Реймънд Фийст
Измяната (4)

Глава 3
Разкритие

Стражът премигна от изненада.

В един миг пътят за града бе пуст, в следващия пред него стояха трима.

— Какво…? — сепна се той, вдигна старото си копие и зае нещо, което само отдалеч напомняше бойна стойка.

— Спокойно, приятел — махна му Локлир. Той се подпираше на рамото на Оуин и изглеждаше така, сякаш всеки миг ще прескочи в отвъдното. Откакто изгубиха конете, се бяха натъкнали на още три засади, преди да доближат Ястребово гнездо. Първите две съумяха да избегнат, промъквайки се встрани от дебнещите ги разбойници. Последната се състоеше от шестима моредели, които бяха нащрек. Схватката бе кратка, кървава и им струва скъпо. Горат бе посечен през лявото рамо и Оуин така и не можа да затвори раната. Локлир получи още една рана и сигурно щеше да издъхне, ако не беше навременната намеса на Оуин. Младият магьосник също можеше да се похвали с половин дузина леки рани и охлузвания.

— Кои сте вие? — попита стреснатият страж. Очевидно бе селяк или работник от града, включен набързо в градската милиция.

— Аз съм Локлир, придворен скуайър на принца на Крондор, а тези двамата са мои спътници.

— Приличате ми на банда разбойници — отвърна страшникът.

— Имаме доказателство — заяви Локлир и му подаде пергамента. — Дано бързо свършим с формалностите, защото кръвта ми изтича.

— Брат Малкълм от Храма на Силбан е в града в хана на Логан. Навестява ни на всеки шест месеца. Той ще ви помогне.

— Къде е този хан? — попита Оуин, тъй като Локлир едва се крепеше на краката си.

— Малко по-нататък по улицата. Няма да го подминете. Отпред има дървено джудже.

Продължиха по пътя към посоченото място и действително забелязаха окачено на стената прашно дървено джудже, някога вероятно изрисувано в ярки цветове.

Вътре неколцина местни жители чакаха търпеливо монаха, който работеше в един от ъглите над болно детенце. Бяха все работници, един с превързана ръка, друг — с бледо и болнаво лице.

Когато свърши с момчето, което веднага скочи и се скри в полите на майка си, монахът вдигна глава и погледът му се спря върху Локлир.

— Момче, ти май си много зле — каза той.

— Е, не чак толкова — отвърна отпаднало скуайърът.

— Хубаво, защото тези добри хорица чакат отпреди теб и бих те взел без ред само ако си тръгнал да мреш.

— Видя ли, че съм готов да ритна камбаната, ще ти дам знак — произнесе с престорена духовитост Локлир.

Търпението на Горат се изчерпи. Той застана пред свещеника и заяви:

— Искам да прегледаш спътника ми веднага. Другите могат да почакат.

Мрачното, заплашително лице на елфа и властната му осанка не оставяха място за възражения. Монахът погледна Локлир по-внимателно и рече:

— Хубаво, защото и сам мога да видя, че е спешно. Сложете го на масата.

Двамата почти пренесоха Локлир до масата в ъгъла.

— Кой го е превързвал? — попита монахът.

— Аз — изтъпанчи се Оуин.

— Добра работа си свършил — кимна монахът. — Спасил си му живота, да знаеш.

И след като смъкна наметалото и превръзките на Локлир, възкликна:

— Да ни пази Силбан! Имаш три рани, от които досега да е издъхнал и по-як мъжага от теб! — Поръси раните с някаква пудра, което изкара болезнен стон на устните на Локлир, после подхвана монотонен напев със затворени очи.

Оуин долови появата на могъща магия в стаята и настръхна. През целия си живот бе присъствал само на няколко учебни магьосничества и все още намираше подобни явления за странни и дори невероятни.

Слабо сияние от дланите на монаха озари раните на Локлир и още преди брат Малкълм да е свършил с напева, Оуин забеляза, че те започват да заздравяват. Кожата бе все така разкъсана, но краищата й вече не зееха с яркочервения цвят на незараснала плът. Когато монахът приключи, раните изглеждаха завехнали и преминали острия стадий. Лицето на брат Малкълм беше пребледняло от изтощение.

— Това е всичко, което мога да направя — рече отпаднало той. — Останалото ще свършат сънят и храната. — Той изгледа Горат и Оуин и попита: — И вие ли сте ранени?

