Реймънд Фийст
Измяната (15)

Глава 14
Инструкции

Обвитите в прахоляк конници препускаха по пътя.

Оуин, Горат и Етан Грейвс се носеха по Кралския друм към Крондор. Бяха прекарали една нощ в Тъмнопол, в сравнително свестен хан, където дори си поръчаха бутилка вино — Горат неохотно призна, че е по-добро от онова, което се сервираше в дома на барон Кавел — и топло ядене, преди да се сгушат под одеялата. Останалата част от пътуването не беше толкова приятна — наложи се да нощуват на открито под звездите край пътя, свити под дебелите наметала, направо върху каменистата земя, и на два пъти — под проливен дъжд.

Въпреки това успяха да се придвижат доста бързо от Малаково средище до Крондор — за по-малко от петнайсет дни, — при това без да изгубят нито един кон от преумора. Но ето че Крондор вече се виждаше.

Когато забавиха ход, Грейвс каза:

— Решил съм да се оставя на милостта на храма на Ишап. Ще изповядам всичките си грехове.

— И какво смяташ, че ще направят с теб? — попита Оуин.

— Ще ме екзекутират или ще ме пратят в изгнание. Не зная. — Той въздъхна. — Преди това обаче искам да изведа Кет от града.

— Къде ще я пратиш?

— В Кеш. Имам познати там. Стари търговски партньори в Дърбин.

— Чувал съм, че Дърбин не е много тихо местенце.

— Същото може да се каже и за Крондор, ако живееш на улицата — възрази Грейвс.

Оуин все още се опитваше да намери взаимовръзката между отделните детайли, които той и спътниците му бяха открили в последно време. За кой ли път съжали, че скуайър Джеймс не е с тях.

— Защо не помолиш принца за прошка? — обърна се той към Грейвс.

— Ако жреците ме предадат на Арута, той сигурно ще заповяда да ме обесят.

Оуин потрепери. През двете седмици, прекарани в компанията на Грейвс, бе започнал да харесва навъсения старец. Въпреки това не можеше да му прости за тъмното минало, след като бе изслушал признанията му, че се е занимавал с контрабанда, кражби и убийства по поръчка на крондорските Шегаджии.

Оуин вярваше, че старецът сега е друг човек, но дълбоко в себе си признаваше, че ако трябва да избира съюзник, не би желал точно той да му пази гърба. Въпреки посивелите си коси и прегърбената стойка Грейвс все още бе силен и опасен.

Стражата при градските порти ги спря.

— Какво има? — попита Оуин.

Стражникът посочи Горат и попита:

— Кой е този?

— Говори на мен — обади се Горат. — Знам езика ви.

— В такъв случай, кой си ти? — повтори въпроса си стражникът. — И каква работа имаш в Крондор?

— Нося съобщение от принц Арута до магьосника Пъг.

При споменаването на тези имена стражникът се облещи, отстъпи встрани и извика:

— Изчакайте. Ще ви придружим до двореца. — Тонът му не търпеше възражения. Един от войниците изтича в града и се върна след десетина минути, следван от десетина стражници. Човекът, който ги предвождаше, размени няколко думи със стражника при портата, после се приближи до Горат.

— Ти ли твърдиш, че носиш съобщение от принца за магьосника Пъг?

— Това бяха думите ми — отвърна Горат.

— Аз съм крондорският шериф. Има ли някой в двореца, който да гарантира за теб?

Горат погледна към Оуин, който реши, че е дошъл моментът да се намеси:

— Повечето от хората, които ни познават, сега са в лагера на принц Арута. Но ако Пъг е в двореца, ще потвърди че сме тези, за които се представяме.

Шерифът ги изгледа замислено, след това кимна и каза:

— Последвайте ме.

— Трябва да отида в храма на Ишап — обади се Грейвс.

— Ще го направиш, след като си свършите работата в двореца — подметна през рамо шерифът. — Имаме заповеди да проверяваме всички съмнителни лица и вие също спадате към тази категория. Ако капитанът на кралската стража реши да ви пусне, това си е негова работа.

— Аз съм член на ордена на Ишап и се намирам под тяхна закрила.

— Тогава нека те дойдат да те приберат от капитана. Тъкмо ще потвърдят думите ти.

Стигнаха двореца без повече приказки и на входа шерифът ги предаде на един кралски стражник. Той повика стотника, който им каза:

— Изглеждате ми познати, но ще трябва да изчакате, докато докладвам за вас. Вътре ще решат какво да правят с вас.

