Реймънд Фийст
Измяната (10)

Глава 9
Заподозрян

Мулетата трополяха по каменистия път.

Фургонът, който се показа иззад завоя, наистина не можеше да бъде сбъркан с друг. Беше яркозелен, а отстрани с червени букви бе изписано:

Абук. Търговец на фини изделия

Кочияшът бе едър широкоплещест мъж с пламтящо червена коса и дълга брада, която се спускаше чак до колана му. Ако джуджетата можеха да растат до два метра, сигурно щяха да изглеждат точно така, помисли си Джеймс, когато спряха край фургона.

— Ти ли си търговецът Абук? — попита той високо.

Кочияшът опъна юздите на конете.

— Пише го отстрани на фургона, странниче, освен ако не можеш да четеш. Аз съм Абук.

— Кой знае, може и да си го откраднал — подхвърли намръщено Джеймс.

— Така е, а също да си острижа главата и да си подрежа брадата, за да се престоря на друг, но не съм го сторил. — Той огледа тримата конници. — Какво искате от мен?

— Малко информация.

— Доставката на информация също е доходен занаят — отбеляза многозначително Абук.

Джеймс побутна коня и се приближи към капрата, извади от джоба си сребърния паяк и го подаде на търговеца.

— Помниш ли на кого си продал това нещо?

— Не точно — отвърна Абук. — Бих могъл да си спомня за сумата от сто златни соверена.

Джеймс се засмя, но в усмивката му се долавяше нескрита заплаха.

— Ако настояваш, мога да ти уредя среща с кралския инквизитор във връзка със съучастието ти в смъртта на петдесетима кралски копиеносци.

— Какво? — подскочи уплашено Абук. — Петдесетима кралски копиеносци са били убити?

— В Ромней — добави Оуин.

Търговецът помълча за миг — преценяваше шансовете си за печалба и опасностите, които криеше тази игра. Накрая рече:

— Нямам никаква вина за случилото се, аз само продавам стоки, които не са забранени от закона. — Върна паяка на Джеймс. — Този е един от двата, които продадох на север. Друга, по-лоша имитация взе един човек, Майкъл Уейландър, в градчето Шлеп. Той е доста известна фигура в Ромней. Последния продадох на някакъв непознат, който със сигурност бе дошъл от север.

Джеймс му показа далекогледа.

— Какво ще кажеш за това?

— Още едно доказателство, че човекът, когото търсите, е същият, когото ви описах. Той купи и двете неща в кръчмата „Кралска глъчка“ в Малаково средище. Можете да попитате за него съдържателя, тъй като очевидно го познаваше. Доколкото чух, бил прочут играч на шах.

— Щом си го срещнал в Малаково средище, по какво реши, че е от север?

— Защото чух съдържателя да го пита дали ще се връща на север и мъжът потвърди, че ще се прибира у дома.

Джеймс не изглеждаше доволен от чутото.

— Трябва да се върнем в Малаково средище.

— Бих могъл да ви спестя пътуването срещу скромна сума — намеси се Абук.

— Колко скромна? — попита Джеймс.

— Десет златни соверена, не повече.

— Ще ти дам пет и обещавам да не те споменавам, когато разговарям с кралския инквизитор.

— Дадено — склони Абук.

Джеймс отброи парите и му ги подаде.

— Спомних си — рече Абук. — Мъжът със сигурност спомена град Кентингска треска.

Джеймс погледна Оуин и младежът кимна.

— Зная го. Това е на север от село Кавел, където живее чичо ми Корвалис.

Абук го погледна.

— Чичо ти да не е барон Корвалис?

— Да, той е — отвърна Оуин.

— Познавам го — рече Абук. — Ще прощаваш, че го казвам, но си пада по гадните шеги.

Оуин се захили.

— Никой, който го познава добре, не би възразил на тези думи.

— Приключихме ли? — обърна се Абук към Джеймс.

Младият скуайър кимна и фургонът бавно се отдалечи по пътя.

Когато Абук се изгуби зад завоя, Джеймс се обърна към Оуин.

