Реймънд Фийст
Сълзата на боговете (19)

Глава 18
Сълзата на боговете

Когато излязоха от пещерата, слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта.

— Ще можеш ли да извадиш кораба? — обърна се Джеймс към Кендарик.

— Сега ли? — Той поклати глава. — Мога да опитам, но след всичко, което преживяхме, мисля, че ще е най-добре да го оставим за утре сутринта.

— Всъщност след всичко, което преживяхме, лично аз бих предпочел да не оставяме нищо за утре. Мечището е на свобода и колкото по-бързо открием Сълзата и се върнем в Крондор, толкова ще съм по-спокоен.

На връщане бяха срещнали неколцина слуги на убития магьосник — двама таласъми, които оказаха отчаяна съпротива, и двама воини-скелети. Натъкнаха се също и на следи от няколко кървави битки, които им подсказаха, че затворниците са взели оръжие от казармата и са се постарали да го използват според предназначението му.

Яжара успя да скалъпи груба превръзка, с която да стегне раненото си рамо.

— Боя се, че ако ни се изпречи някоя по-голяма група — рече тя, — силите няма да ни стигнат.

— И преди сме срещали по-многоброен противник — отвърна Джеймс. — Но досега все имахме късмет.

— Късметът — отвърна брат Солон, — както обясняваше баща ми, е резултат на добре свършена работа.

— Все пак — закани се Джеймс, — когато всичко това приключи, обещавам да направя голямо дарение на Рутия. Дори понякога да е много гадна измамница.

Солон се засмя.

Излязоха на скалата и Кендарик рече:

— Ако този път се получи, корабът ще се издигне на повърхността и оттук до него ще се образува мъгла, която ще е достатъчно твърда, за да се стъпва върху нея. Би трябвало да издържи, докато отидем да вземем Сълзата.

— „Би трябвало“ — повтори Джеймс. — Какво означава това?

Кендарик се усмихна и сви рамене.

— Е, досега не съм имал възможност да изпробвам това заклинание. Все още работя върху продължителността му. Та затова казвам „би трябвало“. Надявам се да означава един час.

— Един час значи? — Джеймс недоволно го погледна. — Е, дано да ни стигне.

Кендарик затвори очи и подаде ръка на Яжара. Тя я хвана и зачете заклинанието от свитъка.

В началото морето около кораба се успокои, а вълните, които заливаха мачтата, се разредиха и удължиха. Изведнъж се появи мъгла и върхът на мачтата потрепна. После започна да се издига над водата. Скоро се видяха натрошените реи и увисналите на парцали платна. След по-малко от минута корабът вече се полюшваше на повърхността: от палубата му се стичаха цели водопади.

Перилата му бяха оплетени от водорасли, по надстройките пълзяха морски раци. Мъглата около корпуса започна да се сгъстява и корабът постепенно замря неподвижно.

— Получи се! — възкликна изумено Кендарик.

— Ти съмняваше ли се? — попита го Солон.

— Е, не съвсем, но човек никога не знае…

Джеймс му хвърли гневен поглед.

— По-добре да не ти казвам какво щях да направя с теб, ако не се беше „получило“. Да вървим на кораба.

Кендарик докосна с обувка мъглата и рече:

— Малко е мекичка.

— Губим време! — заяви Солон и го побутна напред.

Четиримата поеха по Моста от мъгла, който се бе образувал между скалата и кораба.

 

 

От палубата висяха няколко въжета. Джеймс и Кендарик се изкатериха с лекота, но раненият Солон и Яжара се нуждаеха от помощ. Най-сетне и четиримата се озоваха на палубата и се огледаха.

Дъските бяха мокри и хлъзгави от водораслите. Навсякъде се въргаляха трупове, заплетени в такелажа. Миризмата на разложено бе непоносима.

— Накъде сега? — попита Джеймс.

— Оттук. — Солон посочи една врата на кърмовата надстройка, през която се слизаше на долната палуба.

Слязоха и Яжара запали факла, тъй като бе тъмно като в гроб. Трепкащата светлина придаде необичаен контраст на разкрилата се пред очите им сцена на опустошение. Водата още не се бе оттекла и трябваше да газят в нея до колене.

