Макс Алън Колинс, Уилям Голдман
Мавърик (10)

Истински герои

Нашите пленници — а те и шестимата бяха живи след снощната престрелка, раните им не кървяха много сериозно и след като аз и Кош ги превързахме, всичко бе горе-долу наред — седяха вързани един за друг и за колелата на обгорелите каруци, които те неотдавна бяха нападнали.

Трябваше да седят така цяла нощ с болезнено стегнатите въжета, омотани около тях, но заселничките бяха добри християнки и ги снабдиха — в добавка към описанието на мъките в ада, които ги очакват за извършените злини — с одеяла и завивки.

Най-близкият съд бе в Кристъл Ривър. Завеждането на тези негодници обратно в цивилизацията — да не говорим за бедните пилигрими — изглеждаше задача, която подхождаше повече на Кошър, отколкото на моя милост. Смятах, че съм сторил достатъчно, пък и ме очакваше играта на покер в Сейнт Луис.

Но точно в момента най-голямата ми грижа бе закуската. Събрах малко дърва и скоро пламъците заподскачаха. Сложих да се топли малко яхния, която намерих снощи в лагера на бандитите. Нашите гости, все още по долни гащи, очевидно се самообслужваха не само от кервани към граничните райони, а и от стадата на каубоите.

Анабел се приближи. Бе спала в една от каруците и русата й коса представляваше прелестна бъркотия.

— Ти ли си готвачът?

— Щях да те помоля теб — все пак си жена, но като се има предвид, че провизиите ни са кът, не исках да рискувам да се свие храната.

Все още бях в копринената си, доскоро щастлива риза.

— Знам да готвя — каза тя леко възмутена, дори обидена.

— Сигурен съм. Прочути южняшки деликатеси, но къде тук ще намериш аспержи и трюфели?

Тя подозрително погледна почернялата тенджера, която бях конфискувал от онези негодници. Подуши острото й ухание:

— А това какво е?

— Наистина не мога да го кажа пред нежно прерийно цвете като теб.

— Толкова ли е лошо?

— Не, просто е грубо. Просташко каубойско название.

Тя се усмихна глупаво.

— Ще го преживея, Мавърик. Хайде казвай!

— Сигурен съм, че ще го преживееш. Нарича се копелдашка яхния.

Тя се изкиска.

— Голяма работа! Какво има вътре?

— Телешки мозък, език, черен дроб, сърце, бъбреци, момици, объркано с диворастящи зеленчуци. Любимото ядене на каубоите.

Не мога точно да определя дали изражението й изразяваше крайно отвращение или чист ужас. Нещо такова. Може би и двете.

Дойде Кошър. Бе разговарял със заселничките отзад при най-малко засегнатата каруца, където те се грижеха за ранените си мъже.

— Хубаво мирише! — каза той. — Какво е, копелдашка яхния? С извинение пред дамата, мисис Брансфърд.

Анабел завъртя очи и направи една крачка встрани от огъня. Полазиха я тръпки.

— Може би се интересуваш да узнаеш — каза ми Кошър високопарно, — че тези чудесни смели жени и техните мъже идентифицираха положително нашите пленници като нападателите.

Като че ли парите и латерната, които намерихме, не бяха достатъчно доказателство.

— Това е — казах аз и на двама им. — Обясних ви, че в тази част на страната няма враждебни индианци.

Кошър се намръщи и поклати глава.

— Само едно нещо ме тревожи…

— Какво?

— Бойните барабани, които чухме вчера… не си въобразявахме. Това с абсолютна сигурност не беше гръмотевица. Някой думкаше по кожата на тъпани…

Стояхме с Кошър един срещу друг, без да обръщаме внимание на Анабел, която се бе отдръпнала от миризмата на моята яхния. Когато проговори, ни стресна.

— Може би… може би са били онези.

Гласът й трепереше, бе уплашена, за пръв път виждах тази самоуверена млада жена в такова състояние.

Но когато се обърнах натам, накъдето сочеше обезумелият й поглед, разбрах.

Бяха на коне, бяха въоръжени и бяха индианци.

