Макс Алън Колинс, Уилям Голдман
Мавърик (6)

Разбъркване

Поклащането на дилижанс върху ресорите му на тъй и тъй клатушкащата се палуба на ферибота може да причини уникална морска болест, ако й се оставиш. Държах очите си затворени и се концентрирах върху размесването на Мавърик, разновидност с една ръка, на която Татко ни бе научил с Барт. Първо с дясната ръка, след това с лявата. Успокояваше стомаха ми, изпълваше с мир душата ми…

Седяхме в купето, аз на предната седалка, с гръб към движението, точно срещу Анабел, която споделяше задната седалка с Кошър, с лице към движението. Никой друг, освен нас не пътуваше, така че просторното купе бе изцяло на наше разположение. Возил съм се в такъв дилижанс наблъскан с още една дузина хора.

Въпреки това скоро стана ясно, че купето е твърде малко, за да събере тези три личности.

— Бърт има аспирации — каза Анабел, гледайки пръстите на лявата ми ръка, които сръчно размесваха картите — един ден да стане картоиграч.

— Казвам се Брет — казах аз. — И не играя карти. Това ми е работата.

— Жалко — каза Кош.

— Какво му е жалкото? — попитах аз.

Той изсумтя.

— Един хубав як мъж като теб не бива да си прахосва живота в ролята на самомнителен комарджия.

— Не съм самомнителен — казах аз, оплесках розетката и трябваше да използвам и двете си ръце, за да не се разхвърчи тестето — и никога не играя комар.

— Бърт твърди, че покерът не е хазарт — каза тя и глупаво се засмя.

Кош й се усмихна топло, а след това ме погледна строго и неодобрително:

— Какво е тогава, ако не е хазарт?

— Покерът, това са хората — казах аз.

Това бе ново за Анабел. Тя отмести очи от героичния си спасител и ме погледна, разбъркването с една ръка отново течеше гладко.

— Хората? — попита тя, опитвайки се да прозвучи саркастично, в тона й обаче имаше повече любопитство.

Аз се ухилих.

— Както Татко обичаше да казва… „Ако познаваш покера, познаваш хората. А ако познаваш хората, целият свят стои пред теб като на длан.“

Кошър продължи да гледа неодобрително, но се появи и нюанс на жал.

— Както казваше моят покоен баща, той бе пастор, „Крушата не пада по-далеч то дървото.“

— Съветвам ви да не обиждате Татко ми, защото може аз да се ядосам — предупредих го аз.

Той помисли малко, но не отговори.

Анабел навлече на лицето си изражение на ранен гълъб, а клепачите й запърхаха като крилцата на колибри.

— Надявам се, не сте твърде строг към хазартните игри, Кош… Аз самата от време на време си позволявам малко да поиграя.

— Не бих казал с ръка на сърцето, че одобрявам жени да играят хазарт — каза Кошър.

Аз се изсмях отривисто.

— Това е първото нещо, изречено от вас, с което моят Татко би се съгласил.

Кошър ми хвърли зъл поглед, после се обърна към Анабел и на лицето му отново разцъфна усмивка.

— Обаче в моя занаят човек не може да бъде пълен невежа в хазартните игри.

Красавицата се заинтересува.

— Чудя се какъв може да бъде този занаят, сър?

— Законът — каза той.

Отговори тихо, с достойнство и, разбира се, скромно.

— Шериф Зейн Кошър — промълви Анабел почти безгласно, очите й се свиха, като върза нещата. — Господи, струва ми се, че съм чувала за вас!

Изпод мустаците свенливо надзърна полуусмивка.

— Възможно е, мадам.

— Абсолютно съм сигурна, че вие сте най-добрият — каза тя и от гласа й струеше както сладко южняшко очарование, така и страхопочитание. Лицето й вероятно бе също толкова благоговейно, но аз не го виждах — бях затворил очи, за да не виждам тази глупост и за да се концентрирам по-добре върху размесването на Мавърик.

— Не съм аз този, който може да каже това — отговори той смирено.

— Знаете ли — казах аз, без да отварям очи. — Не мога точно да установя акцента ви, мисис Брансфърд.

