Дийн Кунц
Фалшива памет (61)

62.

Колелото на късмета се завъртя в тяхна полза. За ранния сутрешен полет за Санта Фе имаше две свободни места. Използвайки кредитната си карта, Дъсти ги запази по телефона в кухнята на Нютън.

— Оръжие? — попита Чешита след няколко минути, когато Дъсти и Марти бяха на вратата, готови да поверят Скийт и Валит на грижите му.

— Какво оръжие? — попита Дъсти.

— Трябва ли ти?

— Не.

— Мисля, че ще ти трябва — възрази Чешита.

— Моля те, не ми казвай, че имаш достатъчно голям арсенал, за да започне война — рече Марти, явно питайки се дали Фостър не е нещо по-обезпокоително от чудак.

— Не — увери я той.

— Имам оръжие — каза Дъсти и извади от якето си колта.

— Ще пътувате със самолет, нали? — попита Чешита.

— Няма да го нося със себе си. Ще го сложа в една от чантите.

— Може да проверят багажа ви — предупреди го Чешита.

— Дори ако не е ръчен?

— Напоследък го правят.

— Заради терористите. Всички са нервни и Федералното авиационно управление издаде нови правила — обясни Скийт.

Дъсти и Марти го погледнаха изумено. Скийт беше абониран за философското убеждение, че действителността е скапана и не четеше вестници, нито гледаше телевизия или слушаше радио.

Скийт долови изумлението им и сви рамене.

— Е, поне така чух да си говорят търговците.

— Кои търговци? — попита Марти. — На наркотици?

— Да.

— Търговците на наркотици следят и си говорят за текущи събития?

— Мисля, че това се отразява на бизнеса им. Бяха много развълнувани.

— Е, как проверяват багажа със скенер? — обърна се Дъсти към Чешита. — Една чанта на всеки десет? Или на пет?

— Може би пет процента от багажа.

— Ами, тогава…

— А на някои полети сто процента.

— Пистолетът е регистриран — рече Дъсти. — Но нямам разрешително за носене на оръжие.

— И да го пренасяш от един щат в друг — добави Чешита.

— Това е още по-лошо, а?

— Да. — Фостър намигна и добави: — Но аз имам нещо.

Той изчезна в задното помещение на караваната, но се върна само след няколко минути. Носеше кутия, от която извади лъскаво, метално, детско камионче.

— Транспорт.

* * *

Тъмни прозорци. Пуста ли е къщата? Навсякъде мрак.

Ариман се поколеба на вратата на задната веранда на миниатюрната къща във викториански стил на семейство Роудс, която беше твърде натруфена за вкуса му, и се заслуша в ритъма на разлюлените от вятъра дървета. Замисли се върху стихчето хайку и остана доволен.

Когато преди два месеца за пръв път дойде тук, за да програмира Дъсти, той взе един от резервните ключове така, както бе направил и в апартамента на Сюзан. Ариман влезе и безшумно затвори вратата зад себе си.

В жилището нямаше никого. Дори лабрадорът не беше там. Психиатърът запали лампите в кухнята.

Не знаеше какво търси, но беше уверен, че ще го познае, когато го види.

И почти в същия миг го съзря. Подплатен пощенски плик, отворен и хвърлен на масата. Вниманието му бе привлечено от адреса на подателя — доктор Рой Клостърман.

Ариман бе постигнал зрелищен успех в практиката и книгите си, беше наследил значително богатство, беше обект на завист, не понасяше глупаците, изпитваше по-скоро презрение, отколкото възхищение към колегите си и намираше самовдъхновяващите им етични кодове и догматични възгледи за задушаващи. Поради тези и редица други причини той имаше малко приятели и множество врагове сред лекарите от различните специалности. Ето защо Ариман би се изненадал, ако интернистът на семейство Роудс не беше един от питаещите омраза към него.

Онова, което го притесни, беше написаната на ръка бележка с подписа на Клостърман.

„Секретарката ми минава всеки ден покрай къщата ви, затова я помолих да остави тази книга. Мисля, че най-новото произведение на доктор Ариман ще ви заинтригува. Вероятно не сте чели книгите му.“

Още една произволна карта.

Докторът сгъна бележката и я прибра в джоба си.

Книгата, за която пишеше Клостърман, не беше там.

Психиатърът остана доволен, като разбра, че дори враговете допринасят за печалбата от книгите му. Но независимо от това, когато настоящата криза свършеше, Ариман трябваше да насочи вниманието си към Клостърман. Балансът на главата на приятеля му трябваше да бъде възстановен, като отрежеха и другото му ухо. А на Клостърман можеше да премахнат средния пръст на дясната ръка, за да го лишат от възможността да прави неприлични жестове. Един светец не би трябвало да възрази срещу освобождаването му от част на тялото, криеща вулгарен потенциал.