— Насам. — Солон посочи вратата отзад.

Внезапно Кендарик извика уплашено.

— Какво има? — попита Джеймс и измъкна рапирата си.

— Нещо се блъсна в крака ми!

Джеймс въздъхна отегчено.

— Риба. Нали в морето плуват риби.

Кендарик не изглеждаше никак убеден.

— Може да е някое чудовище.

Джеймс само поклати глава и въздъхна.

Задната врата не се отваряше. Джеймс я огледа и каза:

— Някой е строшил ключалката, но нахлулата впоследствие вода е затворила вратата и я е затиснала отвътре. Ще трябва да я избием.

Солон вдигна чука. След няколко удара вратата излетя напред, тласкана от насъбралата се вътре вода. Заедно с талазите мътна вода изплуваха и няколко трупа. Солон погледна тялото, което се полюшваше в краката му. Плътта вече се бе отделила от костите, а разръфаните участъци сочеха, че рибите са си правили угощение с него. Очните кухини бяха празни.

— Един добър и верен слуга на Ишап — произнесе с уважение Солон. Нещо привлече вниманието му, той се наведе, измъкна от колана на умрелия голям боен чук и заяви: — Това е чукът на Люк д’Обрейн! Някога е принадлежал на един ишапски светец от Батира! Безценна реликва на нашия орден, която се поверява само на най-заслужилия. Освен това е магичен талисман с голяма сила. А и като оръжие си го бива. — Той поклати тъжно глава. — Нищо чудно, че тъкмо Люк е слязъл да защитава с тялото си Сълзата.

— Ами вземи го тогава — подкани го Джеймс. — Да вървим да намерим Сълзата преди корабът да е потънал.

— Насам. — Солон посочи едно тясно коридорче, водещо към задната част на трюма.

Когато стигнаха следващата врата, той ги спря.

— Почакайте. — Бръкна под расото си и извади тънка верижка. На нея се поклащаше синкаво камъче, което блещукаше едва забележимо. — Близо сме вече до Сълзата.

— Това пък какво е? — попита Джеймс.

— Парченце от предишната Сълза. Даде ми го върховният жрец, за да ми помогне да намеря Сълзата, в случай че е била взета от кораба.

Джеймс посегна към дръжката на вратата, но Солон отново го спря.

— Чакай!

— Сега пък какво има? — попита раздразнено Джеймс.

— Сълзата има защита. Може да е била задействана, ако Мечището и хората му са стигнали твърде близо до нея, преди корабът да потъне.

— И какво представлява тази защита? — попита Джеймс, който не можеше да стои на едно място от безпокойство и нетърпение да приключат час по-скоро.

— Духът на един дракон, който е бил уловен и впримчен. Ако не бъдат спазени определени ритуали, той се появява и напада всеки, приближил се до Сълзата.

— Добре, че не ни го каза малко по-късно — измърмори саркастично Джеймс.

— Нямаше смисъл да ви го казвам, скуайър, преди да сме намерили Сълзата. Вижте, това създание е лишено от разум и ще нападне всеки, ако бъде освободено.

— Как е възможно цял един дракон да се побира в толкова малко помещение? — попита учудено Кендарик. — Драконите не са ли доста големички?

— Това не е дракон, а само неговият дух. Призрак, ако по̀ ти харесва.

— Солон, харесва ли ми, или не, но думите ти хич не ме зарадваха — изръмжа Джеймс. — Защо най-сетне не ни кажеш нещо по-приятно?

— Зная ритуала за прогонването на това създание и връщането му обратно в призрачното царство.

— Е, това поне е добре — рече Джеймс.

— Но той отнема време.

— Виж, това не е добре. — Джеймс тръсна глава. — Нека позная: докато се опитваш да прогониш дракона, той със сигурност ще ни нападне, нали?

— Да.

— А докато се занимаваме с него, корабът може отново да потъне.

— Да — обади се Кендарик.

— Този ден зле започна и очертава да завърши зле — заключи Джеймс, сграбчи дръжката на вратата и заяви: — Да става каквото ще.

