Реймънд Фийст
Сълзата на боговете (15)

Глава 14
Вампир

Небето потъмняваше.

Докато Джеймс и останалите приближаваха южния край на селцето, където според Хилда се намираше гробницата, светлината бързо отслабваше.

— Стъмва се — отбеляза Кендарик с глас, разтреперан от страх.

— Очаквай най-лошото — рече Солон. — Сигурен съм, че онези кръволоци знаят, че сме някъде наблизо.

— Вашият орден не познава ли някое заклинание, което просто да ги накара да изчезнат?

— Де да беше толкоз лесно, момко! — засмя се монахът. — Единственият орден, който притежава подобна сила, е този, в който се прекланят пред Лимс-Крагма.

Кендарик се огледа.

— А аз си мислех, че те ще са в съюз с тези същества.

— О, не, момче. — Монахът поклати глава. — Те са слуги на един напълно правоверен орден и като такива презират всички създания, които се противопоставят на волята на тяхната господарка. Чудовищата, срещу които ни предстои да се изправим, са не само наши, но и техни смъртни врагове. Ето защо трябва час по-скоро да ги пратим при Лимс-Крагма, а нека тя сама да реши как да постъпи с тях.

— Съвсем скоро ще имаме тази възможност — намеси се Джеймс, видял че между надгробните камъни се надигат черни сенки. Той извади рапирата и кинжала и продължи напред. — Не им позволявайте да ни забавят твърде много. Ако Хилда не греши, веднага щом открием техния господар и се разправим с него, те ще изчезнат.

— Аз ще се справя с първата група — заяви Яжара, вдигна тоягата и във въздуха се чу пукот, като от гръмотевица. Блесна ярка светлина, която се събра на топка и тупна сред първата група вампири, превръщайки се в облак от искри. Облакът обгърна чудовищата, изгори потъмнялата им плът и те започнаха да се гърчат в мъчителни конвулсии.

Джеймс хукна напред и викна през рамо.

— Нямаме време за губене! Ето я гробницата!

В центъра на затревена поляна се издигаше потъмнял каменен мавзолей със скосен покрив и широко разтворени врати. Вътре се виждаха мраморни постаменти, върху които бяха наредени ковчези. Нещо помръдваше зад ковчезите.

— Защо не горят мъртвите си, като всички останали в Крондор? — изпъшка уморено Кендарик.

— Тук сме близо до Ябон — отвърна Солон. — По тези места са на почит погребенията.

— Този път — рече Яжара, след като свали тоягата си и посочи вратата, — ще се съглася с Кендарик.

Във вътрешността на гробницата се мержелееше някакво червеникаво сияние, озаряващо движещи се тъмни фигури.

— Ще трябва да си проправим път със сила — заяви Джеймс.

Яжара изстреля нова топка от концентрирана енергия в гробницата и няколко от създанията в първата редица застинаха. Джеймс ги заобиколи и спря пред едър мъж с мъртвешки бледа кожа и очи, които сияеха като раздухани въглени. Зад него се поклащаше още една фигура, още по-едра и излъчваща неописуема мощ. Джеймс вече се досещаше, че тъкмо това е Господарят на вампирите.

— Ей този убийте! — извика той. Господарят се изсмя.

— Злочесто дете, аз съм мъртъв още отпреди ти да си се родил!

Вампирът се нахвърли върху Джеймс, пръстите му бяха свити като нокти. Джеймс дори не си направи труда да отбие удара — вместо това се мушна под протегнатите му ръце, после се изправи рязко, вдигна крак и изрита вампира с всички сили в гърдите. Противникът му се претърколи назад и се озова в краката на своя господар. Без да се двоуми, Джеймс се хвърли в атака срещу Господаря, но вампирът отскочи от пътя му с изненадваща бързина. Нито едно живо същество не беше в състояние да се движи с такава скорост. Джеймс имаше богат и горчив опит от схватките си с пратениците на отвъдното и знаеше, че трябва да разчита на инстинкта и бързината си. Възнамеряваше да обездвижи Господаря, като му отсече краката, или да го рани тежко, а след това да остави на Яжара да го изгори с тайнствения си огън.

Сега обаче виждаше, че планът му няма да сполучи.

— Отстъпвайте! — извика той. — По-добре да ги изгорим всичките вътре!

Солон строши черепа на един вампир, а Кендарик успя да нарани друг дотолкова, че да го накара да се отдръпне на почтително разстояние.

