Макс Алън Колинс, Уилям Голдман
Мавърик (1)

Увеселение, на което аз съм с вратовръзка

Как такова хубаво дърво бе успяло да оцелее сред този пустинен пейзаж бе пълна загадка.

Определено това не бе място, което човек би избрал за пикник с любимото си момиче. Туфи суха трева се бяха вкопчили в песъчливата почва като последните отчаяни кичури по главата на оплешивял мъж. Тук-там кактуси и бодливи храсти с копнеж очакваха някой жалък глупак да се закачи в тях. Това не бе особено вероятно, като се имат предвид огромните пространства забравена от бога пустош между тях.

Предполагам, не тези са най-удачните думи, които човек, присъстващ на обесване, би могъл да използва.

Трима мъже на коне стояха небрежно около дървото — бесило, оръфаните му клони бяха забили ноктите си в притъмнялото небе. Ръмжащите гръмотевици, които се чуваха в далечината, и шибащият вятър вещаеха буря. Ужасна буря.

За високия тъмнокос странник, възседнал пъстър кастриран кон с вързани зад гърба ръце и дебело въже, стегнато около врата, което от своя страна бе преметнато около един от подобните на вещерски пръсти клони, това очевидно не бе добър ден. Най-многото, на което можеше да се надява, бе да умре преди да е връхлетяла бурята.

Той бе широкоплещест красавец с широкопол черен стетсън, с бяла копринена риза и Ливайс — прилични одежди, които се бяха раздърпали и изцапали по време на скорошния бой, който му бяха нанесли. Той често демонстрираше лъчезарната си усмивка, която добре му бе помагала през трийсетте му години живот, макар че точно сега тази усмивка напълно разбираемо липсваше. В момента красивото му издялано лице бе подпухнало и мръсно, загрозено от синини и ожулвания.

Даже и така да е, не съм достатъчно справедлив към този красив млад мъж. Опитайте да си представите устремния, героичен тип, по който всяка жена би се залетяла, и онзи сорт мъже, който всички други мъже моментално харесват.

Всички други, тоест, с изключение на тримата на коне, които го бяха поканили на обесване.

Три от един вид обикновено е доста добра ръка в играта, която аз играя, обаче никога не бях се натъквал на карти с толкова грозни лица. Всяка от тези груби, брадясали мутри бе по-противна от другите: от разбойника, чиито очи гледаха в различни посоки, до негодника, по чийто мършав враг личеше ужасния жигосан белег от примка от предишно, явно неуспешно бесене.

И сега идва ред на водача, смръщен бандит с черна брада и широкополо черно сомбреро, облечен в избеляла от слънцето и дъжда кавалерийска куртка с откъснати пагони и акселбанти. Прякорът му, плод на нечия концепция за ирония (доста далеч от моята), бе Ангела. А може би го наричаха така, защото раменете му бяха широки колкото разперените крила на серафим. Във всеки случай, той бе огромен и мръсен, и прашен, и по-зъл от чувал пълен със змии.

Над хълмовете просветна гръмотевица и тримата бандити трябваше да обуздаят конете си, за да предотвратят впускането им в панически бяг. Конят под красивия тип, който щеше да бъде обесен, имаше по-добри маниери. Дали беше глух или добре възпитан, но скопецът не помръдна от мястото си.

Добре бях дресирал Оли.

Може би се чудите защо красавецът, когото щяха да бесят, е възседнал моя кон. Отговорът е абсурдно прост: аз бях този красив тип.

Сигурно също така се чудите защо ми отне толкова време да призная този факт. Тъй като ще прекараме известно време заедно, добре ще е да научите едно нещо за мен отсега: аз не показвам картите си, докато не свърши залагането.

Мавърик^[1] е името ми, от тексаските Мавърик. Има хора, които биха ме нарекли комарджия и няма да са прави. Аз печеля насъщния си, играейки покер, — игра, която веднъж Татко ми нарече „изискан грабеж“. Ангела — якият сърдит мъж, който бе вързал въже около врата ми и за дървото — бе една от последните ми жертви.

Вероятно си бе втълпил в дебелия си безформен череп, че съм го измамил. Измамата е едно от нещата, които никога не практикувам. Не ми се налага. Разбирате ли, призванието ми в живота е да експлоатирам невежеството на ближните си относно законите на вероятността.

Но Ангела очевидно не схващаше тънкостите на моя занаят.

