Франсис Пол Уилсън
Наематели

Идеята за „Наематели“ се спотаяваше някъде в ъглите на съзнанието ми от години. Простичък кратък разказ за един избягал убиец, който си мисли, че е открил идеалното убежище от закона в една самотна къща. Старият бухал, който живее там е луд; все говори за наематели, а е само той в бунгалото. Или не е така?

Можех да избера което и да е място, но реших да е Монро. Не само защото „Чувства“ се развиваше там, а и тези разкази бяха писани в промеждутъците между отделните глави от „Прероден“; този роамн също се развива в Монро и видях възможната аналогия. Предвиждах „Прероден“ да е първата част на една дълга поредица от романи, която да обедини три мои предишни романа — „Кулата“, „Гробницата“ и „Докосването“, в общ цикъл от шест части. Но защо всички тези странни неща се случваха в Монро? Защо Дат-тай-вао бе нарисуван в Монро в „Докосването“? Всичко ли бе случайност или имаше някакво обяснение? Осъзнах, че това обяснение се намира в „Прероден“. Така че, ако старчето в „Наематели“ имаше странни съжители, вероятно те също се връзваха с Монро по някаква причина. Мястото на действието не оказва някакво съществено влияние върху самия разказ, но това, че го свързвах с цикъла, ме нахъса допълнително.

Гюс и неговите наематели се появяват отново съвсем за малко в „Нощен свят“.

* * *

Задаваше се пощенската кола.

Гилрой Конърс, с обувки пълни с вода и риза все още мокра от обилната утринна роса, дебнеше сред високата трева и бурените с пънкарски прически. Болеше го навсякъде; но най-вече му се бяха схванали краката, от усилието да поддържа позата, която бе заел. Но не смееше да помръдне, от страх да не издаде присъствието си.

Така че си седеше свит на четири върху пътя, водещ към очуканото старо бунгало, което изглеждаше изоставено, но не беше — предишната нощ вътре светеше. Със своя покрив с единичен наклон и гниеща обшивка от кедрова кора, то приличаше по-скоро на уголемена пристройка, отколкото на нечий дом. Олющена газова бутилка бе приклекнала до северната стена; порутен тухлен комин подпираше лицемерна телевизионна антена. Отвъд бунгалото, блестейки на утринната светлина, се простираше североизточният край на пристанището на Монро и Лонг Айлънд Саунд.

Мястото придаваше нов смисъл на думата уединен. Като че ли преди няколко поколения, някой бе замъкнал известно количество тандем-велосипеди за дебелаци в края на затлачения с мръсотия път, бе ги изтърсил на земята и бе построил бунгало. С изключение на рахитичния стар док, към който бе завързана една просмукана от влага гребна лодка и в двете посоки нямаше никакви други постройки. Единствено една тънка пъпна връв под формата на обезопасен кабел свръзваше бунгалото с останалата част от света, посредством дълга редица електрически стълбове, тържествено напускащи очертанията на града. Всичко друго наоколо бе едно безлюдно блато.

Мммда. Бе адски уединено, по дяволите.

Беше направо перфектно.

Докато Гил наблюдаваше, предната врата се отвори и оттам с препъване се измъкна прошарен старец с цигара в уста и шепа пощески пликове в ръка. Дълъг и тънък, с необуздана щръкнала сива грива, той се почеса по леко изпъкналия корем, докато присвиваше очи на сутрешното слънце. Носеше прокъсан потник, който някога може и да е бил бял на цвят и чифт избелели зелени работни панталони, повдигнати с тиранти. Изглеждаше не по-малко изстрадал от дома, който обитаваше и имаше такава нужда от душ и бръснене, каквато чувстваше Гил. Предценявайки скоростта си на придвижване с прицизност, която можеше да е резултат единствено на всекидневни упражнения в тази насока, старчето стигна до пощенската кутия по едно и също време с пощенската кола.

Сигурно е наблюдавал през прозореца.

Доста обезкуражаваща мисъл. Дали старецът го бе забелязал? Дори и да беше, с нищо не показа, че е така. Което означаваше, че Гил все още е в безопасност.

Той попипа дръжката на скрития в ризата му нож.

Какъв късмет.

Докато старчето и пощальонът дърдореха, Гил проучи бунгалото още веднъж. Това място бе като знак, че досегашният му късмет все още не го е изоставил. Беше се промъкнал тук, в блатата, докато нещата в и около Монро се поуталожат и се бе подготвил да изкара няколко наистина дискомфортни нощи на открито. Бунгалото улесняваше нещата до голяма степен.

Не че беше нещо особено. В най-добрия случай изглеждаше достатъчно голямо, за да има две стаи, не повече. Просто достатъчно място за някоя древна двойка старци, които много-много не се разхождат насам-натам — само ядат, спят, бръщолевят глупости, гледат телевизия и това е. При повече късмет може и да не са двойка. Само старчето. Това би опростило нещата. Някоя жена, дори и да е много болна, може да усложни всичко.

Гил искаше да разбере колко са живущите, преди да се самопокани. Не че имаше голямо значение. И без това щеше да нахълта и да поостане известно време. Просто обичаше да е нясно в какво се набърква преди да предприеме някакъв ход.

Едно беше сигурно: там нямаше да намери никакви пари. Старецът почти бе изпаднал в бедствено положение. Но дори и десетачка го правеше по-богат от Гил. Той хвърли един поглед на паркирания син форд Торино от края на шейсетте, с олющен винилов покрив, с надеждата, че все още е в движение. Ама разбира се, че е. Та нали старчето трябваше да ходи до града, за да осребрява чека от социалната осигуровка и да пазарува в бакалията.

Всичко се нареждаше дяволски добре.

Бе изтърпял едно дълго и мокро пътешествие сред тези блата. Възнамеряваше вече да се измъква оттук.

Най-накрая пощенската кола включи на скорост, направи обратен завой и се отправи по пътя, по който беше дошла. Старчето пъхна няколко писма в задния си джоб, взе едно гребло, подпряно на форда и започна да рови в калта откъм южната страна на къщата.

Гил си рече: сега или никога. Изправи се и се запъти към бунгалото. Чакълът по двора захрущя под краката му и старецът се обърна и го зяпна с широко отворени, подплашени очи.

— Не исках да ви изплаша — каза Гил с най-приятелския тон, който успя да докара.

— Да ама със сигурност успя, изскачайки от нищото просто ей така! — каза старикът с дълбок, озадачен глас. Цигарата между устните му подскачаше нагоре-надолу като диригентска палка. — Не може да се каже, че много хора се отбиват тук, при нас. Какво се случи? Свърши горивото на лодката?

Гил с раздразнение отбеляза това нас, но продължи играта. Една закъсала лодка бе също толкова добро извинение да се намира тук, в средата на пустошта, колкото всяко друго.

— Мда. Наложи се да греба, за да я докарам до брега през целия път до тук — каза той, посочвайки с палец зад гърба си.

— Ами, аз нямам телефон, по който да се свържеш с някой…

Няма телефон! Гил едва се удържа да не покаже, че ликува.

— … но мога да те откарам до пристанището и обратно, така че да заредиш с гориво.

— Аз не бързам — Той се приближи и се облегна на бронята на старото Торино. — Сам ли живеете тук?

Старецът присви очи, като че се опитваше да го разпознае:

— Не ми се вярва да сме се запознавали, синко!

— А, да — Гил протегна ръка. — Рик… Рик Самърс.

— А аз съм Джордж Хаскинс — каза той, силно разтърсвайки ръката на Гил.

— Какво сте посадили тук?

— Моркови. Чувал съм, че пресните моркови са полезни за очите. Моите са толкова зле, че се опитвам да ям колкото се може повече.

Полусляп и без телефон. С всяка изминала минута звучеше все по-примамливо. А сега, ако можеше да узнае кои са останалите от това нас, цена нямаше да има.