— Какво ще предложиш? Към Малаково средище, или на север, за Кентингска треска?

— Кентингска треска е малко градче, има-няма десетина дюкянчета и кръчми. Обитават го предимно селяци и дребни занаятчии. Едва ли ще се затрудним да открием описания човек.

— Чудесно — каза Горат. — Защото времето ни е ограничено. Измина повече от месец, откакто напуснах родните места, и докато събираме сведения, силите на Делекан растат. Ако се забавим още малко, току-виж останем само безпомощни свидетели.

— Добре казано — рече Джеймс и обърна коня си. — Потегляме на север.

След няколко минути задминаха фургона на Абук, който им махна за сбогом, и продължиха по пътя.

 

 

До Ромней пътуваха без премеждия. В града спряха, за да сменят конете и да проверят как се развиват събитията.

Майкъл Уейландър, Деймън Рийвс и Арли Стоманената душа се бяха стреснали от заплахите на графа. Бяха се предали още на следващия ден и в момента бяха заключени в една от стаите на къщата му, където кипяха оживени пазарлъци, с цел да се сложи край на борбата между различните кланове.

На следващата сутрин Джеймс, Горат и Оуин потеглиха с отпочинали коне. Насочиха се право на север — по пътя, който се виеше между нивите по поречието на Ром. Градчетата и селцата, през които минаваха, бяха безлични и незапомнящи се с нищо и подобно на Шлеп, носеха скучни имена като Зелен хълм, Хобс, Такни, Пранкова канара и Обзорище. Препускаха с равномерно темпо, винаги нащрек за неприятности. На няколко пъти се разминаваха с групи въоръжени мъже, но никой не опита да ги спре, и така пристигнаха без премеждия, в село Кавел.

Преди селото имаше широк завой и мост, който прехвърляше една доста бурна река. Когато стигна средата на моста, Джеймс спря, погледна надолу и подметна:

— Ама че дълбок вир.

— По-дълбок е, отколкото изглежда — рече Оуин. — Не един глупак се е удавил тук, опитвайки се да го преплува. Това е приток на Ром. Спуска се ей от онази планина. — Той посочи на север. — Нека ти покажа нещо — добави и насочи коня встрани от пътя.

Поеха по тясна разкаляна пътека, на места обрасла с гъста трева и очевидно неизползвана отдавна. Горат обаче се наведе и разгледа внимателно земята.

— Тук има пресни следи. Някой е минавал съвсем скоро.

— Несъмнено — кимна Оуин. — Ей сега ще разберете защо. Свиха зад един гъст храсталак, зад който се издигаше невисок хълм, и спряха. Точно пред тях — от средата на стръмна скала, висока поне триста стъпки — се спускаше с тътнеж широк водопад. От двете му страни се издигаше стръмна клисура, покрита с гъста гора.

— Кавелов пролом — заяви Оуин.

— Какво е това? — попита Джеймс.

— Идва от името на притока. Така наричат и тунела под старата крепост.

Той махна към върха на скалата и Джеймс едва сега различи очертанията на кацналата отгоре постройка.

— Откъде знаеш?

— Като момче съм идвал насам много пъти — с братовчедка ми Юджийн обичахме да си играем край бързея. Целият този хълм е прокопан от тунели и стари пещери. Някога са ги използвали за скривалища и складове. Под водопада дори има тайна врата — ако знаеш къде да я търсиш. Двамата с Юджийн веднъж я намерихме случайно. Тя тогава беше на осем, а аз — на девет. Щяхме да замръзнем от студ — водата е ледена. После Юджийн си изпати от баща си. Чичо ми не е от хората, които умеят да се владеят, когато са ядосани. Но това не ни попречи пак да играем тук.

— И много хора ли знаят за тунелите?

— Местните трябва да знаят до един. Един-двама дори може и да подозират за тайната врата под водопада. Съмнявам се обаче друг — освен стария комендант на крепостта и членовете на семейството — да знае точното й местонахождение. Доста добре е замаскирана.