Отвори вратата и видяха стая — съвсем празна, с изключение на една маса в средата.

— Че това е капитанската каюта — рече Джеймс. — Сигурно я е предоставил на Ордена, а той се е настанил някъде другаде.

— А това е Сълзата — добави Солон.

На масата бе поставено дървено ковчеже, с гравиран отстрани дракон. То сияеше с мистична синкава светлина и Джеймс веднага долови магията, която се излъчваше от него.

Премигването на светлината, извираща от ковчежето, бе единственото предупреждение, което получиха. Изведнъж през стаята премина вятър. Невидим удар повали Кендарик и той цопна в дълбоката до колене вода.

Във въздуха изникна неясно видение, което бързо придоби формата на обгърнат в златиста мараня дракон.

— Дръжте го настрана от мен — извика Солон, — инак няма да успея да го прогоня!

Джеймс размаха рапирата си, за да привлече вниманието на дракона, а Яжара изтича при Кендарик и му помогна да се изправи. След това вдигна високо тоягата си и подхвана заклинание.

Драконът съсредоточи вниманието си върху Джеймс. Призрачната му глава се стрелна напред. Джеймс долови раздвижване из въздуха, предизвикано от приближаващата се муцуна, и бързо отскочи встрани. Въпреки че ударът само го облиза, силата му беше значителна. Той изпъшка, но не се отказа от опитите да отвлече вниманието на дракона от другите.

Все пак успя да погледне за миг към монаха и забеляза, че е стиснал чука на Люк д’Обрейн пред гърдите си и реди трескаво ритуалните думи. Очите му бяха затворени.

Яжара приключи със заклинанието си и във въздуха се появи сноп алена енергия, плъзна се по тавана на каютата и се стовари върху дракона, като го оплете в рубинена мрежа. Чудовището се замята яростно и направи опит да нападне Яжара, но беше здраво стегнато.

— Колко ще издържи? — попита Джеймс.

— Не зная — отвърна Яжара. — Досега не съм го правила.

— Как е Кендарик?

— В безсъзнание, но ще живее.

— Радвам се да го чуя — отвърна задъхано Джеймс. — Това чудо рита като катър.

Изведнъж над всичко се разнесе гласът на Солон, който очевидно стигаше до края на заклинанието. Пред смаяните им погледи златистият дракон започна да се разширява и да разпъва рубинената мрежа, която сякаш всеки момент щеше да се скъса. Когато отекнаха последните думи на Солон, драконът взе да се смалява, докато не се превърна в златиста точица светлина, която трепна и изчезна.

Опразнената мрежа остана да виси във въздуха.

— Готово — заяви доволно Солон.

— Чудесно — рече Джеймс. — А сега да вземаме това проклето ковчеже и да се махаме оттук преди корабът да е потънал!

Солон кимна, затъкна втория чук в колана си и внимателно вдигна ковчежето, в което бе положена Сълзата на боговете. Джеймс и Яжара уловиха Кендарик под мишниците и го вдигнаха. Едва сега той се размърда.

— Какво стана? — попита замаяно.

— Тръгвай — нареди му Джеймс. — Прибираме се.

— Това е най-хубавото нещо, което ми се случва от седмици — въздъхна Кендарик, дръпна се от ръцете им и рече: — Мога да вървя и сам.

Изкатериха се по хлъзгавата стълба. Солон трябваше да подаде ковчежето на Джеймс, за да се качи, но щом стъпиха на палубата, си го взе. После един по един се спуснаха по въжетата върху полутвърдата мъгла, която обгръщаше кораба.

Вече се стъмваше. Малко преди да стигнат скалата, Джеймс спря и изруга:

— По дяволите!

— Какво има? — попита Кендарик.

— На брега има въоръжени хора.

— Може да са избягалите затворници — предположи Яжара.

— Боя се, че не са те — въздъхна Джеймс. — Вижте!

По пътя, който се извиваше откъм хълмовете, се спускаше някаква голяма тъмна фигура. Дори от това разстояние се виждаше червеникавата светеща точка на височината на гърдите.

