на Короната.

Арута се облегна назад, сплете пръсти и се замисли.

— Имаме два въпроса за решаване — поде той, — като и двата вероятно ще изискват да използвате споменатите „воински умения“.

— Чудовището — подсказа Уилям. Яжара кимна.

— Ваше височество, чудовищното дете, което открихме в подземията, както и количеството и качеството на черна магия, необходима за неговото сътворяване, сочат, че са въвлечени могъщи и зли сили.

— Така е — съгласи се принцът. — Но има ли някаква причина, според теб, да се практикува подобна магия в пределите на града? Възможността да бъде засечена е доста голяма, дори в най-изоставените кътчета на каналите.

— Целта е да се сее хаос в града — отвърна Яжара, — с всички произтичащи от това последствия. Ако предположим, че някой иска да предизвика хаос, в такъв случай очакваната полза би трябвало да надхвърля риска от откриване и залавяне. — Яжара се поколеба, после продължи: — Създанието, породено от употребата на черна магия в подземията, несъмнено само след няколко дни щеше да набере страховита сила. Онова, което унищожихме, вече бе убило поне десетина здрави мъже, и то само за няколко дни. За щастие беше отслабнало от схватките и многобройните наранявания. Освен това все още беше недоразвито, в детска възраст, според нашите представи. След няколко седмици, предполагам, щеше да достигне пълната си зрелост. Развилнее ли се такова чудовище из града…

— Мда, картината не е от приятните — съгласи се Арута и се наведе напред. — Още откакто дойде моределът Горат, си имаме работа с поредица от на пръв поглед необясними събития, между които обаче има едно общо: някой се опитва да предизвика безредици в града.

— Гадника — промърмори Джеймс.

— Съгласен — кимна Арута.

— Кой е Гадника? — попита Яжара. Арута кимна на Джеймс, който отговори:

— Все още не знаем. Ако знаехме, отдавна да сме го обесили. Появи се преди около година, ръководеше банда, която се опита да прогони Шегаджиите от Крондор. По същото време действаше и на пристанището с намерение да сложи ръка на търговията. Не след дълго открихме, че е свързан и с Нощните ястреби. С други думи, срещахме го едва ли не на всяка крачка.

— Трябва да призная, че в началото го подценихме — намеси се Арута. — Оказа се също така, че той има пръст в опита за покушение срещу принца на Оласко и неговото семейство. А сега и тази история с ишапците. — Той посочи статуетката. — Пратих вест на върховния жрец и предполагам, че ще дойде всеки момент.

— Ваше височество — рече Джеймс, — тук му е мястото да попитам, това има ли нещо общо с онази къща срещу двореца отвъд площада?

Арута отново се подсмихна.

— Виждам, скуайър, че не пропускаш нищо.

Джеймс само се поклони.

— Да — кимна Арута. — Но ще почакам появата на върховния жрец преди да те запозная с подробностите. А сега идете да си починете, но бъдете готови да се явите тук веднага щом ви повикам. Съмнявам се, че ишапците ще се забавят, след като получат вест от мен.

Арута се оказа прав. Джеймс и Яжара едва бяха преполовили разстоянието до стаите си, когато ги настигнаха пажове и им съобщиха, че принцът пак ги вика в кабинета си.

Там вече беше върховният жрец на Ишап, придружен от двама други свещенослужители и един монах-воин. Върховният жрец беше мъж в напреднала възраст, с побеляла коса и унесения вид на учен. Свещенослужителите носеха бели раса с кафяви ленти по края на полите, а монахът бе облечен с броня и държеше шлем под лявата си мишница. В колана му бе затъкнат тежък чук.

Принц Арута седеше в креслото си. От придворните присъстваха само херцог Гардан и един писар. Джеймс разбра, че Арута държи срещата да се проведе в поверителна обстановка, но да има и съответния официален характер.

Ишапците открай време се славеха като един от най-загадъчните религиозни ордени на Мидкемия — членовете им не се набираха по начина, по който го правеха останалите. Джеймс си бе имал работа с тях и преди, в старото Сартско абатство, и знаеше, че броят им далеч надхвърля общоизвестните представи. Знаеше също така, че другите ордени изпитват известна боязън от тях и не смеят да влизат в никакви конфликти с ордена им.

— Ваше височество — заговори върховният жрец, — тръгнах насам веднага щом получих съобщението ви, че се е случило нещо важно.

