Дийн Кунц
Фалшива памет (63)

64.

Великолепните пустини рядко предлагат топлина през зимата и въздухът на летището на Санта Фе беше студен, сух и неподвижен, също като повърхността на луната.

Марти и Дъсти наеха форд с две врати. Тя извади пистолета и попита:

— Искаш ли го?

— Не. Ти го вземи.

Отначало Марти не искаше да имат оръжие. Но след като изстреля две хиляди куршума по време на десетина посещения в стрелбището, тя стана по-добра с пистолета от Дъсти. Това я изненада повече, отколкото него.

Марти сложи колта в чантата си, макар че там не беше най-подходящото място, защото не можеше да го извади бързо.

Тя беше със сини джинси, морскосин пуловер и синьо вълнено яке и можеше да пъхне оръжието в колана си, но щеше да се чувства неудобно.

— Сега сме официално извън закона — каза Марти.

— Бяхме такива от мига, в който се качихме на самолета.

— Да, но сега сме нарушители на закона и в Ню Мексико.

— Как се чувстваш?

— Били Хлапето не беше ли от Санта Фе?

— Не знам.

— Съвсем не се чувствам като него.

Те спряха пред търговския център и купиха касетофон, няколко миникасети и батерии.

Сетне прегледаха телефонния указател в една от кабинките. Някои от хората, които бяха избрали от статиите в папката на Рой Клостърман, не бяха вписани — или бяха умрели, или се бяха преместили да живеят другаде. А жените може би се бяха омъжили и сменили фамилиите си. Но Марти и Дъсти успяха да намерят адресите на неколцина.

Те се качиха на форда и докато ядяха питка с пилешко месо, Дъсти разучи картата на града, която им бяха дали от агенцията за коли под наем. Марти сложи батерии в касетофона и прочете инструкциите.

Те не бяха сигурни какви доказателства ще могат да съберат и дали някое от тях ще подкрепи историята, която се надяваха да разкажат на полицията в Калифорния, но нямаха да загубят нищо, ако опитаха. Без да разполагат с показания на други пострадали от Ариман, оплакванията им щяха да прозвучат като бръщолевене на параноици и нямаше да бъдат приети сериозно, дори да представеха касетата с обаждането на Сюзан.

Две предимства им вдъхваха надежда. Първо, от разкритията на Рой Клостърман те знаеха, че в Санта Фе има хора, които мразят Ариман, подозират го в най-лошите нарушения на клетвата му като лекар и терапевт и са отчаяни, че се е измъкнал от съдебно преследване, преместил се е и е запазил разрешителното си да практикува медицина. Тези хора бяха потенциални съюзници.

Второ, Ариман не съзнаваше, че са разбрали за миналото му и едва ли ги мислеше за достатъчно амбициозни или интелигентни, за да открият корените на най-ранните му опити за промиване на мозъци, затова едва ли щеше да му хрумне да ги търси в Санта Фе.

Това означаваше, че поне един-два дни, а дори и повече те можеха да действат, без да привлекат вниманието на загадъчните мъже, които бяха отрязали ухото на Брайън.

Тук, в страната на миналото на Ариман, можеше да съберат достатъчно информация, за да придадат достоверност на разказа си, когато най-после се свържеха с властите в Калифорния.

Не. „Можеше“ беше неприемлива дума. Характерна за загубеняците. „Трябва“ беше от речника на победителите. Те трябваше да съберат информация.

Марти шофираше, а Дъсти гледаше картата и й даваше напътствия.

Небето беше сиво и сякаш надвиснало над тях, а бавно движещите се облаци — бели и леденостудени. Според прогнозата на времето по радиото до края на деня щеше да завали сняг.

* * *

Жилището се намираше на няколко преки от катедралата „Свети Франциск от Асизи“ и бе оградено от висок зид със сводеста, дървена порта.

Марти спря до тротоара.

Портата беше открехната. Отвъд се виждаше двор с плочи. Високи пинии хвърляха тъмни сенки там, където дворът трябваше да бъде огрян от слънцето.