Той се озърна. Въпреки, че се намираше в средата на пустошта, в края на един кален път, за чието съществуване не знаеше никой, освен пощальона и този дъртак, той се чувстваше незащитен. Дори, може да се каже, гол. Искаше да влезе вътре.

— Вижте, дали не мога да пийна едно кафе, господин Хаскинс. Не бихте ли могли да ми предложите едно?

Джордж се поколеба. За да направи кафе на непознатия, трябваше да го покани вътре. Идеята за това изобщо не му се нравеше. Не бе канил в къщи никой от края на шейсетте, когато пусна наемателите. А преди това бе имал адски малко посетители. Повечето хора не обичаха да навлизат толкова навътре в блатата и Джордж можеше само да се радва. Мнозинството проявяваха любопитство. Искаха да знаят какво прави сам човек в пустошта. Не можеха да повярват, че някой, който е с всичкия си, би предпочел собствената си компания пред тяхната.

И разбира се изникваше въпроса за наемателите.

Той изучаваше с поглед този млад човек, дето се бе появил изневиделица. Очите на Джордж не се подобряваха — „Катарактата^[1] може само да се влошава“ — му бяха казали лекарите — но му беше пределно ясно, че непознатият не е облечен за каране на лодка, с тази синя работна риза и сиви дънки. Но пък в днешно време продаваха лодки на веки, който можеше да плати. Този недодялан сухоземен тип сигурно не знаеше основни неща за управлението на лодката. Ето защо седеше тук на брега, вместо да подпали гуми към пристанището.

Въпреки това му се стори приятен младеж. Пък и добре изглеждаше, с мускулестотото си телосложение и чуплива тъмна коса. Със сигурност се справяше с лекота с момичетата. С осoбена лекота, тъй като, доколкото Джордж бе наясно със съвременния свят, всички момичета бяха леки.

Май все пак можеше да рискува и да му предложи чаша кафе, преди да го откара до пристанището. Какво лошо имаше в това? Наемателите ставаха късно и имаха благоразумието да не вдигат шум, ако чуят чужд глас отгоре.

Той се усмихна:

— Кафе? Разбира се. Ела вътре. И ми викай Джордж. Всички така правят — Той пусна фаса в песъчливата почва и го стъпка, после се обърна към къщата.

Просто едно кафе на крак и ще го отпрати. Колкото повече се застояваше, толкова по-голяма бе вероятността да разбере за наемателите. А Джордж не можеше да поеме този риск. Той им бе нещо повече от хазяин.

Бе обещал да ги защитава.

 

Гил плътно следваше старчето, докато се качваха по двете стъпала пред вратата. Вътре беше тъмно и непроветрено, пропито с дългогодишната миризма на цигарен дим. Той се почуди кога ли Джордж за последен път е оставял прозореца отворен.

Въпреки всичко, се почувства добре от това, че е вътре. Скрит от погледи и вътре — въпреки че смърдеше, бе повече от идеално. Беше направо супер. Почувства, че от плещите му пада огромен товар.

А сега да изясним коя е останалата част от това нас.

— Сам се разполагаш тук, а? — каза той, като бързо се озърна наоколо. Стояха в правоъгълно помещение, което минаваше за дневна/ столова/ кухня. Мебелировката се състоеше от стара масичка за карти, люлеещ се стол, килнато на една страна кресло и разнебитен диван. Безформени купчини боклук запълваха всеки ъгъл. В далечния край на стаята имаше древен телевизор „Моторола“, с огромна каросерия и мъничък екран, диагонално по посока на вратата. Мониторът проблясваше и някакво черно маце четеше новини пред камерата:

„…ериозно наранявайки един санитар по време на смелото си бягство от Невропсихиатричния институт на Монро. За последен път е забелязан в Глен Коув…“

Гил нададе магарешки рев:

— Глен Коув! Браво на вас! — Бяха объркали посоката! За момента бе вън от опасност.- Фантастично! — изкрещя той, тропайки с крак по пода.

— Ей! Я по-кротко! — каза Джордж, докато пълнеше едно мазно, очукано алуминиево канче с вода и го поставяше на газовия котлон.

Гил изпита обичайния прилив на гняв, както когато му казваха какво трябва или какво не трябва да прави, но го овладя. Застана между Джордж и телевизора, когато видя последната си моментна снимка да се появява на екрана. Черното маце тъкмо казваше:

„Ако видите този човек, не се доближавайте до него. Може да е въоръжен и се смята за опасен.“

Гил каза:

— Съжалявам. Понякога просто ставам прекалено възбуден, като чуя нещо по новините.

— Тъй ли? — каза Джордж, докато палеше нова цигара. — Аз самият не ги следя особено. Но не бива да вдигаш шум. Може да обезпокоиш наемателите и те…

— Наематели? — каза Гил малко по-силно, отколкото възнамеряваше. — Имаш наематели?

Старчето хапеше горната си устна с малкото зъби, които му бяха останали и нищо не казваше.

Гил пристъпи в малкия хол, сгрбчвайки дръжката на ножа под ризата, докато вървеше. Две врати — тази в ляво бе отворена, разкривайки миниатюрна баня и тоалетна, мивка и ръждасяла душ-кабина, тази вдясно бе затворена. Той я побутна лекичко. Празна — мръсни, намачкани чаршафи върху тясно легло, дрешник, огледало, разхвърляни навсякъде дрехи, но без жива душа.

— Къде са? — каза той, връщайки се в по-голямата стая.

Джордж се смееше — може би малко по-шумно от нормалното, си помисли Гил — и каза:

— Нямам наематели. Просто се пошегувах. Просто разни пълзящи гадинки под гредите. Нали се сещаш — костенурки и жаби, и змии, и щурчета.

— Държиш такива неща под къщата? — Тоя щеше да излезе голямо куку.

— Така да се каже. Виж сега, преди един зилион години, когато построих това място, се настани едно голямо семейство щурци — той посочи надолу — под гредите. Нощем направо ме подлудяваха. Така че, един ден ми хрумна гениалната идея да хвана няколко жаби и да ги пусна отдолу да изядат щурците. Сработи отлично. След два дена не се чуваше грам скрибуцане.

— Хитро.

— Мда. И аз така си мислех. Докато жабите не започнаха да крякат по цяла нощ. Бе по-зле и от щурците!

Гил се изхили:

— Започвам да схващам. Пуснал си змиите, за да изловят жабите!

— Точно така. Змиите са тихи. А ядат и щурци. Трябваше още отначало да се сетя за тях. Само дето не полудявах от щастие, че живея над змийско гнездо.

Това започваше да звучи като историята за старата дама, дето глътнала муха.

Гил отбеляза:

— Така че следващата стъпка е била, да пуснеш отдолу костенурки, които да изядат змиите.

— Мда. — Докато Джордж сипваше по лъжичка нескафе в две лекьосани чаши, Гил се опитваше да не гадае, кога за последен път са били добре измити. — Ама не мисля, че са изяли всичко, както и че змиите са изяли всички жаби, или жабите — всички щурци. Все още от време на време чувам отделни скрибуцания и покряквания. Както и да е, всички те са там от години. Нямам намерение да прибавям нищо ново към този вертеп, нито пък да поглеждам отдолу.

— Не те виня.

Джордж сипа вряла вода в чашите и му подаде едната.

— Така че, ако чуеш нещо да се движи под краката ти, това е просто някой от моите наематели.

— Мда. Добре. Разбира се.

Старчето бе пълен кукувичар. Луд за…

… Луд. Така го бе нарекла оная мацка, колежанката, оная вечер, когато се опита да я забърше. Беше готина. В Общинския колеж на Монро беше пълно с готини момичета и той винаги гледаше да мине покрай него с колата, когато му паднеше такава възможност. Тя му каза, че е луд, щом си мисли, че тя би приела някой непознат да я откара до тях с кола по това време на нощта. Това го накара да побеснее. Тези колежански отворки си мислеха, че са по-умни и по-свестни от всички останали. И тя се разпищя, когато я сграбчи, така че се наложи да я удари, за да я накара да спре, обаче тя не спря. Продължи да пищи, така че той продължи да я удря и удря, и удря, и удря…

— Разливаш си кафето — каза Джордж.