— Не ставайте смешен, сър — каза Кош почти грубо. — Това е южен акцент. Подобни проникновени наблюдения отличават блюстителите на закона от хлапаците.

— Това, което имах предвид — казах аз и отворих очи, за да видя гримасата, която знаех, че е изкривила красивото лице — е точно от коя част на южните щати сте?

Усмивката й бе толкова лъчезарна, колкото и фалшива.

— Бил ли е някой от вас, джентълмени, в Моубайл?

— Не мисля, че съм бил някога там, мадам — каза Кош.

— Поне не си спомням — казах аз.

Тя кимна.

— Ами аз съм от Моубайл.

— Моубайл? — казах аз. — Мислех, че казахте Моулайн.

— Това е в Илинойс — каза ми Кош сприхаво. — Това изобщо не е на Юг.

Тя вирна глава, така че аз да мога да видя, че се мръщи, а Кош не.

— Ама че съм глупак — казах аз. — Вие сте имали предвид Моубайл, Алабама. Ами аз съм бил там много пъти.

— Светът е малък — подхвърли Кош.

Аз се ухилих и поклатих глава.

— Сигурен съм, че имаме много общи познати, мисис Брансфърд. Например, познавате ли… ух. Извинете ме. Дамите винаги са първи… започнете вие.

Внезапно Анабел зарови рамо в здравото рамо на Кошър. Развълнуваният й глас подсказваше, че още малко и ще се разплаче.

— Толкова дълго се опитвах да забравя това ужасно място…

Той я галеше по гърба и й говореше, да, няма грешка.

— Хайде, хайде, детето ми…

Тя вдигна поглед към него и трябваше да призная — наистина бе проляла няколко сълзи и красивата й малка брадичка се бе набръчкала.

Браво.

— В този порочен град преживях такава отвратителна лична трагедия. Моля ви, джентълмени, да дадете на една дама правото да не говори повече за това…

— Нито дума повече няма да бъде изречена — заяви Кош.

Аз бях изровил от джоба си носна кърпа и бършех очи.

Сега бе ред на Кошър да ми се намръщи.

— Страданието на една жена не е достоен източник за забавление на един мъж… Бърт.

Аз също се намръщих. Имах чувството, че щеше да ми нареди да напусна града със следващия дилижанс, ако вече не бях в него.

— Тимбъррр…! — чу се един несигурен глас отгоре, унилият грак на нашия полумъртъв кочияш.

Плясъкът на фериботната рампа във водата, бе последван от рязкото потегляне на дилижанса, който се клатеше на предните и задните си покрити с кожа стоманени ресори, докато конете пристъпваха напред. Глухият, премерен тропот на подкованите им копита първо по палубата, после по рампата бе последван от плискането на вода, когато животните заизкачваха нас и колата, която ни носеше, нагоре по речния бряг.

Скоро дилижансът се заклатушка по един път през долината сред дрънченето на сбруята, ругатните и командите на нашия кочияш, който очевидно имаше специално отношение към водача (Дий, Оли! Дий!), стараеше се, доколкото може, да поддържа постоянна скорост, докато се виехме сред величествени скални формирования, а големите колела бъхтеха двата коловоза на пътя. В синкавата мараня на хоризонта приказно изглеждащи планини стоически наблюдаваха как нашият дилижанс се промъква през осеяната със скали и кактуси пустош.

Наредих няколко пъти пасианса на Мавърик върху торбата на седлото — като правех по пет покер ръце, без да тегля допълнителни карти от случайни двайсет и пет карти, колкото и да звучи невероятно, много по-лесен начин за печелене на пасианс, отколкото стандартния — и се опитвах да не обръщам много-много внимание на безсрамното флиртуване на Анабел с Великия Мъж на Дивия запад.

Тя изкрънка от стария герой няколко истории за нарушения на законността из граничните райони, изпълнени със самоотвержена храброст, макар че, честно казано, не трябваше много да го крънка.