Най-сетне отвътре дойде заповед да бъдат допуснати и тримата. Стотникът повика един коняр да се погрижи за изморените животни и за багажа и въведе тримата в кабинета на рицар-маршала.

Капитанът беше сам и вдигна глава щом влязоха. Оуин не знаеше името му, но си спомни, че се бяха видели по време на срещата с принца.

— А, Оуин! — посрещна го капитанът. — Казал си, че имаш съобщение за магьосника Пъг?

— Да — потвърди Оуин. — От принц Арута. Той моли магьосникът да се присъедини към него, тъй като се опасява, че в предстоящото нашествие магията ще играе важна роля.

Капитанът, ветеран с дълги години вярна служба, въздъхна.

— Бих направил всичко, за да изпълня заповедите на господаря, но в момента магьосникът отсъства.

— Да не се е върнал в Звезден пристан? — попита Оуин.

Капитанът поклати глава.

— Никой не знае къде е отишъл. Преди няколко дни дойде жена му с вестта, че е изчезнал посред нощ, оставяйки загадъчна бележка. Това е всичко, което ни е известно.

— Дали не са го отвлекли? — попита Горат.

Капитанът поклати глава.

— Не разбирам почти нищо от магьосничество, но доколкото съм запознат със способностите на херцог Пъг, съм склонен да вярвам, че ако не е тръгнал по своя воля, голяма част от двореца щеше да е разрушен и опожарена.

— Може ли да видя бележката? — попита Оуин.

— Обърни се с тази молба към лейди Катала. Ще пратя някой да я попита дали би желала да разговаря с вас.

Скоро дойде един паж, който потвърди, че лейди Катала е готова да се срещне с новопристигналите. Тримата го последваха към личните покои на Пъг.

Въпреки дребния си ръст Катала бе изумителна жена, излъчваща сила и воля. Личеше си, че е обезпокоена от изчезването на Пъг, ала се владееше отлично.

Акцентът й се стори странен на Оуин — приличаше на цурански, но не беше съвсем същият.

— Казаха ми, че сте дошли да търсите мъжа ми? — бяха първите й думи.

— Да, милейди — отговори Горат. — Носим съобщение от принц Арута, който има нужда от него.

— Къде е той? — попита Оуин.

— Не зная — отвърна тя. — Помните ли дъщеря ми?

Горат кимна.

— Тя изчезна преди няколко дни. Отидох да потърся Пъг в кулата. Той също беше изчезнал.

— Може би са отишли някъде заедно? — подхвърли Грейвс.

Катала го изгледа внимателно и попита:

— Познаваме ли се?

Оуин побърза да ги представи.

— Абате — продължи жената, — мъжът ми никога не би заминал, без да ме предупреди. А и не би оставил толкова тайнствена бележка.

Тя им показа парче пергамент, върху което бе изписано:

За Томас! Книгата на Макрос!

— Какво може да означава това? — попита Оуин.

— Томас е приятел от детинство на Пъг — отвърна Катала. — Сега живее в Елвандар.

— Облеченият в бяло и златно? — попита Горат.

— Да, това са неговите цветове — потвърди Катала.

— Чувал съм да се разказва — продължи Горат, — че когато пътниците от Небесното езеро за Зелено сърце приближат границата със земята на еледелите, пред тях понякога се появява странник, облечен в одеждите на валхеру. Силата му била страховита.

— И това не са празни приказки — рече Катала. — Това е Томас и той е може би единственият в цяла Мидкемия, който би могъл да открие мъжа и дъщеря ми.

— Пратихте ли някой при него? — попита Оуин.

— Още не. Принцът взе със себе си по-голямата част от армията. В града сега се разпореждат капитанът на кралската стража и шерифът на стражниците. И двамата не искат да отделят от оскъдните си сили за изпълнението на задача, която според тях не е толкова важна. — На лицето й се изписа тревога. — Няма кого да изпратим, а и не съм съвсем сигурна дали това послание е за Томас.

— Може би Пъг е искал някой да отнесе на Томас тази „Книга на Макрос“? — предположи Горат.

— Аз помагах на Пъг да каталогизираме цялата библиотека на Макрос, която бе останала на Острова на магьосника, както и книгите, пратени в Звезден пристан. Мога да ви кажа, че такава книга няма. Сигурна съм, че става въпрос за нещо друго.