— Аха — кимна Горат. — Но можем да почакаме, докато приключиш с тези двамата. — Той посочи местните хора.

Малкълм кимна.

— Хубаво. — Погледна внимателно Горат. — Маниерите ти са малко грубички, моредел, но инстинктът ти го бива. Ако се бяхме забавили още малко, приятелят ти щеше да умре.

Горат премълча факта, че го бяха разпознали. Настани се до Оуин и зачака търпеливо.

Когато приключи с местните, монахът отново се обърна към тях и попита:

— Кой е следващият?

Горат посочи Оуин и магьосникът седна до младия свещеник. Оуин го наблюдаваше с интерес, докато обработваше раните му. Почти не разговаряха, Оуин буквално се тресеше от изтощение.

Накрая дойде ред и на Горат.

— Позна ме, че съм моредел, а не извика градската стража — заговори го тъмният елф. — Защо?

Монахът сви рамене, докато оглеждаше раната му.

— Пътуваш с хора, които не ми приличат на ренегати. Не си тук, за да грабиш и убиваш, тъй че целта ти вероятно ще да е мирна.

— А защо смяташ, че идвам с някаква цел?

— Че иначе защо ще обикаляш из човешкия свят? — попита Малкълм. — Не съм чувал за моредел, който да пътешества за развлечение.

Горат изсумтя, но не отговори.

— Раната ти не е по-лека от тази на твоя спътник — рече Малкълм, след като приключи. — Но тялото ти е здраво, ще я надвиеш. — Изми си ръцете и докато се бършеше, добави: — Задачата ми е да помагам и да служа, но според обичая трябва да платите.

Горат посочи Локлир, който вече бе седнал на масата, на която доскоро лежеше.

— Братко — каза Локлир, — боя се, че мога да ти платя за малка част от доброто, което ни стори. Но наминеш ли през Крондор, ще те възнаградя богато и пребогато.

Локлир бръкна в кесията, прецени какви средства ще са им нужни за стая през нощта, отдели един златен соверен и два кралски сребърника и ги подаде на монаха.

— Засега стига — кимна брат Малкълм. — Къде точно да те открия в Крондор?

— В двореца. Аз съм от свитата на принца. Скуайър Локлир.

— В такъв случай, млади ми скуайър, ще те потърся следващия път, когато пристигна в Крондор, и тогава ще си уредим сметките. — След като прегледа отново раните им, той добави: — Пазете ги още ден-два, сетне бързо ще започнат да зарастват. Утре ще се чувствате много по-добре. А сега трябва да си почина. За един следобед ми се събра повече работа, отколкото съм свикнал да върша за цяла седмица.

Свещеникът излезе и съдържателят дойде да почисти след него.

— Добре дошли в „Прашното джудже“, приятели — обяви жизнерадостно той. — Какво ще обичате?

— Храна и стая — отвърна лаконично Локлир.

Седнаха на една маса и скоро съдържателят им поднесе сушено месо, хляб, изпечен същата сутрин, сирене и плодове. — Довечера ще имам прясно печено, но през деня поднасяме само такива блюда — оправда се той.

Оуин и Горат вече се тъпчеха лакомо. Само Локлир намери сили да каже:

— И това е добре. Малко ейл, ако обичате.

— Незабавно.

Когато се върна с халбите, Оуин попита:

— Господине, каква е историята на тази странноприемница?

— „Прашното джудже“ ли?

— Да.

— Не е кой знае каква история, да си кажа правичката. Преди я държеше един, казваше се Страбъл. Викаше й „Веселото джудже“. Убий ме не знам защо. Джуджето отпред беше нашарено с ярки бои. Нито веднъж не го пребоядиса през годините, докато я държеше, и когато я купих от него, цветовете бяха доста избледнели. Тукашните я бяха прекръстили на „Прашното джудже“ и аз реших да запазя името. Тъкмо ми спестяваше да пребоядисвам джуджето.

Оуин се разсмя, а съдържателят се завтече да изпълни поръчката на други посетители.

— И тъй, имаме две възможности — продължи Локлир, който едва си държеше очите отворени. — Можем да продължим по главния път за Квеганско око, или по задния през Егли и Танерус, но там ще изгубим няколко дни.

