Реймънд Фийст
Сълзата на боговете (17)

Глава 16
Храмът

Джеймс се поколеба.

Затвори очи и бавно кимна. Фигурата, която бе открил сред подредените на скалата камъни, съответстваше напълно на онази, която им бе показала Хилда. Той взе покрития с пепел амулет и докосна с него камъните, следвайки напътствията на старицата.

Чу се приглушен тътен — по-скоро го усетиха през подметките на обувките си — и една голяма част от стената се отмести вляво. Джеймс извади факла и я запали.

Тръгнаха бавно през сумрачния коридор, издялан в скалата. Приличаше на тунел на изоставена миньорска шахта.

— Почакайте — каза Джеймс, обърна се и погледна към вратата, като броеше наум. След малко тя се затръшна. Джеймс огледа стената около нея и бързо откри отключващия механизъм. Дръпна ръчката и вратата се отвори. Отново зачака, броейки наум, и след същия интервал тя се затвори. Джеймс коленичи и прибра талисмана в торбата си.

— В случай, че в коридора се натъкнем на още някоя врата.

Отново закрачиха по коридора, в колона по двама. Отпред вървяха Джеймс и Яжара, Солон и Кендарик бяха на крачка, зад тях. След стотина крачки Солон каза:

— Спрете за малко. — Посочи едно място на стената и подхвърли на Джеймс. — Дай факлата.

Джеймс вдигна факлата и Солон огледа стената и каза:

— Този тунел е много стар. Прокопан е преди векове, още преди Кралството да е завладяло тези земи.

— Откъде знаеш? — попита Кендарик.

— Ако прекараш детството си сред джуджета, няма начин да не понаучиш това-онова за мините.

— Но тези следи изобщо не изглеждат стари — възрази Джеймс и посочи пода на тунела.

— Какви следи? — Кендарик се наведе.

Джеймс кимна към отпечатъците върху меката почва и пясъка.

— Няма прах, така че вероятно са скорошни. Бъдете нащрек.

— Не е нужно да ни го казваш, скуайър — изсумтя Кендарик.

Продължиха да навлизат все по-навътре под Носа на вдовиците. Десетина минути крачиха в напрегната тишина, после стигнаха портал, зад който се отваряше голяма кухина. Пристъпиха плахо в нея. Светлината от факлата на Джеймс мяташе зловещи сенки върху неравните стени.

Когато зърна първия скелет, Солон машинално стисна дръжката на чука. На равни разстояния в стената бяха издълбани девет ниши. Във всяка бе поставен скелет, издокаран в нашарена с орнаменти броня и въоръжен. На пода бяха изрисувани най-различни знаци и символи, които трепкаха под светлината на факлите. Кухината бе висока трийсетина стъпки и имаше приблизително овална форма.

Видяха барелефа едва когато приближиха отсрещната стена.

— Богове! — прошепна Кендарик.

Отсреща ги гледаше рояк зловещи създания, рожба на нечие кошмарно въображение или на самия пъкъл; някои от тях участваха в човешки жертвоприношения. Сцената поразяваше с бруталността и кръвожадността си.

— Вдигни по-високо факлата, момко! — каза Солон с дебелия си басов глас.

Джеймс вдигна факлата и освети стената по-нагоре.

— Стойте! — нареди Солон и протегна ръка към Яжара. — Подай ми друга факла! Бързо!

Яжара разгъна вързопа, който й бе дала Хилда, хвърли му една факла и той я запали от тази на Джеймс. След това я тикна в ръцете на Кендарик и нареди:

— Застани там! — И му посочи вляво.

— Какво?

— Казах ти да идеш там, гарго вреслива!

После взе още две факли и ги запали. Едната подаде на Яжара и й посочи да застане отдясно. Другата вдигна високо и пристъпи напред. В същия миг пред тях се разкри цялата панорама.

— В името на всички герои на Ишап! — прошепна монахът.

— Какво има? — попита Джеймс.

