Дийн Кунц
Фалшива памет (66)

67.

Парливата миризма на бензин изтръгна Марти от шока.

— Добре ли си?

— Да — отговори Дъсти, като се опитваше да се освободи от предпазния колан и ругаеше, защото не можеше да го намери.

Марти също беше малко дезориентирана.

— Те ще дойдат.

— Пистолетът — настойчиво каза той.

Колтът беше в чанта й, но Марти не я виждаше.

С треперещи ръце тя откопча предпазния колан и се плъзна по тавана.

Чуха се гласове. Приближаваха се.

Марти можеше да заложи къщата си, че мъжете не бяха от „Бърза помощ“.

Дъсти също се освободи от предпазния колан и се сви на кълбо на тавана на колата.

— Къде е?

— Не знам — изхриптя Марти, защото смрадта на бензин затрудняваше дишането й.

Светлината в преобърнатата кола беше оскъдна. Навън се здрачаваше. Счупеното предно стъкло се бе напълнило с трънаци и оттам не влизаше светлина.

— Ето го — каза Дъсти.

Марти видя чантата си и запълзя по корем по тавана.

Чантата беше отворена и няколко неща се бяха разпилели. Марти отмести настрана пудрата, гребена и червилото и сграбчи чантата, в която беше пистолетът.

По шасито изтракаха камъчета, разпръснати от мъжете, които слизаха по склона.

Марти погледна наляво, после надясно, очаквайки да види краката им.

Тя се опита да бъде тиха, но бе принудена да диша шумно, защото въздухът се бе сгъстил и беше пълен с отровни изпарения. Дъсти също се задъхваше и отчаянието в хриптенето му беше по-страшно от тракането на падащите камъчета.

Сърцето на Марти биеше като обезумяло. Лицето й се осея с капки пот. Тя надникна към долната част на колата. На пода се процеждаше бензин.

Марти обърна глава и видя три-четири други места, откъдето струеше бензин. Капките отразяваха оскъдната светлина и блестяха като перли, докато падаха.

Лицето на Дъсти. Широко отворените очи, съзнаващи безнадеждността на положението им.

Парливите изпарения предизвикваха сълзи в очите й. И точно когато зрението й се замъгляваше, тя видя устните на Дъсти беззвучно да произнасят „Не стреляй“.

Искрите от рикошета щяха да запалят бензина и колата щеше да експлодира.

Марти избърса с ръка сълзящите си очи и съзря чифт каубойски ботуши до най-близкото стъкло на форда. Някой започна да изкъртва вратата.

* * *

Доктор Ариман седеше зад волана на тъмночервения си шевролет „Ел Камино“, модел 1959 година, спрял на улицата, откъдето се виждаше изходът на паркинга зад сградата, където се намираше кабинетът му.

Скиорската маска беше под предната седалка. Той провери, преди да включи двигателя. Добрият, благонадежден Седрик.

Тежестта на деветмилиметровия пистолет в кобура под мишницата у не го притесняваше. Всъщност беше приятна. Бум, бум, и си мъртъв.

Дженифър изкара мерцедеса и спря, за да покаже абонаментната си карта на пазача. После бариерата се вдигна и тя подкара по улицата.

Бежовият пикап потегли след нея, но спря пред будката на пазача. Съдейки по времето, което прекараха там, двамата пипкави детективи явно бяха пропуснали да се снабдят с дребни монети, за да платят бързо. Когато излязоха на улицата, мерцедесът завиваше на следващата пресечка и те едва не го изтърваха от поглед.

Ариман се притесняваше, че като видят само Дженифър, а не истинската им мишена, Скийт и партньорът му ще го чакат на паркинга, докато умрат от жажда и глад. Но двамата се бяха хванали на въдицата, както психиатърът предполагаше.

Той не потегли след тя. Ариман знаеше къде отива Дженифър и потегли към сервиза на „Мерцедес“ по друг, по-пряк път.

Психиатърът спря пред входа на сервиза. След четири минути се появи мерцедесът и пикапът. Дженифър вкара колата вътре, а пикапът паркира наблизо.

Скийт и партньорът му по приключения не видяха кой е спрял зад тях. Те можеха да погледнат в страничното огледало, но тъй като се смятаха за безстрашен екип за наблюдение, и през ум не им минаваше, че може да бъдат следени.

