Реймънд Фийст
Измяната (14)

Глава 13
Измяна

Тролите надигнаха глави.

— Движете се бавно — прошепна Джеймс. — Все едно че знаем какво правим.

— А знаем ли наистина какво правим? — отвърна шепнешком Патрус.

— По-добре не питай — рече Локлир.

Тролите наизвадиха оръжия и се разпръснаха, заемайки позиция за бой. Джеймс дръпна юздите на коня и повтори:

— Движете се бавно и бъдете готови.

Тролите имаха приблизително човекоподобен вид, само дето нямаха вратове. Главите им бяха закрепени направо върху раменете, така че изглеждаха, сякаш се чудят на нещо. Джеймс обаче знаеше от опит, че комичният им външен вид не съответства на свирепия им нрав. Тролите от низините не бяха много по-различни от дивите зверове — те нямаха език, нито умееха да използват оръжие. Техните планински братовчеди бяха разумни, макар и глуповати според човешките представи, но поне умееха да боравят със сопите. Езикът им наподобяваше ръмжене и сумтене, но все пак имаха някаква социална организация и знаеха как да се бият.

Когато се приближиха към тях, Джеймс вдигна ръка да ги поздрави и попита привидно нехайно:

— Къде е Нараб?

Тролите спряха настъплението и се заспоглеждаха. Имаха ниски чела и издадени долни челюсти с големи зъби, особено двата кучешки, които се подаваха над горните им устни. Един от тях завъртя глава, сякаш за да ги чуе по-добре, и отвърна:

— Няма Нараб тук. Вие кои бе?

— Ние сме наемници, пратиха ни да открием Нараб и да разберем защо не са ви платили обещаното.

Щом стана дума за заплащане, тролите подхванаха оживен разговор. След няколко минути първият трол — вероятно главатарят — се обърна към Джеймс:

— Ние не бием с никого щом не плащат.

— Разбирам проблема ви — кимна усмихнато Джеймс, наведе се към гривата на коня и заговори с поверителен тон: — И аз на ваше място щях да постъпя по същия начин. Може би даже щях да отведа момчетата у дома, щом Делекан е толкова стиснат.

— Ти плаща? — попита тролът и внезапно вдигна заплашително сопата.

Джеймс се изправи на седлото, готов да пришпори коня встрани, ако сопата се озове в опасна близост с главата му.

— Защо пък не? — попита той и се обърна към Локлир. — Колко злато имаме?

— Малко повече от стотина соверена — просъска Локлир. — Но това са ни парите за път!

— Дай им ги — засмя се Джеймс.

— Какво?!

— Изпълнявай! — нареди по-старшият скуайър.

Локлир откачи кесията от колана си и я метна на трола.

— Какво това? — попита учудено той.

— Сто златни соверена — отвърна Джеймс.

— Златото си е злато — обяви философски тролът. — Сега ние работи за вас.

— Добре — кимна усмихнато Джеймс. — Ще чакате тук, докато се върнем. Ако някой ни следва — спрете го.

Тролът кимна и даде знак на спътниците си да пропуснат Джеймс и хората му. Когато се отдалечиха от тях, Локлир попита:

— Защо просто не ги откупим всичките и да ги пратим у дома?

— В края на краищата сигурно така ще ни излезе по-евтино — съгласи се Джеймс. — Но се съмнявам тъмните елфи да се съгласят.

— Планинските троли са прочути не само с глупостта си, момчета — намеси се Патрус.

— А с какво още? — попита Локлир.

— С алчността си. Да не мислите, че следващия път, като срещнем тази пасмина, няма да ни поискат още?

— Не живея с подобни илюзии — рече Джеймс. — Затова съм приготвил още една кесия.

— Значи затова поиска моята? — възкликна Локлир. — Да имаш и на връщане.

— Не — отвърна Джеймс. — Ако на връщане можем да минем, без да плащаме, толкова по-добре. Не бих искал да им давам и моето злато.

Локлир изръмжа недоволно, а Патрус се разсмя. Продължиха по пътя и след известно време зърнаха на хоризонта неголяма група конници, които се движеха бавно.

— Изглежда, приближаваме — рече Джеймс.

— Да, Раглам е от другата страна на онзи хълм — посочи Патрус.

Продължиха, като си придадоха невъзмутим вид, сякаш не се намираха на вражеска територия. Джеймс имаше опит в подобни начинания и се надяваше, че и този път ще се справи успешно.

Изкачиха хълма и когато се прехвърлиха от другата страна, Джеймс дръпна юздите на коня и възкликна:

— Милостиви богове!