* * *

Камиончето беше метално и ръчно боядисано и би очаровало всяка дете.

Гостите се събраха около масата, за да гледат, а Чешита махна осемте месингови винтчета и свали купето от шасито.

Вътре имаше малка филцова торбичка за опаковане.

— Дай пистолета — каза Чешита.

Дъсти му подаде колта.

Фостър уви оръжието, за да не трака и го сложи в камиончето.

— Имаш ли резервен пълнител? — попита Чешита.

— Не — отговори Дъсти.

— А трябва.

— Не.

Фостър завинти купето и даде камиончето на Дъсти.

— Сега могат да ви проверяват колкото си искат.

— На рентгена ще видят само силуетът на детска играчка — с възхищение каза Марти.

— И няма да ни накарат да отваряме чантата заради такова нещо?

— Не.

— По-добре да го сложим в ръчния багаж — предложи Дъсти.

— Да.

— Защото понякога изгубват пътническите чанти ли? — попита Марти.

— Точно така — кимна Чешита.

— Използвал ли си това камионче? — попита Скийт.

— Никога — отговори Фостър.

— Тогава защо си го купил?

— За всеки случай.

— Странен човек си ти, Чешит — рече Дъсти.

— Благодаря. Искате ли кевларени жилетки?

— Не.

— Имаш бронежилетки?

— Разбира се.

— Използвал ли си ги някога? — отново попита Скийт.

— Още не.

Марти поклати глава.

— Сигурно ще ни предложиш и лъчев пистолет.

— Нямам такъв — видимо разочарован отговори Чешита.

— Няма да вземем кевларените жилетки — реши Дъсти. — Охраната на летището може да забележи, че сме издути под дрехите.

— Може — съгласи се Фостър.

* * *

На долния етаж психиатърът не намери нищо друго, което да привлече вниманието му. Макар че проявяваше подчертан интерес към изкуството и вътрешното обзавеждане, той не спря, за да се възхити на картините, мебелите и украшенията. Ариман остана равнодушен към интериора на къщата.

В спалнята имаше следи от припряно заминаване. Две от чекмеджетата на дрешника не бяха затворени. Вратата също беше отворена. На пода бе захвърлен пуловер.

Ариман се вгледа отблизо в дрешника и видя два куфара. До тях имаше свободно място, където сигурно са били сложени пътническите чанти.

Той прегледа другата спалня и банята, после влезе в кабинета на Марти.

Синеоката. Жена, заета с игри. Смъртта дебне там.

Работното й място беше отрупано с книги, карти на фантастични светове, рисунки на анимационни герои и други неща, свързани с проекта, основаващ се на „Господаря на пръстените“. Отдавайки се ентусиазма си към игрите, Ариман отдели повече време от необходимото, за да разгледа всичко.

Докато размишляваше върху компютърните дизайни на различните същества, психиатърът осъзна защо бе съчинил по-хубаво хайку за Марти, отколкото за Сюзан и другите жени, които го бяха вдъхновявали. Той и Марти споделяха общ интерес към игрите. И тя харесваше властта да бъде кукловод. Поне този аспект на съзнанието й предизвикваше симпатии в Ариман.

Той се запита дали с течение на времето ще открие и други общи неща между себе си и Марти. След като веднъж преминеше настоящата предварителна фаза във взаимоотношенията си, колко иронично би било, ако научеше, че съдбата им е отредила по-сложно бъдеще заедно, отколкото си е представял, разсеян от изключителната красота на Сюзан и от семейната обвързаност на Марти.

Сантименталният аспект в личността на Ариман изпита удоволствие от мисълта да се влюби или поне нещо такова. Макар че животът му беше пълноценен и навиците — отдавна установени, той не би се въздържал от усложненията на една романтична любов.

Докато преравяше чекмеджетата, Ариман се чувстваше все по-малко детектив и все повече палав любовник, който прелиства дневника на любимата си, търсейки най-съкровените тайни на сърцето й.

В горните две чекмеджета той не намери нищо интересно, но в третото, сред линийките, моливите и гумите, имаше микрокасета, на която с големи червени букви пишеше „СЮЗАН“.

По гърба му полазиха ледени тръпки.

Ариман потърси малък касетофон, на който да пусне микрокасетата, но Марти нямаше такова нещо.

Но когато видя телефонния секретар в края на бюрото, Ариман осъзна какво държи в ръката си.