Къщата беше едноетажна, построена в мексикански провинциален стил и опасана с веранда, подпряна на колони с дърворезба. Дъсти потропа на вратата и звукът отекна в студения, неподвижен въздух.

Отвори им трийсет и няколко годишна жена — наполовина италианка и наполовина индианка, красива, с високи скули и черни като пера на гарван очи и коси. Тя беше облечена с бяла блуза и избеляла джинсова пола, а на краката си носеше бели маратонки.

Дъсти представи себе си и Марти и добави:

— Търсим Чейс Глисън.

— Аз съм Зина Глисън, съпругата му. Мога ли да ви помогна?

Дъсти се поколеба и Марти се намеси:

— Бихме искали да говорим с него за доктор Ариман.

На лицето на Зина Глисън не се изписа изражение и гласът й остана приятен.

— Дошли сте на вратата ми да произнасяте името на дявола. Защо да разговарям с вас?

— Той не е дявол, а по-скоро вампир и ние искаме да забием кол право в сърцето на копелето.

Погледът на госпожа Глисън беше прям и аналитичен. След миг тя отстъпи назад и ги покани да влязат.

* * *

Обикновено психиатърът не носеше оръжие, но в ситуацията със семейство Роудс имаше много неизвестни и той прецени, че е по-разумно да е въоръжен.

Марти и Дъсти бяха в Ню Мексико и не представляваха непосредствена заплаха за него. Нямаше да са заплаха и когато, ако се върнеха, освен ако Ариман не успееше да се приближи достатъчно до тях, за да произнесе имената Шоу и Нарвили, които активираха програмите им.

Скийт беше друг въпрос. Увреденият му от наркотици мозък, изглежда, не беше в състояние да съхрани основните детайли на контролиращата програма без периодично захранване. Ако поради някаква причина решеше да причака Ариман, младият наркоман можеше да не реагира незабавно на името доктор Йен Ло и да използва нож или пистолет.

Двуредният костюмна сиви райета на психиатъра беше елегантен и трябваше да има федерален закон срещу развалянето на линията на модните облекла от носенето на кобур отдолу. За щастие Ариман беше далновиден и си бе поръчал кобур от мека кожа, който носеше под мишницата си. Никой нямаше да го забележи, дори най-добрите шивачи от Италия. Пък и оръжието беше компактен, автоматичен „Таурус Милениум РТ–111“ — малко, но мощно.

След претоварената нощ психиатърът спа до късно. Това беше възможно, защото вече нямаше сутрешни сеанси със Сюзан Джагър, която беше мъртва. Ариман нямаше сеанси и следобед, затова посети любимия си антикварен магазин за играчки, откъдето купи игра от времето на Дивия запад само за три хиляди и двеста и петдесет долара.

В магазина имаше още неколцина посетители, които бъбреха със собственика и Ариман изпита огромно удоволствие, като си представи какво би станала, ако извади пистолета и ги застреля без предупреждение. Разбира се, той не го направи, защото беше доволен от покупките си и искаше собственикът да се чувства спокоен в негово присъствие, когато отново дойдеше в магазина.

* * *

В кухнята ухаеше на царевичен хляб, а от голямата тенджера на печката се разнасяше аромат на чили.

Зина се обади на съпруга си в работата. Те притежаваха галерия на Каньон Роудс. Когато разбра защо го търсят, той се прибра вкъщи за по-малко от десет минути.

Докато го чакаха, Зина сложи на масата червени керамични чаши, пълни със силно кафе и купа с курабии с орехи.

Чейс приличаше на каубой — висок и слаб, с разрошени сламеноруси коси и красиво лице, загоряло от слънцето и вятъра. Той имаше вид на един от онези мъже, които печелят доверието на конете.

Гласът му беше тих, но наситен с емоции.

— Какво ви е сторил Ариман?

Марти му разказа за Сюзан. За влошаващата се агорафобия. За подозрението в неколкократно изнасилване. За неочакваното й самоубийство.

