Макс Алън Колинс, Уилям Голдман
Мавърик (15)

Като у дома си

Корабният салон на „Лорън Бел“ представляваше помещение с висок таван, от който висяха блещукащи кристални полилеи, стените бяха покрити с богато резбована дървена ламперия, а по пода бяха постлани разкошни килими на цветя. Успокояваща, елегантна атмосфера, която в момента бе изпълнена с повече глъчка от обикновено.

От цвете страни на салона зад безкрайно дълги махагонови барове барманите работеха като бесни, за да обслужа; добре облечената, предимно мъжка тълпа, която мяткаше коктейли, коняк, ментовка и, разбира се, бърбън, джин и ром. Свиреше малък оркестър — цигулар, кларнетист, флейтист и пианист — разположен на един подиум отпред. В момента вървеше „Сладката Бетси от Пайк“ не особено добре, тъй като главната им цел бе да заглушат шумотевицата.

Към средата на помещението, тихо местенце сред бурята, имаше четири празни маси за покер, кожени кресла бяха заети от състезателите. По средата достопочтено се бе разположил огромен сейф, подобно на железен блюстител на реда. Рулетките и масите за други хазартни игри, които обикновено се намираха в салона, бяха изнесени за случая.

Наблюдавах от един ъгъл, където се бях оттеглил, за да стоя далеч от тълпата, доколкото това изобщо бе възможно. Глъчката бе неизбежна. Въпреки всички приказки за магия, вълшебства и късмет се чувствах изнервен. Разбира се, никой не би предположил, като ме гледа — безизразността на лицето ми нямаше равна.

Анабел ме забеляза и се отправи към мен, пробивайки си път сред тълпата с лекотата, с която тих поток се вие из камениста местност. Бе облечена в чудесна синя рокля, а на врата си носеше мънистена огърлица, която отиваше на роклята й. Златните къдрици бяха прибрани и вързани отзад с панделка. Извивките на тялото й привличаха много мъжки погледи.

Включително и моя, макар че се надявах безизразността на лицето ми да се справи и в този случай.

Тя не поздрави — направо почна.

— Запомних двете неща, които ми каза и ги оправих… вече не си допирам пръстите и не докосвам белите си перлички с красивия си нокът. Но за да успея да стигна до върха в тази лудница, трябва да знам дали не се издавам и по други начини…

— Защо трябва да ти помагам?

Тя ококори очи.

— Защото сме съдружници! Ти си вложил пари в мен, Брет…

— Ние сме съперници, Анабел. Просто и ясно.

Тя бе изумена.

— Тогава защо ми даде онези три хиляди долара?

— За да подсигуря залога си. Или може би защото исках да участваш, заради удоволствието публично да те разоря.

— Колко грубо — каза тя, засегната. — Освен това… жените са късметлии.

— Та в момента трябва да се интересуваш много повече от начините, по които другите хора се издават.

Тя сбърчи нос недоволно.

— Ти знаеш много повече за тези хора от мен. Това обкръжение лесно би замаяло главата на едно бедно момиче от Алабама.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Значи отново се връщаме в Атланта, а? Просто не бързай, усети ги как играят, това е всичко. Или, както Татко обичаше да казва: „Ако ръката е силна, играй ниско, ако е посредствена, играй високо — това е покерът“.

— Като те слуша човек, изглежда детински елементарно.

— От време на време помага да играеш детински, да действаш елементарно, никога. И още нещо, което Татко ми е казал: „Никога не вярвай на картоиграч в широки дрехи“. Ако кльощав тип има коремче под жилетката, или пък друг, който просто носи жилетка, но я държи разкопчана, или ако ръкавите на някой са прекалено дълги и стърчат от сакото му, подобни неща…

— Значи, може би използва някакво съоръжение?

— Точно така. А ако някой поиска доуговаряне на правилата преди да започне залагането, бягай надалеч… той знае правилата прекалено добре и е решил да те прецака.

— Аз знам правилата на покера…

— Едно време на един речен параход, доста напомнящ на този, в игра на стад покер с пет карти, една очарователна млада дама на име Саманта Крофърд, говореща с южняшки акцент, точно толкова очарователен, колкото е твоя — и не по-малко фалшив — би моя флош с една жалка двойка.

— Как така?

— Ами просто се основа на едно малко известно, но наистина съществуващо правило на Нойл, гласящо, че флошовете не играят в стад с пет карти, освен след предварителна уговорка в началото на играта.

— Ха — усмихна се тя. — Това ще го запомня.

