Макс Алън Колинс, Уилям Голдман
Мавърик (9)

За флоша и страхливците

Вързахме конете си за същото дърво, което бях използвал преди. Здрачът бе покрил скалистите хълмове с нежното си прохладно синкаво наметало. Звукът на течаща вода се смесваше с музиката на латерната — сега свиреше „Сребърни нишки сред златото“ — очевидно тези „диваци“ инстинктивно знаеха как да сменят металните дискове на тази ултрамодерна измишльотина.

Водех Кошър и Анабел надолу по скалистия склон към храсталаците, които растяха край реката, когато изисканата мисис Брансфърд ми прошепна най-тъпия си досега въпрос:

— Можеш ли да ме направиш велик играч на покер?

— Имаш предвид сега?

Очите й — наивни като на дете — се разшириха.

— Ами… ако ти утре умреш, няма кой да ми отговори на въпроса.

— Е, и какво значение ще има тогава?

— Можеш ли?

— Да те направя велик играч на покер? Не, дори и да доживея до зрялата възраст на Кош.

Погледът на Кошър бе предвиден да бъде изпепеляващ, но на мен ми достави истинско удоволствие.

— Но ако поработиш върху знаците, които те издават, ще станеш по-добра — прошепнах аз. Продължавахме да се придвижваме напред под съпровода на металическите звуци на латерната. — Основното в покера е да знаеш кога и как да блъфираш. Но ти се издаваш по два начина… Първо докосваш нокътя на палеца си до нокътя на кутрето. Второ…

— Млъкнете — каза Кошър. Гласът му бе равен и сух като плато.

Прав беше.

След това пазехме тишина, освен когато обувката на Анабел забърса едно камъче и то се затъркаля. Замръзнахме, но нищо не се случи — никой не дойде да види какво става. Анабел промълви едно безгласно „извинявайте“ и продължихме нататък.

Скоро стигнахме до храсталака, спотаихме се там и започнахме да наблюдаваме лагера, който бе малко по-нагоре по брега на едно равно прашно място. Здрачът направи място на нощта, но отблясъците, но огъня (и едно значително парче луна) ни показваха всичко, което искахме да видим. Шестима простаци, някои все още намазани с бои, бяха налягали върху постелките си, сгушени под одеялата. Тук-там бяха разпилени бутилки от уиски, чието изпразване бе очевидната причина тези юначаги да хъркат. Шестте коня бяха вързани за близките дървета, а край догарящия огън пружината на латерната бавно се доразвиваше и тъжната песен звучеше още по-тъжно.

— Виждаш ли боята по лицата им? — прошепнах на Кошър.

— Само двама — уточни той.

— Ще гарантираш ли за това?

Той кимна.

— Други доказателства не ни трябват — казах аз.

— Може да са просто пияни каубои, които са се повеселили — посочи Кошър.

— Не — възпротивих се аз припряно — това са нападателите. Не чуваш ли проклетата латерна? Помниш ли, онази възрастна жена каза, че са взели латерната на дъщеря й?

— Косвена улика — каза той, точно като юрист.

Доказателство е идентифицирането. В момента това са само предположения… и то безпочвени…

Отново бе прав.

Погледнах шестимата дремещи мъже. След това погледнах Кош.

— Лесно ще се справим. Изненадата ще бъде на наша страна.

— „Наша“? Това май е нещо ново, синко? Струва ми се, че това шоу си е твое.

— Ще ме оставиш сам срещу шестима мъже?

— Убеден съм, че някъде дълбоко под тази клоунска фасада се крие истински мъж, който се мъчи да излезе на свобода.

Анабел наля масло в огъня.

— Не се притеснявай… те спят и очевидно са пияни. Кош е залавял по осем престъпници, абсолютно трезви.

— Той винаги е трезвен.

— Не казах „трезвен“, имах предвид, че престъпниците са били трезви.

Разговорът ни бе станал малко по-шумен, отколкото е разумно за хора, които се спотайват край вражески лагер, особено участието на Анабел, така че се наложи и аз, и Кош да затиснем с длан прекрасната й уста.

Въпреки това един от шестимата бандите, мършав и намазан с боя, се размърда. Изглежда бе чул шум в храстите. Как се бе случило това? Той са надигна на лакът и се загледа към храстите, за които се надявахме да са ни добро прикритие.