— Той я е накарал да го извърши — каза Чейс Глисън. — Убеден съм в това. Абсолютно. Дошли сте чак до тук заради приятелката ви?

— Да. Най-скъпата ми приятелка.

Марти не видя причина да каже нищо повече.

— Минаха осемнайсет години — рече Чейс, — откакто онова болно копеле съсипа семейството ми, и повече от десет години, откакто се разкара от Санта Фе. Известно време се надявах, че е умрял. После стана известен с книгите си.

— Имате ли нещо против ако запишем на касетофон онова, което ни разказвате? — попита Дъсти.

— Не, съвсем не. С течение на годините съм го разказал стотина пъти на ченгетата и прокуратурата. Никой не ми обърна внимание. Когато най-после някой ме чу и реши, че може би казвам истината, високопоставените приятели на Ариман го посетиха и му дадоха урок, за да го научат как да мисли за мама и татко.

Докато Марти и Дъсти записваха разказа на Чейс, Зина седна пред триножника до камината и започна да рисува индиански съдове с необикновени и причудливи форми.

По същество време историята на Чейс Глисън беше същата като в изрезките от вестниците в папката на Рой Клостърман. Години наред Тереза и Карл Глисън успешно ръководели детска градина „Заю Баю“, докато неочаквано те и трима учители били обвинени в издевателства над деца от двата пола. Както в случая с Орнуейл в Лагуна Бийч след години, Ариман уж внимателно разговарял с децата, понякога използвайки хипноза и в разказите им открил схема, която подкрепяла обвиненията.

— Цялата история беше абсурдна, господин Роудс — каза Чейс Глисън. — Родителите ми бяха прекрасни хора.

— Тери, майката на Чейс, би отрязала ръката си, преди да я вдигне, за да удари дете — рече Зина.

— И баща ми — добави Чейс. — Пък и той рядко ходеше в детската градина. Само от време на време ремонтираше по нещо. Майка ми се занимаваше с детската градина. Татко беше собственик на магазин за коли и имаше работа там. Много хора в глада не повярваха на нито една дума от обвиненията.

— Но имаше хора, които повярваха — мрачно отбеляза Зина.

— Винаги има хора, които вярват на всичко за всеки — каза Чейс. — Клюкарстват и разнасят слухове. Повечето хора стигнаха до извода, че историята не може да я вярна, защото няма материални доказателства и никога нямаше да се стигне до присъда… ако Валери-Мари Падила не се беше самоубила.

— Петгодишното момиченце — каза Марти.

— Да. — Лицето на Чейс помръкна, сякаш над него мина тъмен облак. — Тя остави предсмъртна рисунка с цветен молив — Валери-Мари и един мъж. И това промени всичко.

— Рисунката е била анатомично правилна — рече Марти.

— Нещо по-лошо, мъжът имаше мустаци… като татко. Беше нарисуван с каубойска шапка — бяла, с червена лента и черно перо. Татко винаги ходеше с такива шапка.

Зина Глисън гневно откъсна най-горния лист на скицника, смачка го на топка и го хвърли на пода.

— Бащата на Чейс ми е кръстник, най-добрият приятел на татко. Познавах Карл, откакто проходих. Той… уважаваше хората, независимо какви бяха и въпреки недостатъците им. Уважаваше и децата и ги изслушваше. Никога не ме е докосвал по онзи начин и аз съм убедена, че не е пипнал Валери-Мари. Ако се е самоубила, това е било защото Ариман й е внушил нещо, както и всички извратени истории за секс и жертвоприношения в детската градина и че е била принуждавана да пие кръвта им. Детето беше само на пет години. Доколко можеш да объркаш съзнанието й и каква ужасна депресия можеш да предизвикаш, когато я разпитваш под хипноза и й помагаш да си спомни неща, които не са се случили?

— Успокой се, Зина — тихо каза съпругът й. — Всичко свърши отдавна.