Без съмнение. Това не бяха бели, маскирани като индианци, за да прехвърлят топката, така да се каже. Това си беше автентична бойна дружина — пера и томахавки, мокасини и кожени бричове, стрели и лъкове.

— Значи в тази част на страната нямало враждебни индианци? — процеди през зъби Анабел.

Вдигнах рамене.

— Може би няколко.

Поне петдесет, подредени като че ли всеки момент щяха да нападнат. Най-страшното бе тишината. Тя вещаеше бойни викове, диви крясъци, стрелба, писъци на болка.

В момента цареше само ужасна, нескончаема тишина.

Тогава удари на копита взривиха тишината, гърмящ, но неподкован звук, като че ли още хиляда диваци на коне се приближаваха, зажаднели за всеки бял скалп, останал по тези земи.

Но бе само един.

Само един червенокож ездач, на когото другите направиха място, когато той — върху един силен бял мускулест жребец — зае полагащото му се място в средата. Той бе внушителна фигура, като излязла от мита за Дивия запад — голият му гръден кош се издуваше от мускули, лицето му бе овално, загоряло от слънцето, изрисувано с цветовете на войната и белязано с жестокостта, както на неговия род, така и на белите хора, завладели земята на предците му. Носеше дълго, украсено с пера и скалпове копие, а на главата си имаше великолепна корона от червени, бели и сини пера.

— Мисля, че това е вождът — предположи Анабел.

— А стига бе? — казах аз.

— Нали си бил индиански скаут — каза Кошър спокойно. — Разпознаваш ли ги?

Кимнах мрачно.

— Племето факоуай — поклатих глава. — Мислех, че Кряскащия Орел и неговите главорези отдавна са прогонени в Мексико.

Вождът насочи коня си към нас, зад него хоризонтът бе затъмнен от неговите хора. Когато белият жребец запристъпва към нас по негова повеля, сериозният взор на вожда се заби в нас като гореща стрела.

Спря.

Преговори.

На гърления език на факоуай, който научих преди много години. Лицето му бе безизразно като камък, гласът му — суров като пустите земи, които навремето са били царство на благородния му народ. Той каза:

— Мавърик, знаех си, че си ти. Да не си дошъл за парите, които ти дължа?

Всъщност на факоуай няма дума за Мавърик. Той ме нарече Недамгосана Крава, което е най-близкото, което имат. Така че ако не възразявате, в превода ще си позволя да използвам Мавърик.

И така, без да изоставям мрачното си изражение, се обърнах към Кошър и Анабел, както и към заселниците, които се бяха свили уплашени при вида на тези диваци, и попитах:

— Някой разбра ли какво каза? Някой говори ли факоуай.

Кошър поклати отрицателно глава, другите сториха същото.

— Аз знам няколко думи.

— Брет — каза Анабел и хвана ръката ми. — Бъди внимателен…

Докоснах красивото й лице и кимнах храбро.

После се приближих до Кряскащия Орел (който сега се наричаше Джоузеф) и казах на факоуай:

— Защо носите цветовете на войната?

— А, само за майтап. Така можем да се махнем от жените си за малко.

— Не се усмихвай. Обещай ми, да не се усмихваш.

— Никога не се усмихвам.

— Напротив. Това винаги те издава. Така спечелих онези хиляда долара, които ми дължиш. Искам една услуга.

— Колко време ще отнеме? Тази сутрин е ветровито и без риза е студено.

— Бързо ще стане. Кресни ми.

Джоузеф пусна смразяващ крясък, от който дори и аз се уплаших. Чух как заселниците панически хукнаха да се крият. Кошър застана до мен и прошепна:

— Какво каза?

Хванах го за ръка, приближихме се до Анабел и тримата си зашушукахме. Аз казах:

— Изглежда сме извършили ужасно светотатство…

— Не! — каза Анабел и пръстите й литнаха към устните.

— Да. Това е свещена земя.

— Но ние не знаехме, че е свещена. Кажи му, че веднага ще се махнем!

Обмислих това и кимнах.