— Може би това са само предположения — заговори Оуин, — но от това, което каза Горат, разбрах, че Наго и Нараб поддържат връзка с агентите си с помощта на „мисловната реч“. Както казах и по-рано, не съм добре запознат с възможностите на тази „реч“, но доколкото ми е известно, тя изисква огромни усилия. Известно е, че дъщерята на магьосника Пъг е сред най-надарените в тази област и може да общува на огромни разстояния, но тя вероятно е единствената. За по-слаби магьосници от нея това ще изисква грамадна концентрация.

Горат го зяпаше равнодушно, а Локлир подметна нетърпеливо:

— Казвай, каквото имаш да казваш. И без това следя мисълта ти с мъка.

— Искам да кажа, че магьосникът, който го върши, лежи неподвижно на някое скрито място, вероятно добре охранявано, и поддържа връзка с един или двама избрани агенти във всеки район. Те пък предават заповедите му с куриери и вестоносци. По такъв начин известяват войниците къде сме се появили или къде се намираме, но не знаят накъде смятаме да тръгнем.

— Чудесно, но каква връзка има всичко това с избора на маршрут? — попита Локлир.

— Ами това означава — заговори този път Горат, — че той трябва да разпредели хората си поравно между двата пътя и най-доброто решение ще е да изберем този път, където ще можем да се защитаваме, или да пътуваме в голяма група, като например някой търговски керван.

Локлир махна на съдържателя, който им донесе ключа от стаята и посочи нагоре по стълбите. Докато се качваха, скуайърът отбеляза:

— Ако се опитаме да се минем през Кеш, керванът е подходящо прикритие, докато Кралският друм се охранява от патрули и там търговците обикновено пътуват без, или с малобройна охрана. От брега обикновено продължават с кораб.

— Когато стигнем Квеганско око, можем ли да вземем кораб? — попита Оуин.

— С какви пари? — изсумтя Локлир. — Придружителното писмо на капитан Белфорд не е кралски пропуск. Ако на пристанището има военен кораб от флота, бих могъл да убедя капитана да ни вземе на борда, но ако няма, не можем да си позволим да чакаме, докато се появи. Единственото, което искам сега, е да легна и да се наспя, а после да намеря Айзък и да разреша загадката с рубина, пък след това ще му мислим как да се доберем до Крондор.

— Що се отнася до спането, и аз съм на същото мнение — рече Оуин.

Само Горат не каза нищо по въпроса.

 

 

Около час след зазоряване тримата напуснаха странноприемницата. Локлир се чувстваше значително по-добре. Ако до вчера всяко негово движение бе придружено от нетърпима болка, сега усещаше само леко схващане.

— Ако това е същият Айзък, когото познавам — подхвана той, — вероятно се е настанил в къщата на братовчед си, в северната част на града. Името на младия господин, струва ми се, беше Остин Делакроа.

— От Батира? — попита Оуин, докато си проправяха път през гъстата тълпа по улицата.

Търговците вдигаха кепенците на дюкяните си и нареждаха по рафтовете стоката, а домакините разтваряха прозорците на къщите си, за да влезе свеж утринен въздух.

— Мисля че, да. Има донякъде благороднически произход, струва ми се, че е далечен потомък на прочут герой от отдавна забравена война — още когато Батира е бил град-държава. Все пак това му осигурява известно положение в обществото.

— Тези ваши човешки представи за ранг и положение в обществото — все не мога да ги разбера — подметна Горат.

— Защо? — попита Оуин. — Вие нямате ли племенни вождове?

— Имаме — съгласи се Горат. — Но това е ранг, който се печели с дела, а не се предава по наследство. Делекан се издигна с предателство и кръвопролития, както и благодарение на вярната си служба на Мурмандамус и Мурад. — Горат почти изсъска последните две имена. — Ако синът му Мороулф реши да тръгне по пътя на баща си, ще трябва да го направи през трупове на противници като мен. В други времена той щеше да е още една полезна сабя във войната срещу враговете на моя народ, но не и в момент като този.

— Това е къщата, ако не се лъжа — прекъсна го Локлир и посочи една сграда от камък и дърво, с позавехнали белези на някогашно богатство. Имаше дебела дървена врата и зарешетени прозорци, но за разлика от прясно боядисаните си съседи, бе мръсна и прашна.