Продължиха по пътя за Кавел и пристигнаха в селото в ранния следобед. Джеймс дръпна юздите на коня, огледа се й отбеляза:

— Изглежда доста заможно за толкова затънтено местенце.

Оуин се разсмя.

— Сигурно е така. Селцето съществува от няколкостотин години, но през последните петдесет се превърна в земеделски център на околията. Откакто преди три години пожарът принуди чичо ми да се премести да живее в селото, цялата търговия се върти в него. Доколкото си спомням, чичо ми и семейството заемат три или четири от къщите.

— Пожар ли? — попита Джеймс, докато подминаваха крайните къщи. — Как е станало?

— Никой не знае — отвърна Оуин. — Разказват, че чичо ми работил нещо в един от подземните етажи, когато неочаквано избухнал пожар и бързо се разпространил нагоре. Стените така обгорели, че заплашвали всеки миг да рухнат. По същото време станало срутване в тунелите, превърнати от чичо ми във винарска изба. При срутването загинал братовчед ми Невил. Той беше с няколко години по-голям от мен и Юджийн. Странно момче беше, винаги съм имал чувството, че чичо не го обича особено. Юджийн открай време е любимката в семейството. — За миг Оуин изглеждаше потънал в спомени, после продължи: — Както и да е, избата сега е затисната под тонове скали и тялото на братовчед ми е някъде долу. Пожарът избухнал в едно от съседните помещения, но никой не знае какво го е причинило, тъй като слугата, когото винят за това, също загинал в пламъците. Чичо ми все се кани да направи ремонт на сградата, но все не намира време и средства да го почне.

Излязоха на голям площад, на който имаше шадраван и откъдето започваха други три широки улици.

— Ето тази къща там — посочи Оуин една от сградите от другата страна на шадравана. Следобедният пазар бе в разгара си, търговията вървеше с пълна сила и тримата конници едва си пробиваха път през множеството.

Най-сетне стигнаха къщата на барона, където ги посрещна едно конярче.

— Господарю Оуин! От години не сте се вясвали насам!

— Здрасти, Тед — усмихна се Оуин. — Сега ти ли се грижиш за конете?

Момчето, което сигурно нямаше тринайсет, кимна.

— Да, господарю. Обаче си нямаме конюшня, та баронът кара гостите да си оставят конете в странноприемницата. — То посочи постройката срещу къщата на барона. Отпред беше изрисувана глава на патица. — Ще ида да ви запазя стая.

Оуин продължаваше да се смее.

— Да не искаш да кажеш, че чичо ми не би предложил стая на собствения си племенник?

— Напоследък той не иска да вижда никого, господарю Оуин. Ако бяхте сам, може би щеше да ви приеме, но с приятели… — Момчето се усмихна с неудобство и млъкна.

Оуин го отпрати с нареждането да намери по-голяма стая и да се грижи добре за конете.

Качиха се по стъпалата на голямата къща. Джеймс се огледа и отбеляза:

— Е, в сравнение с тоя палат останалите къщички са като кучешки колиби.

Оуин се засмя. Наистина другите къщи бяха с много по-скромни размери. Само странноприемницата можеше да съперничи донякъде с къщата на барона.

— Някога и това е било странноприемница, но после настъпили трудни времена. Тогава чичо ми я купил и я преустроил за собствено ползване. Отзад има конюшня, но сега там живее личната му стража. — Оуин продължи по-тихо: — Като много други благородници, чичо ми има твърде малко пари за своя пост. Приходите му са скромни, а данъците, които изисква чимският херцог, са значителни и постоянно нарастват. Пък и чичо ми никога не е бил предприемчив човек.

Почукаха на вратата и тя се открехна съвсем леко. Прислужница на средна възраст подаде нос през процепа и се ококори, като зърна изправения пред нея Горат в пълно бойно снаряжение.

— Здрасти, Мири — побърза да каже Оуин. — Всичко е наред. Те са с мен.

— Господарю Оуин! — възкликна прислужницата и разтвори широко вратата.