* * *

Алуминиевата стряха вибрираше от вятъра. Звукът наподобяваше ръмжене на звяр, сякаш нещо гладно в мрака чакаше Дъсти да отвори вратата на караваната.

— Ако може да се вярва на прогнозата, до края на седмицата времето ще бъде лошо — каза Дъсти. — Не работи по къщата на семейство Соренсън, Чешит. Само се грижи за Скийт и Валит.

— Ще се забавляваме — обеща Чешита.

— Ще играем на карти — добави Скийт.

— И ще подслушваме късовълновия обхват за закодирани сигнали от извънземни. — Това беше цялата реч на Чешита.

— И радиопредавания — рече Скийт.

Дъсти и Марти слязоха по стъпалата, прекосиха малката веранда и тръгнаха към колата. Духаше силен вятър, а сухите листа на магнолиите се носеха като плъхове под краката им.

Валит изскимтя жаловито, сякаш мислеше, че никога повече няма да види Дъсти и Марти.

* * *

Индикаторът на телефонния секретар показваше, че има две съобщения. Доктор Ариман реши да ги прослуша и после да пусне касетата с надпис „СЮЗАН“.

Първото обаждане беше от майката на Марти. Тя беше обезумяла и питаше какво става и защо не бяха отговорили на предишните й обаждания.

Вторият глас на записа беше на жена, която се представи като агент на самолетна линия. „Господин Роудс, забравих да ви питам кога изтича кредитната ви карта. Моля ви, обадете ми се. Но ако не се чуем, сутринта двата билета за Санта Фе ще ви чакат.“

Ариман се учуди, че Марти и Дъсти се бяха съсредоточили толкова бързо върху важното значение на дните му в Ню Мексико. После осъзна, че Клостърман трябва да им е разказал за Санта Фе.

Въпреки това бавният му и равномерен пулс, който дори по време на извършване на убийство се учестяваше само с десет удара в минута, се ускори при новината за предстоящото пътуване на семейство Роудс.

Психиатърът седна, пое няколко пъти дълбоко въздух и се втренчи в часовника си, измервайки пулса си. Обикновено, когато седнеше, ударите бяха шейсет-шейсет и два в минута, защото Ариман беше в изключително добра форма и здравословно състояние. Но сега пулсът му беше седемдесет, без да има мъртви жени, които да си припишат заслугата за това.

* * *

Дъсти караше, търсейки мотел близо до летището. Марти най-после се обади на майка си.

Сабрина беше обезумяла от тревога. В продължение на няколко минути тя отказваше да повярва, че дъщеря й не е ранена или осакатена и не е станала жертва на катастрофа, улична престрелка, пожар, мълния, недоволен пощальон или на онази ужасна, разяждаща плътта бактерия, за която отново говореха по новините.

Докато слушаше бръщолевенето й, Марти почувства онази особена нежност, която само майките могат да предизвикват в дъщерите си.

Сабрина обичаше единственото си дете с такава налудничава сила, която би направила Марти безнадеждна невротичка още на единайсет години, ако не беше толкова решителна и независима почти от деня, когато проходи. Но в този свят се криеха по-лоши неща от безумната любов. Например безумната омраза. При това в изобилие.

Сабрина обичаше Боб Усмихнатия не по-малко от дъщеря си. Загубата му, когато той бе едва петдесет и три годишен, я направи по-грижовна към Марти отвсякога. Вероятността и съпругът, и дъщеря й да умрат млади, беше равна на шанса земята да бъде унищожена от астероид, но безпощадната статистика на застрахователната компания не предлагаше утеха за нараненото и предпазливо сърце.

Ето защо, Марти нямаше да й каже нито дума за контролиране на съзнанието, стихчета хайку, Човека от листа, свещеника с шипа в главата, отрязаното ухо на Брайън и пътуването до Санта Фе. Ако Сабрина чуеше този порой от странни новини, безпокойството й щеше да прерасне в истерия.

Марти нямаше да каже на майка си и за Сюзан Джагър, отчасти защото не вярваше, че може да говори за смъртта на приятелката си, без да се разплаче, но и защото Сабрина обичаше Сюзан почти като своя дъщеря. Марти трябваше да й съобщи тази вест лично и да държи ръката на майка си, за да й даде и да получи емоционална подкрепа.

За да обясни защо не се е обадила, Марти й разказа за опита за самоубийство на Скийт и доброволното му постъпване в клиника „Нов живот“. Разбира се, всичко това бе станало предишната сутрин, във вторник, и не обясняваше поведението й в сряда, но Марти скалъпи историята, за да прозвучи така, сякаш Скийт се е опитал да скочи от покрива на къщата на семейство Соренсън единия ден и е постъпил в клиниката на следващия.