— Веднъж и мен за малко да ме обесят, Мавърик — каза Ангела. Гласът му не бе по-приятен от фучащия, носещ облаци прах, вятър, с който се надвикваше.

Не казах нищо. Не исках да издам какъвто и да е звук или движение, което можеше да извади Опи от послушния му ступор.

— Не ми харесва кой знае колко — каза Ангела. — А ти Ели, какво ще кажеш?

Приятелят му с белега от въже поклати глава, не. Изглежда хич не му допадаше самата мисъл за бесене.

Освен, разбира се, за моето.

— Не трябваше да ме правиш на глупак, Мавърик — каза Ангела.

Изкушавах се да наруша мълчанието си и да отбележа, че в това отношение бог далеч ме е надминал, но — колкото да ви се струва трудно за вярване — понякога знам да си държа устата затворена.

— Ти пак нямаше да успееш да участваш в Сейнт Луис в голямата игра — каза той, умирявайки коня си, докато небето тътнеше — но поне щеше да имаш бъдеще.

Старият ми Татко казваше: „Животът е като покера — изходът е в ръцете ти.“ Само че този път пред себе си имах безчестно и лошо крупие, а ръцете ми бяха вързани зад гърба.

— Ние си тръгваме, мистър Мавърик — каза Ангела добродушно, — но не искаме да мислиш лошо за нас, когато вече няма да сме тук.

Само го погледнах. Не мисля, че трябваше да кажа нещо, за да разбере мнението ми.

Ангела каза:

— Тръгвайте, момчета — и неговите отвратителни другари кимнаха и ни оставиха, мен и Ангела. Препуснаха и тропотът на копитата отекваше по пустинната земя като военен барабан, предвещаващ наближаващата буря.

Но Оли, благословена да е мъничката му кастрирана душа, остана неподвижен под мен.

Ангела се надвеси напред. Настроен бе философски.

— Виж, Мавърик, не смятам, че е добре за човек да остава сам в тези пусти места. Идва буря, небето гърми и умът може да ти изиграе някоя жестока шега. Ще почнат да ти се привиждат разни неща. Човек направо може да си откачи…

Той протегна ръка към чантата на седлото си.

— В Дивия запад човек се нуждае от приятел, не мислиш ли?

И той извади торба от зебло, голяма колкото чувал за картофи. Небрежно, като че ли играеше в неделя следобед на подкови, той подхвърли към мен торбата и тя тупна близо до предните копита на Оли.

За какво е всичко това?

— Надявам се компанията да ти хареса, Мавърик.

И той се ухили — разкривайки комплект жълти, прогнили зъби, които без съмнение биха накарали Доктор Холидей да изостави стоматологията заради картите, — заби шпорите си в кобилата и препусна, вдигайки облаци прах, а ударите на подковите разтърсиха земята.

Проточих врат, доколкото се осмелявах, за да наблюдавам обвитото в прах отдалечаване на Ангела. Той язди през равния безплоден пейзаж докато стигна до едно възвишение, на върха на което чакаха гротескните му спътници. Присъедини се към тях и после се изгубиха зад хълма.

А аз, аз самият също се чувствах донякъде изгубен. Бях изял страховит бой и не бях в най-доброто възможно положение. От друга страна бях сам, като се изключи най-невъзмутимия кон на запада. Ако Ангела си мислеше, че идващата буря ще уплаши Оли, или че една торба от зебло, хвърлена в краката му, ще го накара да се вдигне на задните си крака, той дълбоко се заблуждаваше.

Всичко, което трябваше да направя, бе да се измъкна от примката около врата ми. Поех си дълбоко въздух и я опитах, просто да проверя колко е стегната…

Оли направи половин крачка.

Не го бях стреснал, но размърдването му бе напомнило за присъствието ми и сигурно бе решил, че смятам да тръгнем на някъде.

— Спокойно, момчето ми. Пррт.

Успокоителният ми тон спря коня и той се върна в отпуснатото си, близко до ступор състояние.

Трясъкът на една гръмотевица разтърси света и ако бях кон, щях да съм на задните си крака и диво да цвиля. Подобните на скелет клони на дървото се разклатиха като симфония от чаши, в които тракат зарове. Дори след гръмотевицата дървото като че ли продължаваше да потрепва.

А също и аз.

А Оли? Очевидно бе спал по време на по-лоши бури, и то неведнъж. Не помръдна и на инч.

— Спокойно, момче — говорех му аз и продължих да го успокоявам, докато въртях врата си, все едно носех неудобна вратовръзка, пък предполагам така си и беше — по-неудобна връзка от тая надали има.