Локлир потропа с юмрук и след няколко минути един сънен глас от другата страна се провикна:

— Кой е?

— Айзък? — отвърна с въпрос Локлир и вратата се отвори. Млад мъж с разчорлена кестенява коса подаде глава навън.

— Локи? — Вратата се разтвори широко и младият мъж ги покани да влязат. Носеше смачкана туника и панталони, с които очевидно бе спал. — Тъкмо се събудих — измърмори той.

— Чудесно — рече насмешливо Локлир.

Стаята тънеше в мрак, завесите и щорите все още бяха спуснати, а въздухът бе застоял. Миришеше на развалена храна и прокиснала бира. Мебелировката бе почти оскъдна — грубо скована маса с четири стола, лавица до стената и още една малка масичка, на която светеше запалена лампа. Тясна стълба водеше към спалното помещение на горния етаж. Единственото украшение бе захабеният гоблен, който явно бе виждал и по-богата обстановка — на него бе избродиран прием у принца с размяна на подаръци.

— Локлир — премлясна Айзък, сякаш опитваше вкуса на името. — Какво удоволствие! Виждам, че времето те е пощадило. Мустакът ти отива. Винаги си бил малко помпозен. — Той взе лампата от масата и я вдигна. — Настанявайте се. Бих ви предложил чай или кафе, но братовчед ми отиде на гости при роднини в Батира, а аз пристигнах снощи и още не съм се заредил с провизии.

— Няма нищо — махна с ръка Локлир. — Колко време мина? Не беше ли след сватбата на Арута?

Айзък приседна на ниския дървен стол и кръстоса крака така, че да е стъпил със здравия си крак.

— Точно тогава. Трябваше да видиш физиономията на церемониалмайстора Деласи, когато разбра, че не съм син на барон Доргин.

— Просто защото барон Доргин не съществува — обясни Локлир. — Щеше да избегнеш този гаф, ако беше направил някое малко предварително проучване.

— Откъде да знам, че околните земи са притежание на херцога на Южните тресавища?

— Нали ти казах — трябваше да поразучиш малко.

— Никога не съм бил прилежен ученик — поклати глава Айзък.

— Е, за щастие Деласи бе достатъчно зает със задълженията си около сватбата и те изхвърли чак на другия ден. Добре си прекарахме с теб тогава. Как я караш сега?

— Известно време бях на Изток, при семейството си, но преди няколко години се прибрах. Оттогава се занимавам с каквото падне. А какво води тук един член на крондорския двор, при това в толкова странна компания?

— Разни дела, едно от които ни насочи право към теб.

— Към мен ли? Шегуваш се.

— Сериозен съм като кралския палач, Айзък, и ще имаш възможност собствено лично да направиш сравнение, ако не отговориш искрено на въпросите ми. Ще накарам Горат да седи върху тебе, докато аз повикам градската стража. Можем да си бъбрим тук, или да те отведем насила в Крондор.

Локлир, разбира се, нямаше никакво намерение да привиква стражата, още повече, че не разполагаше с никакви документи, удостоверяващи правото му да води разследване. Но Айзък не знаеше това и Локлир нямаше намерение да го осветли по въпроса.

— Нямам представа за какво говориш — промърмори той и понечи да се изправи.

— Посегнеш ли към сабята, ще те накарам да съжаляваш до края на дните си — каза спокойно Горат.

— Проклятие! — изруга Айзък и се отпусна на стола.

— Рубинът — каза Локлир.

— Какъв рубин? — попита Айзък.

— Онзи, който си купил от Киефер Алескук. И за който си платил със злато, което ще иде на север, за да купи оръжие на Делекан. Рубинът е бил откраднат от един важен цурански магьосник.

Айзък прекара ръка през лицето си.

— Локи, да знаеш колко ми беше трудно…

Лицето на Локлир помрачня.

— Трудно като да извършиш предателство? Като да дръпнеш въжето на обесения?

— Кой ти говори за предателство, Локи? — Гласът на Айзък беше умолителен. — Виж, с теб бяхме приятели като момчета. Ако беше на мое място, щеше да разбереш какво е да си наемен сабльор със сакат крак. Локи, аз почти умирах от глад, когато изникна тази възможност. Вече бях затънал целият, когато разбрах за какво става дума.

— Кажи ни всичко, което знаеш, и ще ти направя услуга — обеща Локлир.