— Ще бъдеш ли така добра да съобщиш на чичо Корвалис, че съм тук?

Жената кимна и тръгна навътре. След минута на нейно място се появи висок мъж, издокаран с плюшен халат, риза с везани ревери и твърде много пръстени.

— Племеннико — произнесе той доста хладно, — нямаше да е зле, ако ни беше предупредил за пристигането си. — Той хвърли неодобрителен поглед на Джеймс и Горат.

— Напълно си прав, чичо. Прощавай, че се изтърсихме неканени. Вече уредихме да отседнем в странноприемницата от другата страна на площада. Позволи ми да ти представя синьор Джеймс, скуайър в двора на принц Арута, и нашия спътник Горат. Господа, моят чичо, барон Корвалис от Кавел.

Щом чу да се споменава принцът на Крондор, баронът рязко промени държането си и лицето му видимо омекна. Той кимна на Джеймс и рече:

— Синьор. — След това изгледа Горат и тъй като не знаеше как да постъпи, каза: — Елфически вожде, добре дошли. — Махна с ръка и добави: — Бъдете така добри да ме последвате в гостната, а аз ще се разпоредя да ни поднесат вино. — Баронът даде знак на прислужницата. — Мири, бутилка вино и четири чаши.

Последваха барона в просторното помещение, навремето сигурно главната зала на странноприемницата, а сега разделено на няколко стаи. Два високи прозореца гледаха към селския площад. Баронът посочи три кресла, а той самият се настани в четвъртото.

— И така, синьор, какво ви води в нашето малко селце?

— Пратеник съм на принца — отвърна Джеймс. — Наскоро имаше размирици в Ромней и в процеса на тяхното разследване дочухме слухове, че Нощните ястреби са се завърнали в Кралството.

Като чу за Нощните ястреби, баронът едва не подскочи в креслото.

— Слухове ли! — извика той. — Какви ти слухове! Вече на три пъти се опитаха да ме убият. Пратих за това доклад на чимския херцог.

Джеймс се постара да си придаде загрижен вид.

— Именно заради това съм тук. Принцът е обезпокоен, също както и неговият брат, кралят… — Луам вероятно нямаше никаква представа за онова, което се случваше, но Джеймс отдавна бе забелязал, че името му притежава магичен ефект — който не можа да понесе мисълта, че са отправяни с нищо непровокирани заплахи срещу негови изтъкнати и верни поданици.

Щом чу и името на краля, баронът съвсем се успокои.

— Чудесно, тъкмо навреме.

— А сега ще ни разкажете ли каква е ситуацията? — попита Джеймс.

Баронът си пое дъх и заговори; лицето му се зачерви от гняв:

— Преди три години един от прислужниците ми загина при пожар, който избухна недалеч от изоставена винарска изба. По онова време реших, че става въпрос за трагичен инцидент, но сега вече съм убеден, че това е бил първият опит за покушение срещу мен. Година по-късно, докато бях на лов, на един от близките хълмове се появи конен отряд — ездачите бяха облечени в черно и държаха оръжия. Добре че една лисица подплаши хрътките ми и те се втурнаха срещу конниците, с което им попречиха да ме нападнат. В този ден изгубих най-добрата си хрътка. — Той даде знак на Мири, която тъкмо се бе появила на вратата, да поднесе вино на гостите. — Миналия месец стреляха по мен от прикритие. Стрелата прониза наметалото ми, ей тука. — Той им посочи. — Един лакът по-нагоре да бе минала и сега щях да съм труп.

Джеймс погледна Оуин, който кимна едва забележимо, че баронът не преувеличава.

Междувременно барон Корвалис продължаваше с разказа:

— Не смея да излизам от къщата, ходя само отсреща до странноприемницата, и то винаги заобиколен от личната си охрана. Дъщеря ми обаче не ще и да чуе за предпазливост — търчи нагоре-надолу из селото в компанията на някакъв съмнителен тип. На нейната възраст би трябвало да се среща с подходящи за положението й кандидати, а вместо това си е намерила един… отблъскващ субект, който я омайва с лъжите си.