Оуин погледна Грейвс и Горат.

— Дали ние да не отнесем бележката в Елвандар?

— Оуин, истина е, че съм задължен на теб и приятеля ти, но животът ми виси на косъм — отвърна Грейвс. — Трябва да отида в храма на Ишап и да изтърпя отреденото ми наказание — каквото и да е то. — Той се огледа, сякаш се страхуваше, че могат да го чуят. — Ако обитателите на това място знаеха за една десета от подвизите ми, отдавна да са ме тикнали в тъмницата.

— Може би бихме могли да ви помогнем с нещо? — предложи услугите си Катала.

Оуин вдигна рака.

— Милейди, този човек е искрен. Вярно, че е предал народа и вярата си, но е бил движен от любовта си към една жена.

— Трябва да се явя в храма и да се изповядам докрай — рече Грейвс. — Извинете ме, но ще тръгна веднага. — Той улови Оуин, отведе го встрани и му прошепна: — Ако тръгнете на север, отбийте се в Сартското абатство. Там сигурно ще знаят нещо повече за тази „Книга на Макрос“. Разкажете им всичко, което се случи напоследък.

— Надявах се да плаваме с кораб — рече Оуин. — Той погледна към Катала. — Ако жената на магьосника може да го уреди.

— Вземете кораб от Сарт — предложи Грейвс.

— Може и така да направим — склони Оуин. — А с теб какво ще стане?

Грейвс сви рамене.

— Най-вероятно ще ме пратят в изгнание. Може да ми позволят да изкупя греховете си с години упорит труд, но малко се съмнявам. Нищо чудно да уведомят властите за извършените от мен престъпления и да оставят на тях да ме съдят. — Изглеждаше съвсем незаинтересуван от участта си. — Искам да намеря Кет и да я изведа от града. Направих всичко това само за да я защитя и не искам жертвата ми да е напразна.

— А тя как ще се оправи?

Грейвс се засмя.

— Моята Кет е жена с голям талант и способности. Предполагам, че вече си е подготвила път за бягство и само чака вест от мен.

— Ще можеш ли да й пратиш вест?

— Стига да намеря някой от Шегаджиите.

— В такъв случай желая ти успех, абате.

— Успех и на теб, Оуин. — Той се обърна към Горат. — Ти също се пази. — Грейвс се поклони на Катала. — Сбогом, милейди. — И излезе.

— Милейди — каза Оуин на Катала, — ако ни помогнете с каквото е нужно, ние се наемаме да отнесем тази бележка в Елвандар.

— Какво ви трябва? — попита тя.

— Пари, боя се, защото нашите ги взеха, когато ни отвлякоха на север. Отпочинали коне, за да тръгнем за Сарт. Оттам ще се качим на кораб за Илит и после пак с коне до Елвандар. Опасявам се, че искам твърде много, а вие знаете прекалено малко за нас.

— Дъщеря ми проникна в ума на Горат и ни каза, че той не таи зъл умисъл към нас. Не казвам, че не го намирам за странно, тъй като съм свикнала да вярвам, че тъмните елфи винаги са ни ненавиждали от дъното на душата си.

— Преди две години, милейди — рече Горат, — аз също щях да го намеря за странно. Сега мога да кажа само, че животът ми се преобърна из основи и че научих много нови неща. — Той се загледа през прозореца, откъдето се виждаше целият град. — Светът е много по-голям, отколкото си го представях, или може би мястото, което заемам в него, е по-малко, отколкото ми се иска. — Той повдигна рамене, за да покаже, че това няма значение. — Което и да е истината, всичко е много по-сложно, отколкото го смятах на младини, когато живеех в скования от ледове север. Готов съм да ви съдействам — добави той сподавено, — защото някога и аз имах деца. Не искам да говоря за тях, тъй като раната в душата ми е още отворена. Ще ви помогна да си върнете съпруга и изчезналата дъщеря.

Катала, дъщеря на раса от горди воини, погледна моределския вожд с блеснали от радост очи. Нито една сълза не бликна от тях, но Оуин не се съмняваше, че думите на Горат са я трогнали до дъното на душата й.

— Чакайте тук — рече тя. — Ще видя какво мога да направя.

Тя излезе, а Горат и Оуин се отпуснаха уморено на столовете.

— Не е ли опасно за теб да пътуваш до Елвандар? — попита Оуин.

Горат се засмя.