Дърводелци сковаваха обсадни кули за стените на Северен страж.

— Не мисля, че баронът ще се нуждае от повече доказателства за намеренията им да нападнат оттук — отбеляза спокойно Локлир.

— Да видим какво друго са намислили — предложи Патрус. Приближиха един от готовите катапулти, край който седеше група скучаещи работници. На пътя им се изпречи моредел.

— Къде сте тръгнали?

Джеймс продължаваше да се преструва на незаинтересован.

— Къде е Шупик? — попита той.

— Кой? — вдигна вежди моределът.

— Шупик. Нашият капитан. Трябва да му докладваме, а не го открихме в целия лагер.

— Не съм чувал за никакъв Шупик — тросна се моределът.

Преди Джеймс да отвърне нещо, Патрус се намеси:

— Не е твоя вината, че си невежа, остроух нахалнико! Разкарай се от пътя ни и ни остави да открием капитана, инак ще отговаряш пред вашия главатар, задето си ни забавил, когато се връщаме с важни вести!

И без да чака отговор, Патрус тръгна напред. Локлир го последва. Докато се разминаваше с моредела, Джеймс му намигна съчувствено. Едва сдържаше смеха си.

Подминаха още десетина кули в различни стадии на завършеност и Джеймс се обърна към останалите:

— Някой добре е обмислил нещата. Ще видят зор само докато изтеглят кулите до прохода, но стигнат ли крепостта, лесно ще се прехвърлят от тях на стените.

Локлир кимна.

— Не са като онези големи нескопосани дървени чудовища при Арменгар.

Джеймс също кимна. Спомняше си добре грамадните обсадни машини, които противникът бе избутал през цялата долина, за да щурмува с тяхна помощ стените на Арменгар. Само благодарение на ненадминатите тактически способности на Ги дьо Батира напредването на машините бе преустановено навреме. Джеймс обаче се съмняваше, че барон Габот би се справил толкова успешно с подобна задача.

— Няколко плитки канавки през пътя, на половин миля от стените, могат да им създадат сериозни проблеми — подметна Локлир.

Джеймс се засмя.

— Доста сериозни, особено ако през това време ги обстрелват от стените на крепостта.

— И то с по-тежки нещица — добави Патрус. — Като камъни например.

— Ще стане голяма забава — одобри собствената си идея Локлир. — Слушай, Патрус, ти как се забърка в тази история?

Старият магьосник повдигна рамене.

— Ами, старият граф Белефот ме прогони от Тимонс, защото съм му бил развалил момчето. Сякаш младият Белефот и сам нямаше да открие, че е доста надарен. Както и да е, поскитах се известно време, после се озовах в Саладор — нали херцог Лаури е известен с гостоприемството си към магьосниците. Скоро ми доскуча, тъй като нямах никаква работа, и Лаури ми каза, че Габот търсел човек, който да разбира от магия, за да го съветва как да се предпазва от тъмните Тъкачи на заклинания. И ето ме, миналата година дойдох да работя при барона.

— И откри ли нещо за моределските Тъкачи на заклинания? — попита Джеймс.

— Водя си записки, но ги оставих в Северен страж. Доста неща съм записал. Не всичко е ясно, пък и аз не съм кой знае какъв специалист по магии. Жалко, че не зная повече за западните елфи, тогава сигурно щях да имам по-ясна представа какво се готви. Като се върнем в замъка, ще ви покажа какво съм събрал. Но точно сега — той посочи право пред тях, — се задава нов проблем.

Джеймс забави ход: приближаваха към два отряда — единият от хора, а другият — смесица от моредели и човеци. Членовете им бяха погълнати от разгорещен спор, който — тъкмо когато тримата се приближиха — заплашваше да прерасне в сбиване.

— Не ми пука какво е казал — заяви говорителят на изцяло човешкия отряд. — Кролдех не е готов да командва дори мухи, които ще нападат куче.

— Клели сте се във вярност! Платиха ви в злато! — отвърна главатарят на моределите. — Ще вървите където ви се казва, инак ще ви обявим за изменници.

— Подписах договор с Мороулф! Платиха ми с негово злато. Къде е той?

— Мороулф служи на баща си Делекан — както и всички ние. Той отиде на запад, защото така нареди баща му. Щом Делекан е наредил да ви командва Кролдех, него ще слушате сега.

Джеймс се преструваше на незаинтересуван от разговора, но поглъщаше всяка думичка.