Яжара използваше тоягата си като обикновено оръжие, с което препъваше вампирите, а после стоварваше металния наконечник върху главите им. Тя също се справяше чудесно, но както вече ги бяха предупредили, раните не бяха достатъчни, за да задържат напора на зловещите създания.

Започнаха да отстъпват, като Яжара и Солон се опитваха да разчистят пътя на Джеймс, тъй като той бе изправен срещу най-силните противници. Джеймс едва успя да овладее надигащата се в него паника. Рискува да погледне за миг през рамо и едва не изгуби главата си, когато Господарят на вампирите замахна рязко с ръка. В последния момент Джеймс успя да парира удара с рапирата си.

В същия миг Солон се хвърли напред, като размахваше бойния си чук. Стовари го с всичка сила върху гърдите на едрия вампир и отпрати съществото назад, към неговия Господар. Но чудовището не само успя да отскочи навреме, а със същата неестествена бързина сграбчи поваления си помощник и го запокити настрани. Едрият вампир тупна на пода като парцалена кукла и започна да се гърчи в агония.

Неочакваната контраатака даде на Джеймс така необходимото време да отскочи и да се измъкне през вратата на каменния мавзолей.

Солон го последва и скуайърът извика:

— Затворете вратите! Яжара, изгори ги!

Яжара вдигна тоягата си към отвора, докато Кендарик и Солон се бореха с тежките врати.

Лумнаха пламъци, но за изненада на Джеймс, Господарят на вампирите като че ли изобщо не ги забеляза.

Най-сетне вратата бе затворена и Солон я подпря с цялата си тежест.

— Трябва да я залостим! — извика Джеймс.

Яжара сграбчи Кендарик за наметалото и го завъртя.

— Камъни! — викна тя и тласна заместника с неочаквана сила. Двамата изтичаха до най-близкия надгробен камък и със съвместни усилия успяха да го съборят.

— Благодаря ти, който и да си — поклони се Яжара пред осквернения гроб, докато Кендарик влачеше камъка към гробницата.

Джеймс и Солон подпираха масивната врата, която се бе издула навън под нечовешкия напън на Господаря на вампирите. Подпряха вратата с един камък, после с още един и едва тогава изглеждаше, че ще издържи на натиска отвътре.

— Нямам представа колко време спечелихме — рече Джеймс задъхано. — Но, Яжара, видях това чудовище да върви през твоя огън, без да му обръща внимание.

— Не зная какво да направя — отвърна тя.

— Дали да не опитаме с обикновен огън? — предложи Кендарик. — Можем да запалим клада и да направим факли от навити парцали.

— Съмнявам се, че ще има някакво въздействие — поклати глава магьосницата. — Дали пък Хилда не знае как трябва да постъпим?

— Вие двамата — рече брат Солон — тичайте при Хилда, а ние с Кендарик ще задържим вратата. — Сякаш за да подчертае думите му, отвътре се разнесе тежък удар и гробницата се разтърси до основи. — Побързайте! — подкани ги Солон. — Едва ли Господарят на вампирите ще успее да отмести вратите, но нищо чудно да ги разтроши на парчета.

Джеймс кимна, стисна Яжара за ръката и двамата се затичаха към Носа на вдовиците.

 

 

Със сетни сили стигнаха къщата над щръкналите в морето скали. Като чу, че се приближават, Хилда се надигна от верандата.

— Не ще да е на добро — промърмори тя.

Джеймс кимна и спря, за да си поеме дъх.

— Не можем да се справим с Господаря на вампирите — успя да произнесе на пресекулки.

— Сигурно ще е трудно да го убиете — съгласи се Хилда. — Но все пак той не е божество.

— Огънят не му причинява нищо — оплака се Яжара.

— Аха! — възкликна старицата. — Значи е скрил силата си някъде другаде.

— Не те разбирам — рече Яжара.

— Е, и аз не съм специалист по тези въпроси — сви рамене Хилда. — Никога не съм си падала по черни магии. Но на моята възраст човек все е чул това-онова.

— Като например? — попита Джеймс.

— Говори се, че някои от слугите на тъмните сили поддържат постоянна, макар и невидима връзка с живота. Отрежеш ли нишката, и те изчезват. Ала по-могъщите от тях са успели да откъснат напълно телата си от смъртното съществувание.

— И как могат да бъдат победени? — попита Яжара.