— Мечището! — каза Джеймс.

— Мъглата започва да се разсейва — отбеляза Солон и в същия миг Джеймс почувства, че краката му потъват.

Минаха на бегом последните десетина стъпки, които ги деляха от скалата.

— Имаме ли избор? — попита Джеймс.

— Никакъв — отвърна Солон. — Ще трябва да се бием.

Откъм мрака на скалите долетя гласът на Мечището:

— Нямате никакъв избор, а търпението ми е на изчерпване. Дайте ми Сълзата, или всички ще загинете.

— Защо ти е дотрябвала Сълзата? — попита Яжара. — Каква полза можеш да имаш от нея?

Спряха там, където скалата допираше пясъка. Хората на Мечището се приближиха към тях с оголени саби.

— Ха! — извика гигантът. — Не ви ли е казал монахът? Чрез Сълзата можем да общуваме с боговете, нали така, ишапецо? Но има и други богове, освен Ишап!

— Глупак си, щом не се боиш от гнева на Ишап! — провикна се Солон.

— Имам всичко, което ми трябва, за да се справя с вас — отвърна Мечището и докосна окачения на гърдите му амулет. — И с пръст не можете да ме докоснете! — Той извади дългата си сабя. — Но аз мога! Дайте ми Сълзата!

Внезапно откъм скалите зад пирата се показа приведена фигура, която се прокрадна към него. Беше Уилям. Младият офицер се метна на гърба на пирата и го повали.

Неочакваното нападение завари всички неподготвени. Наемниците около пирата се обърнаха, привлечени от шума, и Джеймс се възползва от тази възможност: хвърли се към най-близкия и заби рапирата си в гърба му. Мъжът издъхна още преди да е паднал на земята.

Солон сложи ковчежето със Сълзата на пясъка, извади чука на Люк д’Обрейн и прошепна молитва към Ишап. Яжара насочи тоягата си към наемниците и изстреля сноп от енергия.

Кендарик извади сабята си и викна:

— Аз ще пазя Сълзата!

Уилям се бореше с огромния пират и се мъчеше да свали амулета от шията му. Мечището замахна назад с дивашка сила и нанесе страховит удар в ребрата на младия лейтенант.

Уилям отхвърча и падна тежко, но за щастие ризницата му пое голяма част от удара и той отново скочи.

Мечището се извърна и го изгледа със зловеща усмивка.

— Добре замислено, момче — рече той. — Но сега ще те убия.

Уилям погледна към скалата над тях, където стоеше Сиди, и извика:

— Помогни ми!

Сиди повдигна рамене.

— Млади момко, казах ти да вземеш амулета, и тогава ще ти помогна. Без него ще трябва да се оправяш сам.

— Кахули! — провикна се Уилям отчаяно. — Нали казваше, че няма да ме оставиш сам?

— Кахули? — повтори захилено Мечището. — Няма ли някой по-значителен бог, когото да повикаш? — Той стисна амулета и посочи ковчежето, в което бе положена Сълзата. — Този амулет ме прави неуязвим. Получа ли Сълзата, ще си осигуря могъщество, каквото имат само боговете! И аз ще стана бог!

Уилям отново вдигна глава към небето.

— Кахули, дари ме с възмездие!

Чу се остър пронизителен звук, който накара Джеймс, Яжара и пиратите около тях да си запушат ушите. Дори Мечището неволно отстъпи назад. Само Уилям, изглежда, не обърна внимание. Изведнъж между Мечището и младия лейтенант изникна някакво призрачно видение.

— Талия! — извика Уилям. Момичето се усмихна и отвърна:

— Няма да си сам, Уилям.

А после пристъпи към Уилям и се сля с него. Тялото му се окъпа в златисто сияние и бронята му заблестя.

Пред очите на изумените наблюдатели Уилям се променяше. Широките му рамене станаха още по-плещести. От сребриста ризница от халки бронята му се превърна в плътни доспехи от тъмен, почти черен метал. На главата му се появи шлем, който закри цялото му лице и само очите му святкаха през тесните процепи. И тогава един глас, който не принадлежеше нито на Талия, нито на Уилям, произнесе:

— Аз съм Кахули. Аз съм Богът на отмъщението.