Когато се отдалечиха, Локлир отбеляза:

— Мирише ми на размирици.

— Не е зле — кимна Джеймс и неочаквано спря коня.

— Какво има?

— Погледни онзи катапулт.

— Гледам го, но нищо не виждам.

— Не забелязваш ли нещо странно?

— Нищо особено. — Локлир повдигна рамене.

Патрус се засмя.

— От теб няма да стане генерал, момче. Какво щеше да направиш, ако искаш да преместиш тая пущина?

— Ами… щях да го разредя… — Той изведнъж се облещи. — Нима е зареден?

— Точно това се опитва да ни подскаже зоркият ти приятел — рече Патрус. — Не само че е зареден, но е обърнат в обратна посока.

— И ако не греша, грамадният камък, дето са го поставили в кошницата, ще тупне точно върху ей онзи хан. — Джеймс заобиколи катапулта и се насочи към споменатия хан…

— Това дали е добра идея? — попита Локлир.

— Вероятно не — съгласи се Джеймс.

Когато наближиха хана, отвътре излязоха няколко моредели.

— Къде сте тръгнали? — попита ги един от тях.

— Това ли е щабът? — отвърна с въпрос Джеймс.

— Това е щабквартирата на Кролдех.

— А Шупик вътре ли е?

— Не познавам никакъв Шупик — отвърна моределът, който, изглежда, отговаряше за охраната.

— Значи и тук го няма — подметна Джеймс и обърна коня към центъра на града.

Когато се отдалечиха, промърмори тихо, но така, че спътниците му да го чуят:

— На някой хич не му се нрави идеята да го командва Кролдех.

— Да не си намислил нещо? — попита Локлир.

— Локи, приятелю, хайде сега тримата да отскочим до едно местенце и да видим дали не можем да посеем нови раздори.

Патрус се изкикоти злорадо. Когато наближиха следващия хан, Локлир и Джеймс слязоха от конете, завързаха ги отпред и влязоха, следвани от стария магьосник.

 

 

Пъг се бе отпуснал уморено на стола в кабинета си в покоите, които Арута му бе отредил за времето, когато двамата с Катала пристигаха на посещение от Звезден пристан. Погледът му се замъгли, докато четеше поредния доклад от патрулите на принца, в който се описваше среща с някакъв моредел близо до Ябон.

Вече няколко часа прелистваше съобщения от патрули, шпиони и случайни наблюдатели, в търсене на някакви сведения за Шестимата, тайнствените съветници на Делекан. След разговора с Оуин, който му бе описал случая с Наго, в главата му постепенно се оформяше една крайно тревожна възможност.

Той се изправи, прекоси кабинета и застана до прозореца, от който се разкриваше гледка към залива и Горчиво море отвъд него. Бели зайчета подскачаха върху морските вълни, пришпорвани от хладния северен вятър. В далечината се виждаха закъснели кораби, бързащи да се приберат в закрития залив преди върху тях да се е стоварила с цялата си мощ задаващата се буря.

В подобни моменти го спохождаше съжаление, че не бе посветил повече време за изучаване на Нисшия път. Управляването на времето бе неразделна част от тази приложна магия. Умът му естествено се съпротивляваше на тази идея — в края на краищата той бе първият, започнал да прилага тайнството на Висшия път — както цураните наричаха магията си — от времето, когато се завърна на Мидкемия. Понякога се чувстваше, сякаш се е захванал да бели лук, където под всяка люспа се показваше нова, но бликащите в очите сълзи ти пречат да я разгледаш внимателно. И изведнъж се сети — та това наистина бе само една глава лук!

Засмя се.

— Няма никаква магия. Само лук и нищо повече!

Знаеше, че е твърде уморен, за да продължи, но въпреки това се върна при масата. Беше стигнал до едно доста тревожно заключение, възможност, която никак не му се искаше да приеме, но която изглеждаше единственият отговор. По някакъв начин моределите си бяха осигурили нов и опасен съюзник.

Тих звън на гонг го накара да вдигне глава. Звукът бе сигнал, изпратен от цурански Велик, и възвестяваше пристигането му — не го бе чувал, откакто бе напуснал Келеуан преди девет години. Нямаше никаква представа как посетителят е узнал, че се намира тук, още повече че не разполагаше с шарка.

За миг въздухът пред него се озари от искрящо сияние, после там се появи Макала.

— Приветствам те, Миламбер — каза цуранският магьосник. — Извини ме за неочакваната поява, но имам чувството, че е дошъл моментът да си изясним някои неща.