Оуин се опитваше да запази сериозен вид, но очевидно нещо го забавляваше.

— И кой е този отблъскващ субект, чичо? — не се сдържа той.

— Някакъв търгаш! Юджийн би трябвало да излиза със синове на барони, графове, дори херцози, а не с обикновен търговец. Моят адвокат Мирон е влюбен до уши в нея и макар да е от по-ниско потекло, в жилите му тече и малко благородническа кръв. Може би щях да склоня, ако й поиска ръката, но тази несретница е изпълнена с някаква фанатична жажда за приключения и романтика, която би била обяснима, ако ми беше син, но е напълно неприемлива за една покорна дъщеря.

— Знаеш ли името на този агент на хаоса, чичо? — попита все така захилено Оуин.

— Навон дьо Сандау! — викна ядно баронът, сякаш ставаше дума за опасен престъпник. — Носи се в богаташки одежди и язди само отбрани коне. Хвали се наляво и надясно, че бил най-големият търговец в околията и снабдявал само благороднически семейства. Не зная с какво се занимава, но от време на време изчезва мистериозно за няколко дни, а после, като се върне, пак започва да се навърта около дъщеря ми.

Оуин сръбна от виното и попита:

— Чичо, къде е сега Юджийн?

— Сигурно хойка някъде навън и чака Навон да се върне.

Джеймс също опита от виното и после каза:

— Струва ми се, че поставяме гостоприемството ви на изпитание, бароне. — Надигна се и продължи: — Надявам се да проведем бързо разследване и да открием онзи, който заплашва мира на вашето селце.

— Благодаря ви, синьор — кимна баронът. — Оуин, предай поздрави на майка си и баща си, когато ги видиш. — Той се поклони на моредела, тъй като все още не знаеше как да се отнася към него. Едва когато стигнаха вратата, го чуха да добавя: — Оуин, ако все още сте в селцето идния шестък, за мен ще е удоволствие да вечеряме заедно. Доведи и приятелите си.

Вратата се затвори и Джеймс избухна в смях.

— Значи разполагаме с пет дни да си свършим работата и да потеглим, преди да се наложи чичо ти да осъществи поканата си.

— Чичо ми може да има труден характер и да е малко скръндза, но истината е, че е доста изплашен.

— Това си личеше дори за някой, който не принадлежи към вашата раса — потвърди Горат. — Но една мисъл не ми дава покой.

— Какво? — Джеймс повдигна вежди. — Само една ли?

— Сред многото други — поправи се Горат. — Ако Нощните ястреби наистина искат да му видят сметката, досега да са го направили. Хайде, да речем, че кучетата наистина са им осуетили нападението. Но да не уцелят от близко разстояние с лък — това ми изглежда невероятно.

— Склонен съм да се съглася — каза Джеймс.

Тъкмо бяха стигнали пред вратата на „Патешката глава“. В ранния следобед вътре нямаше много посетители. Съдържателят изтича да ги посрещне.

— Вие ли сте благородните господа, пристигнали да навестят нашия многоуважаван барон?

— Да — отвърна Джеймс.

— Аз съм Питър Сивия — представи се съдържателят и се поклони. — Имам честта да притежавам това заведение. Стаите ви вече са готови, на ваше разположение има прекрасни вина и пресен ейл.

— Ейл — поръча Горат. — Не обичам вино.

Джеймс се разсмя.

— Не се учудвам — след като има възможността да опиташ от виното на барона.

Оуин кимна.

— Представям си какво щеше да ни пробута, ако не беше казал, че си придворен на принца.

— Придворен на принца на Крондор? — облещи се Питър Сивия. — Бъдете сигурен, синьор, че обслужването ви ще бъде на висота. Лично ще се погрижа за това. Придворен, за Бога!

Докато Питър се отдалечаваше, Джеймс му подвикна:

— И нещо за хапване, ако обичаш.