Фигурата вдигна ръка и в нея се появи меч от пламъци. С изумителна скорост мечът проряза въздуха и удари Мечището по рамото. Пиратът трепна и отскочи. Едничкото му око се изцъкли.

— Тече ми кръв! И ме боли!

Той се хвърли върху тайнствената фигура, но когато я удари, цялото му тяло се разтърси. Превъплъщението на Кахули нанесе нов удар, Мечището се погледна и видя, че през гърдите му минава широка кървяща рана. Пиратът се олюля и извика:

— Не! Не може да бъде!

Замахна отново, но Богът на отмъщението отби невъзмутимо удара му, а след това го върна. Мечът му се стрелна право напред и прониза пирата в корема.

Мечището падна на колене, стиснал пламтящото острие.

— Не — каза невярващо. — Ти каза, че това не може да се случи. Каза ми, че не мога да умра. Ти ми обеща! Ти каза, че никога няма да умра! — Той се стовари на пясъка и единственото му око се ококори към небето. — Ти каза… че не мога… да умра…

Богоподобната фигура постоя за малко надвесена над него, после отново се обгърна в трепкаща светлина и прие облика на Уилям.

Младият воин се олюля, сякаш споходен от внезапна слабост. После падна на колене. До него отново се появи сянката на Талия.

— Успяхме, Талия — прошепна й той. — Свърши се.

Духът на младата девойка му се усмихна.

— Сега вече мога да почивам в мир. Благодаря ти, Уилям.

По страните на Уилям се стичаха сълзи.

— Недей, Талия! Моля те, остани!

Докато постепенно чезнеше от погледа му, тя отвърна:

— Не, Уилям. Животът е за живите. Чака те дълъг път, а аз трябва да заема своето ново място в колелото. Сбогувай се с мен, моля те.

И точно преди да изчезне, тя засия за миг с ярка светлина, посегна и докосна Уилям. А после изчезна.

— Сбогом, Талия — промълви разплаканият Уилям.

Джеймс се огледа и видя, че хората на Мечището са се разбягали. Солон вече бе взел ковчежето със Сълзата.

Двамата с Яжара се приближиха към мястото, където бе коленичил младият лейтенант.

— Добра работа, Уил — похвали го Джеймс. — Девойката е отмъстена.

Яжара сложи нежно ръка на рамото на Уилям.

— И Сълзата е в безопасност.

— Значи онова, което той каза за Сълзата, е истина? — попита Уилям.

— И повече дори — намеси се Солон. — В Сълзата се крие могъща сила и благодарение на теб тя няма да бъде използвана за зли цели. — Той стисна още по-здраво ковчежето с безценния камък. — Но това, което преживяхме, е само една малка битка. Голямата война все още не е спечелена.

— А какво стана с амулета на Мечището? — попита Яжара. Джеймс го вдигна с върха на рапирата и каза:

— Не бих го докоснал с ръка за нищо на света. Изглежда, пробужда тъмната страна на човешката личност.

Отиде до надвесените над морето скали, замахна с рапирата и запокити амулета далеч във водата.

После се върна при спътниците си и каза спокойно:

— Ако съдбата е милостива, в Халдонова глава трябва да ни чака цял отряд конници и ще имаме охрана до Крондор.

 

 

Когато Яжара излезе от горичката пред къщата на Хилда, зората позлатяваше облаците на изток. Младата жена прекоси откритото място и когато наближи къщурката, внезапно почувства неясна тревога.

Къщата изглеждаше съвсем запустяла. Не само че от коминчето не излизаше дим, но и външната врата зееше. Нямаше и следа от окачените отвън да съхнат билки и лековити треви.

Яжара бавно се качи по стълбите и влезе. Освен стола и масата вътре нямаше нищо. Скринът и останалите вещи бяха изчезнали.

На масата бе оставена бележка.

Яжара я вдигна и я прочете.

 

„Момиче.

Времето ми отмина. Бях поставена тук, за да държа под око злото, с което вие така добре се справихте. Вие сте храбри и способни млади хора. Бъдещето е ваше. Служете на силите на доброто.