— Как успя да пристигнеш тук без помощта на шарка?

— Ти не си единственият член на Съвета…

— Бивш член — поправи го Пъг. Макар че му бяха върнали магьосническите правомощия и поста след приключването на Войната на разлома, така и не бяха възстановили положението му в Съвета на Великите на Острова на магьосниците в Келеуан.

— Както желаеш. Бивш член на Съвета. Та ти не си единственият, който е в състояние да прекрачва рамките на нашето изкуство. Отдавна зная, че съществуват възможности за придвижване и откриване на търсения човек, без да се прибягва до употребата на шарката.

— Полезна възможност — съгласи се Пъг. — Ще ми се и аз да я науча някой ден.

— Може би… някой ден — отвърна Макала. — Но съм тук по друг въпрос.

Пъг посочи един стол. Цуранският магьосник отказа.

— Няма да се бавя. Дойдох, за да те предупредя за нещо.

Пъг мълчеше. След няколко секунди Макала продължи:

— Миламбер, с няколко мои сподвижници сме се захванали с осъществяването на една задача, вмешателството ти в която е крайно нежелателно.

— Пъг — поправи го той. — На този свят се казвам Пъг.

— За мен винаги ще бъдеш Миламбер — варваринът, станал Велик, който дойде на нашия свят и пося раздори.

Пъг въздъхна. Надяваше се този спор да е останал в миналото.

— Макала, едва ли си пристигнал тук, за да си спомняме миналото. Казвай каквото имаш да казваш, и ме предупреждавай, за каквото имаш да ме предупреждаваш.

— Това, с което сме се захванали, не е твоя работа, Миламбер. А предупреждението ми е следното: не се опитвай да се забъркваш в тази работа.

Пъг помълча няколко секунди, после каза:

— Зная, че си един от онези, които се съпротивляваха най-силно на приемането ми в Съвета през всичките тези години, откакто Фумати ме доведе от Шинцаваи.

— Да се съпротивлявам? — засмя се Макала. — Аз бях един от онези, които гласуваха за смъртта ти, преди да започнеш обучението си. Смятах те за най-голямата опасност за Империята и ако питаш мен, последващите събития потвърдиха подозренията ми.

— Каквото и да съм направил, било е все за доброто на Империята.

— Може би. Но историята ни учи, че такива дела трябва да се преценяват в по-голяма перспектива. Няма значение. Това, което става сега, също се върши за доброто на Империята.

— Значи това, което бях на ръба да открия, е твое дело — както подсказва и появата ти тук?

— За какво по-точно говориш?

— За помощниците на Делекан, които са се нарекли „Шестимата“. Те са цурански Велики.

— Поздравявам те, задето си стигнал до това заключение само въз основа на косвени данни. Дедуктивните ти способности са впечатляващи, Миламбер. Но Хочопепа винаги е казвал, че имаш необичаен ум.

— Не беше никак трудно, особено ако се проследят действията на участниците. Но защо моределите? Та те открай време са обладани от дълбока омраза към всички останали раси и смятат всеки чужденец за нашественик в тяхното царство. Тролите и таласъмите най-често са техни послушни инструменти. Достатъчно беше да се запозная с цялостната схема и забелязах, че от Империята в Мидкемия пристигат скъпоценни камъни, които се разменят срещу злато. Съвсем естествено беше златото да се връща в Цурания, където стойността му е стотици пъти по-голяма. Но нищо подобно. Със златото се купуваха оръжия, които заминаваха при моределите. На пръв поглед не си личеше цураните да са замесени по какъвто и да било начин. Но после започнаха да пристигат съобщения за магиите, използвани от Делекан, и тук вече се появиха противоречията. Някои от делата, за които се докладваше, можеха да бъдат извършени само от цурански Велики. Което ме отведе при следващия въпрос: защо?

— Не ти трябва да знаеш защо. Лоялността ти е поставена под въпрос, Миламбер. Ти разкри, че не си един от нас, още когато провали празненството на Империята, опозори един от вождовете и го принуди да сложи край на живота си. После заживя тук, където си бил роден, и взе турилка за съпруга. Дъщеря ти показва необичайни способности, а ти я остави да живее.

Пъг присви очи, което при него бе признак, че е на път да избухне.

— Внимавай какво приказваш, Макала! Не сме в Империята, тук думата ти не е закон!