* * *

Марти измъкна пистолетът от чантата и го затъкна отзад в колана си.

Вратата до шофьора се изкърти с трясък.

Някакъв мъж им заповяда да излязат.

Марти изпълзя от колата и с облекчение пое чист въздух.

Мъжът я хвана за лявата ръка, дръпна я да стане и я блъсна. Тя залитна и падна, като тупна тежко върху песъчливата почва.

Марти не посегна веднага към пистолета, защото още беше задъхана и зрението й бе замъглено от потока сълзи. Гърлото й бе пресъхнало и пареше, а в устата си усещаше стипчив вкус. Бензиновите изпарения бяха проникнали до синусите й. Заболя я главата.

Тя чу как Дъсти също бе измъкнат от форда и повален на земята, както бяха сторили с нея.

Двамата седяха там, където бяха паднали и потрепервайки, поемаха въздух.

Макар че зрението й беше замъглено, Марти видя двама мъже. Единият ги наблюдаваше и държеше картечен пистолет, а другият обикаляше преобърнатата кола. Едри мъже. Черни дрехи. Марти не можеше да види ясно лицата им.

Започна да вали сняг.

Тя дишаше по-леко и зрението й се проясни. Някой я сграбчи за косите и пак я изправи.

— По-живо — нетърпеливо изръмжа единият от непознатите. — Ако се бавите, ще ви пръсна черепите и ще ви оставя тук.

Марти прие сериозно заплахата и тръгна нагоре по склона, по който фордът се бе преобърнал.

* * *

Дженифър излезе от сервиза Мерцедес и детективите се объркаха. Те бяха готови да я следят с пикапа, но нито немощния Скийт, нито кръглоликият му приятел бяха в достатъчно добра форма, за да предприемат продължително преследване пеша.

Нещо по-лошо, Дженифър вървеше така, сякаш я гонеха всички дяволи от ада. Изправила глава, изопнала назад рамене и изпъчила гърди, тя крачеше като жена, решила преди залез-слънце да стигне до границата на съседния щат.

Дженифър беше с костюма с панталон, с който бе облечена и в офиса, но бе сменила обувките на високи токове с маратонки. Вещите й бяха сложени в раничка на гърба й. Ръцете й бяха свободни и се движеха ритмично, сякаш беше олимпийски маратонец. Косите й бяха завързани на опашка, която се люшкаше насам-натам, докато Дженифър бързо вървеше към ресторанта.

Стъклата на шевролета бяха леко затъмнени, пък и Дженифър не знаеше, че Ариман има такава кола. Тя дори не погледна в неговата посока.

Пикапът потегли, направи обратен завой, мина покрай шевролета и продължи към ъгъла, където отново спря.

Дженифър се бе отдалечила на стотина метра нагоре по хълма. Тя зави надясно и се отправи на юг.

Пикапът бавно тръгна след нея.

Ариман ги последва.

„Залени акри“ се намираше на шест километра и психиатърът не виждаше причина да следи дотам пикапа. Той го изпревари, подмина Дженифър и подкара към ресторанта.

Двамата детективи аматьори доставиха огромно удоволствие на Ариман. Младите идиоти имаха своеобразен чар. Психиатърът едва не изпита съжаление, че трябва да ги убие и не може да ги запази като домашни любимци, които да разнообразяват скучните му следобеди.

Разбира се, бе минало много време, откакто той бе отнел човешки живот със собствените си ръце. Ариман използваше посредници и сега с нетърпение очакваше да потопи ръцете си в кръв, така да се каже.

* * *

Когато стигнаха до върха на хълма, зрението на Марти се проясни напълно. Дишането й още беше затруднено, но се нормализираше. Тя плюеше, за да се прочисти от бензиновите пари, но вече не се задушаваше.

На пътя за ранчото бе спряно тъмносиньо беемве. Вратите бяха отворени и двигателят работеше. На тежките зимни губи имаше вериги за сняг.

Марти се обърна към катастрофиралия форд, надявайки се, че колата ще експлодира. Звукът можеше да се чуе надалеч в това открито и смълчано пространство. Или ако гледаше през прозореца, Бернардо Пасторе можеше да забележи пожара.