Хилда“

 

— Отишла си е — каза Яжара, без да се обръща.

Уилям също пристъпи вътре и се огледа.

— Коя е била тя?

— Вещица, както казват — отвърна Яжара.

— Но ти не вярваш на това — каза Уилям. Беше израсъл в Звезден пристан и познаваше добре предразсъдъците срещу жените, които практикуват магьосничество в Крондор. — Коя е била в действителност?

— Просто мъдра жена — отвърна Яжара, сгъна бележката и я прибра. — Която служи на доброто. Която и да е била, вече я няма.

— Пише ли къде отива?

— Не — отвърна младата магьосница, огледа се, после погледна Уилям. — Защо дойде?

— Исках да си поговоря с теб, преди да тръгнем за Крондор.

— Можехме да говорим и по пътя — каза Яжара. — Говори де, слушам те.

Излезе и тръгна по пътеката към Халдонова глава. Уилям крачеше до нея.

— Малко ми е неудобно… — почна той.

— Защо?

— Казах някои неща…

Тя спря и го докосна по рамото.

— И двамата казахме неща, които не биваше да казваме. Ти си млад… и двамата сме млади. Но нека неразбирателството ни остане в миналото.

— Значи пак сме приятели?

Яжара кимна.

— Да, приятели сме.

— Добре — кимна Уилям и отново закрачи. — Изгубих човек… на когото много държах и… не исках да изгубя още един приятел.

— Никога няма да ме изгубиш, Уилям — каза тя. — Съжалявам за Талия. Зная, че изпитваше особени чувства към нея.

— Така е — кимна Уилям и я погледна. — Но и ти си ми скъпа.

Яжара се усмихна.

— И ти на мен.

— Надявам се да се виждаме често. Не искам между нас пак да има неразбирателство.

— Аз също.

Продължиха мълчаливо, уверени, че раздорът между тях е забравен.

 

 

Обратният път до Крондор премина без инциденти. В Халдонова глава ги очакваше конният патрул, който се присъедини към малкия им отряд.

След четири дни, без излишни церемонии, стигнаха в двореца. Дотичаха слуги и коняри, за да се погрижат за конете и багажа, а Джеймс, Яжара, Солон и Кендарик тръгнаха право към кабинета на принца.

Един конен отряд ги бе посрещнал пред града, а принцът бе извикал върховния жрец на храма на Ишап.

Джеймс вървеше най-отпред, до него бе Солон, който стискаше ковчежето със Сълзата. Кендарик, Уилям и Яжара ги следваха.

Джеймс се поклони.

— Господарю, за мен е чест и удоволствие да ви докладвам, че изпълнихме възложената ни задача. Брат Солон носи Сълзата на боговете.

Солон погледна върховния жрец, който пристъпи напред и отвори ковчежето в ръцете на монаха. Вътре имаше голям бледосин кристал, който сияеше с вътрешна светлина, и когато жрецът го вдигна, се разнесе мек и приятен мелодичен звук.

— Ваше височество, малцина извън нашия орден са виждали Сълзата на боговете — обяви върховният жрец. — Но всички тук напълно заслужават тази чест.

Върховният жрец затвори ковчежето и каза:

— Тръгваме утре призори, за да отнесем Сълзата в нашия главен храм в Риланон: брат Солон лично ще надзирава преместването.

— Ако не възразявате — обади се Арута, — заделил съм отряд копиеносци, които да ги придружат.

Върховният жрец се поклони в знак, че няма нищо против. Арута се обърна към Солон.

— Ти служи добре на твоя бог.

Върховният жрец кимна и каза:

— Той е един от най-верните и примерни служители. Ще бъде повишен, за да замени Михаел от Саладор. Солон, поверяваме ти водачеството на Братството на Чука на Ишап и ти оказваме безкрайното доверие да пазиш и носиш Бойния чук на Люк д’Обрейн.

— За мен е чест, отче. — Монахът наведе глава.

Върховният жрец се обърна към останалите:

— Благодарение на проявената от вас храброст и находчивост получихме обратно онова, на което се крепи нашата вяра. Храмът на Ишап ви дължи вечната си благодарност.