— Срещаме затруднения и от двете страни на Разлома — рече цуранският Велик. — Някои от моите съмишленици са заети с ликвидирането на последствията от унищожаването на рода Минванаби от рода Акома. Заплашен е редът в Империята. А ти си позволи да създадеш тук, на твоя роден свят, тази академия Звезден пристан, макар някои от нашите магьосници да се бяха съгласили да приемат ваши ученици. — Гневът му постепенно набираше сили.

— Ние не сме ваши врагове — възрази Пъг, внезапно почувствал непреодолима умора. — Ичиндар го знае добре.

— Светлината небесна няма да живее вечно. Идва времето, когато Съветът ще поиска да бъде възстановен редът, който цареше в продължение на две хиляди години. Но за да сме сигурни, че ти — единствената заплаха за нашите планове — няма да се месиш в тях, уредихме дъщеря ти да бъде отведена на тайно място, където ще остане, докато не се уверим, че не можеш повече да ни създаваш неприятности.

Гневът на Пъг бликна като вулкан.

— Гамина! — възкликна той сподавено. — Какво сте направили с нея?

— Тя е невредима. Ще остане там, където е сега, като гаранция, че не ще се опиташ да възпрепятстваш плановете ни.

— Щом сте в съюз с моределите, Макала, значи плановете ви предвиждат кръвопролития и убийства — и то в гигантски мащаби! Нима смяташ, че ще остана безучастен, въпреки че дъщеря ми е отвлечена, и ще ви позволя да унищожите родината ми? — Той пристъпи към цуранския Велик. — Може би искаш да си премерим силите?

— Никога, Миламбер. Ти си най-великият представител на своя народ, което е още една причина да бъдеш неутрализиран. Но посегнеш ли ми, ще пратят други, които да свършат онова, що трябва да бъде свършено. Успокой се — ще имаш възможност да се видиш с дъщеря си. — Той отстъпи крачка назад и добави: — Осигурили сме ти начин да се увериш, че всичко с нея е наред, но не се опитвай по никакъв начин да я върнеш тук.

— Пуснете ме да ида при нея — рече Пъг, внезапно обзет от опасения за дъщеря си. — Нека само да оставя бележка на жена си.

— Не — възрази Макала. — Ако ще вървиш, тръгваш веднага. — Той извади един прибор, подобен на цуранската транспортираща сфера, но малко по-различен. Наведе се и го постави на пода. — Има едно условие, Миламбер. Този прибор ще те отведе при дъщеря ти, но само ако потеглиш в рамките на една минута, след като бъде задействан. — Той натисна сферата. Чу се изщракване. — Минутата вече тече. — Той се обърна, отдалечи се на няколко крачки и извади друг уред. — Аз действам за доброто на Империята, Миламбер. Никога не съм таял лична злоба към теб. Тези неща са типични за нисшите създания. Когато тази история приключи, се надявам отново да събереш семейството си, но ако ми се противопоставиш, ще съм принуден да унищожа всички ви — както вече казах, за доброто на Империята. — И след тези думи изчезна.

Пъг сграбчи перодръжката, потопи я в мастилницата и разбута всички свитъци и документи от бюрото си, с изключение на един — карта, на гърба на която бързо изписа няколко думи. След това захвърли перодръжката, взе парче заострен въглен и два къса пергамент, вдигна прибора, оставен от Макала, и миг по-късно изчезна. В същия миг първият порив на идващата буря блъсна прозореца и го разтвори широко.

 

Ханът беше претъпкан, мръсен и шумен. Повечето от посетителите изглеждаха готови да се счепкат при най-малкия повод. Джеймс се подпря захилен на бара.

— Какво те радва толкова? — попита го шепнешком Локлир.

— Чувствам се в свои води, Локи. Липсват ми подобни местенца.

— Момче, ти си луд — заяви Патрус. — Да не искаш да умреш млад?

— Някой ден трябва да ви разкажа къде съм ходил на младини. Но в момента се наслаждавам на идеята, че тази пасмина е армията, срещу която ни предстои да се изправим съвсем скоро.

— Нещо не е наред — прошепна Локлир. — Това дори не е пасмина, а сбирщина.

— Локи, хайде да излезем на чист въздух.

Джеймс изведе спътниците си пред хана. Вечерта бе прохладна и влажна, ръмеше ситен дъждец. След като се увери, че никой не ги подслушва, той продължи:

— Прави ми впечатление, че моределските кланове в лагера не са от най-верните на Делекан. Дали не са им отредили ролята на стенобитни машини?

— Хм — изсумтя озадачено Патрус. — Стенобитни машини. Това ми харесва.

— Не и ако твоята глава е първата, която ще се блъсне в стената — обади се Локлир, който бе защитавал стените на Арменгар и Висок замък.