— Не виждаш ли средата, момко? — Солон посочи един празен участък, който приличаше на кръгъл прозорец, със скупчени в почтителни пози около него рояк ужасни създания.

— Да — присви очи Джеймс. — Празна е.

— Не, не е празна, приятелю. Вътре има нещо, което не можеш да видиш.

Солон закрачи пред барелефа, като от време на време спираше, за да огледа някоя фигура отблизо. Накрая затъкна факлата в една цепнатина на стената и даде знак на останалите, че могат да свалят своите.

— Какво има? — попита Кендарик. Солон плъзна мрачен поглед по лицата им.

— Трябва да запомните това, дето ще ви го кажа сега. Набийте си го в главите, както нищо друго в живота ви. — Той се обърна и посочи стената. — На тази стена е обрисувана историята на едно жестоко време. — Той спря и си пое дъх. — В ордена ни учат, че след Войните на хаоса в някои части от света настъпил мрачен и тежък период, докато силите на доброто и злото воювали за надмощие. И друг път са откривали подобни места — убежища на демони и разни злонрави създания, същества от друг свят, които трябва да бъдат прогонвани всякога, когато се появяват. Тази стена разказва една история. Подробностите не са толкова важни. По-важна е новината за нейното съществуване и този факт трябва час по-скоро да стане достояние на моя орден. Каквото и да се случи оттук нататък, има две неща, които трябва да направим на всяка цена. Първо — поне един от нас трябва да се върне здрав и читав и да съобщи за съществуването на този храм на моя орден, за да може братята да дойдат тук и да почистят мястото, а след това да го изолират за вечни времена. Каквото щете забравяйте, но не и да опишете съществуването на „празния прозорец“ и да кажете на върховния жрец, че съм сигурен в едно — това може да е само дело на последователите на Безименния.

— На Безименния ли? — повтори Кендарик. — Кой е пък този?

— Млади момко — отвърна Солон, — ако съдбата е милостива към теб, може би никога няма да узнаеш. — Той се огледа. — Боя се обаче, че съдбата никак няма да е милостива към нас.

— Каза, че има две неща — отбеляза Джеймс. — Кое е другото?

— На всяка цена трябва да върнем Сълзата на боговете в храма на Ишап. Не само защото загубата й ще ни донесе много нещастия — вече зная кой и защо толкова държи да я завладее.

— Защо? — попита Яжара.

Солон посочи празното място на стената и продължи:

— За да отвори портал като този. Ако това се случи, ще ни сполети голямо нещастие. Нито един човек, елф или джудже — нито дори Тъмното братство, таласъмите или тролите — никой смъртен няма да издържи на злото, което ще дойде оттам. Най-могъщите жреци и магьосници ще бъдат пометени като перушина от вятъра. Ще треперят дори някои от по-слабите богове. — Той посочи изображенията на чудовища, разкъсващи и поглъщащи човешка плът, и добави: — Ето такава ще е участта на малцината оцелели. Ще ни превърнат в добитък, за да задоволяват неистовия си глад.

Кендарик пребледня като платно.

— Ако пак припаднеш, ще те зарежа тук — стресна го Джеймс.

Кендарик въздъхна и рече:

— Няма да се дам. Да приключваме с тази история и да открием кой пречи на заклинанието ми.

Продължиха към високата порта вляво от барелефа.

— Затворена е — каза Джеймс и веднага се зае да разглежда фигурата от камъни на стената.

— Ще можеш ли да я отключиш? — попита Кендарик.

— Бих могъл да опитам — отвърна Джеймс, наведе се и след малко добави: — Мисля, че и тази ключалка е магична. А те са от най-трудните.

— Защо? — попита Кендарик.

— Защото — отвърна Джеймс — от механичните ключалки най-много да получиш отровна игла в пръста. Веднъж надвих една, която бе защитена от въртящо се острие — и за малко да си изгубя ръката. Но магичните ключалки правят… съвсем други неща.

Кендарик отстъпи назад.

— Сигурен ли си, че искаш да пробваш тази?