Той пъхна ръка под одеялото и измъкна пистолет.

Отметна одеялото, изправи се и се заоглежда злокобно. Намазаното с боя лице просветваше над червеното му бельо. Изглеждаше толкова абсурдно, че щях да се разсмея, ако не беше ремингтънът 45 калибър в ръката му.

Тогава нещо друго привлече вниманието му — бутилка уиски, в която за малко не се спъна. Той се наведе, разклати я и се ухили, явно доволен от значителното количество отровна течност, което се разплиска вътре, надигна я към устните си и жадно отпи, после се върна в постелята си, където довърши бутилката, а след това отново заспа.

След малко прошепнах на Кош.

— Нали ще ме подкрепиш, ако стане някоя беля?

— Можеш да разчиташ — каза той напълно сериозен.

— Щом свирна и ти идваш. О кей?

— Свирката ще е още на устните ти и аз ще съм до теб.

— И никакви такива тъпотии като „откаченото колело“?

Той изглеждаше обиден.

— Там ставаше въпрос за счупени кокали… а това е въпрос на живот и смърт.

Дали тези думи трябваше да ми вдъхнат сигурност?

Обърнах се към Анабел. Изглеждаше много красива на лунната светлина. Пет пари не давах за лунната светлина.

— Дай ми пистолета си.

Тя се престори на учудена.

— Защо реши, че имам пистолет?

— Ти си жена, която живее в мъжки свят. Имаш дамско пистолетче, скрито някъде.

— За какво му е на най-бързия стрелец, когото светът е виждал, някакво си дамско пистолетче?

— Имам нужда от всички куршуми, с които мога да се сдобия. Замисляла ли си се, че може би се фукам с бързата си ръка, защото в една истинска престрелка, когато трябва да се целя в живи хора, аз… хайде просто ми дай проклетия си пистолет!

Тя измъкна малък пистолет от един джоб — малък, но не пистолетче, а истински револвер, който ми даваше още пет куршума. Много добре.

Кошър сложи ръка на рамото ми и го стисна. Погледът му бе стоманен и окуражителен. Анабел стисна ръката ми и ме погледна с искрена загриженост.

— Е — казах аз, — както казва Татко: „Страхливец никога не може да направи флош…“

Изправих се, излязох от храстите и закрачих към лагера на бандитите.

Двама от тях ме чуха веднага, а останалите се размърдаха. Колтът ми бе в кобура, ръцете леко повдигнати на нивото на кръста.

— Добър вечер, господа.

Половин дузина мърляви, обути в дълги вълнени гащи каубои, двама от тях с намазани с боя лица, седнаха в постелките си и замижаха към мен, все едно бях част от съня им или видение в резултат на алкохола.

— Казвам се Бърт… — бях нервен, — Брет Мавърик.

Пуснах лъчезарната си усмивка.

Шестте объркани лица се спогледаха.

Приближих се до тлеещия огън.

— Съжалявам, че трябваше така да ви се натрапвам по средата на нощта. Искам само да ви уведомя за нещо…

Объркването прерастваше в подозрителност и раздразнение — яростта не можеше да е далеч.

— … в момента — казах аз лъчезарно, — точно в този момент към всеки от вас е насочен пистолет.

Това бързо ги разсъни.

Но никой не скочи на крака. Те вярваха в това, което този безумен натрапник, гласът му безгрижен като на волна птица, току-що бе споделил с тях. Очите им бясно претърсваха храстите и тъмнината. Не показаха пистолетите си, но както онзи намазан с боя негодник, който за малко не дойде при нас, безсъмнено всички имаха един или два пистолета, скрити под одеялата.

— Естествено, имате пълно право да знаете кои са тези хора и защо са насочили оръжията си срещу вас — уверих ги аз. Посочих към мъжа най-близо до мен, който имаше дълъг бял белег на необръснатата си буза, а тъмните му очи горяха.

— Мъжът, който ще ти пръсне мозъка е шериф Зейн Кошър — казах аз мило. — Истинска легенда на Дивия запад. Сигурен съм, че сте чували за него. А що се отнася до теб…

Посочих следващия мъж, набит блондин, който си беше уплашен още преди да му кажа кой го е взел на мушка.

— … Джон Уесли Хардинг си е избрал теб. Смята, че си добра мишена за стрелба от разстояние. А ти…

Това бе мършавият, намазан с боя негодник.