— Къде тогава е армията? — попита Джеймс риторично.

— Може би идва насам — подметна Локлир.

— Ще го знаем със сигурност само ако разпитаме Кролдех.

— В такъв случай — засмя се Патрус, — защо не идеш да го попиташ?

— Бих могъл вместо това да се промъкна незабелязано при него и да проверя дали няма важни документи — рече Джеймс.

— Можеш ли да разчиташ моределско писмо, момче? — попита старият магьосник.

— Не — рече Джеймс и усмивката му помръкна. — Не помислих за това. — Нямаше никакво съмнение, че заповедите на Делекан ще са написани на моределски.

— Е, аз пък мога — засмя се Патрус.

— Но как? — учуди се Локлир. — Кой те е учил на моределско писмо?

— Никой — отвърна старият магьосник и на лицето му се изписа отвращение.

— Аха! — плесна се по челото Локлир. — Магия значи!

Патрус завъртя очи и въздъхна с досада.

— Разбира се, че магия. — Той се пресегна и също го плесна по челото. — Глупчо.

— Но има още един проблем — намеси се Джеймс.

— Какъв? — попита Патрус. — Промъкваш се, вземаш документите, донасяш ми ги, аз ги разчитам, връщаме ги обратно и дим да ни няма.

— Точно това е проблемът — посочи Джеймс. — Лесно ще вляза първия път, но втория? Ако открият, че сме откраднали плановете, със сигурност ще ги променят.

— Колко пътища водят до стените на крепостта? — попита Локлир.

— Няколко — отвърна Джеймс. — Ако ги чакаме при един, а те минат по друг, дори тази пасмина е в състояние да ни създаде сериозни проблеми. — Той поклати отчаяно глава. — Проклятие!

Продължаваха да крачат, за да не привличат нечие нежелано внимание. Повечето обитатели на лагера спяха или се веселяха в кръчмите, но имаше и такива, които можеха да ги заподозрат.

— Ами ако измислим някаква причина да влезем там и да прегледаме документите? — попита Локлир.

— Каква?

— Нямам представа — засмя се младият скуайър.

— Стига тъпи шегички.

— Не се сърди — рече Локлир. — Идеята ми си я бива.

— О, престани да ме дразниш!

Локлир ги поведе към южния край на града. Приближиха полето, насред което стърчеше зареденият катапулт. Няколко работници бяха заспали отдолу и той даде знак на останалите да пристъпват безшумно. След това се приближи на пръсти към масивната бойна машина и я огледа отблизо. Наведе се, огледа земята в тъмното и избра един камък, голям колкото юмрук. Посочи го и прошепна:

— Как мислите, оттук мога ли да ударя пусковата ръчка?

— Не — отвърна Джеймс. — Но аз мога — ей оттам. — Той посочи едно място малко по-назад и встрани от катапулта. — Предполагам, че искаш да го задействаш, така ли?

— Разбира се, че това искам — отвърна с досада Локлир. — Застани там и когато ти дам сигнал, брой до сто. Тогава ще метнеш камъка по ръчката.

— А въжетата?

— Аз ще се погрижа за това. Патрус, ела с мен.

Локлир улови стария магьосник за лакътя и му зашепна:

— Иди там — той посочи едно място от другата страна на групата заспали работници — и ме чакай.

Патрус тръгна в указаната посока. Локлир забеляза, че Джеймс стои на мястото си, и му махна да тръгва. Джеймс поклати неуверено глава, но въпреки това се зае да изпълнява, каквото му бяха казали.

Локлир се прокрадна съвсем близо до катапулта и огледа якото дебело въже, което прикрепяше дългата метателна част. Без него ръчката и заключващият механизъм щяха да са единственото препятствие за изстрелването на заредения товар. Като се стараеше да не вдига никакъв шум, Локлир извади ножа и преряза въжето. Това му отне няколко напрегнати секунди, тъй като въжето бе сплетено от множество жилави нишки, а трябваше да внимава някой от работниците да не се събуди.

След като приключи, той се отдалечи и заобиколи катапулта от другата страна. Спря при Патрус, улови го за ръката и го отведе назад в тъмното. Тъкмо преди да изгуби Джеймс от погледа си, му даде знак с ръка. Джеймс, който още не знаеше какво точно е намислил Локлир, започна да брои наум до сто. Когато стигна седемдесет, чу гласове, които се приближаваха. На деветдесет долови шум от тичащи към него крака. Без да чака да стигне до сто, той замахна и метна камъка. Благодарение на точното си око и силната ръка успя да го запрати точно там, където искаше, и от удара ръчката се измести напред. С оглушителен трясък катапултът се освободи от заряда си. Шумът разбуди работниците, които наскачаха и се развикаха уплашено.

