Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Maverick, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Киров, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- vens(2010)
- Корекция и форматиране
- beertobeer(2010)
Издание:
Макс Алън Колинс, Уилям Голдман. Мавърик
Американска. Първо издание
Издателска къща „Валент“, 1994
Печат ДФ „Балкан прес“
История
- —Добавяне
Прерийно цвете
Следите бяха пресни. Неотдавна бе валял дъжд, така че всички скорошни следи от коне и добитък бяха заличени. Тези следи бяха на няколко часа.
— Яздят подковани понита — казах аз, като вървях през храсталаците, Анабел ме следваше. На няколко крачки зад нас, също пеша, Кошър водеше три коня от впряга на дилижанса, които бяхме оседлали. Тъй като аз бях забил поглед в земята, Кошър непрекъснато се оглеждаше за опасности. В момента нямах нищо против, че е с нас.
Той от своя страна нямаше никакви критични забележки към следотърсаческите ми умения. Старият войн можеше да познае човек, който е способен да проследи кърлеж по твърда скала.
Но да не забравяме и третия член на нашата експедиция.
— Какво от това, че са подковали понитата си? — попита тя недоверчиво.
Продължавахме да вървим, сухата растителност шумолеше под краката ни.
— А, значи, че преди това не са били подковани — заключи тя. — И какво от това?
— Не значи, че преди това не са били подковани. Просто значи, че не са индианци, тъй като индианците не подковават конете си.
— А може би тези индианци са ги откраднали.
— Не са индианци.
Тя се нацупи.
— Какво толкова ги защитаваш тези индианци? Те са само едни мръсни диваци.
Спрях и мило се усмихнах.
— Знаеш ли, Анабел, като се замисли човек, ти си абсолютно права. Те са само шайка негодяи и диваци, а освен това са и неблагодарни.
— Неблагодарни?
Продължих да се движа, очите ми разчитаха знаците по храстите. Земята тук изглежда бе по-плодородна — с часове бяхме пътували, без да видим нещо, освен лишеи, суха трева и най-различни кактуси, упоритата флора, която може да вирее дори в пясъците на пустиня. Но тук светът започна да се раззеленява.
— Да, неблагодарни — продължих аз. — Все пак ние сме им дали едрата шарка?
— Много смешно.
— Но от друга страна мисля, че са си го заслужили, задето са били на нашата земя преди да дойдем тук. Та като говорим за хора, които не са си на мястото, какво точно правиш тук?
— Ние сме съдружници. Петдесет на петдесет.
— Да предположим, че направим тази гигантска крачка — казах и поспрях за миг. — Да предположим, че сме наистина съдружници. Кой решава дяловете? Твоите следотърсачески умения не са на кой знае каква висота…
Зад нас Кошър се обади не особено уместно.
— Петдесет на петдесет ми се струва справедливо.
Хвърлих му унищожителен поглед.
— А как точно си представяш твоя дял в цялата работа? Трима съдружници не могат да си поделят нещо петдесет на петдесет.
Той ме погледна подозрително през присвитите си очи.
— Някой трябва да ви наглежда, деца… ако акцията се окаже успешна, някой трябва да се погрижи онези храбри дами да си получат обратно парите.
Един от конете, които той водеше, изцвили, изразявайки моето мнение.
Продължих напред. Храсталакът се превърна в гъсталак. Ако тези „индианци“ си въобразяваха, че ще загубим следите им тук, наистина бяха тъпи диваци.
Анабел изприпка и се изравни с мен.
— Няма да стане петдесет на петдесет.
— Добре, тогава да го направим четирийсет на шейсет, щом си толкова belligerant.
Аз само я погледнах.
— Belligerant. Или може би е прекалено грубо, вероятно recalcitrant ще бъде по-точно.
Погледнах назад към Кошър, който също не разбираше нито думичка от приказките й.
Тя докосна гърдите си.
— Френски, джентълмени. Образование. Нещо, което цивилизованите хора придобиват.