Айзък сведе поглед и каза отпаднало:

— Бях затънал до гуша, когато узнах с кого си имам работа. Алескук е мой стар познат. Помня го от времето, когато „намираше“ скъпоценни камъни и златни накити, които…

— Са били откраднати — подсказа му Локлир.

Лицето на Айзък се сбърчи.

— Както и да е, пазарът за подобни скъпоценности в Кралството е малък и затова ги пращахме на юг — към Кеш, Квеганско око или Сарт, където ги товареха на кораби. Това е всичко.

— А рубинът? — повтори Локлир.

Айзък понечи да се изправи, но се поколеба, когато Горат сложи ръка на дръжката на сабята си. Все пак събра сили, надигна се предпазливо и се изкатери по стълбите към спалното помещение. Локлир даде знак с глава на Оуин, който скочи и надникна през вратата до окачения на стената гоблен. Отзад имаше тясна кухничка, толкова мръсна, че човек трябваше да умира от глад, за да си вземе нещо за ядене от нея. Младежът мушна глава през малкото прозорче на отсрещната стена и погледна нагоре — в същия миг главата на Айзък се скри. Оуин се усмихна — Локлир имаше остър нюх. Ако не беше дошъл навреме, дребният мошеник щеше да се опита да се измъкне през прозорчето на спалнята.

Миг по-късно Локлир го повика и Оуин се върна в стаята. Още щом влезе, настръхна.

— Може ли да видя камъка? — почти прошепна Оуин.

Айзък му го подаде и каза, сякаш се оправдаваше:

— Не зная дали наистина е толкова ценен, но дадох добра цена за него.

— Не разбирам от камъни, нито мога да ги оценявам — рече Оуин, — но за този тук съм сигурен, че притежава много повече качества, отколкото личат на пръв поглед. — Той го разгледа внимателно. — Изглежда са го подготвяли…

— За какво? — попита го Локлир. — За украшение?

— По-скоро като средство за някаква магия. Не съм много наясно с тези неща. — Той сложи камъка на масата. — Да ви кажа честно, не бях добър ученик в магиите и точно затова напуснах Звезден пристан. Всъщност единствената магия, която научих, беше от един учител-магьосник, Патрус. Както и да е, това няма значение сега. Исках да кажа, че скъпоценните камъни често се използват за фокусиране на магьосническата сила. Или за да я съхраняват. Патрус ми каза, че при подходящи условия магията може да се задържа дълго в камъка. Може например да подредите омагьосани камъни и всеки, който навлезе в полето им, да се озове в клопка.

— А този за какво може да се използва?

— Не зная — поклати глава Оуин. — Може да е за нещо, което тепърва ще се прави.

— Значи смяташ, че е важен, така ли? — попита Горат. — Сега вече разбирам защо цуранският магьосник се е разгневил от изчезването му.

Локлир взе камъка и го подметна няколко пъти във въздуха. Гледаше умислено. След това го остави и се обърна към Айзък.

— Кажи ни какво още знаеш.

— Ще ви кажа — кимна сломено Айзък. — Камъните постъпват на неравни интервали през разлома. Понякога са цяла купчина, друг път единични бройки, като този. Парите също идват по различни начини, които никога не се повтарят. В Крондор има една нова банда, главатарят й е с прозвище Гадника. Създава страхотни проблеми на Шегаджиите.

— На Шегаджиите? — повтори Горат.

— Крадци — обясни Локлир. — Ще ти обясня по-късно. Продължавай — обърна се той към Айзък.

— Някой в Крондор плаща за камъните на ръка. Цураните ги пренасят и ги предават на моределите. Те на свой ред ги носят на Алескук, аз ги вземам от него и ги откарвам в Крондор. Всичко е много просто.

— Но някой управлява цялата тази верига. Кой и откъде?

Айзък въздъхна.

— Има едно селце на юг от Сарт. Жълтото муле. Знаеш ли го?

— Селца като това не си слагат табели. Но ако е на Кралския друм, трябва да съм минавал през него.

— Не е. На двайсетина мили южно от Сарт има разклонение на пътя. Свърнеш ли навътре от брега, ще тръгнеш към планините. На пет мили по-нататък е Жълтото муле. Затова са го избрали и моределите. Никой не минава оттам, такива като него — той кимна към Горат — лесно ще останат незабелязани. В селцето живее един стар контрабандист, който сега се преструва на селяк. Казва се Кедрик Роуи. За него понятия като чест и достойнство не съществуват, интересува го само златото. Дал е под наем плевника си на един тъмен брат, Наго.