— Само не го пробвай по Мисисипи. Тази приказка е по-известна от приказката за Червената Шапчица и нагоре, и надолу по реката.

Красив висок изтупан мъж излезе от тълпата и се приближи към нас. Дори и аз можех да завидя на скъпите му дрехи, а усмивката му — само една усмивка в салона бе по-лъчезарна от нея.

— Предполагах, че ще си тук! — казах му аз и протегнах ръка. Сърдечно се здрависахме. — Мисис Брансфърд, запознай се с мистър Смит.

— За мен е удоволствие — каза тя и подаде ръка за целувка, която получи и то очевидно с радост.

Той се взря в очите й и заговори:

— Петър плет плете през пет пръта преплита.

— Колко очарователно — каза Анабел и напълно объркана запремига с клепачи, — а също така и озадачаващо.

— Страхотно — казах му аз. — Наистина имаш подобрение.

— Д-д-да, с-с-само, че р-рядко с-т-т-тава т-т-така д-добре.

Свих рамене.

— Просто трябва да продължиш да работиш върху себе си, Пелтек.

Той кимна, хвърли ни по една усмивка и се върна в тълпата.

Внезапно Анабел се вкопчи в ръката ми и прошепна.

— Брет… това не е ли онзи ужасен мъж от играта ни в Кристъл Ривър?

Не го бях забелязал преди, въпреки огромните му размери. Но той носеше тъмен костюм, бомбе и изглеждаше почтен и изумително чист. Дори рунтавата му черна брада бе подстригана.

Но все пак си беше Ангела.

Потупах го по рамото.

— Прощавайте, страхувам се, че не е разрешено за животни в тази част на парахода.

Той се извърна, лицето му носеше обичайната подигравателна гримаса, но тя се стопи и на нейно място се появи изумление и дори, о, как се наслаждавах на това, малко страх.

— Как по дяволите…

— Може би аз съм призрак.

Страхът изчезна, очите му се присвиха.

— Имаш дяволски късмет, че трябваше да оставим пистолетите си преди да влезем.

— Може би ти си късметлията. Може би щях да те застрелям, щом те видя.

Той изсумтя нещо като смях.

— Нямаш достатъчно кураж за това, Мавърик.

— Смайващо е какъв кураж придобива човек, който е оцелял след обесване. Защо се опитваше да ме спреш, Ангел? Кой не иска да участвам в тази игра?

Зад него другарчетата му си пробиваха път през тълпата — горилата с разногледите очи и онзи гад с белега на врата. И те бяха прилично облечени и изкъпани, но това не ги очовечаваше много-много.

Усмивката, която Ангела бе лепнал на лицето си, бе толкова заплашителна, че почти съжалих задето му се обадих.

Но всичко, което каза преди да се присъедини към приятелите си, които се придвижваха към бара, бе:

— Може би просто съм искал да прочистя от боклуци шампионата… За мен ще е истинско удоволствие отново да играя карти с теб, амиго.

Наблюдавах го как се отдалечава.

Анабел каза:

— Той ще участва в шампионата? Но откъде е намерил двайсет и пет хиляди?

— Колкото и да ти се струва трудно да повярваш, Анабел… той може и да ги е откраднал. Не искам да оскърбявам чувствителната ти душа, но на този свят има и безчестни хора.

От друга страна, може би това бяха парите, които му е платил онзи, който искаше аз да не участвам.

— Започвам да се чувствам все повече като у дома си — казах аз.

Но тя не бе до мен. Намираше се на известно разстояние отляво и разговаряше с някого.

— Напил ги е всичките с огнена вода и се е измъкнал в бъркотията — обясняваше тя.

— Никога не съм губил вярата си в момчето — каза Кош. — Той е свестен мъж под тази женска риза.

Досега не го бях виждал да изглежда по-храбър, или по-внушителен, или по-достолепен. Към контешкото му облекло бяха добавени няколко красноречиви щрихи: широкопол бял стетсън и блестяща шерифска значка. А кобурът му от дясната страна бе заменен от два еднакви колта със седефени дръжки, и двата вързани за крака.

— Два пистолета? — попитах аз, като се приближих.

Той се усмихна почти незабележимо.

— Винаги пътувам леко, без много багаж. Но когато работя, се понатоварвам.

— Работиш?

— Да, работя — каза той. — Защо толкова се забави, синко?

— Дълга история — казах аз, но историята трябваше да почака, защото прозвуча гонг, стресна множеството в салона и го усмири, като се изключат едно-две избухвания нервен смях. Един як корабен стюард отговаряше за гонга, разположен в предната част на помещението. Той го удари още веднъж, като този път притихнаха дори потъналите в пот музиканти, които тъкмо свиреха „Жълтата роза от Тексас“.