— Готов съм да чуя всякакви предложения — тросна се Джеймс. — Тук има шест скъпоценни камъка. И шест отвора, леко оцветени по краищата. Нещо, което прилича на рубин и червена дупка. Зелен камък, може би изумруд — и зелена дупка. — Той едва не завря нос в ключалката. — А по краищата са поставени мънички огледалца. — Джеймс вдигна ръка и докосна белия камък в средата. Изведнъж от шестте дупки бликна ярка светлина. — Уф, по дяволите! — изруга той и започна трескаво да мести огледалцата около овалната ключалка.

— Какво има? — попита Кендарик.

— Мисля — обясни Яжара, — че Джеймс трябва да премести всеки от камъните и огледалцата по такъв начин, че светлината да си променя цвета, преминавайки през камъка, и да се отразява в съответната дупка.

Джеймс мълчеше и продължаваше да шари с ръце по ключалката.

Светлината внезапно угасна. Отпърво не се случи нищо. После зад тях се чу някакъв шум.

Обърнаха се: Солон вече бе стиснал бойния чук, а Джеймс — дръжката на рапирата.

В деветте ниши воините-скелети бяха вдигнали оръжията и щитовете си и слизаха на земята.

— Лоша работа — прошепна Кендарик.

 

 

Уилям лежеше в мрак.

Последният му спомен бе как се блъска във водата, а след това течението го понесе и го запокити към един щръкнал над вълните камък.

Изправи се и установи, че е съвсем сух. Огледа ръцете и тялото си, но не забеляза никакви рани. Опипа се по лицето и по главата — отново нищо. Нямаше дори охлузвания.

За миг се зачуди дали не е умрял и прекрачил прага в Залата на Лимс-Крагма.

— Уилям!

Обърна се и видя, че е насред гостната на „Шарения папагал“. Зад него Мечището стискаше Талия за гърлото и я подмяташе, както териер подмята плъх. Грамадният мъж я запокити настрана и тя се удари в стената. Пиратът изтича през вратата, водеща към вътрешността на странноприемницата.

Уилям понечи да се приближи към момичето, но нещо го задържа на място. „Сигурно сънувам“ — рече си той.

Стълб от огън изригна около Талия и тя закрещя от нетърпима болка. Отнякъде се появиха огнени създания, наподобяващи демони, и я заобиколиха, затвориха я в пламтяща клетка.

— Уилям! — извика отчаяно Талия.

Изведнъж той разбра, че вече може да се движи. Носеше ризница, а в ръката си стискаше удивително лека сабя. Замахна с нея и когато удари първия демон, той изпищя от болка. Всички същества се извърнаха като по команда и започнаха да се събират около Уилям. Той размаха сабята. Но на мястото на всеки посечен изникваше нов. Горещи нокти дращеха по щита и ризницата му. Той почувства болка и парене, но бронята му оставаше невредима. Ръцете му започнаха да отмаляват, краката му трепереха, но Уилям продължаваше да размахва оръжието си и да коси противниците си.

Измина безкрайно много време. Дробовете му горяха и се налагаше да ги командва при всяко вдишване и издишване, сякаш се разпореждаше с някой непослушен слуга. Все по-трудно му беше да контролира и ръцете и краката си. А демоните продължаваха да прииждат, броят им непрестанно растеше и ударите им ставаха все по-силни.

И въпреки че усещаше докосването на множество зъби и нокти, Уилям не виждаше нито драскотина по ризницата си, нямаше и следа от рани по тялото му. Чудовищата го притискаха назад, опитваха се да го обкръжат и всеки път, когато му се струваше, че няма сили да продължи, до него достигаше гласът на Талия:

— Уилям! Спаси ме! Помогни ми, Уилям!

И отново вдигаше ръка, стиснал зъби да преодолее болката, и нанасяше нов удар.

А после, макар и бавно, вълната свирепи създания отстъпи. Падна един демон, а на негово място не се появи друг. Уилям покоси следващия, усети, че надеждата му се възвръща, и бавно пристъпи напред. Силата извираше от някакви неподозирани дълбини на съществото му и той започна да сече наляво и надясно.