Гил погледна надолу. Така беше. Капеше от ръба на килнатата му чаша и цапаше пода. Докато изсърбваше каймака и се настаняваше на скърцащия диван, осъзна колко изморен се чувстваше. Не беше мигвал през последнитя двайсет и четири часа. Може би кафето щеше да го форсира.

— И как така се получи, че живееш тук съвсем сам? — попита Гил, надявайки се да подкара разговора в по-нормална посока от темите за змии и костенурки под гредите.

— Обичам да съм си сам.

— Със сигурност е така. Но какъвто и наем да плащаш за това място, все му е много.

— Не плащам никакъв наем. Аз съм собственик.

— Да, но земята…

— Земята е моя.

Гил за малко да изпусне чашата с кафе:

— Земята е твоя! Но това е невъзможно!

— Напротив. Всичките двайсет акра са притежание на моя род в продължение на зилион и две години.

На Гил му бръмна главата, докато се опитваше да изчисли стойността на двайсет акра недвижимо имущество в покрайнините на пристанището на Монро и Лонг Айлънд Саунд.

— Човече, ти си шибан милионер!

Джордж се засмя:

— Де да бях! Синко, аз съм от тези, дето им викат „имотни бедняци“. Трябва да плащам данъци върху всичката тази земя, ако искам да я задържа, а проклетите копелета долу в Кметството продължават да надуват коефициента и данъчната оценка, така че всяка година трябва да изравям отнякъде все повече и повече пари, само за да мога да остана тук. Опитват се да ме изселят, това им е целта.

— Ами продавай, за бога! Със сигурност има предприемачи, които се боричкат да докопат този парцел. Можеш да им го изкараш през носовете за част от крайбрежната ивица и край на всичките ти финансови проблеми!

Джордж поклати глава:

— Неее. Веднъж продадеш ли, дори и малка част, после все едно се е пропукал бент. Омекваш, отслабват позициите ти. Скоро вече продаваш друга, а след това още една. Не след дълго ще се окаже, че живея върху място с големината на пощенска марка, заобиколен от големи грозни кооперации и принуден да търпя шума на автомобили и мотопеди, които профучават нагоре-надолу по пътя с ревящи двигатели и гърмящ рок-енд-рол. Не, благодаря. Тук съм си живял мирно и кротко и също така мирно и кротко искам да си умра.

— Да, но…

— Освен това, на моята земя са се устроили много животинки. Навсякъде другаде в Монро са ги изселили. Там всички дървета са изсечени, всички котловини и долчини са запълнени и павирани. Няма къде другаде да отидат. И те имат право на живот в този свят, нали така. Аз съм тяхното последно убежище. Мой дълг е да запазя мястото диво колкото се може по-дълго. Докато съм жив… което май няма да продължи прекалено много.

Ооо, да… луд за връзване. Гил се почуди, дали не може по някакъв начин да убеди старчока да му завещае собствеността си и после да го разкара. Той мушна идеята в папката „Бъдещи разработки“.

— Много се радвам,че нямам телефон — тъкмо казваше Джордж.

Правилно… никакъв телефон и никакви посетители.

Гил вече знаеше, че това е идеалното скривалище за него. Бяха му нужни само няколко дена. Но трябваше да остане тук със съдействието на стареца. Не можеше да рискува да прилага насилие — не и ако Джордж чакаше пощальона всеки ден до пощенската кутия.

И от няколкото неща, които старият беше споменал, май му беше ясно точно кои лостове да задейства, за да убеди Джордж да му позволи да остане.

 

Джордж забеляза, че гостът му си е изпил кафето. Чудесно. Време беше да го накара да се размърда. Никой досега не му бе правил компания, не му се нравеше и не беше свикнал. Досърбяваше го от такива неща. Освен това искаше младежът да хваща пътя, преди да му се изплъзне от езика още нещо за наемателите. Предния път за малко да се издаде.

Той се изправи.

— Ами, мисля че вече е време да те закарам долу до пристанището да си вземеш тубата с гориво.

Непознатият не помръдна.

— Джордж — каза той тихичко — Трябва да ти призная нещо.

— Не искам да го знам! — каза Джордж. — Да не съм ти изповедник! Кажи го на някой друг. Просто искам да ти помогна да стигнеш там, закъдето си тръгнал!

— Преследват ме, Джордж.

Уф, по дяволите, помисли си Джордж. Това поне обяснява защо се държи толкова несигурно.

— Искаш да кажеш, че няма никаква лодка, която трябва да се зареди с гориво.

— Аз… — гласът му звучеше колебливо — Излъгах за лодката.

— Е, как да не се гордее човек с теб. И кой, ако смея да запитам — Джордж не беше много сигурен, че иска да чуе отговора, но все пак трябваше да попита — те преследва?

— Федералните.

Два пъти по дяволите.

— За какво?

— Укриване на доходи.

— Без майтап? — Джордж внезапно се заинтригува. — За колко ги преметна?

— Не опира толкова до „за колко“, а „в продължение на колко“.

— Добре де: за колко време?

— Девет години. Не съм попълвал декларация, откакто навърших осемнайсет.

— Айде бе! Защото си глупав или защото си куражлия?

— Господин Хаскинс — каза непознатият, поглеждайки го право в очите и говорейки, при което Джордж остана поразен, от позициите на дълбоко вкоренени убеждения. — Не мисля, че което и да е правителство има правото да облага с данък това, което трудещия се човек изкарва с пот на челото.

— И аз не бих го казал по-добре! — извика Джордж. Стори му се, че ще му се пръсне сърцето. Момчето говореше така, както би искал да говори собствения му син, ако имаше такъв. — Мръсн’те коп’лета ш’та ошмулят до шушка, ако им се оставиш! Виж какво правят с мен!

Непознатият младеж зяпаше в пода.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— Да те разбера? Ма как няма да те разбера! Боря се с икономическата полиция години наред, но никога не съм имал куража наистина да им се опъна! Свалям ти шапка!

— Може ли да пренощувам тук?

Това накара Джордж да се позамисли. Искаше му се да помогне на този смел младеж, но какво щеше да прави с наемателите?

— Какво ще ти направят, ако те хванат? Каква присъда те чака?

— Двайсет.

Стомахът на Джордж се преобърна. Такъв млад човек в зандана за двайсет години, само защото не си е плащал данъците. Почувства, че кръвта му ври.

— Копелета!

Трябваше да рискува. Наематели ненаематели, чувстваше се задължен да осигури на младежа място, където да пренощува. Всичко ще бъде наред. Наемателите можеха да си вземат един ден отпуск и просто да си починат. Напоследък работеха доста усърдно. Просто трябваше да си затваря устата, така че да не се изпусне пак.

— Е, Джордж? Какво ще кажеш?

— Мога да те приютя за една нощ, но само една — каза Джордж. — След това…

Младежът скочи на крака и затресе глава.

— Милион благодарности, Джордж!

— Чуй ме сега. Само тази нощ. Стане ли утре сутрин, те откарвам на перона, взимам ти билет и те пращам за Ню Йорк с всичките му там карти за пътуване. Веднъж като стигнеш, много лесно ще ти загубят дирите.

На Джордж му се стори, че вижда сълзи в очите на младежа.

— Не знам как да ти се отблагодаря.

— Айде сега. Просто си попаднал, където трябва. Изглеждаш претрепан. Почини си. Никой няма да разбере, че си тук.

Другият кимна, после отиде до прозореца и се загледа навън към парцела.

— Красиво е — каза.

Джордж си даде сметка, че може би ще изглежда още по-красиво, ако прозорецът беше по-чист, но очите му не бяха достатъчно в ред, за да забележи особена разлика.