В същия момент на сцената се появиха Патрус и Локлир заедно с десетина моредел ски воини.

— Ето ги! — извика Локлир. — Опитаха се да убият Кролдех!

Войниците се нахвърлиха върху все още обърканите сънени работници. Настана страхотна суматоха. Локлир дръпна Патрус настрани и двамата изтичаха при Джеймс. Шумотевицата в лагера растеше.

— Локи, какво им каза?

— Че този изплашен старец излязъл да потърси изгубената си котка и чул как предателите край катапулта се уговаряли да стрелят с него по къщата на главатаря. Не знаел кого да потърси за помощ, та се обърнал към мен.

— Ама и теб те бива да забъркваш каши — поклати учудено глава Джеймс.

— Ще го приема за голяма похвала, като се има предвид кой го казва — засмя се Локлир.

Междувременно се приближиха към къщата, в която бе разположена щабквартирата на Кролдех.

— Мисля, че знам, какво трябва да направя — заяви Джеймс. Изтича напред, разбута безцеремонно струпаните отвън войници и се провикна: — Отдръпнете се! Дайте път!

Когато се озова отпред, откъдето можеше най-добре да огледа пораженията, спря и втренчи изумен поглед в къщата. Камъкът бе пробил покрива в средата и бе срутил втория етаж върху първия. Вратите бяха изхвърчали от пантите.

— Бива си я тая пущина, дявол я взел — промърмори той с възхищение от възможностите на катапулта. След това си спомни защо е дошъл, размаха ръце и се провикна: — Трябва да спасим главатаря!

И се хвърли напред. Локлир и Патрус го последваха. В прихлупеното преддверие се въргаляха няколко ранени и уплашени стражи.

— Къде е главатарят? — извика Джеймс, надвесил се над един от тях.

— Беше ей там, в стаята отзад — отвърна един страж. По лицето му се стичаше кръв.

Джеймс се обърна към моределите, които го бяха последвали, и им нареди:

— Изнесете тези войници отвън. — После посочи Патрус и Локлир, сякаш не ги познаваше, и подхвърли: — Вие двамата! Елате да ми помогнете да изнесем главатаря.

Наложи се да пълзят под увисналите напречни греди, но все пак успяха да се доберат до следващото помещение.

На прага лежаха двама моредели със строшени от срутения таван черепи. Но под масата се беше свил трети — трепереше и хленчеше от страх, но иначе бе съвсем невредим. Ако се съдеше по пръстените и по златния медальон на шията, това бе самият моределски главатар. Очите му бяха изцъклени и гледаха безумно.

— Кой би очаквал подобно поведение от изтъкнат военачалник? — подхвърли иронично Локлир.

— Измъкнете го навън, Локи — нареди Джеймс. — Но не бързайте. Искам да използвам възможността и да погледам наоколо. Да видим какво можем да спасим от пожара.

— Какъв пожар? — попита Локлир.

Джеймс вдигна един документ и го показа на Патрус.

— Това нещо важно ли е?

Магьосникът присви за миг очи, погледна документа и каза:

— Не.

Джеймс взе един счупен фенер и потопи хартията в него. От колана си извади кремък и стомана и подпали насмолената хартия. След това я посочи и отвърна.

— Ами този пожар.

Локлир се захили.

— Ах, този ли? — После задърпа Кролдех за ръката и се развика: — Главатарю, трябва да се измъкваме. Пожар!

Думите му като че ли вляха сили в парализираното тяло на моредела и той му позволи да го извлече към порутената врата, като същевременно мърмореше нещо нечленоразделно.

— След мен, главатарю — повтори Локлир и двамата се измъкнаха навън.

Патрус и Джеймс се заеха бързо да преглеждат разпилените по пода документи. Джеймс подхранваше огъня с тези, които Патрус оценяваше като маловажни.

Скоро магьосникът вдигна ръка:

— Ето това е! Планът за атаката!

— Прочети ми го — нареди Джеймс. — Бързо!

Докато Патрус четеше грижливо обрисувания план, Джеймс се стараеше да запамети всички подробности.

— Разбрах. А сега вземи още малко документи и ме последвай.