— Открийте съда, в който е приютена душата. За да се сдобиеш с подобна неимоверна сила, трябва да пожертваш други неща — каквото вземаш с едната ръка, даваш го с другата. — Тя протегна ръка. — За да може тялото да стане безсмъртно, душата се премества някъде другаде, но трябва да е наблизо. Често я охраняват пазачи или е скрита на място, за което никой не би се досетил.

— Нямаме време за това — въздъхна Джеймс. — Господарят на вампирите е много силен. Нищо чудно вече да е излязъл от гробницата и да е надвил Солон и Кендарик.

— А ако изгубим Кендарик… — подметна Яжара.

— Нямахме друг избор — каза Джеймс. — Трябваше да го оставим да помага на Солон. Налага се да побързаме.

— И къде да търсим този съд? — попита Яжара. — Дали няма да е някъде в гробницата?

Хилда поклати глава.

— Малко вероятно. — Сигурно го е скрил на безопасно място.

— Къде са го видели за първи път? — попита Джеймс.

— В къщата на дърводелеца — отвърна Хилда.

— Значи оттам ще започнем — заяви Джеймс. — Тя къде се намира?

— Идете при фермата на Алтон, оттам следвайте пътя, който върви на изток. На миля след последната ограда ще видите друг път, който свива към гората — след още една миля ще стигнете къщата на дърводелеца. Но внимавайте — нищо чудно там да има още съюзници на Господаря на вампирите.

— Почти нощ е — огледа се Джеймс. — Да имаш фенер или факли?

Старицата кимна.

— Факли. Ще ги донеса. — Тя влезе в къщата и след минутка се върна с три факли — едната вече гореше. — Това е всичко, което имам.

Джеймс взе запалената факла, а другите две даде на Яжара.

— Ще свършат работа. Благодаря ти, Хилда.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Когато всичко това свърши — обеща Яжара, — ще се върна и ще ти разкажа за Звезден пристан.

— Ще ми бъде приятно — отвърна старицата.

— Довиждане! — Джеймс й махна, обърна се и се затича към селото. Яжара го последва.

Старицата ги проследи, докато се изгубиха от погледа й, после се прибра в къщата.

 

 

Джеймс и Яжара тичаха през по-голямата част от пътя, като спираха само когато им се струваше, че ги дебне някаква стаена опасност. Прекосиха доста бързо селото и излязоха на източния път, от който се виждаше тъмната гора. Беше вече нощ, но заради липсата на лунна светлина местността изглеждаше още по-злокобна и изпълнена със сенки. Пътят бе добре отъпкан, но тесен, и Джеймс трябваше да удържа желанието си да подскача при всеки страничен шум.

Песента на птиците отдавна бе секнала, нямаше го и приглушеното свирукане на техните нощни посестрими. Въздухът бе неестествено спокоен и неподвижен, сякаш магията, затъмнила слънцето, бе успокоила и вятъра.

Изведнъж нощта се изпълни с далечни протяжни вопли. Скоро им отговориха и други.

— Вълци! — извика Джеймс.

— Побързай! — подкани го Яжара и се затича с главоломна бързина, рискувайки да се спъне в някоя дупка.

Като се промушваха между дърветата и едва избягваха надвисналите им клони, те най-после забелязаха една малка къща на открито място сред гората. Бе озарена отвътре с червеникава светлина, която се процеждаше през цепнатините около вратата и прозореца до нея.

— Вътре има някой — предупреди Джеймс.

— И отвън също — посочи Яжара.

Четири силуета изникнаха иззад къщата и съвсем целенасочено се запътиха право към Джеймс и Яжара.

Яжара насочи напред тоягата и отново от върха й бликна ослепителна светлина. Там, където светкавицата преминаваше над земята, разхвърляните листа пламваха и започваха да пушат. Светкавицата обгърна телата на четиримата вампири и те замръзнаха на местата си, като потръпваха конвулсивно, макар да полагаха отчаяни, но безполезни усилия да продължат напред.

— Влизай вътре! — извика Яжара. — Аз ще се справя с тези.

Джеймс изтича покрай сгърчените тела, две от които се бяха строполили на земята и подскачаха като риби на сухо. Без да спира, той вдигна крак, стовари го върху вратата и я изби.

Насред стаята една жена бе седнала на стол, наведена над плетена детска люлка. Още щом се извърна, стана ясно, че и тя е вампир. Жената се надигна, изръмжа и се нахвърли върху Джеймс.

Той отскочи, удари я и я повали. Тя се стовари на пода с болезнен вик и Джеймс я посече през шията. Острието на рапирата му разсече плътта, но се удари в кост и отскочи и той съжали, че не разполага с по-тежко оръжие.