— Ако беше мое — каза младежът разпалено — със сигурност щях да намеря начин да го опазя от лапите на предприемачите и данъчните. Може би щях да го превърна в природен резерват или защитена зона за птици или нещо там. Каквото и да е, но да си остане диво и свободно.

Клатейки глава, той се обърна и се отправи към другата стая. Джордж го гледаше с почуда. Природен резерват! Как не се беше сетил за това? Щеше да го освободи от данъци и неподлежеше на разделяне! Какво прекрасно разрешение на проблема!

Но сега вече беше твърде късно да започва да гради нещо подобно. Щяха да са нужни години, за да представи всички предложения и да се пребори с цялата бюрокрация, докато го одобрят. А нямаше пред себе си тези години. Нямаше нужда някой лекар да му казва, че тялото му се разпада. Не виждаше като хората, не можеше да диша като хората и, Всемогъщи боже, дори не можеше да пикае като хората. Чарковете се износваха, а нямаше резервни под ръка.

И какво щеше да стане, когато най-накрая ритне камбаната? Какво щеше да стане със земята му? Ами наемателите? Къде щяха да отидат те?

Може би отговорът се криеше в този младеж. Вероятно имаше начин Джордж да му остави земята. Щеше да я уважава, да я запази, точно както би постъпил той самият, ако можеше да продължи да живее. Ето вероятното разрешението на всичките му грижи.

Но това означавеше, че трябва да му каже истината за наемателите. Не беше сигурен, че младежът е готов да я чуе.

Седна на слънце на стълбите пред входната врата и запали още една цигара. Предстоеше му сериозен размисъл.

 

Започнаха новините в пет.

Джордж бе зает през целия ден, прекопавайки лехата с морковите и поразчиствайки малко вътре. Това, че имаше гост, го накара да осъзнае колко отдавна не е било метено както трябва.

Но преди да се заеме с тези неща, той изчака младежът да заспи, повдигна тайния капак под рогозката в ъгъла на голямата стая и каза на наемателите, да се спотайват през деня. Те разбраха и обещаха, че ще мируват.

Сега седеше пред телевизора, гледаше Новини по очевидци и прехвърляше днешната поща: три чека с малки суми от компаниите за поздравителни картички — не беше много, но щеше да стигне, за да плати данъка за това тримесечие. Вдигна поглед към екрана, когато чу, че се споменава „град Монро, Лонг Айлънд“. Някаква ореинталска красавица седеше срещу тип в син костюм, който приличаше на учен. Тя тъкмо казваше:

— … обяснете на нашите зрители какво точно прави Гилрой Конърс толкова опасен, доктор Клайн.

— Той е социопат.

— И в какво точно се изразява това?

— Казано на по-разбираем език, това е разстройство на личността, при което индивидите не осъзнават понятията „собствен“ и „чужд“, нямат представа за добро и зло в общоприетия смисъл.

— Така да се каже, нямат съвест.

— Точно така.

— Те всички ли са убийци като Конърс?

— Не. Най-известните в историята престъпници и серийни убийци са социопати, но насилието не е задължителна част от техния образ. Доверените лица, които одират кожите на разни вдовици или крадат от инвалиди са също толкова социопатични, колкото Чарлз Менсъновците^[2] по света. Ключовият елемент в социопатичния характер е неговата или нейната липса на вина. Те ще направят всичко, което е по силите им, за да получат това, което са си наумили и няма да почувстват угризения, когото и да наранят по пътя си.

— Гилрой Коннърс бе осъден за убийството на Дороти Екърс. Мислите ли, че ще убие пак?

— Трябва да се разглежда като опасен. Той е социопатична личност с осбено нисък праг на фрустрация^[3].

Освен това е много изпечен лъжец. След като истината не означава нищо за него, той може да вземе всяка страна в даден спор, която и да е морална позиция и да я защитава крайно убедително.

Един глас от публиката — Джордж позна, че принадлежи на един от обичайните подставени зрители — се обади извън кадър:

— Явно от него би излязъл велик политик.

Всички добре се посмяха, а после ориенталката каза:

— Като оставим шегата настрана, какво трябва да предприемат нашите зрители, ако някой от тях го забележи?

Изведнъж изражението на доктор Клайн стана мрачно:

— Заключете вратите и незабавно повикайте полиция.

Камерата се приближи към ориенталската девойка:

— И така. Разговаряхме с доктор Едуърд Клайн, психиатър от Лонг Айлънд, който е преглеждал Гилрой Конърс и даде показания по делото за убийството на Дороти Екърс.

— В случай, че сте спяли или сте били извън страната през последните двайсет и четири часа, целия Лонг Айлънд бе претършуван в търсене на Гилрой Конърс, осъдения убиец на деветнайсетгодишната Дороти Екърс от смесения колеж. Конърс избяга от ареста миналата нощ, когато поради грешка в документацията бе случайно преместен в Невропсихиатричния институт на Монро, вместо в строго охраняваната килия, както бе поставено от съда. Бащата на жертвата, издателят Джефри Екърс, обяви петдесет хиляди долара награда за информация, която би довела до залавянето му.

Петдесет хиляди!, си помисли Джордж. Мога да направя с тях какво ли не!

 — Чухте доктор Клайн — продължи тя. — Ако видите този човек, незабавно позвънете в полицията.

Камерата даде отблизо моментна снимка. Джордж ахна. Познаваше този човек! Макар и с увредено зрение, можеше да види, че лицето от телевизора принадлежеше на онзи, който сега спеше в собственото му легло! Обърна се, за да поглдне към спалнята и видя гостът да седи зад него с нож в ръка.

— Дори не си и помисляй за тази награда, старче — каза Конърс с ледено спокоен тон. — Не смей дори да я сънуваш.

 

— Нараняваш ми ръцете! — цивреше дъртакът, докато Гил затягаше възлите на връвта, с която бе пристегнал китките му.

— Връзвам те за през нощта, старче, и ти ще стоиш вързан!

Той стегна по-силно и старецът изквича.

Гил каза:

— Така — това би трябвало да те удържи.

Джордж се претърколи по гръб и го зяпна.

— Какво ще правиш с мен?

— Още не съм го измислил.

— Ще ме убиеш, нали? — в очите му се четеше повече загриженост, отколкото страх.

— Може би. А може би няма. Зависи как ще се държиш.

Всъщност, за да сме честни, той не знаеше какво да прави. Не беше никакъв проблем да го убие сега и да приключи въпроса, но изникваше въпросът с пощальона. Ако Джордж утре сутрин не беше на тротоара до пощенската кутия, ПССЩ^[4] можеха да дойдат и да почукат на вратата. Така че Гил трябваше да измисли начин, по който да накара утре Джордж да се преструва, че всичко е чудесно и прекрасно. Може би ще го принуди да застане на вратата и да помаха на пощальона. Това може и да свърши работа. Трябваше му малко време, за да го обмисли.

— Всичкото, дето го наговори за надхитрянето на данъчните, бяха просто лъжи, нали?

Гил се усмихна, като се сети.

— Мда. Добре звучеше, нали? Имам предвид, че си го изсмуках от пръстите. А ти се върза като пеленаче.

— Не виждам с какво толкова се гордееш.

— Защо не?

— Нали чу как те нарекоха по телевизията: „социопат“. Тоест, че си луд.

— Внимавай какви ги плещиш, дъртако! — Гил усети как яростта се надига в него като огромна вълна. Мразеше тази дума.

— Не съм луд! И повече не искам да чувам тази дума от устата ти!

— И без това няма никакво значение — каза Джордж — Веднага щом се разкараш, моите наематели ще ме развържат.

Гил се изсмя.

— Я да видим сега кой е луд!

— Истина е. Ще ме освободят.

— Достатъчно — каза Гил. Вече не му беше смешно. Харесваше да се навърта около хаховци, точно колкото и да го наричт луд. А този дъртак определено бръщолевеше като луд. — Повече да не те чувам да ги разправяш тия!