— Наго! — Горат подскочи. — Ако го заловим, шансовете ни да се измъкнем от главорезите му се увеличават. Без него ще са като слепи и лесно ще се доберем до Крондор.

— Може и да е така, но оставим ли го там, със сигурност ще ни създава нови проблеми, колкото повече се приближаваме към Крондор.

— Защо? — попита Оуин.

— Защото, момко, ще затяга все повече примката си — намеси се Айзък. — По-малко територия, върху която да разполага хората си.

— Сега вече си обяснявам появата на квеганците — каза замислено Локлир. — Този Роуи вероятно е търгувал с квеганските пирати през целия си живот и просто е пратил вест до някого в Сарт, с което си е осигурил достатъчно наемна ръка за мръсната работа. Пък и заедно с Наго, който пръска злато с щедра ръка, биха могли да завардят всички пътища оттук до Крондор. Какво още? — обърна се той към Айзък.

— Нищо — поклати глава Айзък, изправи се и откачи наметалото си от куката на стената. — Мен обаче ме чака работа. Ще оставя бележка на братовчед ми и тръгвам за Кеш. Ако побързам, мога да изпреваря главорезите на Наго.

— Айзък, казах, че ще ти направя услуга, и наистина ще го направя. Заради общите ни подвизи ще ти позволя да идеш до Кеш и да си свършиш сделката докрай, но само ако ни разкажеш всичко.

— Какво те кара да смяташ, че има още?

Локлир извади светкавично сабята си и опря върха й в шията на Айзък.

— Защото те познавам. Винаги спотайваш по нещо, за да се подсигуриш. Предполагам, че целият този театър е за да излезеш от града преди нас и ако се натъкнеш на някой от агентите на Наго, да го пратиш по дирите ни. Искаш да ни видят сметката, преди да разберат, че си ги предал.

Айзък се захили.

— Локи! Как можа да…

Локлир натисна върха на сабята и Айзък млъкна и преглътна с мъка.

— Всичко! — каза със заплашителен шепот Локлир.

Айзък бавно вдигна ръка и внимателно отмести острието.

— Има едно ковчеже…

— Какво? — попита Локлир.

— Ковчеже, в което се заключват скъпоценностите — досети се Горат. — Моите хора ги използват, за да пренасят ценности.

— Продължавай — подкани Локлир Айзък.

— Има едно ковчеже извън града. На пет мили по пътя за Квеганско око ще видите от дясната страна ударено от гръм дърво. Зад него има шубраци. Там ще откриете ковчежето. Тази нощ трябваше да пъхна вътре рубина, а на сутринта да ида на същото място за златото.

— Значи никога не си виждал кого пращат от Крондор?

— Никога. Такива бяха изричните инструкции на Наго.

— А него виждал ли си го? — попита Локлир.

— Срещнахме се веднъж — призна Айзък. — В Жълтото муле. Едър е, като приятеля ти, не е жилест, каквито са обикновено моределите. Мрачен тип, никакво чувство за хумор. В очите му блести някакъв странен пламък, ако разбирате за какво говоря.

— Мога да си представя — кимна Локлир. — А какво ще ни кажеш за спътниците му?

— Ходи само с неколцина войници — не съм виждал повече от трима наведнъж, — за да не привлича внимание. Но там има предостатъчно квеганци, в случай че му дотрябват саби. Той е могъщ магьосник, Локи, и ако му се изпречиш на пътя, ще те изпържи още преди да си си отворил устата.

Локлир погледна Горат, който кимна леко в знак, че е съгласен.

— Добре, Айзък, виж сега какво ще направиш — рече младият скуайър. — Вземи си нещо за писане.

Айзък огледа стаята, намери парче стар пергамент, седна в ъгъла, наведе се към огнището и вдигна един въглен.

— Какво да пиша?

— Следното: „Хора на принца взеха рубина. Тримата, които търсите, са на пътя за Егли. Разкрит съм, трябва да бягам.“ Отдолу се подпиши.

Айзък се подписа с пребледняло лице.

— Локи, сега съм обречен.