— Скоро ще узнаем отговора, нали?

 

 

На следващия ден в двореца пристигна бележка от Грейвс. В нея пишеше:

 

Тръгваме за Дърбин. Кажете на Джими, че съжалявам. Грейвс.

 

Имаше и набързо начертана карта, както и инструкции как да се отвори тайният вход на абатството откъм една изоставена мина под него. Отдолу на чертежа беше написано:

 

Ако загазите, скрийте се вътре.

 

Катала уреди коне и достатъчно злато, за да се качат на кораб от Сарт, както и за нови коне, когато стигнат Илит. Капитанът обеща да прати с тях един конен патрул до Сарт и те тръгнаха още на следващия ден.

Оуин се постара да запомни всички подробности от картата, после помоли Катала да я покаже на Джеймс, в случай че се върне.

Пътуването на север премина без особени премеждия, може би защото агентите на Делекан бяха изгубили интерес към Горат, или пък защото никой не знаеше, че се намират в този район. Когато стигнаха отбивката за абатството, се разделиха с конния патрул и поеха по криволичещия нагоре път.

Когато наближиха, Горат отбеляза:

— Това някога трябва да е било крепост.

— Сигурно на някой местен барон — потвърди Оуин. — И после е дадена на ордена на Ишап.

Горат спря и огледа високите стени.

— Ако е имало битка за това място, била е доста кръвопролитна. — Той посочи нащърбените, щръкнали към небето стени върху стръмната скала и Оуин се съгласи, че не би искал да е в редовете на атакуващите.

Спряха пред вратата и Оуин се провикна:

— Отворете!

Някаква фигура се появи на стената вдясно от вратата.

— Здравейте, пътници. Какво ви води в Сартското абатство на Ишап?

— Нося съобщение от абат Грейвс, който до скоро обитаваше Малаково средище.

Фигурата се скри и минута по-късно вратата се отмести встрани, но щом влязоха, се затръшна и зад гърбовете им се изправи възрастен монах, стиснал в ръка тежък боен чук.

— Кълна се в брадата на Тит! Тъмен брат да влиза преспокойно в абатството, сякаш се прибира у дома!

Показа се и втори монах, който вдигна помирително ръце.

— Братко Михаел, тези добри хорица казаха, че носят вести от абат Грейвс в Малаково средище. — Той се обърна към двамата, които слизаха от конете, и каза: — Брат Михаел е нашият вратар. Навремето е бил войник и понякога си спомня привичките от буйната си младост.

Горат огледа наперения старец, който въпреки възрастта си стоеше изправен и изглеждаше достатъчно як. След това кимна, за да изрази уважението си, и каза:

— Ако задачата му е да бди, върши я добре.

— Аз съм Доминик, Първи брат на тукашното абатство и заместник на абата, когато отсъства. С какво мога да ви помогна?

Оуин се представи, а Горат добави:

— Пътувахме със скуайър Джеймс от Крондор за Ромней и при Малаково средище той ни запозна с абат Грейвс. Малко след това отново го посетихме. Той тръгна с нас за Крондор, за да се предаде на милостта на храмовите служители.

— Влезте — покани ги Доминик и даде знак на един монах да се погрижи за конете. — Последвайте ме, моля ви.

Доминик беше на средна възраст, но се движеше чевръсто. В черните му коси се мяркаха сребърни нишки, а живият му любопитен поглед му придаваше младежки вид.

— Разполагайте се. Искате ли нещо за пиене?

— Вода, ако обичате — отвърна Горат.

Доминик помоли един монах да донесе стомна с вода и заговори:

— Помня скуайър Джеймс от едно негово посещение преди много години. Видя ми се забележителен младеж.

— И все още е — допълни Горат.

Оуин неволно се засмя и каза:

— Абат Грейвс ме помоли да ви предам накратко всички събития. — И разказа онова, което знаеше. След това отговори на доста подробните въпроси на Доминик.

Накрая Доминик отбеляза:

— Този въпрос очевидно е от компетенцията на главния храм в Крондор, но се боя, че абатът ще получи най-суровото наказание.

— Защо? — попита Горат.

— Защо ли? — Доминик спря погледа си върху лицето на тъмния елф. — Защото ни е предал, разбира се.

— На кого се сърдиш за зле свършената работа? На инструмента, или на майстора? — попита моределът.

— Не те разбирам — отвърна монахът.