— Ще видиш. Аз съм техния закрилник. Веднага щом ти…

— Престани! — Гил издърпа Джордж от леглото за предницата на ризата. Губеше контрол — усещаше как не може повече да го сдържа. — Дявол да го вземе, това направо ме вбесява!

Той блъсна стареца в стената със сила, достатъчна, за да разтресе цялата къща. Джордж обели очи, когато се тръшна обратно на леглото. Малка червена струйка пропълзя надолу по скалпа и се смеси със сивото на коста по темето му.

— Приятни сънища, Татенце — каза Гил.

Той остави Джордж на леглото и се върна в другата стая. Отново включи древния телевизор. След необичайно дълъг интервал на загрявка се появи картина, прескочи няколко пъти, после се стабилизира. Надяваше се да не е пак някой психиатър, който ще си чеше езика по негов адрес.

Мразеше психиатрите. Мразеше ги! Откакто го арестуваха за убийството на онази колежанска мацка, бе видял достатъчно от тях, че да му държи влага за няколко поколения напред. Защо й трябваше да се дърпа и да умира? Не беше честно. Нямаше намерение да я убива. Само да беше проявила малко повече съдействие. Ама не — трябвало да си ходи и му се изсмя в лицето. Той просто побесня, това бе всичко. Не беше луд. Просто имаше зъл нрав.

Психиатри! Какво знаеха те за него? Окачаха му етикети, поставяха го в разни папки, разправяха, че нямал съвест и никога не съжалявал за постъпките си. Какво знаеха те? Знаеха ли как плака, когато Мама изгоря в оня пожар в колата на Татко? Плака с дни. Мама въобще не трябваше да е близо до тази кола, когато се запали. Само Татко.

Той има една камара чувства и най-добре ще е никой да не спори с него по въпроса!

Позяпа екрана известно време, хвана няколко емисии с новини, но само мимолетно се споменаваше за неговото бягство и наградата, която старецът на момичето бе обявил за него. После дойде съобщение, че е бил видян на Стейтън Айлънд и търсенето е съсредоточено там.

Той се усмихна. Те все повече и повече се отдалечаваха от истинското му местонахождение.

Изключи телевизора в единайсет и половина. Бе време за още малко сън. Преди да се разположи удобно на дивана, провери стаята на стареца. Беше там, похъркваше удобно завит. Гил понечи да излезе, обаче се врътна обратно.

Как се беше мушнал под одеялото?

С две крачки се озова до леглото. Кракът му срита нещо, което се плъзна по пода. Разбра какво е то: обувките на старчето. Бяха на краката му, когато го върза! Той дръпна одеялото и зяпна с отворена уста по посока на стареца.

Краката и ръцете на Джодж бяха свободни. Вървите не се виждаха никакви.

И тогава, като че ли долови някакво мъгляво раздвижване до вратата. Извърна се рязко, но там нямаше нищо. Обърна се пак към Джордж.

— Ей, дъртак! — Грубо раздруса рамото му, докато другият не отвори очи. — Събуди се!

Погледът на Джордж бавно дойде на фокус.

— Какв…?

— Как го направи?

— Махай се!

Джордж се претъркули на другата страна и Гил видя парче марля там, където преди това кървеше. Той го избута отново по гръб.

— Как се развърза, дяволите да те вземат?

— Не съм. Моите наематели…

— Стига си ми дрънкал простотии, старче! — каза Гил, вдигайки десница.

Джордж се отдръпна, но нищо не каза. Май в крайна сметка бе започнал да схваща.

— Няма да мърдаш оттук!

Гил се разрови из чекмеджетата и купищата боклук в съседната стая, докато не намери още връв. По време на тараша попадна на една чекова книжка и няколко неосребрени чека. Върна се в спалнята и започна отново да връзва Джордж.

— Не знам как го направи предния път, но сега вече няма да стане!

Разпъна Джордж на чаршафа и завърза всеки от костеливите му крайници към различен ъгъл на леглото, премятайки връвта около четирите му крака. Всеки възел бе тройно пристегнат.

— Така! Да видим сега дали можеш да се измъкнеш!

В момента, в който Джордж отвори уста да каже нещо, Гил го погледна и старецът я затвори с почти доловимо щракване.

— На това му се вика боен дух — меко каза Гил.

Извади ножа изпод ризата си и задържа шест инчовото острие пред Джордж. Очите на стареца се разшириха.

— Не е ли красавец? Взех си го от кухнята на оня пъзлив Невропсихиатричен институт в Монро. Един пистолет щеше да ми върши по-добра работа, но никой от пазачите там не беше въоръжен. И все пак, с едно такова нещо мога да направя доста поразии и пак да не те убия. Разбираш ли какво ти казвам, старче?

Джордж кимна енергично.

— Добре. Значи тази вечер ще разполагаме с една хубава тиха малка къщичка. Никакъв шум, никакви разговори. Просто двамата с теб добре ще се наспим. А после ще видим какво ще ни донесе сутринта.

Той отправи на Джордж един последен леден поглед право в очите, после се обърна и се запъти обратно към дивана.

 

Преди да откърти, Гил прегледа чековата книжка на Джордж. Вътре определено нямаше купища пари. Повечето чекове бяха обърнати в кеш или отиваха в градското за тримесечните данъци. Забеляза един редовен месечен депозит със задоволителна сума в него, който вероятно представляваше социалната му осгуровка, и множество по-малки спорадични допълнителни суми.

Прегледа трите недепозирани чека. Всички бяха на името на Джордж Хаскинс, всеки от различна компания за поздравителни картички. Прикрепените към тях фактури показваха, че се заплаща за различен брой куплети.

Куплети?

Искате да кажете, че старият Джордж, дето лежи завързан оттатък за леглото, е поет? Пише стихчета за поздравителни картички?

Гил огледа стаята. Да, ама къде? В бунгалото нямаше бюро. По дяволите, откакто бе дошъл, не беше видял и един лист хартия! Къде ги пишеше Джордж тия работи?

Върна се обратно в спалнята. Доста се постара да не издаде облекчението, което почувства, когато видя стария все така здраво овързан.

— Ей, старче — каза той, размахвайки чековете във въздуха. — Защо не казваш, че си поет?

Джордж го гледаше свирепо.

— Тези чекове са си мои! С тях ще си платя данъците!

— Верно? Е да, ама в момента на мен ми трябват много повече, отколкото на теб. Мисля,че утре сутрин ще направим една малка разходка до банката, за да можеш да ги осребриш. — Той провери салдото в сметката. — А също така ми се струва, че можеш да поизтеглиш и малко кеш.

— Ще си изгубя земята, ако не платя тези данъци навреме!

— Ами в такъв случай, предполагам, че ще ти се наложи да измислиш повечко романтични „стихчета“ за тези компании за картички. Като например „Джордж е поет/ Ама няма тромпет.“ Видя ли? Много е лесно!

Гил се разсмя, като се сети за всичките отворки, дето получават тези разкрасени, сиропирани картички за годишнини и рожденни дни и се блещят на романтичните поеми вътре, без въобще някога да узнаят, че са писани от този мръсен старец в едно разпадащо се бунгало в Лонг Айлънд!

— Обожавам ги! — каза той, отправяйки се обратно към дивана. — Направо ги обожавам!

Загаси всички светлини, мушна ножа между две от възглавниците и полегна на прашния стар диван. Докато се унасяше в сън, му се стори, че чува шумолене изпод дъските на пода. Наемателите на Джордж без съмнение. Побиха го тръпки при тази мисъл. Колкото по-рано се махне оттук, толкова по-добре.

 

Колко беше часът?

Гил изтриваше останките от съня от очите си и се озърташе в катраненочерната тъмнина наоколо. Нещо го бе разбудило. Но какво? Стоеше напълно неподвижен и се ослушваше.