— Както и крондорският двор на теб, братко Солон — заговори Арута. — Погледна към Уилям и добави: — Лейтенант, ти се представи много добре. Кралската гвардия може да се гордее с теб.

Уилям се поклони.

— Заместник Кендарик… — рече Арута.

Кендарик пристъпи напред и се поклони.

— Ваше височество.

— Ти оказа голяма услуга на Короната. Задължени сме ти. Разбрахме, че след смъртта на вашия майстор в гилдията ви цари бъркотия. Тъй като става въпрос за патентна гилдия, която получава разрешение за работа от Короната, те назначаваме на поста Главен майстор и възстановяваме членството ти в гилдията.

— Ваше височество. — Кендарик се изчерви. — Искрено ви благодаря, но гилдията е в руини. Заради мошеничеството на Йорат не ни остана й пукнат грош, служителите започнаха да се разбягват…

— Ще се погрижим за това. Короната е щедра към онези, които й служат добре. Ще възстановим разпиляното ви богатство и ще ви помогнем да се съвземете.

— Ваше височество е безкрайно великодушен — отвърна новият Главен майстор.

— Лейди Яжара — продължи Арута. — Ти доказа правилността на избора ми за придворен магьосник.

— Благодаря ви, ваше височество. — Яжара сведе глава.

Принцът на Крондор се усмихваше рядко, но този път лицето му направо светеше.

— Джеймс — подхвана той и в погледа му се четеше гордост. — Както винаги ти се прояви като добър и верен служител. Приеми личната ми благодарност. — Той стана и обяви: — Всички се справихте добре.

— Да изпълняваме дълга си за нас е чест — отвърна Джеймс от името на всички.

— Наредих тази вечер да се организира празненство във ваша чест — каза Арута. — Идете да си отдъхнете и да се подготвите, защото ще бъдете мои почетни гости.

Той тръгна към вратата, но даде знак на Джеймс да го последва. Яжара погледна Солон и попита:

— Ти ще дойдеш ли с нас?

— Не, миличка — отвърна монахът. — Аз трябва да се погрижа за безопасността на Сълзата, докато не бъде откарана в Риланон. Дотогава няма да свалям очи от нея. Всичко добро ви желая. — Той даде знак на двамата монаси, които стояха в ъгъла, да се приближат. Те се поклониха почтително на върховния жрец, след това заеха местата си зад него и брат Солон и излязоха от стаята, като отнесоха Сълзата.

— Сега какво ще правиш? — обърна се Уилям към Кендарик.

— Ще отида при Морейн. Като Майстор мога да поискам открито ръката й. Скоро ще се оженим.

— Радвам се да го чуя — рече Яжара.

— Трябва да побързам — засмя се Кендарик. — Е, довиждане.

— Ще позволите ли да ви придружа до покоите ви? — обърна се с прекалено официален тон Уилям към Яжара.

— Няма нужда — отвърна тя. — Време е да се науча да се оправям сама в двореца. Ако се изгубя, ще попитам за посоката някой паж.

Уилям знаеше, че тя познава пътя много добре.

— До довечера тогава — засмя се той.

— Уилям? — каза тя, преди да тръгне.

— Да?

Тя пристъпи към него и го целуна по бузата.

— Радвам се, че пак сме заедно.

Той надзърна в черните й очи и в първия миг не знаеше какво да каже. После й върна целувката и рече:

— И аз се радвам.

Разделиха се и всеки пое по своя път. Арута седеше зад писалището си.

— Очаквам утре подробен доклад от теб — каза той на Джеймс. — Май имаш нужда от почивка преди тазвечерното тържество.

— Ами така си е. Четири дни непрестанна езда, като не броим раните и ожулванията.

— Най-важното е, че Сълзата е в безопасност. Какво друго открихте?

— За Гадника нищо. Мисля, че този човек е един от агентите на някакъв тип, който се казва Сиди.