— Благодаря ви — отвърна принцът. После даде знак на писаря да покаже статуетката и върховният жрец я взе, за да я разгледа отблизо.

— Откъде я имате, ваше височество? — попита той учудено и дори разтревожено.

— Мои хора я открили рано тази сутрин сред куп откраднати вещи. Плячка от пиратски набег.

— Плячка? — повтори върховният жрец.

— Отче — заговори Арута, — и двамата сме в течение на едно важно събитие, което трябваше да се случи тази година. Искам да ми кажете дали този предмет е от кораба, който очаквахме този месец в Крондор.

— Ваше височество, не мога да обсъждам този въпрос в присъствието на странични лица.

Арута кимна на Гардан и херцогът освободи писаря. Върховният жрец погледна към Яжара и Джеймс и принцът каза:

— Скуайърът е мой личен агент, а Яжара — съветник по магьосническите въпроси. На херцога се доверявам като на себе си. Говорете спокойно.

Върховният жрец приличаше на човек, върху чиито плещи се е стоварила огромна тежест.

— Ваше височество, още преди седмица „Ишапска зора“ трябваше да пристигне в Крондор. Пратихме кораби да я търсят по обратния маршрут чак до Свободните градове. Смятахме, че корабът е пострадал при някоя буря, но… пиратско нападение… Възможно ли е това?

— Очевидно — заговори Джеймс. — Един безумец с прозвище Мечището, подпомаган от черна магия, е успял да превземе вашия кораб. В момента, отче, моите войници пренасят заграбеното в двореца, откъдето ще можете да си го получите.

В очите на върховния жрец блесна надежда.

— Кажете ми… имаше ли едно голямо ковчеже…

— Според боцмана — прекъсна го Джеймс — онова, което е търсел Мечището, е потънало заедно с кораба. Този случай е станал причина и за тяхната разпра. По-късно Мечището разкъса помощника си на парчета, за да узнае къде точно е потънал корабът.

Лицето на монаха-воин оставаше безстрастно, но другите двама свещенослужители изглеждаха, сякаш ще припаднат.

— Значи всичко е изгубено — прошепна върховният жрец.

Арута се наведе напред.

— На кораба е била Сълзата на боговете, нали?

— Да, и други съкровища, събирани през последните десет години във всеки храм от Далечния бряг до Свободните градове. Но всичкото злато и скъпоценни камъни нямат никаква стойност без Сълзата.

Джеймс улови погледа на Арута. Принцът каза:

— Когато дойде време да седна на този трон, понаучих някои неща за ролята на Сълзата, ала въпреки това вие продължавате да я пазите в тайна от Короната. Защо този предмет има толкова висока стойност за вас?

— Това, което ще ви кажа, ваше височество, е известно само на вашия брат, краля, и на още неколцина от нашия орден. Но преди това ще ви помоля да се закълнете, че ще го запазите в тайна.

Арута погледна към Гардан и Джеймс. Двамата кимнаха.

— Готови сме да се закълнем — потвърди принцът.

— Веднъж на всеки десет години на тайно място северно от планините на Сиви кули се образува голям скъпоценен камък. Произходът на този камък остава неизвестен, дори в най-древните архиви на ордена не се споменава нищо за това как сме узнали за съществуването на Сълзата на боговете. По-важното е, че чрез този камък боговете упражняват своята сила и могъщество върху хората. Лишени от него, ние ще станем глухи за техните слова — и боговете също няма да чуват нашите молитви.

Яжара не се сдържа и възкликна:

— Значи ще изгубите всякаква връзка с боговете!?

— Не само това, боя се — отвърна върховният жрец. — Ние смятаме, че постепенно ще отслабне и магията. Защото прилагането й се осъществява по милостта на боговете и без тяхната небесна намеса скоро ще станем безпомощни, като най-обикновените хора. Не след дълго силата на предишната Сълза в нашия главен храм в Риланон ще намалее, синкавото й сияние ще се изгуби в мрака. Ако не откараме новата Сълза преди това да се случи, ще изгубим връзката си с небесата.

— Но нали след още десет години ще се образува друга Сълза? — обади се Джеймс.

— Да, но можете ли да си представите десет години на мрак? Десет години, през които човекът няма да може да общува с боговете? Десет години без лечители? Десет години, през които никой да не отвръща на молитвите ни? Десет години без надежда?

Джеймс кимна.

— Мрачна картина, отче. Какво можем да направим?