— Вашият орден е приел в редиците си този човек, след всички ритуали и клетви. Вината е на ордена, че е допуснал на служба непокаял се докрай престъпник.

— Никой не е съвършен — въздъхна Доминик. — Ние също правим грешки. Такава грешка е била и приемането на Етан Грейвс, колкото и настоятелен да е бил в желанието си.

— Е, поне е готов да си плати за грешката — посочи Оуин.

— Чудя се… — подхвана Доминик. — Във всеки случай, не мога с нищо да ви помогна за тази „Книга на Макрос“. Пъг ни позволи да препишем някои от книгите в неговата библиотека в замяна на копия от наши книги, които му пратихме.

— Възможно ли е „Книгата на Макрос“ да е била тук без ваше знание? — попита Горат.

Доминик им махна с ръка да го последват и почна да обяснява:

— Не. Всеки том в библиотеката ни е каталогизиран и лесно може да бъде открит от нашия архивар. — Отведе ги в централната сграда на абатството и каза: — Починете си, нахранете се, а аз ще пратя някой от братята да провери в града кога тръгва следващият кораб за Илит. Ако оставите конете си тук, ще може да си ги вземете обратно на връщане.

Доминик ги заведе в неголяма стая с две легла. Горат се изтегна на едното и веднага заспа. Оуин зае другото, но сънят все не идваше, тъй като в ума му продължаваха да се въртят разни въпроси. Какво ще стане с Грейвс и Кет? Къде са Джеймс и Локлир? И най-вече — каква е тази „Книга на Макрос“ и къде могат да я намерят?

 

 

Джеймс погледна картата и поклати глава.

— Не разполагаме с достатъчно хора.

Набързо избраният от него щаб се бе събрал около масата. Джеймс бе назначил нови командири, след като проведе кратък разговор с войниците в крепостта. Посочи също временни стотници, и десетници и реорганизира патрулите ви около укреплението. Беше изминала цяла седмица, откакто се завърнаха от опасното пътуване на север, и най-сетне започнаха да постъпват съобщения за придвижване на вражеските войски.

— Изглежда, проблемите, които им създадохме, вече са разрешени — каза той на Локлир. — Няма съмнение, че се подготвят за главния удар. Предполагам, че скоро ще се появят предните им отряди.

— Дали да не пратим още един вестоносец на юг?

— Долтският граф е разположил наблюдателен пост на северния край на Черногор. Май само на него не сме пращали вестоносци. — Той огледа стаята. — Засега трябва да свикнем с мисълта, че можем да разчитаме само на собствените си сили. Вървете по местата си и се опитайте да повдигнете духа на хората.

— Какво ще кажеш да изляза и да поогледам наоколо? — предложи услугите си Локлир.

Джеймс поклати глава.

— Не. Ясно е, че идват. В доклада се сочи, че теглят обсадни машини и катапулти.

— Какво ще правим тогава?

— Ще чакаме — отвърна Джеймс. — Ще пратим патрули на юг и на запад, за да се подсигурим срещу изненадващи атаки от тези посоки, ще предупредим и близките села. Нека въоръжат всички годни за служба мъже и ги докарат тук, а жените и децата да отпратят на юг. — Той се наведе над картата. — Още утре да започнат с изкопаването на ровове по пътя. Трябва максимално да затрудним придвижването на катапултите.

Локлир кимна и попита:

— Да подготвим ли срутвания по пътя?

— Да. От този хълм. — Джеймс посочи с пръст на картата. — Той е надвесен над завоя. Ако построите дървено скеле и подредите върху него големи камъни, ще можем да ги съборим тъкмо когато отдолу преминават войските и да затворим прохода поне временно. — Той се изправи и се замисли. — Струва ми се, че бихме могли да задържим тая черупка, стига да не водят и магьосници.

— Пфу! — обади се някой от тъмния ъгъл. Джеймс и Локлир се обърнаха и видяха, че там стои Патрус. — Ако доведат заклинатели, мисля, че ще мога да им покажа някой и друг трик.

Джеймс се засмя.

— Чудесно. Ще разчитаме на теб. — Той погледна Локлир. — Някакъв напредък в издирването на убиеца?

Младият скуайър поклати глава.

— И аз се безпокоя. Може да е някой от гарнизона, дори от щаба, или да е дошъл да си свърши работата и после е изчезнал незабелязано. Двама от капитаните са били убити в леглата си в палатките, а баронът е бил отровен по време на вечеря, но никой друг на масата не е пострадал.