Но тя знаеше, че това са празни надежди.

Двамата непознати носеха картечни пистолети. Марти не знаеше много за това вид оръжие, а само че са смъртоносни в ръцете на неточен стрелец и още по-смъртоносни, когато ги държат хора, които знаят какво правят.

Мъжете сякаш бяха създадени в лаборатория за клониране и бе използвана генетична формула, наречена „представителен главорез“. Макар и хубави и добре облечени, те бяха страшни и имаха дебели вратове и широки рамене.

Русокосият отвори багажника на беемвето и заповяда на Дъсти да влезе вътре.

— И не прави нищо глупаво, като да се опиташ да ме нападнеш с гаечен ключ, защото ще те застрелям, преди да си замахнал.

Дъсти погледна Марти, но и двамата знаеха, че моментът не е подходящ да използват колта, защото мъжете бяха насочили към тях картечните пистолети. Предимството на Дъсти и Марти не беше скритото оръжие, а изненадата.

Ядосан, че го бавят, русокосият бързо се приближи до Дъсти и го ритна през краката.

— Влизай в багажника!

Дъсти не искаше да оставя Марти с тях, но нямаше друг избор, освен да се подчини и се вмъкна в багажника на беемвето.

Марти изпита чувството, че няма да го види повече, и й се догади.

Русокосият тресна капака и завъртя ключа, като седна зад волана.

Вторият мъж блъсна Марти на задната седалка и бързо се намести до нея, като седна зад шофьора.

Двамата се движеха с грациозността на атлети и лицата им не бяха като на традиционните биячи. Нямаха белези и бяха с високи скули, правилни носове и четвъртити брадички. Всеки от тях беше мъж, когото богата наследница би представила на родителите си, без да я лишат от издръжка и зестра. Различаваха се само по цветовете на косите си — тъмноруса и червеникава — и по индивидуалния стил.

Русокосият, изглежда, беше по-сприхав и опасен от двамата. Още ядосан от колебанието на Дъсти да влезе в багажника, той включи на скорост и рязко потегли. Гумите разпръснаха чакъл.

Червенокосият се усмихна на Марти и повдигна вежди, сякаш искаше да каже, че понякога партньорът му е изпитание за нервите.

Той държеше картечния пистолет в едната си ръка. Дулото сочеше към пода. Мъжът явно не се притесняваше, че Марти може да окаже успешна съпротива.

Разбира се, тя не можеше да му отнеме оръжието, нито да го обезвреди и повали с един-единствен удар. Той беше бърз и едър и щеше да прекърши гръкляна й с лакът или да блъсне лицето й в страничното стъкло.

Марти мислеше, че ще се отправят към магистралата, но след около петстотин метра беемвето излезе от пътя за ранчото и потегли на изток, по неравна, тясна пътека, очертана едва забележимо във високите треви, мескитите и кактусите.

Доколкото Марти си спомняше от картата и от онова, което бе видяла, когато излязоха от Санта Фе, в тази посока нямаше нищо друго, освен дива пустош.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На Алеята на влюбените — отговори шофьорът и я погледна в огледалото за обратно виждане.

— Кои сте вие?

— Ние ли? Бъдещето.

Мъжът на задната седалка отново се усмихна и повдигна вежди, сякаш се присмиваше на усета за театралност на партньора си.

Беемвето подскачаше по неравната пътека и ауспухът и резервоарът стържеха по земята.

Червенокосият и Марти не си бяха сложили предпазните колани и се клатушкаха насам-натам.

Тя се възползва от възможността, плъзна ръка под якето и пуловера си и извади колта от колана си.

Марти държеше пистолета на седалката до себе си. Разкопчаното й яке го скриваше.

Действие. Действие, информирано от интелект и морална перспектива. Марти имаше доверие на интелекта си. Убийството, разбира се, не беше морално, но не и ако беше при самоотбрана.

Но моментът не беше подходящ.

— Няма да ви се размине — каза тя, позволявайки им да чуят неподправения ужас в гласа й, защото това щеше да засили убеждението им, че е безпомощна.

— Закари, мислиш ли, че ще ти се размине? — подигравателно рече шофьорът на партньора си.

— Да, Кевин — отговори червенокосият и пак повдигна вежди и сви рамене.