После внезапно изчезна и последният демон. Уилям се препъна — от изтощение едва се държеше на крака. По някакъв начин успя да се добере до огнената кула, в която бе заключена Талия. Тя стоеше там и му се усмихваше съвсем спокойно.

Той разтвори с мъка напуканите си устни и прошепна:

— Талия?

Когато я доближи, пламъците изгаснаха. Любимата му висеше във въздуха и му се усмихваше. Под краката им се надигна тътен и „Шареният папагал“ се пропука като огледало, а останките му се изгубиха в нищото. Двамата висяха един срещу друг, заобиколени от чернота.

Уилям посегна да погали Талия по бузата, но преди да успее да я докосне, прокънтя нечий глас:

— Не, сине на Кондуин. Въпреки че спаси душата на Талия от заплахата да бъде погълната, участието ти в тази история едва сега започва.

Талия го погледна и размърда устни, но макар от тях да не излезе никакъв звук, той чу думите й в ума си:

„Кълна се в името на Кахули, че ще си отмъстя за стореното!“

Ниският глас отново прокънтя:

— Аз съм Кахули, богът на отмъщението, и с тази клетва тя ме призова. Готов съм да откликна на молбата на тази мъченица — Уилям, ти няма да си сам в това, което те чака.

Талия започна да избледнява пред очите му. Уилям отново посегна към нея, но пръстите му преминаха през образа й, сякаш бе видение от дим.

— Моля те, Талия, остани! — провикна се той през сълзи.

В чезнещите й очи също се мярнаха сълзи и той дочу думите й като шепот на вятъра:

— Кажи ми сбогом, моля те…

В последния възможен миг, преди обликът й да изчезне напълно, той успя да промълви:

— Сбогом, моя любов.

Изведнъж тялото му се изпълни с раздираща болка, а в дробовете му сякаш лумнаха пламъци. Той падна, сгърчи се и започна да повръща вода. Усети, че нечии яки ръце го вдигат.

Премигна и се огледа. Дрехите му бяха подгизнали, най-отгоре носеше бронята, с която се бе изправил срещу Мечището, а от тайнствената ризница, спряла ударите на демоните, нямаше и следа.

Пред погледа му изплува нечие лице. Някакъв мъж с орлови черти бе впил поглед в него.

Уилям внезапно се сепна.

— Ей, аз май те познавам!

— Да, мой млади приятелю — отвърна мъжът и се изправи, без да откъсва очи от него. — Ти си младият офицер, когото срещнах преди няколко седмици, докато ескортираше някаква важна клечка от далечни земи. Аз съм Сиди, помниш ли ме? Забелязах, че се носиш по реката, и тъй като ми се стори необичайно да се разхлаждаш, издокаран с тежка броня, реших, че имаш нужда от помощ. Изглежда, съм познал.

— Къде съм? — попита Уилям и се огледа.

— На брега на реката, както сам забелязваш. — Сиди посочи надолу по течението и добави: — В тази посока се намира едно селце, казва се Халдонова глава, а отвъд него е морето.

Уилям се огледа отново. Бяха заобиколени от гъста гора и не се виждаше нищо друго.

— А ти какво правиш тук?

— Търся един човек.

— Кой?

— Един гаден убиец — викат му Мечището.

Уилям почувства, че главата му започва да се прояснява.

— Добре, че не си го намерил. Аз го застигнах начело на отряд от трийсет крондорски конници и той ги изби всичките.

— Талисманът. — Сиди кимна, сякаш говореше на себе си. — Ела, ще поговорим, докато вървим.

— Откъде знаеш за него? — попита Уилям.

— Както вече ти казах, когато се срещнахме, аз търгувам не само с обикновена стока, но и с редки и ценни предмети. А талисманът е точно такъв. За съжаление, освен че осигурява на носителя си грамадна сила, той постепенно му взема ума. Предназначен е за ползване от магьосник с големи познания и способности, а не от касапин като Мечището.

— И как е попаднал в него?