— … теб те очаква позорното и безперспективно бъдеще да те застреля жена. Разбира се, не коя да е жена: Грозната Ани Брансфърд, изгонена съвсем млада от Моубайл, Алабама, защото грозотата на лицето й спирала часовниците. Двойно по-отвратителна от Джейн Бедствието и е убила четири пъти повече мъже.

Говорех високо и ясно, за да съм сигурен, че публиката в храстите ще ме чуе.

— А ти — посочих следващия, мъж с продълговато лице и тик на окото, но след това млъкнах и просто разтворих ръце. — Разбрахте ме. Ще попитата защо е всичко това? Изглежда индианци са нападнали някакви бели заселници. Вие знаете, че са били индианци и аз знам, че са били индианци, но някои от жените, които са оцелели, истерясали и незнайно защо решили, че са били бели, маскирани като червенокожи. Най-голямата глупост, която съм чувал.

Споглеждаха се един друг. Яростта ги бе напуснала и бе дошъл страхът.

Реших, че ще е най-добре да ги поуспокоя.

— Аз и хората с мен знаем, че сме на грешна следа. Не може една глупава жена да разпознае човек, боядисан с цветовете на войната, пък и на кон. Това е невъзможно. Така че трябва да решите… Искате ли да стане патаклама с всичките тези хора, дето са ви взели на мушка? Или предпочитате да дойдете мирно и тихо с нас, което ще ви коства само няколко часа сън.

Почти ги убедих. Само този с белега и острия поглед можеше да създаде проблеми.

— Причината, поради която съм тук сред вас — продължих аз — ами, някои хора смятат, че мога добре да говоря. Не че не ме бива да боравя с пистолет…

Страхливец не може да направи флош.

Демонстрирах светкавичния си пистолет — на мъждивата светлина на огъня и на лунните лъчи наистина заприлича на светкавица.

Шестимата мъже под одеялата се бяха сбрали около мен като група лагерници, чиито водач току-що ги е изплашил до смърт с някаква адска история за призраци.

Завъртях колта 44 калибър и го прибрах обратно в кобура.

Кръстосах ръце на гърди небрежно и заех възможно най-незаплашителната поза.

— И така, приятели, всичко, което трябва да сторите, е да се изправите и да сложите ръце на главите си. И не се притеснявайте, Грозната Ани и друг път е виждала мъже по бельо.

Отново на лицата им се изписа объркване, макар и страхът да не ги бе напуснал. После онзи с продълговатото лице стана, окото с тика играеше като бясно, и сложи ръце върху главата си.

Набитият блондин стори същото, сплитайки пръсти върху главата си, и мъжът с белега и горящите очи скочи на крака.

Само че в ръката си държеше пистолет.

А червенокосият бандит отхвърли настрана одеялата си и откри още един…

И така пъхнах два пръста в уста и изсвирих, за да се намеси Кошър, изсвирих високо и ясно.

Но единственото следствие от моето изсвирване бе, че половината дузина коне на лошите, вързани за дърветата наоколо, започнаха да се дърпат.

Ако и Кошър да не дойде на помощ, поне цвиленето на конете отклони вниманието им от мен и ме позволи да се хвърля встрани част от секундата преди куршумите да завалят върху мястото, където бях.

Превъртях се и стрелях. Червенокосият негодник, който бе на колене, така и не се изправи на крака, куршумът ми предаде моето недоволство от случилото се, забивайки се в ръката му, той изкрещя и пистолетът му излетя нанякъде. Той се метна след него, но аз също се метнах встрани и пратих един на онзи с белега, който бе почнал всичко. 44 калибровото олово се заби в рамото му, изпрати револвера му бог знае къде, а него на земята.

Около мен свистяха куршуми, претърколих се отново, защото още двама от похитителите, които стреляха по мен — неясни сенки по бельо, единият в бойни цветове, — изискваха моето внимание. И аз им обърнах достатъчно: два изстрела — на всеки по един — китката на единия, коляното на другия. Вторият бе напълно елиминиран и заплака като бебе от нетърпимата болка, докато боядисаното лице, което загуби пистолета си след удара в китката, хукна да го търси в нощта.

Какво да го правиш. Аз бях зает, тъй като набитият блондин и онзи с продълговатото лице, които бяха така сговорчиви, бяха свалили ръце от главите си и се бяха навели да търсят оръжията си.