Огънят вече бушуваше с пълна сила и когато допълзяха до вратата, в тясното помещение вече цареше нетърпима горещина. Тъкмо когато огнените езици започнаха да се подават през разрушения покрив, двамата се измъкнаха отвън, където Локлир все още стискаше за ръката разтреперания главатар.

— Господарю! — извика Джеймс, като се изправи пред тях. — Успяхме да спасим тези документи. — И протегна смачканата купчина хартии.

Погледът на Кролдех най-сетне се избистри и той осъзна какво се е случило.

— Предатели! — извика той. — Опитаха се ме убият!

— Вече ги задържахме — докладва един от моределите, извикани от Локлир при катапулта. — Тези наемници ви спасиха живота, господарю.

Кролдех дръпна документите от ръцете на Локлир и ги погледна. Лицето му грейна от щастие.

— Браво! — После тупна Джеймс по рамото — толкова силно, че младият скуайър едва не извика от болка. — Вие сте герои! — Моределът тикна бойния план под носа на Джеймс. — Знаеш ли какво е това?

Джеймс се престори на объркан.

— Не, господарю. Просто сграбчих каквото можеше да се спаси.

— Ако ги бяхме изгубили, трябваше да подготвяме нови планове. Ти ми спести няколко дни упорита работа. — Той погледна към пожара и добави: — Както и живота. Сега съм твой длъжник.

— О, дребна работа — махна с ръка Джеймс.

— Не е така — възрази Кролдех. — Ела при мен утре и ще те възнаградя.

— Благодаря ти, господарю. — Джеймс се поклони. — Ще дойда.

Моределът, който още не се беше възстановил от преживяното, позволи на стражата да го отведе, а Джеймс се обърна към Локлир и го попита:

— Къде е Патрус?

— Ами той беше с теб. Да не е отишъл при конете?

Върнаха се при мястото, където бяха завързали конете. Патрус бе яхнал трети кон и ги очакваше.

— Кролдех каза, че сме герои — осведоми го Локлир. — Иска утре да отидем при него, за да си получим възнаграждението.

— Да не смяташ да останеш тук до утре, Джеймс? — попита старият магьосник.

— Да ти приличам на глупав трол? Утре по това време трябва да сме преполовили пътя до Северен страж.

Тъй като вниманието на всички все още бе приковано върху горящия хан, не беше никак трудно да се измъкнат незабелязано от градчето. Когато стражата на пътя ги попита накъде са тръгнали в тоя късен час, Джеймс отвърна уморено:

— Изглежда, елфите не могат да се оправят с проклетите троли, та ни пратиха да им помогнем да се разберат.

— И аз чух, че на юг имали такива проблеми — каза стражът. — Е, успех.

— Благодаря — отвърна Джеймс.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Локлир попита:

— Патрус! Откъде взе тоя кон?

— От Кролдех — отвърна старият магьосник и се изкиска. — Е, няма да му трябва до утре, нали?

 

 

Единственият радостен миг за Локлир по обратния път бе, когато се наложи Джеймс да изпразни съдържанието на кесията си, за да минат покрай поста на тролите, които уж вече ги смятаха за свои приятели. Конете бяха изморени, така че се налагаше да вървят пеш през по-голямата част от пътя.

Когато най-сетне стигнаха пътя за крепостта, Джеймс спря и се огледа. После попита:

— Къде са войниците?

— Прав си — обади се Локлир. — Мислех, че са се изпокрили заради дъжда, но трябваше да срещнем поне някой патрул.

Джеймс заби пети в хълбоците на измореното животно и го пришпори в неравен и задъхан бяг нагоре по стръмния път. Когато наближиха крепостта, видяха, че мостът е вдигнат, вратата — спусната и по стените горят факли.

— Да не са се промъкнали незабелязано вътре и да са избили всички? — попита уплашено Локлир.

Стигнаха рова и Джеймс се провикна:

— Ей, вие горе!

— Кой идва? — отвърна един от стражите от стената.

— Скуайър Джеймс, скуайър Локлир и Патрус. Пуснете ни.

Горе се възцари тишина, но скоро спуснаха моста и вдигнаха вратата. Вътре вече ги очакваше отряд войници.

— Какво е станало? — попита Джеймс, докато слизаше от коня.

— Убийци, скуайър — отвърна един от войниците. — Нощни ястреби в замъка.

— Какво е станало? — викна Локлир.

— Барон Габот е мъртъв, скуайър. А също двама капитани и сержантът.

— О, богове! — въздъхна Локлир.

— Кой командва? — попита Джеймс.

Войниците се спогледаха и накрая един каза:

— Май вие, скуайър.