Настаниха се около масата и Оуин каза:

— Прощавайте, задето трябваше да изтърпите брътвежите на изкуфелия ми чичо. В сравнение с проблемите, които имаме да решаваме, неговите тревоги са направо смешни.

— Може и да си прав — рече замислено Джеймс. — Но подушвам някаква връзка. Не съм сигурен за какво точно става въпрос, но се питам, защо им е на Нощните ястреби да сплашват чичо ти, без да го убият?

— За да си кротува — подметна Горат.

В този момент Сивия се върна със запотени чаши ейл. Джеймс отпи от своята и кимна доволно.

— Чудесен е.

— Ейл от Сивите кули, господине, и винаги го сервираме изстуден.

— Да не ти карат лед от север?

— Не — отвърна Питър. — Недалеч оттук има една дълбока пещера, където държа бъчонките. Отворя ли някоя от тях, не се задържа дълго пълна.

Джеймс се усмихна.

— Сигурно, след като къщата на барона е отсреща. Вероятно често се отбива при теб.

Питър поклати глава.

— Почти не го виждам, да ви кажа правичката. Баронът рядко излиза от дома си и винаги е придружен от въоръжена охрана. — Той взе таблата и добави: — Ей сегичка ще ви поднесат нещо за хапване, господарю.

— Мъчи ме нещо, но не мога да определя какво точно — промърмори Джеймс, след като съдържателят се отдалечи.

— Свързано ли е с чичо ми?

— Да — кимна Джеймс. — Горат вече го каза: защо си правят труда да го сплашат, вместо да го премахнат… — Изведнъж очите му се разшириха. — Питър! — извика той.

— Да, господарю? — Съдържателят дотича чевръсто.

— Какво каза преди малко — че баронът рядко се отбивал насам?

— Точно това казах, господарю — идва рядко и винаги е придружен от войници.

— И кога започна това?

— Точно след първия опит за покушение на Нощните ястреби.

— Значи и ти знаеш за Нощните ястреби?

— Ами така говорят хората.

— Какво по-точно говорят?

— Че Гилдията на убийците има лагер нейде наблизо и е набелязала барона за жертва.

— Благодаря ти, Питър — каза Джеймс. — Извинявай за безпокойството.

— Защо го повика? — попита Оуин.

— Заради мисълта, дето не ми дава покой. Слушайте, Нощните ястреби не се опитват да убият барона. Целта им е да го накарат да си стои у дома.

— Защо? — попита Горат.

— За да не възстанови разрушената крепост.

— Че какво толкова ще спечелят от това? — попита Оуин. — Крепостта и без това е стара, няма да издържи дълго на обсада.

— Не смятам, че ги интересува крепостта. Според мен ги вълнува онова, което се крие отдолу.

Оуин ококори очи.

— Проломът?

— Нали каза, че съществува таен вход за пещерите, които пресичат планината, и че там долу са били складовете и оръжейната на стария замък? Сигурно долу може да се скрие цяла армия.

— Или гнездо Нощни ястреби — добави Горат.

— Но откъде са разбрали?

— Тунелите не са семейна тайна, нали?

— Не, навярно и други знаят за съществуването им, но да се намери входът е почти невъзможно.

— Оуин! — отекна женски глас.

Към тях бързаше висока стройна млада жена, облечена в доста непретенциозна рокля. Тя едва не повали Оуин, който стана да я посрещне, но попадна право в прегръдките й.

— Чакай, Юджийн! — изпъшка зачервеният Оуин, докато девойката го обсипваше с целувки.

Лицето й бе загоряло от слънцето, косата й — разчорлена от вятъра, а отзад по роклята й имаше полепнали сухи треви.

След като се насити да го целува, тя се отдръпна, без да го пуска, и го огледа от главата до петите.

— Станал си мъж, а какво подсмърчащо момченце беше! — И се засмя.

Оуин се изчерви и също се разсмя.

— Но ти хич не си се променила.

Тя го тласна обратно на стола и се настани в скута му.

— Разбира се, че съм се променила. Последния път, като се видяхме, още бях малко момиче, а сега съм вече жена.