Няколко щуреца, може би жаба — тези звуци изглежда, че идваха от отвън, а не изпод дъските — но нищо повече.

И все пак, сетивата му пламтяха от усещането, че нещо не е наред. Той се изправи и пристъпи по посока на ключа за лампата. Както се движеше, кракът му се запъна в нещо и той падна напред. По пътя надолу ребрата му се сблъскаха с нещо друго, нещо твърдо, подобно на стол. Удари се в пода с лявото си рамо. С пъшкане застана на колене и започна да лази, докато пръстите му не намериха стената. Заопипва наоколо за ключа и го натисна.

Когато очите му се адаптираха към блясъка, хвърли поглед на часовника над кухненската мивка — отиваше към 4: 00 сутринта. Стори му се, че видя нещо да се движи покрай мивката, но когато примижа, за да види по-добре, се оказа просто някакъв боклук, който Джордж бе оставил там. После се обърна пак към дивана, за да види какво го бе спънало.

Беше малката възглавничка, която се намираше на люлеещия се стол, когато бе загасил лампата. Или поне бе сигурен, че е била там. Той знаеше, че не е била до дивана, където се намираше в момента. А столът, върху който се бе прекатурил — бе стоял опрян до стената.

Всъщност, като се огледа наоколо, забеляза, че нито един от мебелите в цялата стая не беше там, където е стоял, когато бе загасил и си бе легнал преди три или четири часа. Всичките бяха преместени близо до дивана.

Някой си правеше шегички. А Гил се сещаше само за един възможен виновник.

Вземайки си ножа от дивана, той се втурна към спалнята и спря като закован на вратата. Джордж бе със завързани за ъглите на леглото ръце и крака и хъркаше шумно.

По кожата на Гил пробягна студена вълна.

— Как по дяволите…?

Той се върна в голямата стая и провери вратите и прозорците — всичките бяха заключени отвътре. Отново огледа мебелите, струпани около дивана, като че ли се бяха промъкнали и го бяха наблюдавали докато спи.

Гил не вярваше в призраци, но започваше да си мисли, че това малко бунгало е обладана от духове.

Изведнъж му се прищя да е навън.

Бе видял ключовете на старото Торино в едно от чекмеджетата. Намери ги и побърза да отиде при колата. Надяваше се тази пущина да запали. Не му се щеше да тръгва толкова скоро, но предпочиташе да си опита късмета с ченгетата на открито, вместо да е затворен с каквото и да бе това, дето витаеше в колибата.

Докато се намъкваше зад волана, забеляза сноп светлина да струи изпод основата на бунгалото. Това бе странно. Наистина странно. Никой не държеше лампа под гредите. Бе на път да завърти стартера, но се спря. Знаеше, че ще полудее, ако тръгне, без да погледне какво има там долу.

Проклинайки се за идиотщината, включи фаровете на форда и излезе, за да разгледа по-отблизо.

Светлината се процеждаше около парче шперплат, натъпкано в един отвор между сгуриените тухли на основата. Отдолу го придържаше пантичка, а отгоре се затваряше с райбер, който бе прокаран през една дръжка. Той освободи райбера и се поколеба.

Конърс, ти си задник, си каза, но просто трябваше да види какво има там вътре. Ако бяха змии и костенурки, както и да е. Ще е достатъчно гадно. Но ако бе нещо друго, той трябваше да узнае какво е то.

Стискайки здраво ножа в едната си ръка, той дръпна с другата капака към себе си и бързо надзърна, готвейки се моментално да го тръшне обратно. Но онова, което видя, дотолкова го шокира, че той почти си изпусна ножа.

Вътре имаше мебелиран апартамент.

Пода бе покрит с килим. Бе изтъркан, индустриален килим, но беше килим. Имаше столове, маси, койки и всичко останало. Напълно обзаведен апартамент… с висок два фута таван.

Всичко бе с кукленска големина, с изключение на пищещата машина. Потративен електрически модел, който изглеждаше огромен на фона на всичко друго.

Може би Джордж все пак не беше луд. Едно бе сигурно: дъртакът го бе излъгал. Под гредите не живееха змии и костенурки.

Но какво точно по дяволите живееше тук?

Гил се запъти обратно, за да попита единствения човек, който наистина бе наясно.

Докато минаваше през голямата стая, кракът му се закачи и той пак полетя надолу, приземявайки се право по корем. Трябваха му няколко секунди, за да си поеме дъх, после се претърколи и погледна да види, какво го бе спънало.

Този път не бе възглавничката. Между крака на дивана и една кука, която бе завинтена в стената, бе опъната тънка връв.

Той се изправи и продължи напред — внимателно, оглеждайки пътя за още капани. Нямаше други. Успя да стигне до спалнята без да пада повече…

… и намери Джордж да седи на ръба на леглото и да си масажира китките.

Дяволите го взели! Всеки път като обърнеше гръб и се случваше нещо! Можеше да почувства как гневът и фрустрацията набъбват и скоро ще прелеят.

— Кой по дяволите те отвърза?

— С теб не говоря.

Гил насочи ножа.

— Ще говориш, старче, иначе жив ще те одера!

Остави го на мира и се махай оттука!

Беше малко гласче, високо, без да бъде пискливо, и идваше точно зад гърба му. Гил светкавично се извърна и видя напълно облечен мъничък човек — или по-скоро нещо тантуресто, космато и набито, което много приличаше на миниатюрен човек — не повече от фут и половина високо, стоеше на прага на вратата към спалнята. По времето, когато Гил осъзна какво е видял, създанието вече се бе втурнало да бяга.

Първата му мисъл бе: „Започвам да полудявам!“ Но изведнъж му се изясни всичко -за високия два фута, обзаведен апартамент под гредите, движещите се мебели и капаните.

Той се хвърли след него. Ето какво го бе тормозило през нощта! Само да хване малкия духльо и…

Отново се спъна. Връв, която само преди миг я нямаше, бе опъната сред тесния хол. Гил се подпря на едно коляно и пак скочи. За това, обаче, се оказа наполовина подготвен. Нима те възнамеряваха да…

Нещо го пресече през брадата и краката му се подкосиха. Падна тежко по гръб и почувства остра, изгаряща болка в дясното бедро. Погледна надолу и видя, че се е намушкал в крака със собствения си нож по време на приземяването.

Гил скочи, болката бе далечен вик сред кървавата ярост, чийто тъпи удари оттекваха в мозъка му. Той изрева и разсече въжето, което почти му отнесе главата и атакува голямата стая. Там нямаше никой, с изключение на две от ситните копеленца. В стаята кънтеше някаква песничка:

— Остави го на мира и се махай оттука! Остави го на мира и се махай оттука!

 

Пак и пак, със сигурност повече от два гласа. Не виждаше останалите. Колко ли от малките недорасляци се навъртаха наоколо? Няма значение. Първо ще се занимае с тези двамата, после ще излови останалите и ще изясни тая работа до дъно.

Двойката се раздели, единият се стрелна наляво, другият надясно. Гил нямаше намерение да остави тези двамата да се измъкнат.Направи една-единствена крачка и се хвърли във въздуха, върху беглеца вляво. Приземи се с хрущене на кости на пода, но протегнатата му свободна ръка хвана крака на побягналото създание. Беше по-космато, отколкото си представяше — наистина космато — и се бореше в юмрука му, пищейки и мятайки се като диво животно, докато го теглеше към себе си. Той го стисна по-здраво и то го ухапа по палеца. Силно. Той зави от болка, засили нещото и го метна към близката стена.

Писците му спряха, когато се удари с доловимо хрущене и падна на пода, но песничката продължи:

-… оттука! Остави го на мира и се махай оттука! Остави го…

— Дяволите да го вземат! — каза Гил, смучейки кървящия си палец. Адски болеше.

Тогава видя, че нещото започва да мърда. Циврейки от болка, бе започнало бавно да пълзи към една от купчините с мръсотия в ъгъла.