— Осем мъже? — възкликна тя. — И всичките престъпници? И всичките въоръжени до зъби? И вие се изправихте сам срещу тях? Искам да кажа… как е възможно… дори вие…

— Аз бях представителят на закона и реда в тази област — челюстта му се издаде напред. Устните му едва-едва помръдваха, когато тихо добави:

— Когато един мъж даде дума да върши работата си, той я върши.

Тя плесна с ръце.

— Но сигурно ви е било страх.

Той леко се ухили.

— Разбира се, че ме беше страх, мис Анабел. Да чувстваш страх не значи, че си страхливец. Когато му се подадеш, тогава ставаш страхливец.

Тя погледна към мен с полупритворени очи и леко презрение.

— Мистър Мавърик не вярва в смелостта.

— Чакайте сега, мисис Брансфърд — казах аз хрисимо, — не предавайте грешно думите ми. Аз просто казах, че смелостта се надценява. Както казваше старият ми Татко…

Кошър ме прекъсна.

— Току-що осъзнах нещо, млади момко.

— Така ли! И какво е то?

— Вие, сър, представлявате всичко, което ненавиждам.

Вдигнах рамене.

— Значи правя нещо добро.

Анабел, този стожер на морала, поклати скръбно глава.

— Докъде би стигнал светът, ако всички бяха като вас?

— Ами светът щеше да си е много добре. Повече покер, по-малко насилие. Преди с брат ми Барт да заминем на война, Татко ни каза: „Момчета, ако някой от вас се върне с медал, ще ви убия и двамата с голи ръце.“ Да поддържам друго мнение ще бъде неуважение към заветите на родителите ми.

Поучудена Анабел попита:

— Участвали сте във войната, мистър Мавърик?

Кимнах.

— На страната на Севера или Юга, сър? — попита Кош.

— Започнахме на страната на Юга и свършихме възторжени янки. Плениха ни рано и трябваше да избираме — или да изгнием в някой затвор в Северните щати, или да отидем на Запад и да помогнем на Юниъна да понамали индианците.

— А след войната? — попита тя. Бе започнала с намерението да ме изложи, но сега изглеждаше искрено заинтригувана.

Аз размесвах картите, този път с две ръце.

— Известно време бях скаут, арестувах веднъж Джеронимо, а след това промених решението си и му помогнах да избяга на свобода.

— Защо? — попита тя озадачена.

Свих рамене.

— Може би той трябваше да бъде свободен.

Тя ме гледаше изпитателно. Кош се бе вторачил в прозореца, макар че нямаше кой знае какво да се види, освен прахоляка, който вдигаха бягащите коне.

— Нито думичка не ви вярвам — каза тя.

— Понякога и на мен ми е трудно да го повярвам — признах аз.

Бях заспал.

Сънувах, че яздя див мустанг, странен сън за човек, който почти не се бе занимавал с обяздване, но на сън всичко е възможно. Просто продължих да подскачам на мустанга.

След това някой започна да ни клати, не само мен, но и коня, който яздех.

Събудих се, устата ми бе пълна с прах, а красивото, но изплашено лице на Анабел Брансфърд бе толкова близо до мен, че се притесних дали не ми е лош дъхът.

Но тя не се притесняваше. Тоест, не я притесняваше дъхът ми.

— Да не би нашият водач да е тръгнал по някакъв пряк път? — попита тя.

Това бе резонен въпрос, като се има предвид, че дивият мустанг, който бях яздил в съня си, се оказа резултат от побеснелия дилижанс, в който се возех.

Още малко и дилижансът щеше да полети надолу по коловозите, подскачаше неистово върху предните и задните си ресори, ударите на подковите вдигаха невъобразим облак прах, който изцяло ни обгръщаше — всичко това, плюс липсата на ругатни и викове от нашия кочияш, — показваше, че впрягът тича свободно и волно като орегонски вятър.

Кошър също спеше, но друсането на купето, което ресорите едва ли можеха да омекотят, както и истеричният глас на Анабел, го събудиха.

Край нас летеше пустата камениста местност, едва видима през прахта, но воят на колелата в коловозите и пронизителните писъци на сивите скали при съприкосновението с тях казваха всичко.