Отново се претърколих и скочих на крака, около мен свиреха куршуми и вдигаха облачета прах. Хвърлих се, за да не бъда лесна мишена. Изправих се на коляно, сгълчах набития с куршум в дясното бедро и го сгънах на две, извърнах се, за да дам дължимото и на другия, само че някой ме изпревари.

Два внезапни изстрела от храстите му дадоха мръсен урок — първият раздра ръката, с която държеше пистолета, и той го хвърли във въздуха все едно пареше, а вторият се заби в рамото му и онзи се строполи на земята с див крясък.

В края на краищата кавалерията се бе притекла на помощ.

Но не трябваше твърде много да разчитам на това. Червенокосият, с кървяща ръка, искаше още. Държеше пистолета си в лявата ръка и се опитваше да се прицели.

Изглеждаше съвсем лесно, всъщност прекалено лесно, поне до момента, когато чух щракването на петлето върху празния барабан.

Бях свършил патроните. Мавърик, помислих си аз, можеш да следиш 52 карти без усилие, а шест малки патрона те объркаха…

Хвърлих револвера и се присегнах за дамския пистолет на Анабел.

Беше като играчка в ръката ми, макар в момента да нямах много време да мисля за това, защото червенокосият сипеше куршуми около мен, несигурно наистина, но оловото си е олово. Отскочих назад, направих бързо салто, изправих се, малкият пистолет бе почти невидим в ръката ми, и произведох един бърз съвършено точен изстрел.

Куршумът го улучи в лявото рамо, той изкрещя от болка и изненада, предимно от болка, и изпусна револвера си.

Погледнах малкия пистолет леко учуден. Това нещо наистина действаше…

Но още не всичко бе свършило.

Една от онези безформени сенки по бельо, онзи боядисаният, когото бях улучил в ръката, бе намерил пистолета си. Той пристъпи в мъждивата светлина на огъня и се опита да използва и двете си ръце, повредената си дясна и здравата лява, за да насочи пистолета към мен.

Извърнах се с лице към него и изстрелях три патрона. Уцелих го в крака, в коляното и, разбира се, в доскоро здравата ръка. Съмнявах се, че отново ще свири на пиано, ако някога изобщо бе свирил. Той падна с вик. Тогава се оказах единственият на крака. Шестимата похитители лежаха по земята около мен, крясъците им преминаха в хленчене, докато се гърчеха в прахта като индианци, прекалили с пейота.

Ехтящият револверен огън, който бе разтърсвал нощта в продължение на цяла вечност, както ми се струваше, а всъщност може би само няколко секунди, бе затихнал. Чуваше се само музиката на водопада. Дори латерната бе безмълвна. Стоеше си там, без да издава и звук, и очакваше да се върне при собственика си.

Кошър излезе от храстите, Анабел го последва. Изглеждаше смаяна и изплашена.

— Добре ли си? — успя да промълви тя. Забрави за южняшкия акцент. Наистина се притесняваше.

Кимнах.

После лицето й се нацупи.

— „Грозната Ани“?

Кошър сухо й каза:

— Трябва да признаеш, че беше забавно.

— Ти ли подреди онзи с продълговато лице?

Кошър не отговори, пъхнал палци в колана си. Анабел ококори очи и посочи към добрия шериф. Гласът й бе тих, почти шепот, все едно за да не чуе Кошър, който стоеше до нея.

— Трябваше да го видиш!

Погледнах го с присвити очи.

— Доста време ти отне да отговориш на свирката ми.

— Тази престрелка не беше шега работа — каза той.

— Вярно?

— Това си беше твоето шоу — вдигна рамене той. — Радвах се да те видя как действаш с пълните си възможности.

Поклатих глава. За мое учудване, се чувствах добре. Дори не бях много изморен. Тази нощ имах късмет — надявах се да не съм го изразходвал всичкия, тъй като щеше да ми трябва, като седна на масата за покер в Сейнт Луис.

— Кош — казах аз. — Имаш късмет, че съм жив.

— Така ли?

— Ако не бях — казах аз, — заклевам се в бог, че щях да те убия.

Измина един дълъг миг, в който ние двамата се чудехме дали сме бесни един на друг, или благодарни. Тогава Анабел наруши тишината.

— Ще потърся парите — каза тя.

— Ще ти помогна — казах аз.