Висок, строен, енергичен мъж на около петдесет, безупречно облечен в сив костюм, излезе от тълпата и се качи на малката платформа, върху която бяха гонгът и стюардът. Блясъкът на диамантената игла на вратовръзката му се виждаше дори от дъното на залата, където стояхме ние.

Точно толкова видна и бляскава бе обезоръжаващата му усмивка сред поддържаната му сива брада, усмивка широка колкото реката и два пъти по-коварна. Очите му притежаваха същия блясък и тълпата го обичаше, макар да знаеше, че е непоправим разбойник.

Това бе Джордж Девол, прословут комарджия, за когото се говореше, че е спечелил поне два милиона в своята кариера, надолу и нагоре по тази река. Много от това бе загубил, но нещо бе останало и бе вложено в това плуващо казино, наречено „Лорън Бел“.

— Добре дошли — каза той и направи царствен жест с ръка, в която държеше тънка пура между пръсти, блещукащи от диамантени пръстени, — на „Лорън Бел“ и на нашия първи годишен шампионат по покер. Някои от вас може би се чудят защо съм хвърлил толкова труд, за да организирам този шампионат, а отговорът е съвсем прост… с риск да бъда сметнат за негостоприемен домакин, трябва да призная, че възнамерявам да спечеля това чудо, лично!

Той се усмихна и из тълпата се чу сподавен смях. Но всички мъже от бранша, (както и жени) знаеха, че Комодора е напълно способен да го направи. Макар играта, която му бе донесла състоянието, да бе монте с три карти, Комодора бе изключителен играч на покер.

— Повечето от вас ме познават — продължи той спокойно. Някои от вас дори ме харесват. Други от вас са постъпили много глупаво като са дошли тук и каква част от тези две групи се припокрива, ще оставя на други, по-малко предубедени от мен да решат.

Сърдечен, добродушен смях разтърси залата, само че аз не се усмихвах.

— Истината е — говореше Комодора, като кръстосваше подиума подобно на пантера, — истината е, че аз съм велик бизнесмен и велик покерджия. Това, плюс също така огромната ми вродена скромност, ви е довело тук, всички вас, прекрасни хора.

Тълпата взе да става неспокойна. Комодора бе дрънкал достатъчно. Време бе да дава по същество.

Той го усети и започна по същество:

— Правилата са изящни в своята простота: играем докато не отпаднем. Правят се последователни сеанси от дроу покер, стад с пет и седем карти. Победителят взима всичко. Раздава крупие и само той може да обявява почивки.

— Колко ще са дълги почивките? — провикна се някой.

— Половин час и ще има само една. Ако играчът не се върне навреме, отпада. Щом веднъж се разориш, си вън, не можеш да си купиш още чипове. Двайсет от нас ще играят, което означава, че на сутринта ще има безбройни разбити надежди и деветнайсет разбити сърца… особено когато аз спечеля половин милион в брой, колкото е залогът.

Тълпата отново започна да шепне и мърмори. Половин милион долара бе състояние, което засенчваше всяка друга покер-игра с голям залог в историята на Запада или където и да е другаде.

Един елегантно облечен дребен мъж, който стоеше близо до нас, ме забеляза и докосна шапката си в знак на поздрав. Аз също го поздравих.

— Никога не се опитвай да тълкуваш мимиките му — прошепнах на Анабел.

— Защо?

— Прякорът му е „Тика“.

— Аха.

Отпред Комодора призоваваше за тишина.

Когато се въдвори тишина, той отново заговори:

— Искам да подчертая за тези, които ще участват, че всички зрители са платили по сто долара за привилегията да наблюдават… така че проявете уважение към тях и нека бъде един велик шампионат и да стане страхотно шоу!

Избухнаха аплодисменти, но Комодора махна с ръка и те секнаха.

— И не само велик шампионат, но и честен шампионат… и поради тази причина аз съм поканил една от легендите на Дивия запад, един от нашите най-известни пазители на закона, шериф Зейн Кошър! Ела, Кош…

Залата избухна в оглушителни аплодисменти. Стоящият близо до нас Кош се усмихна леко смутено и тръгна през тълпата, която страхопочитателно му правеше път.

Кошър се качи на импровизираната сцена до своя брадат, жизнерадостен домакин и дари тълпата с подкупваща усмивка.