Докато дилижансът се мяташе насам-натам, аз се надвесех през единия прозорец, а Кошър през другия. Трябваше да се подадем почти до кръста, но видяхме едно и също нещо — нашият приличен на труп кочияш се бе свлякъл на мястото си на капрата. Той ни кимаше, но не смятам, че се съгласяваше с нещо конкретно. Всъщност съвсем явно бе, че той най-накрая бе оправдал вида си.

Макар че това едва ли му бе донесло удовлетворение.

Не можех да видя дали държи юздите или не. Не мисля, че имаше значение.

Вмъкнах се вътре.

Кошър бе направил същото. Очите му бяха сурови и блестящи.

— Не мисля, че дъртакът спи.

— Нито пък аз.

Анабел се бе вкопчила в кожената ръкохватка над прозореца, но въпреки това подскачаше надолу-нагоре като неуправляема играчка на пружина — абсолютно по същия начин.

Разбира се, ние с Кошър също подскачахме.

— Качи се горе — изкрещя Кошър — и спри дилижанса!

— Не мисля, че ми се иска да направя това — казах аз.

Той посочи с палец към прозореца и лицето му бе мрачно.

— Задното колело от моята страна се е разхлабило! Ако се откачи, всички ще сме по-мъртви от Линкълн. Разбираш ли?

Кимнах, или може би бе само друсането на подивелия дилижанс.

— Аз ще изпълзя навън и ще закрепя колелото — каза Кош — а ти се качи и хвани юздите на впряга. Не мисли за това, момче, просто го направи!

— Защо ти не го направиш — казах аз, — пък аз ще закрепя колелото.

— Не — каза Кош строго, докато колата ни лашкаше като топки, — ти ще го направиш!

Бях се вкопчил в кожената ръкохватка до прозореца с всичка сила, когато Анабел ме плесна по ръката, сякаш бях непослушно дете.

— Ти ще го направиш! — каза тя, очите й хвърляха искри. — Ти си по-младият!

В този случай Кош ни най-малко не изглеждаше обиден от тази забележка.

И тогава аз направих нещо адски глупаво.

Отворих вратата.

Облаци скален прах се надигнаха като дим от бушуващ огън, аз застанах, рисковано балансирайки, на стоманената стъпенка, но нямах намерение да излизам от купето, а исках да се покатеря върху него. Кашляйки, с присвити очи, докато прахта се вихреше около мен, протегнах нагоре ръка, пръстите ми отчаяно се опитваха да се вкопчат в стоманената преградка на багажника.

Хванах се!

Стиснах здраво, залових се и с другата ръка и като се отблъснах от стъпенката, започнах да се набирам нагоре. Хватката ми бе добра и ако само можех да се отърва от прахта в очите и да се ориентирам…

Тряс!

Сигурно бяхме попаднали в дяволски дълбок коловоз, препускайки по неравния терен, защото изпуснах добрата си хватка и се свлякох надолу по дървената повърхност на дилижанса, ръцете ми накрая се вкопчиха в перваза на прозореца. Стъпалата ми докоснаха твърдата земя и вдигнаха още прах. Успях да вдигна крака и да ги пъхна под купето върху дървената платформа отдолу.

Като не можах да мина отгоре, може би ще успея да мина отдолу…

Като си поех дъх, който се състоеше предимно от прах и много малко въздух, пуснах перваза на прозореца, крепейки се на крака, докато се плъзнах надолу и се вмъкнах под извитото тяло на купето. Дилижансът подскачаше и се клатеше по коловозите на пътя, ударите на подковите правеха миниатюрни дяволчета от прах.

Запридвижвах се някак под купето, по скелетната дървена конструкция, която поддържаше осите на колелата, към задната част на дилижанса, където като несръчен паяк се покатерих по паяжината от кожени ремъци на задния багажник и успях да се хвана с една ръка за стоманената преграда на покрива, а след това и другата ръка…

Тряс!

Пак коловоз, но този ми помогна! Изхвърли ме върху покрива и аз тупнах по гръб. Вятърът свиреше в ушите ми, но нищо не можеше да ме накара да пусна това проклето желязо.

Тряс!