— Не и за мен. Няма да свърши, докато той не умре. Дори тогава няма да повярвам на некролога. Ще трябва да видя трупа му с очите си и да забия пръст в окото му, за да проверя дали ще реагира.

Зина се приближи до фурната и извади опечения царевичен хляб. Тя явно притежаваше бунтарски дух и необикновено силна воля и ако й се предоставеше възможност да убие Ариман, без да я хванат, щеше да го стори.

Марти много я хареса.

— Тогава бях седемнайсетгодишен — продължи Чейс. — Един Господ знае защо не обвиниха и мен. Как ми се е разминало? Когато горят вещици, защо не са постъпили по същия начин с цялото семейство?

Дъсти си спомни думите на Зина.

— Ако Валери-Мари се е самоубила? Какво искахте да кажете с това?

— Кажи им, Чейс — рече Зина и отиде до печката, където беше тенджерата с чили. — Да видим дали ще им прозвучи като нещо, което би направило едно малко дете.

— Майка й била в съседната стая. Чула изстрела, хукнала и намерила Валери-Мари секунди след случилото се. Никой друг не е могъл да бъде там. Момиченцето явно се било самоубило с пистолета на баща си.

— Трябвало е да извади пистолета от кутията, скрита в дрешника — добави Зина. — И друга кутия с амуниции. И да зареди оръжието. Дете, което никога през живота си не е държало пистолет в ръцете си.

— Но дори това не е най-трудното за вярване — каза Чейс, сетне се поколеба. — Ужасяващо е, госпожо Роудс.

— Започвам да свиквам — мрачно го увери Марти.

— Начинът, по който Валери-Мари се самоуби… Във вестниците цитираха Ариман. Нарекъл го „акт на самопрезрение, на отрицание на пола й и опит да унищожи сексуалния си аспект, който е довел до малтретиране“. Защото преди да натисне спусъка, момиченцето се е съблякло голо и е пъхнало дулото на пистолета в…

Марти скочи, преди да осъзнае какво прави.

— Мили Боже.

Трябваше да се движи, да прави нещо, но нямаше какво, освен да прегърне Зина, както би сторила със Сюзан в подобен момент.

— Тогава срещахте ли се с Чейс?

— Да — отговори Зина.

— Но сте го защитавала и сте му останала вярна. И сте се омъжила за него.

— Слава Богу — измърмори Чейс.

— Не мога да си представя какво е било след самоубийството да защитавате Карл пред другите жени и да останете вярна на сина му.

Зина прие прегръдката на Марти съвсем естествено, но явно не обичаше да плаче.

— Никой не обвини Чейс — каза тя, — но го подозираха. А що се отнася до мен, хората ми се усмихваха, но държаха децата си на разстояние. Години наред.

Марти я заведе до масата и двете отново седнаха.

— Забравете всичко онова бръщолевене за отричане на пола и унищожаване на сексуалния аспект — рече Зина. — На никое дете не би му хрумнало да стори онова, което Валери-Мари направи. Някой й го бе внушил. Колкото и да е невъзможно и да звучи налудничаво, Ариман й е показал как да зареди пистолета, какво да направи със себе си и тя се е прибрала вкъщи и го е сторила, защото… знам ли, може да е била хипнотизирана или нещо друго.

— На нас не ни звучи невъзможно или налудничаво — увери я Дъсти.

Жителите на града били потресени от смъртта на Валери-Мари Падила и вероятността и други деца от детската градина „Заю Баю“ да извършат самоубийство предизвикало масова истерия. Съдебните заседатели — седем жени и петима мъже — единодушно решили, че петимата подсъдими са виновни.

— Вероятно знаете, че затворниците смятат педофилите за най-отвратителните престъпници. Татко… живя само деветнайсет месеца след присъдата, после беше убит, докато работел в кухнята на затвора. Наръгали го на четири места — отзад, в бъбреците и два пъти отпред, в корема. Може би извършителите са били двама. Никой не пророни дума. Не оправиха обвинения към никого.

— Майка ви още жива ли е? — попита Дъсти.