Реакцията на Сабрина беше изненадващо емоционална. Тя не познаваше добре Скийт и никога не бе проявявала желание да го опознае. За Сабрина горкият Скийт беше не по-малко опасен от член на колумбийския наркокартел Меделин — зъл главорез, който притиска децата в училищните дворове, за да им инжектира насила хероин. Но сега майка й се разплака и започна разтревожено да я разпитва за нараняванията на Скийт и изгледите за бъдещето му.

— Точно от това се страхувах. Тази мисъл не ми даваше покой — ридаейки, каза Сабрина. — Знаех си, че ще стане. Нямаше начин да не се случи. И следващия път може да не оживее. Дъсти може да катастрофира, да си счупи врата и да остане парализиран до края на живота си или да умре. И после какво? Молих те да не се омъжваш за този бояджия, а да си намериш по-амбициозен мъж, който ще седи в кабинет и няма да падне от покрив.

— Мамо…

— През целия си живот съм се тревожила за баща ти. За пожарите, горящите сгради и нещата, които може да паднат върху него. Страхувах се, когато отидеше на работа. Изпадах в паника, щом чуех сирена на пожарна кола. Не можех да гледам новините по телевизията, защото винаги показваха някакъв голям пожар. Все мислех, че баща ти е там. И че ще пострада. И наистина стана така. И може би ракът му се дължеше на пушека, който е вдишал по време на пожарите. Всички онези токсини. А сега ти се омъжи за човек, който може да падне от някой покрив или стълба.

Марти остана изумена и безмълвна от тази тревожна и прочувствена реч.

Сабрина продължаваше да плаче.

Дъсти долови необичайния елемент в общуването между майката и дъщерята, предположи, че това сигурно ще има отрицателни последици за него и попита:

— Сега пък какво има?

— Мамо, досега не си говорила такива неща — най-после успя да каже Марти. — Ти…

— Съпругата на пожарникаря не говори за това — прекъсна я Сабрина. — Не натяква на мъжа си и не се тревожи на глас. Никога. Защото пророниш ли дума, нещо ще се случи. Жената на пожарникаря трябва да бъде силна, да мисли позитивно, да подкрепя съпруга си, да преглъща страха и да се усмихва. Но страхът винаги е в сърцето й. Сега и ти се омъжи за човек, който през цялото време е на стълби и по покриви. А можеше да намериш мъж, който да работи в кабинет и не може да падне от нищо друго, освен от стол.

— Въпросът е там, че го обичам, мамо.

— Знам, миличка. Това е ужасно.

— Затова ли ме тормозиш заради Дъсти?

— Не те тормозя, миличка. Аз съм на твоя страна.

— Мамо, да разбирам ли, че поне малко харесваш Дъсти?

Дъсти се стресна толкова много, като чу въпроса, че ръцете му се изплъзнаха от волана и понтиакът излезе от лентата си.

— Той е мило момче — отговори Сабрина, сякаш с Марти бяха гимназистки и се срещаха с юноши. — Много е мил, умен и учтив и знам, че го обичаш. Но някой ден ще падне от покрива и ще се убие и това ще съсипе живота ти. Никога няма да го преживееш. Сърцето ти ще умре с него.

— Но защо не ми го каза по-рано, вместо да се заяждаш с всичко, което Дъсти прави?

— Не се заяждах, мила, а се опитвах да изразя загрижеността си. Не можех да кажа направо, че той ще падне от някой покрив. Говориш ли за тези неща, те непременно стават. И ето, сега говорим за това и ако Дъсти падне от покрив, аз ще бъда виновна.

— Мамо, в това няма логика. Няма да стане.

— Вече е станало. И пак ще се случи. Пожарникари и пожари. Бояджии и покриви.

Марти протегна ръката, с която държеше телефона между себе си и Дъсти така, че майка й да чува и двамата, и попита:

— Колко бояджии познаваш Дъсти?

— Петдесет-шейсет. Знам ли. Най-малко толкова.

— И колко от тях са падали от покрив?

— Освен мен и Скийт ли?

— Да.

— Само един. Счупи си крака.

Марти отново долепи телефона до ухото си и попита:

— Чу ли, мамо? Само един. И си е счупил крака. Няма му нищо друго.

— Да, но Дъсти ще е следващият — отговори Сабрина.

— Той вече падна от покрив. Шансът да падне втори път и едно на милион.

— Първото падане не се брои. Той се е опитвал да спаси брат си. Нещастието предстои да се случи.

— Мамо, много те обичам, но малко ти хлопа дъската.