— Значи не е изключено сред нас да има Нощни ястреби?

— Да — потвърди Локлир. — Наложително е час по-скоро да ги разкрием.

— Разрешете ми да изпека няколко затворници на бавен огън — закиска се злобно Патрус. — Това ще развърже езиците на останалите.

Джеймс не отговори и Локлир го попита:

— Не смяташ да приемеш на сериозно предложението му, нали?

— Не. — Джеймс нетърпеливо поклати глава. После лицето му се озари от усмивка. — Но ми хрумна една идея. — Той повика Патрус и го попита тихо: — Можеш ли да пазиш тайна?

— Не, разбира се — отвърна старецът и прихна.

— Хубаво, защото имам една тайна, която искам да запазиш. Поне за няколко минути.

— Каква е тя? — попита старецът лукаво.

Джеймс започна да им описва плана си и старият магьосник отново се изкиска злорадо.

 

 

Джеймс и Локлир стояха на терасата над столовата, откъдето се влизаше в приемната на убития барон. Войниците се хранеха и разговаряха тихо помежду си.

— Разпространява се — прошепна Локлир.

— Като треска — кимна Джеймс.

— Кога според теб ще реагират?

— Доколкото познавам Нощните ястреби, те изчезват в мига, когато възникне и най-малката възможност да бъдат разкрити. В противен случай шансовете им се топят с всяка минута.

— Мислиш ли, че са повярвали на Патрус?

— Защо да не му повярват? — попита Джеймс. — Повечето войници не разбират нищо от магия. Може да са сурови и неотстъпчиви в боя, но не се отличават с особена интелигентност.

— Прав си — усмихна се Локлир. — Трябва да си доста слаб тука — той се потупа по челото, — за да те пратят на границата.

— Да не говорим за доброволците.

— Някой не проявява ли вече признаци на нервност?

— Онези тримата в ъгъла.

Локлир погледна към ъгъла. Тримата войници, които седяха там, бяха доближили глави и разговаряха тихо, за да не ги чуят. Единият, изглежда, спореше с другите двама, но каквото и да обсъждаха, явно се стараеха да остане между тях.

Най-сетне другите двама успяха да убедят третия в онова, за което спореха, защото тримата се изправиха едновременно и тръгнаха към изхода, като се оглеждаха крадешком.

— Затворена ли е вратата на крепостта? — попита Джеймс.

— Разбира се, както нареди.

— Значи ще пробват със задната вратичка. Погрижих се да изглежда така, сякаш никой не я пази. Пропуск на „неопитен командир“. — Джеймс се засмя.

— Опасен тип си ти, Ръчице.

— О, благодаря ти, Локи!

Слязоха по стълбата. Долу ги чакаха двама проверени и сигурни ветерани. Единият — стар десетник — докладва:

— Господарю, видях трима войници да излизат.

— Добре ли ги познаваш?

— Не. Двама от тях дойдоха миналото лято, пратиха ги от Ромней, а третият пристигна преди две-три седмици.

Джеймс кимна.

— Това са нашите хора. Готов съм да се обзаложа, че един от тях е работел в кухнята вечерта, когато е бил отровен баронът, а другите двама са служили при убитите капитани.

— Къде са останалите? — попита Локлир.

— Имам десет души, на които мога да се доверя, скуайър — отвърна десетникът. — Познавам ги от много години, сред тях е и братовият ми син. Чакат ни до конюшнята.

— Добре — каза Джеймс. — Да тръгваме.

Четиримата минаха по един тунел, който водеше към задната част на крепостта, и стигнаха до конюшнята. Както Джеймс беше предположил, тримата предполагаеми Нощни ястреби бързаха в същата посока.

Старият десетник пъхна два пръста в уста и изсвири пронизително. От конюшнята се появиха десетина войници и се втурнаха срещу тримата бегълци.

В същия миг последният от Нощните ястреби се обърна и видя, че ги преследват. Осъзнали, че са обкръжени, тримата се отказаха от всякаква съпротива. Но когато Джеймс се приближи към тях, забеляза, че вдигат ръце към устите си.

— Спрете ги! — извика той. — Опитват се да погълнат отрова!

Войниците се хвърлиха напред, но явно бяха закъснели. Когато приближиха тримата Нощни ястреби, те вече бяха паднали на земята с разкривени лица и изцъклени очи.