— Знаем точното място, където е потънал корабът — подметна Арута.

В очите на върховния жрец отново блесна надежда.

— Наистина ли?

— Известен ни е районът — уточни Джеймс. — Разполагаме с карта и ако корабът е потънал право надолу, би трябвало да го открием без затруднения.

— Имаме заклинания, които могат да вършат много полезни неща — каза върховният жрец. — Но все още не владеем способността да накараме човек да диша под водата, докато търси потъналите съкровища. Няма ли някакъв друг начин? — Той погледна въпросително Яжара.

Тя поклати глава.

— За съжаление не зная други способи. Известно ми е, че някои от магьосниците в Звезден пристан владеят подобни трикове, но нито един от тях не би могъл да се похвали със силно здраве и издръжливост. За подобна задача ще ни е нужен опитен плувец и източник на светлина.

— Няма да се получи — обади се Джеймс.

— Защо? — погледна го Арута.

— Ваше височество, прекарал съм живота си край морето. Чувал съм какви ли не разкази от моряците. Гмурнеш ли се под определена дълбочина, водата започва да те притиска и дори със заклинание за дишане пак не можеш да издържиш на такъв натиск. Не, има един друг начин.

— Да го чуем — каза върховният жрец.

— Мореходната гилдия. Те се занимават с изваждане на потънали кораби. Издигат ги на повърхността, в някои случаи дори запушват пробойната и ги изтеглят на буксир до най-близкото пристанище. Виждал съм да го правят неведнъж.

— Но те ще узнаят, че търсим Сълзата — възрази върховният жрец. — Не бива да им казваме. В никакъв случай.

— Така е, отче — съгласи се Джеймс. — Ще поискаме от тях да издигнат кораба на повърхността. После някой, на когото имате доверие, ще се качи на борда, ще вземе Сълзата и ще се върне в Крондор.

— Брат Солон ще свърши тази работа. — Върховният жрец посочи монаха до себе си. — Около Сълзата е поставена скрита защита, така че дори онзи пират, Мечището, да се добере до нея, пак няма да успее да я вземе. Брат Солон ще премахне защитата, за да може Сълзата да бъде пренесена дотук.

Джеймс погледна към Арута.

— Ваше височество, ако Мечището не знае точното местонахождение на Сълзата, не мислите ли, че ще се навърта из района в очакване да се появи ишапска спасителна експедиция? Логично е да се мисли, че ще дебне до изваждането на камъка, а после ще нападне.

— Ние знаем как да пазим Сълзата — заяви върховният жрец.

— Без да се обиждате, отче, но от онова, което Кнут е казал на Лукас, съдим, че Мечището притежава някаква могъща защита срещу вашите магии. Иначе как да си обясним факта, че е превзел кораба ви?

Върховният жрец свъси угрижено вежди.

— Става въпрос за някакъв амулет — добави Яжара, — който пази онзи, който го носи, от заклинанието ви.

— Какво предлагаш? — попита Арута.

— Трябва да измислим нещо — отвърна Джеймс, — с което да отвлечем вниманието на Мечището. Ако успеем да го задържим достатъчно дълго, докато вдигнем кораба и приберем камъка, може би ще имаме някакъв шанс.

— Ваше височество — обади се върховният жрец, — лично аз бих предпочел нашите монаси-воини…

Принцът вдигна ръка.

— Отче, давам си сметка, че грижата за камъка е поверена на местния отдел на вашия орден, но не забравяйте, че пострада моята тъмница, беше изгорено сиропиталището, построено от жена ми, загубих опитни войници и всичко това означава, че сега проблемът е колкото ваш, толкова и на Короната. Ако се окаже вярно това, че Мечището е неуязвим за магията ви, колко от вашите монаси-воини ще са нужни, за да го спрат?

Върховният жрец въздъхна уморено.

— Разполагам само с трима, ваше височество. Останалите бяха на борда на „Ишапска зора“, където охраняваха Сълзата на боговете.

— Отче, като се има предвид колко са загинали в морето, а и жертвите, които дадохме в Крондор, най-добрият начин за действие е да спасите Сълзата и да я отнесете в Риланон преди Мечището да е разбрал, че вече не лежи на дъното на морето — намеси се Джеймс.