— Да не си посмял! — извика Гил.

Болката, яростта, проклетото пеене, всичко това се сля в един черен облак гняв, който го обгърна. По никой начин нямаше да позволи на този малък боклук да се измъкне и да продължи да му поставя клопки. Обвит в облака, той атакува през стаята, вдигна нещото с лявата си ръка, а с дясната се приготви да забие ножа. Като през завеса чу някакъв глас да му крещи изотзад, но не му обърна никакво внимание.

Прониза проклетото нещо, закачайки го на стената като пеперуда.

Пеенето спря внезапно, по средата на куплета. Всичко, което се чуваше, бяха воплите на Джордж.

 

 — Ооо, нее! О, Господи, не!

Джордж стоеше насред хола и зяпаше малката фигурка, забита на стената, гледаше как се гърчи, докато по разлепения тапет се стича тъмна течност. После тя застина неподвижно. Не знаеше името на малчото — всички те изглеждаха доста еднакви през неговата катаракта — но се чувстваше все едно, че е загубил стар приятел. Мъката бе като нож, забит в собствените му гърди.

— Ти го уби! О, Боже!

Гил го гледаше свирепо, с подивял поглед, дишането му бе неравномерно. От ъгъла на устата му се стичаше слюнка. Бе преминал отвъд всякакви граници.

— Правилно, старче. И възнамерявам да спипам другия и да направя същото и с него!

Джордж не можеше да позволи това да се случи. Бе поел отговорност за малчовците. Той бе техен закрилник. Не можеше просто така да си стърчи като безполезно плашило.

Той се нахвърли срещу Гил, с дългите си, с петна от никотин, нокти, протегнати като лапи на хищник, търсейки очите на по-младия мъж. Гил обаче го избута встрани с лекота, събаряйки го на пода със случайно замахване на ръката. Докато Джордж се приземяваше, през лявото му бедро го прониза болка, която се спусна надолу по крака му като нажежена до бяло светкавица.

— Ти си следващия, ти, непотребен стар боклук! — изкрещя Гил. — Веднага след като свърша с другия дребен празноглавец!

Джордж хлипаше, докато лежеше на пода. Само ако беше малко по-млад, малко по-силен. Дори само преди десет години сигурни щеше да нарита задника на този хулиган. А сега всичко, на което бе способен, е да лежи тук на пода като безполезен стар полусляп инвалид, какъвто всъщност си беше. Безпомощно удари по земята. Със същия успех можеше и да е мъртъв!

Внезапно видя още един от малчовците да се втурва по пода към дивана, разбра, че хулиганът го е забелязал и скача след него.

— Бягай! — изкрещя Джордж. — Бягай!

 

Гил удари рамото си в гърба на дивана, когато стрелна ръката си доста навътре под него, сечейки напред-назад с ножа, като се опитваше да докопа част от другия недорасляк. Острието обаче пореше единствено въздух и прашни парцали.

Когато се опита да си издърпа ръката, почувства как нещо пролазва по нея и пристяга китката му. Опита се да я изтегли, но връвта — бе сигурен, че това е връв, подобна на онази, която бе използвал, за да овърже Джордж — злобно се стегна.

Примка!

Другият край сигурно бе завързан за един от краката на дивана. Опита се да пререже връвта с ножа, но не можеше да постигне подходящия ъгъл. Мушна и другата си ръка да вземе ножа и твърде късно осъзна, че те са чакали да направи точно това. Почувства как се затяга примка и около тази китка…

… и още една около десния му глезен.

Първите студени тръпки на страха пробягаха по гърба на Гил.

В своето отчаяние се опита да преобърне дивана, за да си освободи малко пространство за действие, но той не помръдваше. Точно в този момент нещо се впи дълбоко в дясната му ръка. Опита се да я отръска и по този начин разхлаби хватката си около ножа. Незабавно му бе отнет.

Тогава и една четвърта примка се затегна около левия му глезен и той разбра, че здравата го е загазил.

Оставиха го да лежи така около час. Той опъваше въжетата, опитваше се да ги скъса, мъчеше се да развърже възлите. Всичко, което постигна бе, че се впиха още по-дълбоко в плътта му. Идеше му да крещи от ярост — и от страх — но нямаше да им достави това удоволствие. Чу Джордж да се движи някъде зад него, пъшкайки от болка, чу малки гласчета — колко от малките шибаняци все пак се подвизаваха тук? — да си говорят с висок шепот. Изглежда се водеше някакъв спор. Най-накрая го разрешиха.

После задърпаха вървите, като завързаха нови около китките и глезените му, а старите бяха махнати. Внезапно го бутнаха и той падна по гръб.

Видя, че Джордж е седнал в люлеещия се стол и държи пакет с лед върху лявото си бедро. А на пода имаше десет — Исусе, десет от тях! — високи фут и половина, космати малчовци, застанали в полукръг, вперили погледи в него.

Един от тях пристъпи напред. Бе облечен в куклени дрехи: тъмносин пуловер — дори имаше алигатора Изо отляво — и тъмнокафяви панталони. Лицето му бе като на шейсетгодишен човек с бъчвовиден гръден кош и космати ръце и крака. Той насочи показалец в лицето на Гил и заговори с тенорен глас:

— К’хам умря и ти си виновен за това.

Гил започна да се смее. Чувстваше се като в Мюнхкинленд, но после забеляза изражението на малкия човек и разбра, че това не е едно от дечицата Лолипоп. Смехът замря в гърлото му.

Погледна нагоре към стената, където бе забол първия дребен недорасляк, като буболечка в хербарий, и видя само едно тъмно петно.

Недораслякът, дето говореше, направи знак на други двама и те приближиха Гил, влачейки ножа му. Той опита да се отдръпне от тях, но въжетата не позволяваха много-много да мърда.

— Ей, вие, чакайте малко! Какво ще…?

— Взето е решение: ще участваш в жертвоприношение.

Гил започна да се ужасява.

— Зарежете проклетите рими! Какво става тук?

— Запушете си носовете — каза говорителя на двамата с ножа — и му срежете дрехите. Внимавайте, че може да ви прилошее.

Гил потръпна, когато острието започна да се плъзга надолу по шевовете на ризата му, очаквайки добре наточеното острие да се забие в него. Но то изобщо не го докосна.

 

Джордж наблюдаваше как малките хора разсъбличат Конърс. Нямаше представа какво мислят да правят и не му пукаше. Усещането, че се е провалил, бе по-силно от всеки друг път. Не бе постигнал нищо особено през досегашния си живот, но поне от края на шейсетте насам, успяваше да си внуши, че е осигурил спокоен пристан за последните в света представители на Малкия народ.

Кога беше това — май шейсет и девета — когато всичките единайсет се появиха пред прага на дома му да търсят подслон. Казаха, че чакат момента, в който „ще изтече времето и светът отново ще ни повика.“ Нямаше никаква представа какво означава това, но веднага изпита благосклонност към тях. Те бяха Аутсайдери, също като него. И когато направиха за наема предложение, бе сключено съглашение.

Той се усмихна. Получи се рима. Ако ги слушаш достатъчно дълго, започваш да говориш като тях. След като римуваха, откакто съществуваха — ето пак — за тях не представляваше проблем да бълват стихчета за компаниите за поздравителни картички. Някои от творбите бяха твърде незрели, но вършеха работа, като опреше до плащане на данъци.

А сега какво? Един от малките хора бе убит от този психар, който сега знаеше тяхната тайна. Скоро целият свят щеше да узнае за Малкия народ. Джордж бе претърпял двоен провал: не ги бе защитил и не бе опазил тайната им. Той представляваше точно това, което бе казал гаменът за него: безполезен стар боклук.

Чу че Коннърс пъшка и вдигна поглед. Беше гол като пиле и малките хора го бяха овързали с още въжета, преметнати през халки, закрепени високо по стените на всеки край на стаята. Повдигаха го от пода, простирайки го през стаята като мокро пране.