— Проклети фанатици! — изруга Джеймс.

— Кои са те, скуайър? — попита старият десетник.

— Нощни ястреби. Не зная откъде са се взели, но са готови да служат на всякакви тъмни сили.

— Претърсете ги — заповяда Локлир.

— Няма ли да повикаме свещеник? — попита десетникът. — В Патни има храм на Лимс-Крагма.

— Не. — Джеймс поклати глава. — Ще ги изгорим. Искам да съм сигурен, че ще си останат мъртви.

— Да си останат мъртви? — повтори учудено десетникът.

Джеймс не отговори. Нямаше смисъл да тревожи излишно хората, но лично той си спомняше добре убитите Нощни ястреби в един крондорски бардак, които бяха възкръснали само след минути, готови да подновят пъклените си замисли. Надяваше се никога вече да не присъства на подобна сцена.

— Какво ще правим сега? — попита Локлир приятеля си.

— Ще наточим сабите, ще смажем ризниците и ще чакаме Арута.

 

 

Оуин открай време не обичаше да пътува по море, а и Горат призна, че преживяването не е от най-приятните. За щастие, благодарение на попътния вятър плаването не продължи дълго.

В Илит си купиха коне с парите, които им бе дала лейди Катала. Имаха и кратка среща с коменданта на крепостта, който ги увери, че обстановката на запад е спокойна. Изглежда, Делекан се бе отказал от плановете да нанася лъжлив удар от тази посока. Според Оуин причината бе, че врагът съсредоточава силите си другаде.

— Зелено сърце е от другата страна на тези планини — посочи Горат. — Там се крият мои приятели — също стари противници на Делекан. Ако ги открием, сигурно ще ни помогнат.

— Според напътствията на капитана в Илит — отвърна Оуин, — трябва да навлезем в територията на джуджетата, близо до една местност, която наричат Калдара. Джуджетата сигурно също ще ни помогнат да стигнем до Елвандар.

По физиономията на Горат личеше, че не е на същото мнение.

Стигнаха до Зюн, откъдето смятаха да тръгнат към планината. Надяваха се пътят вече да е разчистен от снега, тъй като наближаваше пролет. Командирът на гарнизона ги бе предупредил, че най-краткият път за Елвандар е и най-опасен и че ако търсят друг път, трябва да стигнат на север до Ябон, а после да поемат от Небесното езеро на запад до река Крудий, но така пътуването им щеше да се удължи с цял месец, а Оуин и Горат си даваха сметка, че нямат време за губене.

Нашествието щеше да започне съвсем скоро, тъй като беше необходимо време, за да стигнат вражеските армии посред лято при Сетанон. Който и от възможните подходи да избереше Делекан, армията му трябваше да измине няколкостотин мили, което значително усложняваше снабдяването. Изобилие от фураж по пътя можеше да се намери само през пролетта и лятото.

Оуин подозираше, че нашествието срещу Кралството може би вече е започнало.

 

 

— Къде са те? — попита Джеймс. Стоеше на една от бойниците на Северен страж, загледан към клисурата, отвъд която бяха вражеските територии. От седмица очакваха да бъдат нападнати, ала нямаше и следа от врага.

— Какво ще кажеш да изляза и да пообиколя? — предложи услугите си Локлир.

— Не. Ще е като предишния път — разпръснати отряди и никакви целенасочени действия. — Джеймс се опита да прикрие раздразнението си, но не беше никак лесно. — Рано или късно ще дойдат. Не ни остава друго, освен да чакаме.

— Поне Арута и подкрепленията ще се появят скоро.

— Да — кимна Джеймс. — Стига Оуин и Горат да са ги намерили навреме. — Той отново се загледа към пътя, който водеше на север. — Ако беше така обаче, досега Арута да е тук. Нещо трябва да ги е задържало.

— Значи смяташ, че няма да получим помощ? — попита Локлир. Джеймс поклати глава.

— В целия Изток няма достатъчно голяма военна сила, която да ни се притече на помощ. Като се изключат подразделенията на пограничните барони, всички наши сили са струпани на юг и на изток, до кешийската граница, готови да се изправят срещу заплаха оттам.

Локлир въздъхна, изгледа Джеймс и после се засмя.

— Е, не ни е за първи път да се озовем в безнадеждно положение, нали?

— Прав си. Но за първи път двамата с теб трябва да командваме в подобно положение.

Усмивката на Локлир помръкна.