Чейс поклати глава.

— Двете учителки, също много мили и добри жени, лежаха в затвора четири години. Майка ми беше освободена след петата. Пуснаха я, защото се разболя от рак.

— Но аз мисля, че всъщност я погуби срамът — каза Зина. — Тери беше добра жена. Любезна. Горда. Тя не бе направила нищо лошо, но се измъчваше от срам, само докато разсъждаваше за онова, което хората мислеха, че е извършила. Тери живя с нас, но не за дълго. Детската градина беше затворена и Карл изгуби интерес към търговията с коли. Дадохме всичко за адвокати. Едва събрахме пари да я погребем. Станаха тринайсет години, откакто почина, но сякаш беше вчера.

— А как се чувствате напоследък? — попита Дъсти.

Зина и Чейс се спогледаха. Изразът в очите им беше достатъчно красноречив.

— Много по-добре отпреди — отговори Чейс. — Някои хора още вярват, че всичко е било истина, но броят им намаля след убийствата на семейство Пасторе. А някои от хлапетата в детската градина… се отрекоха от разказите си.

— Но едва след десет години. — В този миг очите на Зина бяха по-черни от антрацит и по-твърди от желязо.

Чейс въздъхна.

— Може би след десет години подменените им спомени са се разпаднали. Не знам.

— И през цялото това време не помислихте ли да напуснете Санта Фе? — учуди се Марти.

— Ние обичаме Санта Фе — заяви Чейс.

— Това е най-хубавото място на земята — съгласи се Зина. — Пък и ако бяхме заминали, някои хора щяха да кажат, че цялата история е вярна и ние се измъкваме, защото се срамуваме.

Чейс кимна.

— Но само някои хора. — Той хвана ръцете й. — Господин Роудс, някои от децата, които се отрекоха от разказите си, биха разговаряли с вас. Те идваха при нас. Извиниха се. Те не са лоши хора. Били са употребени. Мисля, че с удоволствие ще ви помогнат.

— Ако ни уредите среща с тях, ще разговаряме утре — каза Дъсти. — Днес искаме да отидем в ранчото на Пасторе.

Чейс стана.

— Знаете ли пътя?

— Имаме карта — отговори Дъсти.

— Ще дойда с вас до половината път. Защото там има нещо, което трябва да видите. Институтът „Белън-Токланд“.

— Какво е това?

— Трудно е да се каже. Съществува от двайсет и пет години. Там ще намерите приятелите на Марк Ариман, ако изобщо има такива.

Зина ги изпрати до улицата.

Изскърцването на железните панти на портата беше единственият звук в зимния ден, сякаш всичко живо в града бе изчезнало и Санта Фе беше мираж в пустиня.

По улиците не се виждаха коли. Не се мяркаха котки. Не летяха птици. Светът сякаш бе застинал.

— Онзи микробус на някой от съседите ви ли е? — попита Дъсти, като видя паркирания пред тях линкълн.

Чейс поклати глава.

— Не мисля. Но е възможно. Защо?

— Само питам. Хубав микробус.

— Нещо се задава — каза зина, гледайки небето.

Отначало Марти помисли, че тя има предвид сняг.

Небето беше по-скоро бяло, отколкото сиво и облаците изглеждаха неподвижни.

— Нещо лошо. — Зина сложи ръка на рамото на Марти. — Индианското ми предчувствие. Кръвта на войните усеща, че ще има насилие. Пазете се, Марти Роудс.

— Добре.

— Бих искала да живеете в Санта Фе.

— И аз бих желала да живеете в Калифорния.

— Светът е голям, а ние сме незначителни — каза Зина и двете отново се прегърнаха.

Когато се качиха в колата, Марти погледна Дъсти.

— Защо попита за микробуса?

— Стори ми се, че го видях по-рано.

— Къде?

— Пред търговския център, откъдето купихме касетофона.

— Тръгна ли след нас?

— Не.

След три пресечки Марти пак попита:

— Виждаш ли го?

— Не. Предполагам, че греша.