Джордж внезапно осъзна, че въпреки, че не бе много доволен да бъде Джордж Хаскинс, точно в този момент го предпочиташе хилядократно пред това, да бъде Гилрой Конърс.

 

Гил се чувстваше така, като че ли ръцете и краката му ще изскочат от ставите, докато недорасляците го вдигаха от пода и го разпъваха във въздуха. За момент се уплаши, че точно това им е целта, но в момента, в който се озова по средата на разстоянието между пода и тавана, спряха да теглят въжетата.

Не можеше да си спомни, някога през целия си досегашен живот да се е чувствал по-безпомощен.

Светлините угаснаха и той чу множество крака да се тътрузят по пода под него, но не можеше да види какво правят. После се разнесоха звуците, ново песнопение, с високи тонове и в стакато, на език, който не бе чувал никога преди, език, който не би звучал на място в човешка уста.

Под него започна да се надига меко сияние. Страшно му се искаше да може да види какво правят. Не му оставаше нищо друго освен да наблюдава разкривените им сенки по тавана. До момента не му бяха причинили прекалено силна болка, но бе започнал да се чувства слаб и замаян. Отзад тялото му се затопли, докато отпред стана студено и безчувствено, като че ли от тавана се носеше студен вятър, които минаваше право през него, отнасяйки цялата му енергия със себе си. Като че ли всичките му телесни течности се стичаха надолу и се събираха в гърба му.

Бе толкова уморен… а гърбът му — толкова натежал. Какви ги вършеха там долу?

 

Те сияеха.

Джордж ги видя да пренасят К’хам, техния мъртъв другар, на определено място, точно под увисналото тяло на Конърс. Бяха поставили една от кафените чаши на Джордж в краката на К’хам, после съблякоха дрехите си и образуваха кръг около него. Започнаха да припяват. След малко около техните космати телца започна да трепти слаба жълтеникава светлина.

Джордж намираше церемонията за очарователна по един особен начин — докато сиянието не се усили и не лумна нагоре, осветявайки увисналия хулиган. Тогава дори слабите очи на Джордж успяха да съзрат колко ужасно е това, което се случва с Гилрой Конърс.

Краката, ръцете и корема му бяха мъртвешко бледи, а гърбът му бе тъмно-пурпурно червен, като гигантско ожулване и се издуваше като корема на жена, бременна с тризнаци. Джордж не можеше да си обясни, как така кожата не се е пръснала, бе толкова силно изпъната. Изглеждаше, като че ли ще се скъса всеки момент. Той прикри лицето си, за да го предпази от пръските. Но когато нищо не се случи, се осмели да погледне отново.

Върху Малкия народ валеше.

Кожата не се бе разскъсала, както се опасяваше Джордж. Не, от тялото на Конърс се спускаше финна червена мъгла. Миниатюрни червени капки се процеждаха през порите на пурпурната подутина на гърба му и падайки през жълтото сияние, ставаха оранжеви. Сцената бе колкото красива, толкова и ужасяваща.

Кървавата роса капеше в продължение на около половин час, после сиянието избледня и един от малките хора избута друг нагоре по стената до ключа и лампите светнаха. Джордж нямаше нужда да напряга очи, за да разбере, че Гилрой Конърс е мъртъв.

Когато кръгът се разпадна, видя че мъртвият малчо го няма. Под Конърс бе останала единствено чашата.

Когато се опита да проговори, Джордж усети, че устата му е пресъхнала.

— Какво стана с… с този, дето бе намушкан?

— К’хам ли? — попита предводителят. Този Джордж го познаваше; името му бе Коб. — Ей го там — Вече не говореше в рими.

Да бе. До дивана стояха десетима от малчовците, като единият от тях изглеждаше много слаб и другите го крепяха.

— Но аз си мислех…

— Да. К’хам бе мъртъв, но сега отново е сред нас, благодарение на Пурпурната роса.

— А другият?

Коб погледна през рамо към Конърс.

— Разбрах, че има награда за залавянето му. Твоя е. А също и това.

Малкият човек пристъпи под увисналото тяло на Конърс и се върна с чашата за кафе.

— Това е за теб — каза той, като я повдигна нагоре.

Джордж я взе и видя, че бе наполовина пълна с рядка червеникава течност.

— Какво трябва да направя?

— Изпии я.

Стомахът на Джордж се преобърна.

— Но това… е от него.

— Разбира се. От него за теб — Коб приятелски плясна Джордж по прасеца. — Имаме нужда от теб, Джордж. Ти си нашият щит срещу света…

— Голям щит, няма що! — каза Джордж.

— Истина е. Ти ни защити от любопитни очи и имаме нужда да продължиш да го правиш, докато настъпи нашето време.

— Не мисля, че ми остава много.

— Ето защо трябва да пресушиш чашата.

— Какво искаш да кажеш?

— Приеми го като удължаване на наема — каза Коб.

Джордж погледна К’хам, който със сигурност бе мъртъв преди половин час, а сега бе на крак и щъкаше наоколо. Отново сведе поглед към чашата.

… удължаване на наема.

Е, след това, което току що видя, всичко му се струваше възможно.

Опитвайки се да преодолее надигащото се в гърлото му гадене, Джордж вдигна чашата към устните си и отпи. Течността бе хладка и леко солена — като бульон, оставен да изстива прекалено дълго. Не беше приятно, но пък не бе и гадно. Той стисна очи и гаврътна остатъка. То слезе надолу и си остана там, слава тебе Господи.

— Браво! — извика Коб, а останалите десетима от Малкия народ го аплодираха.

— Сега вече можеш да ни помогнеш да го свалим долу и да го изнесем отвън.

 

— И сега какво ще правиш с всичките тези пари, Джордж? — попита Бил, докато му подаваше днешната поща.

— Все още не съм ги получил.

Джордж се облегна на покрива на пощенската кола и си дръпна от цигарата. Чувстваше се превъзходно. Сутрешната болка в кръста отдавна бе само спомен от миналото и си пикаеше чудесно — можеше да се обзаложи, че ще улучи стена от шест фута. Дишането му бе по-добро от когато и да е през последните трийсет години. И най-хубавото бе, че оттук можеше да вижда ясно цялото разстояние от пристанището до предградията на Монро. Не искаше да се замисля, какво е имало в онази чаша, която му даде Коб, но за десетте дни, които бяха изминали, се чувстваше с няколко десетилетия по-млад.

Искаше му се да може да пийне още малко.

— Все още не мога да го проумея тоя твой късмет, да го намериш да лежи в тревата ей там — каза Бил, поглеждайки през пътя. — И най-вече си късметлия, че е бил мъртъв, имайки предвид какво приказват за него.

— Сигурно е така — каза Джордж.

— Разбрах, че все още не могат да обяснят, как е умрял и защо е бил изсушен като мумия.

— Мда, това е загадка, вярно е.

— И така, кога всъщност ще си вземеш петдесeтте бо… за какво ще ги похарчиш?

— Предполагам, че ще постегна старата колиба. Ще се пробвам да получа официална подкрепа, та ако може това място да се обяви за забранена зона за предприемачите.

Но най-вече, ще основа някакъв фонд, така че данъците да продължават да се изплащат, докато мястото не отмре.

Бил се засмя и освободи спирачките на колата.

— Не са познали за старата ти къща, а? — каза той, докато се отдалечаваше.

— Не и в скоро време!

Имам си отговорности, си помисли Джордж. И наематели, които да бъдат доволни от него.

Той потръпна.

Да, със сигурност искаше тези приятелчета да останат доволни от него.

Бележки

[1] катаракта — перде на окото ↑

[2] Чарлз Менсън — най-масовият сериен убиец в историята на САЩ ↑

[3] фрустрация — силно усещане за разочарование ↑

[4] Пощенска служба на съединените щати ↑