Джеймс се захили. „Жената“, изглежда, току-що бе навършила осемнайсет и компенсираше зле прикритата си неувереност с енергично и властно поведение.

— Юджийн — обяви Оуин, — това са мои приятели. Джеймс и Горат.

Тя кимна подред и на двамата. След това отново се обърна към Оуин.

— Ходи ли при тате? Всъщност да де. Нали Тед ми каза, че си се появил.

— Каза ни, че ако останем тук до шестък, ще ни покани на вечеря.

— О, моля те, остани. Да се храня сама с тате е ужасна скука.

— Може и да не успея, Юджийн. Имаме важна работа.

— Че каква ще е тази работа? — попита тя нацупено. — Моят любим братовчед се появява изневиделица след дълго отсъствие и иска веднага да си тръгне?

— Е, не веднага… но сега служа на Короната.

— Ами? — ококори се тя. — Наистина?

— Така е — потвърди Джеймс.

— В такъв случай — заяви момичето — ще настоявам баща ми да ви покани по-рано. Няма да ви пусна да си тръгнете, преди да сте ни гостували.

— Баща ти ми се оплаква от теб — подметна Оуин. — Обезпокоен е от начина, по който си прекарваш свободното време.

Тя сбърчи нос, за да покаже колко я е грижа за мнението на баща й.

— Татко иска да седя по цял ден в оная мрачна къща и да чакам да се появи някой благородник да ми поиска ръката. Страх го е да не избягам с някого.

— Има ли конкретен човек предвид? — попита Оуин.

Тя взе халбата му, отпи малка глътка и я върна на мястото й.

— Има един Мирон, негов адвокат, местен е. Той е вдовец, дъщеричката му е много сладка, но той самият е…

— Скучен? — подсказа Джеймс.

— Не — предсказуем. Приятен човек е, но искам нещо различно.

— Като например? — попита Оуин.

— Казала ли съм, че има друг? — усмихна се тя.

— Баща ти ми каза.

— Навон дьо Сандау — засмя се Юджийн. — Баща ми се дразни от него.

— Защо? — попита Джеймс.

— Защото е търговец и не е от благородно потекло, докато Мирон е племенник по майчина линия на покойния силдънски граф.

— Но ти обичаш Навон — предположи Оуин.

Тя поклати глава и пак сбърчи носле.

— Не точно. Той е интересен и малко… странен.

— Странен? — попита Оуин. — В какво?

— Понякога ме гледа някак особено — когато смята, че не го гледам аз.

Оуин се засмя и я погъделичка.

— Това е защото ти изглеждаш странно.

Тя побутна игриво ръцете му встрани.

— Нали ти казах, че е интересен. Освен това е привлекателен и интелигентен, и казва, че е ходил навсякъде. Много е богат, което е причина баща ми да се въздържи да прати стражите да го напердашат. Ако не мога да се омъжа за благородник, тате ще се примири да взема някой богаташ.

— Да не искаш да кажеш, че ще се омъжиш за Навон?

— Вероятно не — отвърна тя и се надигна. — Той е прекалено напорист… и опасен.

— Опасен? — повтори Горат: обаждаше се за пръв път, откакто се бе появило момичето. — Познавам донякъде вашите обичаи и това определение ми се струва странно, ако става въпрос за ухажор.

Тя сви рамене и отвърна:

— О, не зная. Той е очарователен, но на моменти е чудноват. Обаче ме научи на много неща.

— Така ли? — попита Оуин с глас, в който се долавяше любопитство и неодобрение.

Тя го плесна по рамото.

— Не е това, за което си мислиш, лошо момче! Научи ме на неща като поезия и музика, както и да играя шах.

— Шах? — попита Оуин и погледна Джеймс.

— Да — кимна тя. — Той е най-добрият играч в Кентингска треска, вероятно дори в целия район. Често пътува до Малаково средище, за да се среща с най-силните шахматисти от Кралството в кръчмата „Кралска глъчка“. Играл е срещу благородници от Крондор и дори Велики Кеш! — В думите й се долавяше гордост.