Върнах се при Джоузеф и му казах:

— Размахай копието, развей перата и стреляй във въздуха. Гледай яростно. Говори. Нали знаеш, дръж се като индиански вожд.

Джоузеф измъкна карабината си от украсения с мъниста калъф и стреля във въздуха. Започна да крещи като обезумял мръсотии на факоуай. Няма да ви давам точен превод, но общо взето се отнасяха за това колко е непристойно за един племенен вожд да губи пари, играейки покер с бледолик.

Върнах се при Кошър и Анабел, клатейки глава.

— Не разбира ли, че не сме знаели? — попита тя.

— Разбира, само че не го интересува. Казва… казва, че боговете му искат жертвоприношение.

— Какво жертвоприношение? — каза Кошър.

Не можех да кажа.

— Хайде, изплюй камъчето, синко!

Облизах устни. Поклатих глава. И тихо промълвих:

— Човешко жертвоприношение.

Очите на Анабел се разшириха, очите на Кошър се притвориха.

Обърнах се и извиках на Джоузеф на факоуай:

— Справяш се добре! А сега започни да ни сочиш с пръст, все едно ни се караш. А после почни да ни гълчиш. Не крещи, просто покажи, че си ядосан.

Мрачният вожд ни се закани с пръст. Като че ли ни бе избрал да платим за всички грехове, извършени на неговия народ от белите. Думите на факоуай всъщност бяха рецепта за варен пастет от куче и диви череши, но останалата част от публиката (без мен) не знаеше това. Като се има предвид реакцията на Анабел, когато й съобщих съставките на моята яхния, може би така бе по-добре.

Не съм изглеждал никога по-притеснен. Никога, дори когато съм имал три обърнати дами на стад-покер със седем карти.

— Ако някой от нас може да мине през техния ритуал за смелост, няма да убият останалите.

— Какво представлява индианският ритуал за смелост?

— Отрязват ти и двете ръце до китките — казах аз. — Ако не издадеш и звук, вече не те смятат за бял, ставаш Факоуай.

Кошър се намръщи.

— И двете ръце?

— И двете. Не особено приятна перспектива за един картоиграч.

Отново отидох при Джоузеф.

— Вдигни си единия пръст и покрещи още малко.

За потомствен водач на хора, Джоузеф се справяше добре като за временно практикуващ моя занаят.

Вдигна пръст и се развика и разкрещя така, както белите си представят индианците в най-лошите си кошмари. По-лесно бе да се опитоми побеснял рис.

Погледнах назад към другите.

— Един от нас трябва веднага да тръгне с него, иначе ще изколи всички ни.

Внезапно Джоузеф избухна в смях. Известно време не можеше да спре. При това глупашки смях.

Погледнах го сърдито.

— Извинявай, Мавърик — каза той, като се успокои. — Просто никога не съм се забавлявал толкова с бледолики.

Обърнах се към Кошър и Анабел и лицето ми прие най-печалното си изражение.

— Смее се при мисълта за болката, която ще причини… той обича да наблюдава как белите страдат…

Анабел потрепери и се приближи към Кошър.

— Веднага си личи, че е садист — каза тя. — Достатъчно е да го погледнеш…

Джоузеф стреля във въздуха и нададе вой.

— Иска кръв — прошепнах им аз и се обърнах към Джоузеф на факоуай:

— Да не се увличаме, нали така?

— Коя е тази красива жена? — попита Джоузеф все така на родния си език, разбира се. — Добре изглежда за бяло момиче.

Това бе добра идея. Едва се сдържах да не се ухиля.

— Посочи я — казах на Джоузеф — а аз ще им кажа, че я желаеш.

— Ама аз наистина я желая. Твоя ли е? Давам ти четири коня.

— Съблазнително предложение — отговорих аз. — Огледай я. Не крий чувствата си. Може да нададеш един от твоите ухажорски крясъци.

Той приближи коня си до нея и се усмихна. Тя отстъпи и се вкопчи в мен. Когато й предложи да му стане жена, на факоуай, Джоузеф гледаше убийствено сластолюбиво, а и прозвуча много по-страшно от предложение за женитба.