— Как е попаднал сега няма значение — отвърна Сиди и отмести поглед встрани. — Въпросът е как да му го вземем.

— Ние?

— Както вече сам каза, щом трийсет войници не са успели да му направят нищо, как очакваш да се справя сам? — Той се засмя. — Но виж, двамата с теб… — Сиди остави изречението недовършено.

— „Няма да си сам в това, което те чака“ — повтори Уилям. — Обаче знай: всичко, което открием, първо трябва да бъде пратено в Крондор, за да бъде представено на принца. Можеш да получиш само онзи предмет, за който принцът сметне, че с нищо не заплашва безопасността на Кралството.

Сиди се усмихна.

— По-късно ще обсъдим този въпрос. Първата ни задача е да спипаме Мечището. Успеем ли да го изкараме от играта, тогава ще обсъждаме окончателната участ на талисмана. Ела, да побързаме. Времето ни е малко и Мечището със сигурност ще стигне Халдонова глава преди нас.

Уилям разтърси глава. Усещаше, че има нещо, за което трябва да попита Сиди, но не можеше да си спомни какво точно. Каквото и да беше обаче, Сиди бе прав за едно: Мечището трябваше да бъде спрян и за целта от тях се искаше по някакъв начин да му отнемат амулета.

 

 

Яжара опря тоягата си в земята и вдигна ръка. В дланта й се появи топка от алена светлина, която озари най-близкия скелет. Създанието спря и започна да трепери.

Солон вдигна чука, нарисува с другата си ръка някакъв неразгадаем знак във въздуха и произнесе тихо заклинание. Още двама от воините-скелети спряха, после се извърнаха и закуцукаха обратно, сякаш искаха час по-скоро да се отдалечат от монаха.

Оставаха шестима.

Солон се хвърли в атака, вдигнал бойния чук. Първият от скелетите вдигна щита си и отби удара. Звънът на метал отекна надалеч в пещерата. Битката започна.

Скелетът, който Яжара бе поразила с алената сфера, лежеше на земята и се гърчеше. Тя насочи вниманието си към следващия. Вдигна жезъла и го размаха, но скелетът парира удара й с щита и се опита да я промуши с дългата си крива сабя. Тя едва успя да отскочи и изведнъж осъзна, че стената е само на няколко крачки зад нея. Позволеше ли да я притиснат към нея, щеше да се озове в капан. Опита да се измъкне наляво, за да си осигури достатъчно свободно пространство, в което да маневрира.

В началото Кендарик само се отбраняваше, но след първите няколко удара смени тактиката, хвърли се на пода и се претърколи. Успя да закачи с крак глезена на противника си и скелетът изгуби равновесие, след което рухна на земята. Кендарик го изрита с всичка сила — имаше чувството, че рита желязо, но бе възнаграден от хрущящ звук на строшена кост.

Докато се надигаше, върху него се нахвърли друг скелет и едва не му отсече главата. Кендарик побягна, но се блъсна в поредното от зловещите създания и отхвърча назад. Препъна се и отново се озова на земята.

В този миг на сцената се появи Солон — замахна с чука, строши на парчета черепа на един от скелетите и полюшващото се създание се разпадна.

Кендарик се извърна и задраска отчаяно по импровизираната костница. Солон му обърна гръб и с отработено и бързо движение покоси следващия скелет. След това сграбчи Кендарик за яката и го изправи.

— Размърдай се, нещастнико! — кресна той. — И престани да ми се мотаеш в краката! Обаче много внимавай да не те убият! Трябваш ни, затова бъди така добър да се пазиш. — Избута Кендарик настрани и строши щита на следващия воин.

Джеймс се дуелираше с друго от призрачните създания, което едва ли можеше да се мери с него по фехтовачески умения. Проблемът обаче беше, че не можеше да му направи нищо. Рапирата му отскачаше от костите, без да оставя следа. Рано или късно скуайърът щеше да се измори и тогава скелетът щеше да го довърши.