— Хубаво — рече Джеймс. — Надявам се, че ще се запознаем с него.

— Елате в шестък на вечеря у чичо — произнесе пламенно девойката. — Той ще намине да ме види към края на седмицата.

После подскочи, завъртя се на токчета, изтича при вратата, дари ги с усмивка и излезе.

— Странни са… жените от вашата раса — замислено каза Горат.

— Тя е още млада — засмя се Джеймс. — Животът е пред нея. — Той поклати глава. — Скоро обаче ще разбере къде й се крие силата. Голяма чаровница ще бъде.

Оуин въздъхна и промърмори:

— Тя е единствената от тукашните ми роднини, на която държа.

Появи се Питър Сивия и започна да подрежда храната на масата.

— Братовчед ми Невил умря, когато бях съвсем малък — продължи Оуин. — Всъщност преди това сме се виждали само веднъж.

Питър го прекъсна:

— За Невил ли говорите? По думите ви, млади господине, съдя, че сте племенникът на барон Корвалис.

— Да — кимна Оуин. — Не съм го крил.

— Вие сте младият Оуин. Не ме помните, нали?

— Съжалявам, но не ви помня.

— Аз бях един от готвачите в къщата преди трагичния ден, когато умря младият господин Невил. Тогава трябва да сте били на шест или на седем, виждал съм ви само няколко пъти. Малко след това купих тази странноприемница, а вие повече не се вяснахте. Ще ви кажа нещо — от онзи случай старият барон вече не е същият. Много го промени мъката. А жена му, горкичката, направо се стопи и почина.

— Ще ти призная, че не помня почти нищо — рече Оуин.

Питър не се нуждаеше от повече подкани, за да продължи разказа.

— Разправят, че имало известни пререкания между барона и старши зидаря, който ръководел разширяването на подземната винарна. Най-странното е, че той също се казваше дьо Сандау, като Навон.

Джеймс и Оуин се спогледаха. Питър продължи:

— Та този Сандау бе най-прочутият зидар в цялата околия, но освен туй беше пияница и женкар. Все се хвалеше, че си имал работа дори с благородните девици от риланонския двор. Преди това работиха в няколко от тунелите под старата крепост, но проблемите започнаха с винарската изба. Непрестанно се караха и баронът беше в отвратително настроение. А после дойде денят на нещастието.

— Денят, в който Невил умря ли? — попита Оуин.

— Да, при същия инцидент загина и Сандау. Таванът се срути. Никой не знаеше причината. Дни наред мъжете от селцето се опитваха да разчистят срутването, но напразно — Невил и още неколцина работници издъхнаха в едно от подземните помещения.

— Момчето със сигурност ли е било с тях? — попита Горат.

— И това не е известно. То обичаше да гледа зидарите, докато работят, а баща му не възразяваше. — Питър сви рамене. — Но както ви казах, оттогава баронът не е същият човек. Загубата на момчето довърши баронесата. Няколко месеца скърбеше по него, после се разболя и дори жреците не можаха да я излекуват. Не мина година и тя също си отиде. А преди да се случи нещастието беше желязна жена. Госпожица Юджийн се е метнала на нея, сигурно затова е така жизнерадостна, макар че изгуби майка си и брат си. — Питър поклати съчувствено глава. — Необикновено момиче е тя.

Джеймс също кимна, а Оуин каза:

— Няма две мнения по въпроса.

Когато Питър си тръгна, Джеймс подхвърли на Оуин:

— Хич не им е било лесно на твоите роднини.

— Така е. Но се радвам, че поне Юджийн изглежда щастлива.

— Въпреки че е заради нещо, което измъчва баща й — отбеляза Джеймс и Горат се засмя на думите му.

— В такъв случай — Оуин ги изгледа, — какво ще предприемем сега?

— Мисля си, че няма да е зле, ако се отзовем на поканата на чичо ти и вечеряме с него в шестък. Бих искал да се запозная с този прочут шахматист.

Оуин кимна, доволен, че ги очакват поне няколко дни почивка.