— Забелязах, че не спомена нищо за трите си жени — казах му аз.

— Тъкмо подготвях почвата — отговори Джоузеф сопнато.

— Какво каза? — попита Анабел уплашено, като се държеше за ръката ми.

Поклатих глава, не. Беше твърде ужасно за нейните уши.

Вместо това й казах:

— Бих умрял, отколкото да му разреша да те докосне…

— Но те са толкова много — каза тя. — Как би могъл…

— Не показвай, че те е страх! Това само разпалва жестокостта им — обърнах се към Кошър. — Трябва да приключим с това преди да е излязло извън контрол… Бих предложил да им дадем един от пленниците, но се страхувам, че Кряскащия Орел няма да приеме повредена стока.

Кошър кимна.

— Освен това — казах аз благородно — тези мъже трябва да бъдат изправени пред съда.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Ти направи достатъчно, Брет. Аз ще ида…

— Не. Не мога да позволя това…

— За малко да умреш на два пъти, заради мен.

— Нали изпробваше куража ми. Ето защо сега съм готов. Пък и не мога да свърша твоята работа. Не мога да спася тези жени и деца, да върна в цивилизацията ранените заселници, да изправя пред съда тази престъпна пасмина. Не… човек трябва да прави това, което трябва да прави.

Анабел, очите й разширени и за пръв път искрено трепкащи, каза:

— Това татко ти ли го е казал, Брет?

Ни най-малко.

— Трябваше да го каже — казах аз. Обърнах се към Джоузеф и му викнах на факоуай. — Идвам след минута!

Събрах си нещата, най-важна, разбира се, бе торбата ми с парите. Почти можех да чуя звънеца на речния параход за Сейнт Луис — Кошър и Анабел ме наблюдаваха как тръгвам, докато Джоузеф търпеливо чакаше върху жребеца си, заобиколен от своите храбри воини.

Анабел, този път наистина развълнувана, макар и вследствие на такъв фарс се хвърли в прегръдките ми.

— Не отивай, Брет… моля те, не отивай…

— Обичам, когато ме наричаш „Брет“.

— О, Брет…

— Слушай. Нещо много важно. Жизненоважно.

Тя се отдръпна съвсем леко, колкото да се взре любвеобилно в очите ми.

— Какво, Брет? Мой скъпи, прекрасен Брет?

— Когато блъфираш, не опирай нокътя си в предните зъби. Това е вторият начин, по който се издаваш.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Ти толкова се промени, Брет… в такъв момент да мислиш само за мен.

Докоснах нежно бузата й.

— Сбогом, Анабел.

Целунах я леко, но тя ме сграбчи и страстно ме целуна. И тъй като нямах пари в джобовете си, а торбата бе добре закопчана, този път наистина го направи заради мен и само заради мен.

Освободих се от прегръдката й и отидох при Кошър, който стоеше наблизо и държеше юздите на коня ми. Кошър бащински ме прегърна, а аз взех юздите и поведох Оли към Джоузеф и неговата свирепо изглеждаща дружина. По средата на пътя се обърнах, усмихнах се храбро и развълнувано и вдигнах ръце, като размърдах пръстите на двете си ръце.

— Няма нищо — казах аз. — Не плачи. Когато ми отрежат пръстите, щастливата ми риза отново ще ми е по мярка…

Анабел ридаеше на рамото на Кошър.

Аз се качих на коня си и се присъединих към дружината на Джоузеф, докато Кошър успокояваше разстроената Анабел, а заселниците гледаха със страхопочитание как един истински герой отива да срещне съдбата си в ръцете на диваците. Това бе история, която щяха да разказват на децата и на внуците си…

Яздейки рамо до рамо с Джоузеф, започнах да се хиля.

Джоузеф каза на перфектен английски, на който го бяха научили мисионерите:

— За какво бе всичко това?

— Нищо особено — отговорих аз. — Но едно ще ти кажа — сега мога да умра щастлив.

Тогава обърнах коня си към кервана каруци, дръпнах юздите, Оли се вдигна на задните си крака и на фона на синьото небе аз махнах героично на своите сънародници.