Може би ако можех да си провра брадичката, щях да успея да прекарам това проклето нещо нагоре през лицето и главата си…

Оли остана неподвижен. Имах шанс. Лъчезарната ми усмивка разцъфна на лицето ми и аз въздъхнах с облекчение, и тогава почти се задавих с въздишката.

Торбата от зебло.

„Компанията“, която Ангела ми бе оставил, за да не полудея от самота.

Тя се гърчеше като танцьорка на кючек.

Помните ли, когато ви казах, че Ангела е зъл, колкото чувал пълен със змии? Ето, че съм знаел какво говоря…

Торбата от зебло бе като жива. Движеше се, местеше се, рисуваше зловещия си подпис в прахта. Но самата торба не бе жива: нещо в нея беше живо.

Чувалът за картофи бе пълен с движещи се, извиващи се същества, които се гърчеха и се опитваха да се измъкнат от своя затвор, също като моя врат от въжето, само че те не само мърдаха.

Те също и тракаха.

Оли — Господ да го поживи — не забеляза. Цялата тази история поне засега ни най-малко не го впечатляваше. Изглежда се радваше на почивката от тежката езда. Макар че бяхме заедно от сравнително кратко време, Оли и аз, си бяхме симпатични.

Но съдържанието на торбата от зебло не бе приело гръмотевицата така спокойно както моят кон. Раздразниха се. А щом се измъкнеха от торбата и сънливите очи на Оли ги фокусираха и щом муцуната му ги подушеше, инстинктивната хармония, която съществуваше между нас, както и вродената му невъзмутимост, щяха да бъдат отнесени от вихъра.

А вихри в момента имаше в изобилие.

Време бе да им дам да отнесат и предпазливостта. Плъзнах брадичката си под примката, грубият коноп отначало гъделичкаше, а после ме ожули, беше стегнат и ужасно болеше, но имах ли избор? Това действие ме накара да започна да се извивам на седлото също като змиите, които се извиваха в онази торба, но Оли остана спокоен. Като че нищо не можеше да го смути.

— Добро момче — шепнех аз, — добро момче. Печелиш една голяма купчина овес…

Отново гръмотевица разтърси небето и всичко под него — с изключение на Оли. Със същия успех можеше да бъде статуя на кон.

Облаци препускаха из небето като развилняла се шайка, търсеха всяка пролука слънчева светлина и я запълваха. Възцари се черен като въглен мрак, разкъсван от време на време от някоя случайна светкавица. Нащърбените мълнии бяха сребърни жилки в небесната пещера.

Примката бе до носа ми, точно под него, когато надзърнах над въжето към торбата със змии.

А това наистина бе торба със змии: сега вече знаех това със сигурност. Ангела, макар в момента да не присъстваше, ми бе показал първата си карта.

Гърмяща змия надничаше от торбата.

— Господи — казах аз тихо.

Отчасти това бе молитва.

Отчасти не бе. За щастие Оли не бе забелязал диамантения гръб, изпълзял от торбата. Но колко време още щеше да остане чужд за това, което става около него, не се наемах да прогнозирам.

Но гой остана. Дори и когато още половин дузина гърмящи змии изпълзяха от торбата и зарисуваха мързеливи серпантини съвсем близко до копитата на Оли. Интересно е колко различни по размер гърмящи змии Добрият Господ в своята Безкрайна Мъдрост е решил да сътвори на тази Порочна Земя. От отвора на торбата се процеждаха какви ли не по размери змии — вариращи от големи до огромни.

Все още не бяха сърдити, всъщност изглеждаха доволни, че са на свобода. В края на краищата се усмихваха.

Такива зъби биха накарали и Док Холидей да се замисли.

А аз, аз просто продължих да се гърча, опитвайки се да провра нос под въжето, като същевременно се молех Оли да остане в самодоволния си унес или да продължи да спи, или каквато там бе причината да не цвили и да не се дърпа при вида на гърмящия котильон, който танцуваше в краката му.

Право да си кажа, треперех от ужас и ако това според теб, приятелю, е страхливост, си е твой проблем. Както казваше моят Татко: „Страхливецът умира хиляда пъти, смелият само веднъж. Хиляда към едно — това е добър залог.“

Цяла седмица бях прибирал залозите, а понякога дори играч, който работи с проценти като моя милост, може да използва усмивката на Госпожа Фортуна.