Уилям бе разказал на Джеймс всичко, което бе узнал за Сиди — от срещите с него преди нападението срещу херцога на Оласко и при реката. Джеймс предаде накратко наученото от Уилям и приключи:

— Изглежда, е търговец и ренегат, който си има вземане-даване с таласъмите от северните планини, както и с напълно законопослушни поданици. Поне така изглежда.

— Подозираш ли нещо повече?

— Доста повече. Той знае твърде много и освен това… — Джеймс се замисли. — Мисля, че го зърнах на хълма, когато Уилям нападна пирата в гръб. Ваше височество, направо настръхвам, като се сетя за него. Не ми се вярва да е обикновен търговец.

— Магьосник, или може би жрец?

— Възможно е. Много държеше да докопа амулета на Мечището, така че подозирам, че всъщност му го е дал той.

— Каква поредна загадка е това? — въздъхна Арута.

— Този въпрос, ваше височество, не дава мира и на мен — призна Джеймс.

Арута се надигна и отиде до прозореца. На плаца имаше строева подготовка и той видя как Уилям бърза към казармата.

— Младият Уилям се справи добре — отбеляза принцът.

— Някой ден ще стане рицар-маршал на Крондор — заяви гордо Джеймс. — Стига все пак най-накрая да пенсионирате Гардан.

Арута се обърна и го изгледа. На лицето му трепкаше усмивка — нещо необичайно за него.

— Той ме заплаши, че в най-скоро време ще се качи на някой кораб и ще отплава за Крудий. Каза ми, че съм можел да го върна само под стража.

— И как ще постъпите?

— Ще го оставя още малко на служба, после ще повикам Локлир да заеме неговия пост.

— Локлир — рицар-маршал?

— Ти самият ми каза, че докато аз командвам армията, ще ми е нужен някой с администраторски заложби. Локлир със сигурност е подходящ избор за тази работа.

— Така е — съгласи се Джеймс. — Аз самият нищо не разбирам от счетоводство.

— Ще го оставя да помръзне още една зима в изгнание, после ще го повикам и ще пратя Гардан у дома.

— Ама този път наистина?

Арута се засмя.

— Да. Ще му позволя да се прибере в Крудий и да лови по цял ден риба на пристана — да прави каквото му душа иска.

Джеймс се надигна.

— Ваше височество, трябва да свърша още някои неща преди празненството. Ще позволите ли да си тръгна?

Арута му махна.

— Свободен си. До довечера.

— Благодаря, ваше височество. — Джеймс се поклони и излезе.

 

 

Арута, принц на Крондор и вторият по власт в Островното кралство, стоеше до прозореца на кабинета си, дълбоко замислен. Заел този пост в младежките си години, при обсадата на Крудий по време на Войната на разлома, сега той вече бе мъж на средна възраст.

Чакаха го още доста години живот, ако боговете бяха милостиви, но той бе преизпълнен със спокойна увереност, след като съдбата на отечеството му лежеше в ръцете на млади и способни хора като Джеймс, Яжара и Уилям. Позволи си да поостане още малко до прозореца — наслаждаваше се на тези безгрижни мигове, преди да се върне при писалището, където го чакаше купчина книжа с неотложни дела.

Джеймс прекоси бързешком двореца. Трябваше да прати вест на Джонатан Мине и на другите двама агенти, за да ги осведоми, че се е прибрал в Крондор. След това възнамеряваше да се поразходи по улиците, за да навести осведомителите си, които трябваше да събират сведения за дейността на Гадника и неговата банда. Сега, когато случаят със Сълзата на боговете бе приключен успешно, Джеймс бе — твърдо решен да съсредоточи цялото си внимание върху този потенциален бъдещ водач на престъпния свят и най-сетне да разкрие истинската му самоличност. А след това щеше да освободи града от нежеланото му присъствие.

Припомни си отново нещата, които трябваше да свърши. Ако побързаше, щеше да има време да се прибере, за да се изкъпе набързо и да се преоблече преди празненството.

Беше уморен, но възнамерявайте да се наспи на следващия ден. В момента вършеше онова, което му доставяше най-голямо удоволствие — да служи на Принца. Освен това се Намираше там, където се чувстваше най-добре на целия свят: в Крондор.