Докато дилижансът друсаше и се клатеше, аз се придвижвах по покрива през омотания с ремъци багаж. Спрях, за да погледна към страната на Кошър — Къде ли беше? Помолих се на бога дъртото копеле да не е паднало, докато е опитвал да поправи онова колело и да се е убил. А може би вече го е оправил и се е върнал обратно в купето…

Или може би на колелото нищо му е нямало и това е било просто номер, за да се впусна в тази театрална разходка.

Но сега нямаше време да размишлявам върху това. Пропълзях през багажното до мястото на кочияша… само че не беше толкова лесно. Капрата бе на няколко стъпки по-долу и слизането ми там трябваше да е много добре премерено, в противен случай, ако по време на опита ми уцелехме коловоз, щях да изхвърча през глава във впряга потни, напрегнали до скъсване мускулите си коне.

А след това под обкованите със стомана колела.

Кочияшът не можеше да ми помогне. Сега той беше съвсем истински труп, проснат на седалката, единственият живот, останал в него, бе друсането на дилижанса. Поне юздите бяха все още омотани в безжизнените му ръце.

Въздухът тук горе не бе толкова прашен. Много добре. Поех известно количество и започнах да се снижавам, тряс! Още един дълбок коловоз, който ме запрати в празното пространство, и аз отчаяно заразмахвах ръце, опитвайки да се вкопча в нещо, каквото и да е, само не и въздуха, молех се да се хвана за нещо…

Пръстите ми докоснаха плат, хванаха се за него, успяха да се докопат до още, вече наистина се държах за нещо, държах се за него, мъртвия кочияш, и някак обвих ръце около него, прегърнах го, само че той не можеше много да ми помогне, тъй като бе напълно мъртъв, и дори прояви безобразна липса на учтивост, като започна самият той да пада от дилижанса, хлъзгайки се по гладката дървена седалка под натиска на моята хватка.

Ударите на копита гърмяха в ушите ми, аз висях навън, държейки се единствено за трупа, който също бе на път да изпадне. Да върви по дяволите! Присегнах се към преградата, която ограждаше капрата, хванах се за нея и когато развилнялата се кола внезапно свърна в друга посока, кочияшът, около чиито ръце юздите все още бяха хлабаво увити, започна да се плъзга на другата страна.

Тогава се озовах на дървената пейка, все едно бях въоръжена охрана на дилижанс, чиито мъртъв кочияш всеки момент щеше да падне от капрата.

— Никъде няма да ходиш! — изкрещях му аз. Поне не докато юздите бяха в отпуснатите му лапи. И той не каза и дума, когато го сграбчих, издърпах го обратно и го настаних на пейката до мен, където беше истинското му място.

— Дръж се прилично! — викнах му аз, разтворих меките му пръсти и измъкнах юздите. Дилижансът отново бе попаднал на коловоз, достатъчно дълбок, за да прати трупа по-близо до мен и внезапно ръцете му се озоваха около врата ми много любвеобилно.

Не обърнах внимание на това — трябваше да поема юздите в ръце и най-накрая успях, хванах юздите.

Избутах с рамо кочияша на една страна с вик:

— Стой там и трай! — и тогава, хванал здраво по кожена юзда във всяка ръка, изкрещях:

— Пррът!

Те моментално откликнаха на командата ми.

Но не съвсем така като бях очаквал.

Своенравните копелета, принадлежащи към конския род, препуснаха като обезумели, увеличиха скоростта, копитата им яростно блъскаха земята.

— Казах прръъът, по дяволите!

Последвалият взрив за малко да ме изхвърли от пейката и да ме запрати върху гърбовете на конете.

Настаних се отново на мястото си, задникът ми подскачаше по дървената пейка, стиснах юздите колкото можах и дръпнах силно, впрягайки всеки мускул и сухожилие, които бях развил през един живот, фанатично отдаден на избягването на всякакъв тежък труд.

Не бях толкова глупав, че отново да извикам „Прт!“. Какво друго използваше покойният ми спътник, за да привлече вниманието им? Спомних си за ферибота… може би си заслужаваше да се опита…

— Тим-бъррррррр! — изкрещях аз и дръпнах юздите.