— Планът на Джеймс ми харесва — подкрепи го Арута. — Що се отнася до това „отвличане на вниманието“, първо ще наредим на нашите Следотърсачи да влязат в дирите на Мечището. Предай на Уилям да организира един патрул от крондорската конна гвардия, който да ги последва незабавно. Нека се опитат да го прогонят към пустинята. Мечището може да е неуязвим за магията, но двайсет саби ще го накарат да побегне. Предупреди Уилям също, че сме осъдили Мечището на смърт, така че случи ли се да му падне, да го довърши на място, без никакво колебание.

— Ами Сълзата? — попита Джеймс.

— Двамата с Яжара идете в Мореходната гилдия и поискайте да отделят достатъчно хора за вдигането на кораба. Съберете се без много шум някъде извън града, напуснете го на малки групи, за да не привличате излишно внимание, и се срещнете в някое от селцата по пътя за Сарт. Оттам потегляте за…

— Носа на вдовиците — подсказа Джеймс.

— За Носа на вдовиците — повтори Арута. — И се заемате с изваждането на Сълзата.

— Колко души да вземем? — попита Джеймс.

— Ще бъдете ти, Яжара, хората от Гилдията и брат Солон. Тръгвате още утре заран. Вдругиден ще пратя един конен патрул да отседне в… кое е най-близкото село до Носа на вдовиците?

— Халдонова глава — отвърна херцог Гардан, без да поглежда картата. — Разположено е на един хълм, от който се вижда Носът. Но не бива да се задържат там. Появата им може да привлече вниманието на Мечището и хората му.

— Кое е следващото село на юг? — попита Арута.

— Мелничарски отдих — вметна херцогът.

— Там ще ги разположите. Джеймс, веднага щом намерите Сълзата, поемате на юг, към Мелничарски отдих, а оттам патрулът ще ви придружи до Крондор. Ясно ли е?

— Ясно, сър.

— Отче — обърна се Арута към върховния жрец, — идете и се разпоредете хората ви да чакат Джеймс утре заранта отвъд градските порти. Джеймс, вземи двама души от Мореходната гилдия и тръгни на зазоряване. Яжара и останалите от Гилдията да ви последват след около час. Гледайте да се слеете с тълпата, която напуска града при изгрев-слънце. Необходимо ли е да ти казвам, че трябва да бъдеш предпазлив?

— Винаги съм предпазлив, ваше височество — отвърна Джеймс.

— Джеймс! — Арута размаха пръст. — Двамата с теб сме преживели не едно и две премеждия. Повече, отколкото на други ще им се съберат за десет живота. Но тази задача е по-важна и от най-важната досега. Ти си отговорен за съдбата на света, съдбата на всички ни е в ръцете ти.

— Разбирам, ваше височество.

Арута се обърна към Яжара.

— Надявам се да бъдеш все така изобретателна и смела, каквато се прояви досега.

— Стига да се наложи, ваше височество — отвърна младата магьосница и се поклони.

— Тръгвайте тогава, и нека боговете ви закрилят.

Когато излязоха, Джеймс помоли Яжара да почака до появата на херцог Гардан.

— Ваша светлост? — спря го Джеймс.

— Какво има, скуайър? — попита го малко намръщено херцогът.

— Мога ли да разчитам на вас да предупредите завеждащия хранилището, че ще са ни необходими известни припаси и екипировка?

— Защо — има ли някакъв проблем?

Джеймс се засмя притеснено.

— Не съм сигурен, че искането ми ще бъде посрещнато охотно, като се има предвид, че прибягвах твърде често до името на принца…

— Без негово знание естествено — довърши Гардан, но се засмя. — Добре, ще имам грижата да го предупредя.

— Но кога ще ви освободят от служба? Мислех, че заминаването ви вече е уговорено.

— Трябваше да потегля за Крудий този месец, но не зная точно кога — отвърна херцогът и въздъхна. — Сигурно когато най-после престанеш да ни създаваш проблеми, момче.

— Е — ухили се Джеймс, — значи няма да си тръгнете поне още десет години.

— Дано не си прав. Все пак със сигурност ще дочакам завръщането ти. Никой не може да си позволи да напуска службата, докато не бъде решен проблем от подобен характер. А сега — време е да вървите. — Той се поклони на Яжара. — Милейди.

— Ваша светлост. — Тя леко приклекна. — Сега какво ще правим? — обърна се към Джеймс, след като херцогът си тръгна.

— Отиваме при Морската порта, където е Мореходната гилдия.