— Красиви думи, Анабел — казах аз. — Само че не струват четирийсет на шейсет. Какво друго смяташ да направиш, за да заслужиш дяла си, освен да рецитираш френския речник?
Гъсталакът, в който вървяхме, бе трудно проходим и тя ме държеше под ръка. Май нямах нищо против.
— Ще помагам — каза тя. — Да. Първо, няма да сте съвсем сами тук. Ще има кой да дава идеи…
Тя избра точно този момент да закачи върха на едната си обувка в един сух клон, загуби равновесие, залитна напред и опита да завлече и мен. Мъчейки се да се задържи на крака, тя се вкопчи в колана ми и едната й ръка потърси опора не къде да е, а в 44 калибровия ми колт.
Пистолетът произведе изстрел, разтърси земята, уплаши конете, да не споменавам колко уплаши мен самия. Докато Кошър се оправяше с обезумелите коне, аз просто седях, зяпнал жената пред мен, сред облак барутен дим, който гъделичкаше ноздрите ми.
Предполагах, че ако бе простреляла крака ми, щях да забележа. Погледнах надолу и видях малката черна дупка, която изстрелът бе пробил в земята.
— Та какво щеше да даваш? — попитах аз.
Изражението й бе резултат от съчетанието между усмивка и гримаса.
— Да го направим тогава седемдесет на трийсет? — помоли тя примирено.
Продължихме нататък. Шубракът се сгъстяваше, тук-там се появиха и дървета, но недалеч пустинята отново влизаше във владение на пейзажа. Наведох се, за да избягна един клон.
— Великият скаут — измърмори тя, като също се наведи под клона. — Всеки може да проследи няколко коня.
Спрях, обърнах се към нея и посочих към небето, където грациозно се виеше един ястреб.
— Виждаш ли това?
— Разбира се.
— Но знаеш ли какво означава? В нашето положение? Какво ни казва това за хората, които преследваме?
Тя се замисли, издаде напред устни, като че ли се опитва да блесне с нещо интелигентно или пък може би искаше целувка. Най-накрая вдигна рамене и каза:
— Не. Какво означава?
— Нищо.
Въздишка на възмущение се процеди през зъбите й като пара от клапан.
— Но ти не знаеше това — посочих аз.
— Напротив, знаех го! Знаех, че нищо не означава, ти си този, който инсинуира, че има значение…
— О, пак учени думи, с които ще оправдаеш десетте процента, дето ще ти ги дам.
— Десет процента! Копеле гад…
— Деца! — гласът на Кошър, разбира се. Хокаше ни. Конете, които водеше, кимнаха в съгласие. Те също мислеха, че сме идиоти.
Спрях за миг, за да отвърна на лошия поглед на Анабел, когато чух нещо. Нещо съвсем слабо: нещо, което само ушите на някой, който е прекарал месеци, дори години от живота си в пустинни земи като тези, можеха да доловят.
Освен това можех и да го помириша.
И това не бе люляковият парфюм на Анабел.
Обикновена вода. И там „диваците“, които преследвахме, щяха да спрат за днес. Слънцето бе ниско, а те бяха оставили много мили между себе си и своите жертви, които и без това нямаше никаква опасност да тръгнат след тях.
Да. Те щяха да прекарат нощта край водата.
Отидох до края на гъсталака, коленичих и долепих ухо до песъчливата земя. Нежната музика на течаща вода погъделичка ухото ми.
Анабел, която все още смяташе, че я поднасям (всъщност, това ми бе приятно), се наведе и се усмихна със сладък сарказъм.
— Нека да позная. Индианците в Монтана имат военен съвет.
— Шшшт! — опитвах се де чуя нещо. След това прошепнах. — Не са индианци.
После изравних с ръка пясъка на едно място и се изтегнах по гръб, приятно и сенчесто бе тук край храстите. Скали и дървета — добър подслон, добро прикритие. Все още чувах музиката на водата. Затворих очи.
— Какво правиш? — гласът й бе приглушен. Сарказмът й бе заменен от любопитство относно моите следотърсачески методи.
Кошър знаеше. И вече бе започнал да връзва конете за едно дърво.