— Обречен си още от момента, когато си приел златото и си предал собствения си крал. Заслужаваш да те обесят и сигурно накрая ще стане точно така, ако не си вземеш поука.

— Стига преди това да не те открият главорезите на Наго — добави Горат.

При тези думи Айзък се разтрепери.

— Какво да правя с това?

— Сложи го в ковчежето, където трябваше да оставиш рубина, а след това си плюй на петите и бягай. Ако не сложиш бележката на мястото, като се прибера в Крондор, ще наема убийци да те издирят, пък дори ако трябва да стигнат до най-далечните краища на Кеш. Можеш да си подрежеш косата, да я боядисаш, да си пуснеш брада и да се загърнеш в кожи като бриджейнър, Айзък, но не и да скриеш сакатия си крак. А сега изчезвай.

Айзък не чака втора подкана. Сграбчи сабята, наметалото и бележката и изскочи навън.

— Как можеш да прощаваш на този предател? — попита Горат.

— Нямаме полза от него мъртъв, а жив може да насочи враговете ни в погрешна посока. — Локлир го погледна в очите. — Не е ли странно, че точно ти проявяваш съчувствие към един предател?

Погледът, с който му отвърна Горат, беше убийствен.

— Аз не съм предател. Опитвам се да спася моя народ, човеко. — Той махна с ръка и смени темата: — Време е тръгваме. На този не може да му се вярва: ако го притиснат, не е изключено да изтъргува животеца си срещу ново предателство.

— Зная — въздъхна Локлир. — Има две възможности — или ще остави бележката, или ще го спипат. Във втория случай няма да им каже кой знае какво. Те и преди да вземем рубина не ни мислеха доброто. Повече от веднъж не могат да ни убият.

— Струва ми се, че се сещам за един начин да се скрием за известно време и дори да се доберем до Наго, без да ни забележат — замислено каза Горат.

— Как? — попита Локлир.

— Знам един път, по който да стигнем до Жълтото муле. Ако тръгнем по хребета към града, който наричате Егли — както написахте в бележката, — можем да хванем една пътека, която прехвърля цялата планина за един ден ходене. Ако не се лъжа, точно тази пътека стига до фермата на Роуи.

— Откъде знаеш? — попита Локлир, внезапно завладян от подозрение.

Търпението на Горат очевидно се изчерпваше, но той намери сили да отговори спокойно:

— Защото като малък съм живял в тези планини — още преди да дойдете вие, хората, и да ни прогоните. Преди тази земя да бъде заразена от твоята раса, тук живееше моят народ. Ходил съм за риба по тия реки и съм ловувал из горите. — Той продължи с прегракнал глас: — Нищо чудно да сме лагерували на същото място, където сега е тази къща. Най-добре да тръгваме. Пътят, който ни чака, е дълъг дори за моредел, а вие, хората, се изморявате лесно, още повече, когато сте ранени.

— Но не и ти, така ли? — попита Оуин.

— Не толкова, че да си проличи — отвърна тъмният елф, обърна се към вратата и без да чака отговор, излезе.

Локлир и Оуин го завариха отвън.

— Трябва да купим храна — рече им той. — Останаха ли ти пари?

— За храна — да — кимна Локлир. — Но не и за коне.

Влязоха в една странноприемница в източната част на града и Локлир поръча три порциона за пътуване — храна, загърната в омазнен пергамент, изсушена и осолена така, че да не се разваля. Докато чакаха да им я приготвят, Локлир разпитваше на висок глас как е пътят за Егли — достатъчно силно, че да го чуят всички в странноприемницата, включително и неколцина съмнителни типове, които се бяха сврели в ъгъла. Ако някой попиташе за тях, сведенията щяха да съвпаднат с написаното в бележката на Айзък.

Излязоха от странноприемницата и тръгнаха по пътя за Егли. Локлир вдигна глава и се загледа към стръмно издигащите се склонове на планината — обмисляше правилността на решението да прехвърлят планината по преки пътеки, само и само за да се озоват право в гнездото на кръвожадни убийци, командвани от свиреп моределски магьосник. Накрая стигна до единствения възможен отговор: за момента просто нямаше по-добра идея.

Като се подготвяше вътрешно за тежкото изкачване и нощувките на открито, той крачеше до Горат. Оуин подтичваше зад тях.