— Закари, как наричаме такава операция? — попита шофьорът.

— Залавяне и премахване.

— Кажи й къде отива, Закари.

— С мен, в Града на оргазма.

— Човече, ти халюцинираш, но си забавен. А след Града на оргазма?

— Ти и съпругът ти ще отидете на дъното на стар, индиански кладенец — обясни Закари на Марти.

— Не е използван от триста години — добави Кевин.

— Не искаме да замърсявате питейната вода — рече Закари. — Това е федерално нарушение.

— Никой няма да намери телата ви. Може би след като колата ви е катастрофирала, вие сте скитали из пустинята, загубили сте се в бурята и сте умрели от студ.

Беемвето намали скоростта и в снега от двете страни на пътеката се появиха странни очертания — ниски, вълнообразни и бледи, отразяващи светлината и плъзгащи се като призрачни кораби в мъгла. Руини. Части от постройки. Камъни и кирпичени стени на отдавна изоставена сграда.

Докато Кевин удряше спирачки, Марти се обърна към Закари и заби дулото на колта в ребрата му толкова силно, че лицето му се изриви от болка.

Очите му разкриха безстрашен и безмилостен, но не и глупав човек. Без да пророни дума, той пусна картечния пистолет на пода между краката си.

— Какво става? — реагирайки инстинктивно, попита Кевин и погледна Марти в огледалото за обратно виждане.

— Сложи ръце на облегалката, копеле — заповяда тя.

Той се поколеба.

— Веднага — изкрещя Марти, — защото ще застрелям този тъпак и ще ти пръсна черепа. Сложи ръце на облегалката, за да ги виждам.

— Имаме проблем — потвърди Закари.

Кевин посегна към картечния пистолет на седалката до него.

— Ръцете на облегалката! Веднага, скапаняко! — изрева Марти и се стъписа, като чу колко психарски звучи гласът й — не като на жена, която само се преструва на неотстъпчива, а като на откачена. И вероятно наистина беше така, защото се побъркваше от страх.

Кевин протегна ръце назад и се хвана за облегалката.

— Слязохте от самолета само с ръчен багаж — отбеляза Кевин.

— Млъкни. Мисля.

Марти не искаше да убива никого, дори отрепки като тези двамата, но само ако можеше да избегне това. Но как? Как да ги изкара от колата, без да им дава възможност да опитат нещо?

— Носехте само ръчен багаж. Откъде се появи пистолетът? — настоя Кевин.

Марти трябваше да наблюдава и двамата, и да следи всяко тяхно движение и да чака миг на колебание и уязвимост.

— Откъде взе пистолета?

— Извадих го от задника на приятеля ти. А сега, млъкни!

Марти реши да се измъкне заднишком от колата, като накара Закари да излезе с нея, опирайки пистолета в ребрата му, като в същото време не изпуска от поглед Кевин.

Чистачките на беемвето не работеха и снегът започна да образува тънък слой върху предното стъкло. Главата на Марти се замая от сипещите се от небето снежинки.

„Не гледай навън.“

Тя срещна погледа на Закари.

Той видя нерешителността й.

Марти едва не обърна глава, осъзнавайки, че това е опасно, и заби дулото на колта още по-силно в ребрата му, принуждавайки го да отмести очи от нея.

— Пистолетът може да не е истински — рече Кевин, — а пластмасов.

— Истински е — информира го Закари.

Да излезе заднишком от колата, беше рисковано. Марти можеше да се спъне в прага на вратата или якето й да се закачи за дръжката. И да падне.

— Вие сте само двама проклети бояджии — презрително каза Кевин.

— Аз съм дизайнер на видеоигри.

— Какво?

— Съпругът ми е бояджия.

Марти продължи да разсъждава и стигна до извода, че докато слиза от колата заедно със Закари, за миг няма да вижда Кевин.

Най-умното беше да застреля и двамата, докато още има предимство. Боб Усмихнатия не й беше казал какво да прави, когато възникнеше конфликт между интелекта и простосмъртието.

— Мисля, че дамата не знае какво да прави — подхвърли Закари.

— Може би е в задънена улица — рече Кевин.

Действие. Щом смятаха, че тя не е способна да предприеме безмилостни действия, тогава те щяха да действат.

„Мисли. Мисли.“