 

 

В късната сутрин Морската порта гъмжеше от народ. На пристанището се разтоварваха стоки, които се откарваха в града с ръчни колички и каруци. Пътят към Стария пазар беше задръстен. Току-що пристигнали от дълго плаване моряци бързаха към пристанищните кръчми. Откъм морето се чуваха крясъците на чайките, които летяха ниско над вълните и търсеха храна.

Яжара се прозина.

— Толкова съм изморена, че направо ще заспя права.

— Ще свикнеш — засмя се Джеймс. — Един от триковете, които научих, откакто съм на служба при Арута, е да придремваш винаги, когато ти се удаде възможност. Личният ми рекорд е четири дни без никакъв сън. Разбира се, тогава разполагах с един вълшебен еликсир, но когато ефектът му се преустанови, цяла седмица не ставах за нищо…

Яжара кимна.

— Подобни средства трябва да се употребяват внимателно.

— Дано поне тази нощ да успеем да се наспим.

— Дано.

Стигнаха сградата на Мореходната гилдия — солидна двуетажна къща, от която се виждаше Морската порта. Неколцина носачи се бяха събрали около голям фургон отпред и го разтоварваха. Джеймс потупа един от тях по рамото.

— Разкарай се! — бе лаконичният отговор.

— Пратеници на принца — побърза да каже Джеймс. Едва сега мъжът го погледна.

— Виж, ако си дошъл да се срещнеш с Майстора на гилдията, вече казах всичко, което знам, на капитана от стражата.

Джеймс го улови за рамото и го извъртя към себе си. Мъжът замахна с юмрук, но той се провря под ръката му и опря острието на кинжала си в гърлото му.

— Прощавай за безпокойството — произнесе Джеймс с глас, в който се долавяше нескрита заплаха. — Но ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво точно си казал на капитан Гурут за Майстора на гилдията?

Мъжът отпусна ръце и отстъпи крачка назад.

— Нищо повече, освен че е бил убит.

— Заради Кендарик е! — обади се един от останалите носачи. — Скъпо ще ни струва неговата ненаситност!

Първият мъж посочи входа на къщата.

— Ако искате подробности, най-добре да говорите с Йорат, той е вътре. Сега той замества Майстора.

Джеймс свали кинжала и даде знак на Яжара да го последва. Влязоха в приемната, където неколцина мъже обсъждаха нещо полугласно.

— Търсим заместник-майстор Йорат — каза високо Джеймс.

Без да се обръща, един от мъжете посочи с палец вратата в дъното на помещението.

— Благодаря — каза Джеймс и тръгна натам.

В стаята, в която влязоха, имаше бюро и няколко стола. До бюрото стоеше мъж на средна възраст с черна коса и къса, грижливо подстригана брада. Той вдигна очи от документите, които изучаваше, и попита:

— Какво обичате?

— Идвам от двореца — отвърна Джеймс.

— След като вече отговорих на всичките ви въпроси, предполагам, че идвате, за да ми съобщите за напредък в разследването, така ли?

— Не служа при стражата — отвърна Джеймс. — Необходима ни е помощта ви, за да извадим един кораб.

— Страхувам се, че ще трябва да ви разочаровам. Гилдията е затворена. Изглежда, не сте чули новината, но са убили нашия Майстор.

— Какво по-точно е станало? — попита Джеймс.

— Никой не знае със сигурност. Открили са го мъртъв в стаята му, всичко наоколо е било разхвърляно. Изглежда, е имало борба. Накрая сърцето му не издържало.

— И защо затваряте гилдията?

— Майсторът на гилдията и неговият заместник Кендарик бяха единствените, които познаваха ритуала за вдигане кораб на повърхността.

— Налага се незабавно да разговаряме със заместника.

— Невъзможно. Кендарик е главният заподозрян за убийството на Майстора и, изглежда, се е укрил някъде. — Мъжът въздъхна уморено. — Което сигурно не е чак толкова лошо, като се има предвид цялостното положение.

— Какво искате да кажете с това „като се има предвид цялостното положение“? — попита Джеймс.

— За никого не е тайна, че от няколко години гилдията работи на загуба. Гилдиите на други градове, като Дърбин и Илит, отдавна са възприели нови методи, с които да действат по-ефективно. Те ни измъкват всички договори.

Джеймс за миг се замисли, после попита:

— Откъде знаете, че Кендарик е убил Майстора?

— Ами те вечно се караха. Понякога почти стигаха до бой. Абигейл, жената, която почиства къщата, каза, че ги чула да се карат и предната вечер.