— Ще подремна — казах аз, — а когато слънцето започне да залязва, ще се прокрадна до лагера им… а те не са индианци.
Кошър са съгласи да остане с Анабел, а аз се съгласих да се върна да ги взема, преди да извърша нещо прибързано. Дали ги бе грижа за мен или за парите на жените заселнички, оставям на вас да решите.
На кон, аз следвах ръба на гъсталака, като от време на време слизах, за да долепя ухо до земята. Постепенно пейзажът стана по-зелен и скалист, а музиката се усилваше, докато накрая можех със сигурност да кажа — водопад.
Тогава нежният бриз ми донесе подарък. Слабата, но остра миризма на дим погъделичка ноздрите ми. Слязох от коня и го поведох зад мен — Оли, водача на впряга, с когото вече заформяхме истинско приятелство (като свирнех и идваше при мен) — през каменистия терен, докато шуртенето на водата продължаваше да се приближава.
Тогава чух още музика, само че не ромона на водата, а безгрижния и същевременно меланхоличен звук на латерна, която свиреше „О, тез златни чехли“. Много любима песен на индианците.
Вързах Оли за едно ниско дръвче и му прошепнах:
— Тихо… стой така…
Оли кимна.
Погалих го по главата.
— Ако си по-умен от мен, моля те не го показвай.
И той отново кимна.
Бивакуваха от едната страна на реката, огънят гореше, водите на водопада, които се разбиваха в близките скали, ехтяха над смеха и буйното веселие. Бяха шестима, едни си подаваха бутилка уиски, други все още бяха с бойните цветове, трети се миеха в реката. Всички се смееха. Някои от тези „индианци“ танцуваха тромаво около дървената кутия с отворен капак, в която се въртеше метален диск и свиреше дрънлива мелодия. Някой пееха.
Всички бяха бели.
Когато се върнах обратно в нашия лагер, Анабел се бе сгушила в бащинската прегръдка на Кошър в подножието на една скала и дремеше. Тупкането на копитата на Оли ги размърда и двамата скоро бяха на крака.
Слязох от коня и им разказах какво съм открил.
— Ела с мен — казах на Кошър. — Не е далеч, а аз имам нужда от свидетел.
— Свидетел? — попита Анабел.
— Трябва ми някой да ме подкрепи — казах аз. — Да потвърди, че тези шестима негодяи са снежнобели.
— Ти не би допуснал бедните невинни индианци да бъдат обвинени в престъпление — подигравателно каза Анабел.
— Ами, можем да им прехвърлим и на тях вината. Искам да кажа, че и без това ги разглезихме като деца още от самото начало. Е, вярно, отровихме ги, заразихме ги с болести, избихме ги както избихме бизоните им… но, както казах, тяхна си е грешката, че са живеели на нашата земя.
Мисля, че най-накрая Анабел разбра. Знаех, че Кошър ме разбира.
— Хайде, ще се справим с тях! — казах аз. — Както са се запили, няма да е много трудно. Татко обичаше да повтаря, „Лесно е напит човек да бъде и набит.“
Анабел се оживи.
— Това ще бъде вълнуващо!
— Чакай — казах аз. — Нямах предвид…
Тя отново започна да пърха с клепачи, макар че този път номерът нямаше да мине дори и на Кошър.
— Нали няма да оставите едно нежно прерийно цвете като мен само в тази пустош?
Кошър стоеше до нея, хванал в ръка шапката си.
— Може да е доста опасно.
Аз възседнах коня си.
Чуруликащият й глас подхвана познат рефрен.
— Едва ли може да бъде по-опасно от това една омъжена жена да бъде в присъствието на най-невероятно привлекателния мъж на земята.
Да не би наистина да си мислеше, че пак ще се хвана на тази глупост? Колкото и да бе ласкателна и вярна…
Обърнах се да отговоря, но тогава осъзнах, че тя не говореше на мен.
Тя се взираше в очите на шериф Зейн Кошър и той се взираше в нейните.
А единствената усмивка „на земята“, по-глупава от нейната, бе неговата.