— Благодаря ти, Комодор. Благодаря и на вас, дами и господа… Макар да виждам, че дамите не са много.

Хихикането секна, когато изражението на Кошър внезапно стана сериозно.

— Всеки, който бъде хванат да лъже, ще бъде отстранен от играта, а таксата му за участие ще бъде конфискувана — каза той. — И аз лично ще имам грижата да го изхвърля през борда.

Тишината като тъмен облак надвисна над салона.

Кошър разкопча сакото си и откри двата колта, вързани за всяко бедро.

— Това виждате ли? Единствените пистолети разрешени в тази зала. Ако забележа скрит пистолет в ръкав или в ботуш, собствениците им напускат играта. Зрители, забелязани да носят оръжия, ще бъдат изхвърляни от кораба. Аз съм законът в тази зала, приятели, и всеки, който пристъпи закона рискува да му натроша кокалите.

После отново се усмихна, бутна назад шапката си и каза:

— Благодаря за вниманието — слезе от подиума и се смеси с притихналата, страхопочтителна тълпа.

— Благодаря ти, шерифе — каза Комодора. — А сега, състезатели, моля пристъпете напред… и извадете парите си!

Скоро аз и Анабел стояхме един зад друг на опашка пред масата за покер, където седяха Комодора и Кош, брояха парите и даваха разписки.

Когато ни дойде редът, Комодора взе парите ми и каза:

— Брет Мавърик, радвам се, че ще участваш. Надявам се, че ми нямаш зъб?

— Защо трябва да ти имам зъб?

— Ами… изглежда брат ти Барт смята, че съм постъпил с него несправедливо в тази същата зала не много отдавна.

— Той загуби голям пот от теб. Често се случва.

— Не и на един Мавърик. При всички положения… радвам се, че си сред нас. А Мис Брансфърд…

— Мисис Брансфърд — поправи го тя деликатно.

— Съжалявам — каза Комодора. — Носите ли остатъка от таксата?

— Да — отговори тя и му подаде купчина от стодоларови банкноти.

— Нямате представа как се радвам — каза Комодора, и подаде парите на Кош, за да ги преброи.

Наведох се към масата, за да ме чува само Комодора.

— Аз й дадох парите за тази игра.

Той вдигна вежди. Сред добре поддържаната брада се появи предпазлива усмивка.

— Наистина ли?

— Искам всичко да е ясно. Ако има някакъв проблем един играч да спонсорира друг, просто кажи.

Анабел, която явно бе подочула нещо, се намеси.

— За какво говориш, Брет?

— Ако не искаш тя да участва в играта — повторих аз — защото играе с мои пари… сега е времето да го кажеш.

Той присви скептично очи.

— Но мис… мисис Брансфърд знаеше, че ще загуби…

— Не — казах аз. — Тя щеше да загуби внесените пари само ако не събереше остатъка от таксата за участие. Тя успя, държиш парите в ръката си, Комодор.

Той размисли.

— Така е. Така е — той се обърна към Кошър. — Ти какво мислиш, шерифе?

— Това момче е нещо, което никога не съм вярвал, че ще срещна — каза Кошър кротко. — Честен комарджия.

Ухилих се.

— Татко не би останал доволен, ако чуеше да ме наричат комарджия, но благодаря за вота на доверие, все пак.

Кош кимна, леката му усмивка бе като благословия.

— Добре — каза Комодора — и двамата участвате. Но ще инструктирам крупиетата да ви наблюдават да не би да си помагате.

— Не се притеснявай, Комодоре — казах аз като отново се ухилих, — ние с мисис Анабел никога не си помагаме.

Когато всички участници платиха таксата, Кошър преброи парите за последен път, обяви пред всички, че са половин милион долара, подреди ги в една чанта, която собственоръчно бе закупил и притежаваше единствения ключ и пред очите на цялото множество постави чантата в сейфа.

Кош затвори вратата на сейфа с едно заключително изскърцване, завъртя колелото на шифъра и каза:

— Ключалката на този сейф бе направена специално за това състезание… и само аз знам комбинацията. Никой друг на този кораб, включително и Комодора, не я знае.

— Благодаря ти, шерифе — каза Комодора — за здравата работа и за усилията.

— Ако съществува някакъв друг начин да се опазят тези пари — призна си откровено Кошър, — мътните ме взели, ако знам какъв е.

Състезателите и зрителите се бяха събрали около касата и я гледаха с уникална комбинация между религиозно богоговение и мерзка похот.

— Господа — каза Комодора. — Мисис Брансфърд… ако обичате заемете местата си, започваме.