Издърпа рапирата и удари няколко пъти протегнатите към него ръце. Жената отново нададе болезнен вик и се отдръпна, но въпреки раните си се опитваше да се надигне.

Докато тя се изправяше, Джеймс скочи към нея, затисна корема й с крак, замахна с факлата и подпали дрехите й.

Само след миг жената се въргаляше по пода и се мъчеше да изгаси обгърналите я пламъци. Едва сега Джеймс успя да огледа по-подробно вътрешността на къщата. Мебелировката бе съвсем оскъдна — грубо скована маса, бебешка люлка, стол и ведро пред огнището. Не се виждаше нищо, което би могло да послужи за скривалище — например скрин, гардероб или шкаф, където да е прибран такъв важен предмет, като съда с душата на вампира.

Джеймс пристъпи напред и надникна в люлката. Това, което видя, го накара да се намръщи: телцето, което бе положено вътре, очевидно бе мъртво от доста време. Съсухрената му кожа се бе изпънала върху крехките кости. Но най-отблъскваща бе червеникавата светлина, която се излъчваше от трупчето.

Джеймс се поколеба, неспособен да протегне ръка към трупа на детето. Все пак успя да преодолее отвращението си и положи длан на сбръчканото му коремче. Усети нещо твърдо под пръстите си. Извади кинжала, преглътна мъчително и заби острието в потъмнялата плът.

В гръдния кош на детето бе положен голям рубиненочервен камък, който сияеше със зъл блясък.

Наложи му се да строши две от ребрата, за да измъкне камъка. Докато свърши, Яжара вече бе застанала на вратата.

— Избих ги всичките… — почна тя, но млъкна. — Какво е това?

— Не съм сигурен, но ми се струва, че бебето е било споменатият съд.

Яжара втренчи поглед в червения камък.

— Значи това трябва да е Камъкът на душата — рече тя. Затвори очи, постоя така за миг, после отново ги отвори. — Усещам присъствие на силна магия, затворена зад стените на камъка. Злото направо извира от него.

— Какво да го правим? — попита Джеймс.

— Изнеси го навън — нареди Яжара. Воят на вълците се приближаваше.

— Побързай! — настоя Яжара. Джеймс изтича през вратата.

Щом се озоваха отвън, Яжара се огледа.

— Натам! — извика тя и посочи малката работилница на дърводелеца. В ъгъла, където се виждаше огнище и наковалня, имаше различни сечива, струпани едно връз друго, докато им дойде редът за поправка.

— Сложи камъка върху наковалнята — нареди Яжара.

Джеймс я послуша. Яжара се огледа, взе един тежък чук и го вдигна.

— Пази си очите! — нареди тя и Джеймс отмести поглед встрани.

Чу се трясък от стоварения върху камъка чук и Джеймс настръхна. Внезапният изблик на енергия му въздейства като пристъп на тежка болест и той едва се сдържа да не повърне. Веднага след това го споходи усещането за невъзвратима загуба, цялото му същество бе завладяно от мъка, изтласкана на свой ред от пристъп на гняв, който накара сърцето му да заподскача, а от очите му да бликнат сълзи.

Той изстена и в същия миг чу мъчителното стенание на Яжара. Отвори очи и забеляза, че младата магьосница се е превила и повръща.

Макар да беше замаян и объркан, воят на приближаващите се вълци бързо го накара да се съвземе. Небето имаше невъобразим вид. Цялото бе покрито със ситни пукнатини, които му придаваха изгледа на напукана стъклена полусфера. Нощта се топеше бързо, сякаш се сипеше на едри парчета от небосвода, за да се разтвори и изчезне, преди да достигне върховете на дърветата. Зад всяко от тези черни парчета грейваше ярка светлина.

После изведнъж настъпи ден.

Воят на вълците секна, заменен от чуруликане на птички.

— Ей това не го очаквах — зачуди се Яжара.

— Не зная дали си го чакала, или не, но аз се радвам пак да видя слънцето — отбеляза Джеймс. Вдигна поглед към огнения диск и добави: — Май наближава пладне.

— Доста неща се случиха за съвсем кратко време — въздъхна тя. — Ела да се върнем при гробницата и да видим какво е станало там.

Прекосиха на бегом селцето и се приближиха към древната гробница. Докато минаваха покрай къщите, забелязаха отвътре да надничат учудени селяни, невярващи, че денят се е завърнал. Неколцина смелчаци дори бяха излезли в дворовете и се споглеждаха с надежда, че животът отново се е върнал в нормалното си русло.