Джеймс се озърна и видя, че Яжара си е осигурила известна преднина пред врага, който я гонеше, но че зад нея се приближава друг.

— Внимавай — зад теб е! — извикай Джеймс.

Тя се извърна, отби удара с железния наконечник на тоягата си, после замахна ниско и успя да подкоси призрачния воин. Скелетът се просна на пода със зловещо тракане на кокали.

Изведнъж на Джеймс му хрумна нещо.

— Повалете ги! — извика той. — Спъвайте ги!

Яжара развъртя отново тоягата и препъна и втория скелет, който креташе към нея. Джеймс направи лъжливо движение нагоре, но удари ниско, шмугна се между краката на противника си, сграбчи бедрените му кости и го прекатури назад. Веднага след това се извъртя, скочи високо във въздуха и се стовари върху черепа с цялата тежест на ботушите си. Цялото му тяло се разтресе от удара, но изпод обувките му долетя хрущящ звук, оповестяващ, че и този противник е вън от играта.

Кендарик пълзеше като рак, свиваше се под ударите и се претъркулваше от една страна на друга. Яжара последва примера на Джеймс и разби черепа на единия от повалените скелети, докато другият опитваше да се изправи на крака.

Джеймс изтича при нея, изрита отзад надигащия се скелет, а тя замахна и нанесе съкрушителен удар по черепа му. Джеймс огледа помещението.

— Намалихме ги с трима!

— С четирима! — поправи го Солон, докато разбиваше поредния череп с тежкия си чук.

— Да действаме заедно! — извика Джеймс.

— Как? — попита Кендарик, докато отбягваше поредната серия от замахвания и мушкаше слепешката със сабята си, без дори да гледа къде е противникът. Докато отстъпваше панически от скелета, който го преследваше, той се натъкна на друг, нададе ужасен вик, отскочи и се блъсна в трети, като го събори в краката на Солон.

Яжара препъна още един и остави на Джеймс да го довърши, а Солон разби главата на съборения от Кендарик.

Скоро се възцари тишина и единствените мърдащи скелети бяха повалените от магията на Яжара. Младата магьосница ги довърши с още една пламтяща топка и най-сетне всички получиха възможност да си поемат дъх.

— Милостиви богове! — възкликна Кендарик. — Това вече беше прекалено! Какво още да очакваме?

— Само неприятности — успокои го Джеймс и отново насочи вниманието си към ключалката. — Почти сигурно е, че ни очакват само неприятности. — Огледа още веднъж комбинацията от камъни, дупки и огледала и рече: — Ще ви помоля за миг тишина.

Натисна централния камък и светлината блесна отново. Сръчно и уверено той се зае да мести камъните и огледалата. Щом последният камък застана срещу своя отвор и го озари в златистото си топазено сияние, чуха изщракване, последвано от нисък тътнеж, и портите се разтвориха.

Помещението пред тях беше огромно. Лъхна ги миризма на морска сол и влага. Влязоха и видяха два грамадни басейна, около които имаше съвсем тесни пътеки.

— Какво е пък това сега? — попита Кендарик.

— Оттук ли смяташ, че трябва да минем, момко? — попита Солон.

— Почакай! — Джеймс смъкна торбата и извади талисмана, с чиято помощ бяха преодолели външната врата. — Това може да ни потрябва.

Спуснаха се по централната пътека и когато стигнаха до средата на басейните, от водата пред и зад тях се подадоха грамадни пипала и им преградиха пътя. Кендарик изпищя ужасено, но Джеймс вдигна невъзмутимо талисмана над главата си.

Пипалата бяха извити, сякаш се готвеха за атака. Дори потръпваха от нетърпение, но все не нападаха.

— Как се сети? — попита шепнешком Яжара.

— Не съм — отвърна също шепнешком Джеймс. — Само предполагах.

Солон се оглеждаше обезпокоено, но когато наближиха пипалата, те се плъзнаха надолу и изчезнаха в черната вода.

— Добре се справи, момко — изръмжа монахът. — Тези щяха да ни смажат като мравки.

Джеймс не отговори.