Мътните ме взели.

Стана. Животните намалиха скоростта, а щом крачката им се забави, се предадоха на изтощението и като направиха още няколко мързеливи разкрача, спряха.

Няколко мига останах просто така, без да мърдам, с отпуснатите юзди в ръка, изтощен, но весел и щастлив. Сърцето ми блъскаше, дишах тежко. Кочияшът, клюмнал до мен, също се радваше на спокойствието.

Долу отляво на мен, Кошър слезе от дилижанса и джентълменски помогна на Анабел.

Старият хитрец, казах си аз и, без много да му мисля, скочих от капрата.

Предполагам, че трябваше да бъда по-внимателен.

Сред прашните вихри и сред бъркотията не бях забелязал, не бях осъзнал, че сме спрели на ръба на пропаст.

И то не каква да е пропаст, а на каменистия склон на каньон. Е, не беше дълбок като Гранд Каньон. Всъщност далеч не бе толкова дълбок. Просто достатъчно дълбок, за да се натроши всяка костица на тялото ти, ако решиш да се хвърлиш надолу.

Решение, което аз се опитвах да взема, застанал на самия ръб, с гръб към пропастта, виещият вятър бушуваше из каньона, и ме зовеше, докато ръцете ми неистово вършееха из въздуха. Не се осмелявах да погледна назад към дългото падане, което ме очакваше, докато размахвам ръце като вятърна мелница. Застанал на безопасно разстояние, Кошър ме наблюдаваше, прегърнал Анабел през кръста, за да й вдъхне увереност.

Тя изглеждаше смутена. Бе покрила лицето си с облечената си в ръкавица ръка и надзърташе през пръсти към моята олюляваща се фигура.

— Няма ли да му помогнеш? — попита тя Кош.

— В края на краищата младежът така усилено се труди, за да доведе всичко до успешен край — каза Кошър царствено, — че само би се засегнал, ако му помогна. В крайна сметка той ще оживее и ще ми бъде благодарен за това.

Тогава възвърнах равновесие, залитнах напред към твърдата земя и се приземих по лице, вдигайки последен облак прах.

Една силна ръка се появи пред погледа ми.

— Разреши ми да ти помогна — каза Кош.

Погледнах го злобно.

— Ти направи достатъчно много — станах на крака и, изтупвайки се, казах: — Имам предвид това, че оправи колелото. Иначе всички щяхме де сме мъртви.

— Оказа се, че съм сгрешил — каза Кошър. — Колелото си беше съвсем наред.

Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Някой трябваше да остане в купето да пази малката дама, синко.

Поруменяла от негодуване, Анабел вирна брадичка, опря юмручетата си от двете страни на тънката си талия и каза:

— Шериф Кошър ти направи услуга.

Ококорих очи.

— Услуга?!

Тя кимна.

— Той ти помогна да добиеш самоуважение. Не се ли чувстваш по-добре сега, след като направи нещо смело?

Няколко мига стоях като вкаменен. След това избърсах праха от лицето си с две ръце, приближих се до Кош и го дарих с лъчезарната си усмивка.

— Сега разбирам — казах аз. — Това е било за мое добро. Да дооформя характера си.

— Точно така — Кошър погледна към небето и се усмихна носталгично. — Как добре си спомням първия си излязъл извън контрол дилижанс… човек някак се привързва към тази работа…

— О, аз се уча. Странно — поклатих глава. — Ти сигурно си мислиш, че съм ядосан.

Анабел бе взела колана с пистолета от дилижанса.

— Заповядай, Брет.

Не „Бърт“, за разнообразие. Тя изглежда бе много горда заради мен.

— Но аз не съм ядосан. Ни най-малко — закопчах кобура на 44 калибровия си колт и го закрепих за крака си. — Има само още една дреболия.

Кош се усмихна щастливо на ученика си.

— Да, момко?

Извадих пистолета си — въпреки изтощението ми светкавичното изваждане се получи добре — закачих петлето с палец, чу се едно зловещо щрак и той погледна към дулото, мънистените му очи се кръстосаха.

— Не се опитвай втори път да ми помагаш — казах аз.