Задъхани и облени в пот от топлината на обедното слънце, двамата стигнаха до гробницата и завариха Солон и Кендарик все така да подпират вратата.

— Къде бяхте? — извика Кендарик.

— Не зная какво направихте, но се получи — заговори монахът. — Тук беше истински ад, а после небето се разпадна. Предполагам, че е ваша работа, нали?

— Намерихме проклетия камък и го разбихме — обясни Яжара.

— Помислих си, че той ще… умре, когато строшим камъка — подметна Джеймс.

— Не съм специалист по тези неща — отвърна Яжара. — Хилда сигурно знае повече по въпроса. Но съм готова да се обзаложа, че след като счупихме камъка, ще ни е много по-лесно да го убием.

— Не можем ли просто да го оставим затворен вътре, докато не умре от изтощение? — предложи Кендарик.

— Не и ако той е източникът на онова, което неутрализира твоето заклинание.

Кендарик кимна и лицето му помръкна. Той се отдръпна от вратата и се наведе към камъните, които я затискаха.

— Ще ми помогнете ли?

— Защо пък не? — попита Яжара, наведе се и дръпна друг камък.

— Имаме ли план? — попита Солон.

— Трябва да отсечем една от ръцете на Господаря на вампирите — припомни му Яжара.

— Нека ги оставим те да отворят вратата — предложи Джеймс. — Никак не обичат светлината и сигурно ще им е неприятно да я видят. Съвсем наскоро имах среща с един демон, чиято кожа направо изгаряше на слънцето. Може с тях да е същото.

— С по-нисшите вампири сигурно е така — съгласи се Солон. — Но предполагам, че Господарят им най-много да се подразни от светлината.

— Трябва да се опитаме да ги убием един по един, докато излизат — обади се Кендарик и се наведе да отмести последния камък.

Вратата се размърда под натиска на напиращите отвътре вампири.

— Не можем да ги изгорим — замислено каза Яжара. — Поне не можем да изгорим водача им.

— Ами ако го примамим да си подаде ръката? — попита Кендарик.

— Отсичаме я и си плюем на петите.

Солон се изкиска.

— Де да беше толкова просто.

— Може и да изглежда просто — рече Джеймс, — но няма да е никак лесно.

В този миг вратата се отвори и отвътре изскочиха две тъмни фигури.

Джеймс удари първия вампир в гърлото, докато още се олюляваше от ярката светлина. Щом лъчите на слънцето докоснаха кожата му, тя започна да почернява и чудовището нададе болезнен вик.

Вторият вампир се обърна и направи опит да се скрие обратно в гробницата, но беше изтласкан от напиращите зад него. Солон го повали с чука, после същата участ сполетя двамата, които излязоха след него.

Яжара вдигна тоягата си и скоро на входа се въргаляха четири димящи трупа. Джеймс надзърна в сумрака на гробницата. Не се забелязваше никакво движение.

— Мисля, че удари часът да влезем вътре и да се справим с него — каза той, обърна се и погледна Кендарик. — Само ти имаш сабя, която може да сече глави. Когато го повалим, гледай да не отсечеш моята или тази на Солон.

Кендарик пребледня, но кимна.

Джеймс погледна към Яжара и повдигна въпросително вежди. После отново се обърна към Кендарик.

— Ако тя успее да го подпали, тичай при него и бързо му отсечи ръката!

— Коя ръка? — попита Кендарик и избърса с ръкав рукналата от челото му пот.

— Която и да е, ще свърши работа. — Джеймс кимна на Солон и двамата едновременно нахлуха в гробницата. Спряха при първия саркофаг, за да си поемат дъх и да привикнат с тъмнината.

На пода един зад друг бяха подредени три саркофага и Джеймс знаеше, че Господарят на вампирите може да се крие зад всеки от тях. Докато се прокрадваха към втория, изпита внезапно предчувствие.

— Солон, погледни нагоре!

В мига, когато монахът вдигна глава, от тавана скочи нещо огромно, което щеше да се стовари върху него, ако не бе чул предупреждението на Джеймс. Солон се извъртя и стовари тежкия си боен чук върху гърдите на Господаря на вампирите.

Вампирът отхвърча към другия край на помещението и се блъсна в каменната стена. Джеймс се хвърли към него и се опита да го прободе с рапирата и да го прикове към стената, но и този път вампирът се измъкна с невероятна бързина.