— Това не е никакво доказателство — обади се Яжара.

— Вярно, но Кендарик изчезна безследно веднага щом откриха трупа на Майстора. Не бих се учудил, ако излезе, че той е убиецът.

Яжара понечи да каже нещо, но Джеймс завъртя глава.

— Може ли да огледаме стаите на Майстора и Кендарик? — обърна се той към Йорат.

— Ваша воля — сви рамене Йорат. — Жандармите вече бяха там, но не откриха нищо. — Той отново се зарови в свитъците.

Джеймс и Яжара се качиха на горния етаж.

— Какво? — попита го Яжара.

— Какво какво?

— Какво не искаше да казвам пред Йорат?

— Това, което си мислеше — отвърна Джеймс и тръгна към най-близката врата.

— И какво според теб си мислех?

— Че може би Кендарик също е мъртъв. И че някой взема мерки да не бъде изваден един кораб, потънал край Носа на вдовиците. — Той втренчи поглед в бравата. — Тази врата е разбивана. Има някой вътре — добави Джеймс шепнешком.

Яжара зае позиция зад него и му кимна. Джеймс вдигна крак и изрита вратата, която отхвърча навътре.

Една старица подскочи уплашено и изпищя:

— О, небеса! В гроба ли искате да ме вкарате, вие двамата?

— Съжалявам — отвърна Джеймс със засрамена усмивка. — Чух, че има някой вътре, и като видях, че ключалката е строшена… — Той повдигна рамене.

— Тази сутрин почуках, но не можах да събудя господаря. Тогава накарах двама от чираците да разбият вратата. Намерихме го да лежи мъртъв на пода. — Тя подсмръкна и избърса една сълза.

— Какво друго можеш да ни кажеш? — попита Джеймс. — Идваме по заповед на принца.

— Господарят беше чудесен човек, но имаше слабо сърце. Често му правех чай от глог, за да му облекчи болката. Много зле му действаха постоянните караници със заместника Кендарик.

— Какво представляваше този Кендарик? — попита Яжара.

— Ами… бедно хлапе от улицата, без семейство и приятели. Толкова беше беден, че се наложи Майстора да му плати вноската за приемане. Но старецът знаеше, че на момчето умът му сече като бръснач, и щеше да е престъпление да го остави да умре от глад. И се оказа прав, хлапето стигна далеч — чак до заместник. Сигурно някой ден щеше да го наследи, ама… — Тя млъкна и отново изхлипа.

— Значи беше умен, така ли? — попита Яжара.

— О, много разбираше от новите методи. Работеше над едно заклинание, което щеше да позволи на един-единствен човек да издигне цял голям кораб на повърхността. Вярваше, че с тази магия гилдията бързо ще забогатее, но Майстора все му създаваше спънки и двамата много се караха. Понякога Майстора казваше, че обичал да спори с Кендарик, за да му помага да си изостря ума и да умее да се справя с трудностите, когато той самият застане начело на Гилдията. Малко странна е цялата тази работа.

— Че кое му е странното? — попита Яжара.

— Ами, първо, не ми се вярва Кендарик да го е убил. Може да се дърлеха, но той наистина обичаше Майстора.

— Но всички май са сигурни, че тъкмо Кендарик е убиецът.

— Може и тъй да е — въздъхна жената. — Но аз ги чух да се карат вечерта. И друг път са се карали, ама сега беше по-силно. На сутринта, като дойдох да донеса на Майстора закуската, го намерих мъртъв. Както ви казах, трябваше двама от чираците да разбият вратата. Разправят, че Кендарик го бил ударил, докато се карали, а после избягал през прозореца. Така поне твърдяха пред стражниците.

— Нали ще може да поогледаме? — попита Джеймс.

Скоро обаче установиха, че няма нищо, което да им даде допълнителна информация.

— Какво има в другите две стаи? — попита Яжара.

— Това са стаите на помощниците — отвърна Абигейл.

— А коя е на Кендарик?

— Последната по коридора.

Джеймс мина коридора и побутна вратата. В същия миг се хвърли на земята и се размина на косъм с огнената струя, която излетя през отвора. Яжара последва светкавично примера му. Джеймс нямаше възможност да провери дали се е справила успешно, защото магьосникът, запокитил огненото кълбо, бе отстъпил мястото си на воин в черни дрехи, който се готвеше да посече Джеймс.

Измалът вдигна сабята си и замахна.