В същия момент от тавана скочи втори вампир и внезапно Джеймс се озова притиснат към пода. Миризма на разлагаща се плът изпълни ноздрите му.

— Солон! — извика задъхано той.

С два скока монахът се озова при тях. Сграбчи единия вампир за врата и го запокити настрани. Съществото тупна на осветения кръг до вратата и изпищя, обхванато от агония.

Кендарик използва момента, пристъпи напред и отсече главата на вампира с един удар.

— Наведи се! — извика му Яжара.

Солон се приведе, а Яжара изстреля кълбо от зеленикави пламъци. То се стрелна напред и повали още двама вампири, който започнаха да се гърчат на пода.

Джеймс обаче трябваше да се измъкне от хватката на най-силния от всичките им противници. Макар на ръст Господарят на вампирите да бе колкото едър мъж, ръцете му притежаваха силата на великан и Джеймс усещаше, че е като детска играчка в тях. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да се изплъзне. Имаше чувството, че всеки миг мускулите на врата му ще се скъсат, ала въпреки това се стараеше да държи главата си извърната непрестанно към своя противник. С крайчеца на окото си зърна дългите нокти на вампира точно пред гърлото си…

Извъртя се настрани, опитвайки се да спечели поне малко време, но Господарят на вампирите бе силен за трима. И тогава брат Солон се изправи зад вампира, сграбчи го за дългата коса и изви главата му назад. Джеймс чу Яжара да вика:

— Затвори си очите!

Магьосницата завъртя тоягата и заби металния й наконечник в устата на чудовището. Очите му се облещиха от изненада и то застина за миг, сякаш бе парализирано.

И тогава Яжара произнесе една кратка фраза. От края на тоягата бликнаха лъчи. Главата на чудовището изригна в бели пламъци и стаята се изпълни с вонята на изгоряла плът.

Господарят на вампирите подскочи с безумен вопъл и Яжара издърпа тоягата. Джеймс се дръпна назад в мига, когато почувства, че вече не го притискат към пода.

Дотича Кендарик, замахна с всички сили, стовари сабята си върху шията на Господаря на вампирите и с един удар му отсече главата. Вампирът рухна на пода като камък.

Кендарик изглеждаше, сякаш всеки миг ще повърне.

— Благодаря на всички — въздъхна уморено Джеймс. После погледна Кендарик и добави: — Отсечи му ръката.

Кендарик завъртя глава и му подаде сабята.

— Направи го ти, ако нямаш нищо против. Нямам сили. — После се олюля и се строполи на пода.

 

 

Късно същия следобед седяха в кръчмата, за да си отдъхнат след боя. Джеймс посръбваше от халба тъмен пенлив ейл и се мъчеше да не обръща внимание на болката във врата.

— Сега какво ще правим? — попита Кендарик, който още се чувстваше засрамен, задето бе припаднал.

— Ще чакаме до сутринта — отвърна Джеймс. — Всички сме уморени и имаме нужда от почивка. Още на зазоряване ще се опитаме да извадим кораба. Ако не успеем, значи Хилда е права и не Господарят на вампирите ни е попречил, а онова, което се спотайва в храма.

— Дали да не потърсим помощ? — предложи Кендарик.

— Утре ще пратим някой до гарнизона в Мелничарски отдих. До два дни ще получим подкрепления.

— Защо да не изчакаме? — попита Солон.

— Не, мисля че ще е най-добре, ако посетим стария храм. Вече имам опит в тези неща. Съмнявам се обаче да открием някого там, инак хората от селото щяха да са надушили, че става нещо нередно още преди последните неприятности.

— Два въпроса все не ми дават покой — оплака се Яжара.

— Кой стои зад всичко това? — попита Джеймс.

— Да — потвърди магьосницата. — Няма съмнение, че някой се опитва да държи този район в изолация, за да може слугите му да приберат набелязаната плячка. — Тя се огледа, за да провери дали някой от останалите посетители в кръчмата не би могъл да ги чуе, и добави: — Сълзата.

— А кой е вторият въпрос? — поинтересува се Солон.

— Къде са сега Уилям и крондорската гвардия? — отвърна Яжара.

Джеймс веднага се сети за скрития подвъпрос и докато за Солон и Кендарик изглеждаше, че тя се безпокои за местонахождението на Мечището, той знаеше, че тревогата й е за Уилям.

Той надигна халбата с ейл. Същите въпроси безпокояха и него.