— Знам, миличка. Всички онези години на притеснения. И ти ще откачиш.

— През следващите два дни ще бъдем заети. Не се тревожи, ако не отговарям на обажданията ти веднага. Няма да падам отникъде.

— Искам да говоря с Дъсти.

Марти му даде телефона.

— Здравей, Сабрина. Да. Е, нали знаеш. Аха. Разбира се. Не, няма. Обещавам. Вярно? Не, никога не съм го приемал сериозно. Не се измъчвай. И аз те обичам, Сабрина. Какво? Разбира се. Мамо. И аз те обичам, мамо.

Той върна телефона на Марти. Тя приключи разговора.

Двамата се умълчаха, после Марти каза:

— Кой би предположил, че ще се сдобрим насред цялата тази бъркотия.

Странно как надеждата надига глава, когато най-малко очакваше.

— Ти я излъга, мила — рече Дъсти.

Марти знаеше, че той няма предвид преструктурирането на времето на скока и постъпването в клиниката на Скийт, нито пропуска й да спомене новините за Сюзан и кашата, в която се бяха забъркали.

— Да, казах й, че няма да падам от покриви. По дяволите, рано или късно всеки от нас ще умре.

— Освен ако не сме първите, които ще живеят вечно.

— В такъв случай трябва да се замислим сериозно за пенсионния си фонд.

Марти се ужасяваше от мисълта, че може да изгуби Дъсти. Също като майка си, и тя не смееше да изрази страха си на глас, за да не се превърне в истина.

* * *

На микрокасетата с надпис „СЮЗАН“ само едно от петте съобщения беше важно, но докато го слушаше, Ариман усети, че пулсът му пак се учестява.

Още една произволна карта.

След като чу двете съобщения от майката на Марти, той изтри записа, извади касетата, хвърли телефонния секретар на пода и го стъпка.

Ариман слезе във всекидневната на първия етаж, отвори вратичката на камината, сложи касетата върху едно от изкуствените, керамични цепеници и извади от джоба на сакото си елегантна запалка „Картие“.

Той я носеше със себе си от единайсетгодишен. Това беше първата запалка, която бе откраднал от баща си. Психиатърът не пушеше, но винаги имаше вероятност да изпита желание да запали нещо.

Когато беше на тринайсет, вече първа година в колежа, Ариман изгори майка си. Ако не носеше запалка в джоба си, когато възникнеше необходимост, в онзи мрачен ден преди трийсет и пет години животът му можеше да се промени и да стане много лош.

Те бяха във вилата им във Вейл по време на коледните празници. Майка му трябваше да е на ски, но неочаквано се появи, докато Марк подготвяше котка за дисекция на живо. Той току-що бе упоил животното, използвайки хлороформ, който бе направил от обикновените препарати за почистване в къщата, бе залепил с тиксо лапите за мушамата на масата, бе запушил устата й, за да заглуши мяукането, когато котката се свестеше и бе наредил хирургичните инструменти, които компанията за медицинско оборудване бе предложила с намаление на студентите по медицина в университета. И после… здрасти, мамо. Марк не я виждаше месеци наред, когато тя се снимаше във филм или ходеше на някое от онези сафарита без оръжие, които много харесваше. Но тогава изведнъж майка му се бе почувствала виновна, че го е оставила и е отишла на ски с приятелките си и бе решила да бъде с него. Какъв неподходящ момент!

Той разбра, че тя веднага се е досетила какво се е случило с кученцето на братовчедка й Хедър в Деня на благодарността и вероятно инстинктивно е отгатнала каква е истината за изчезването на четиригодишния син на управителя на имението им предишната година. Майка му беше вглъбена в себе си, типична трийсет и няколко годишна актриса, която слагаше в рамки снимките си от кориците на списанията и украсяваше спалнята си с тях, но не беше глупава.

Съобразителен както винаги, Марк отпуши шишето с хлороформ и плисна съдържанието във фотогеничното й лице. Това му даде време да грабне котката, да прибере мушамата и хирургическите инструменти, да пусне газта, да запали майка си, която още лежеше в безсъзнание и да избяга.

Експлозията разтърси Вейл, проехтя като гръм в заснежените равнини и предизвика няколко лавини, които обаче бяха твърде малки, за да имат развлекателна стойност за Марк Ариман. Дървената десетстайна вила пламна като факел.

Пожарникарите намериха малкия Марк да седи в снега на стотина метра от огнената клада. Той държеше котката, която бе спасил от пламъците и бе изпаднал в такъв силен шок, че отначало не можеше да говори и беше дори твърде зашеметен, за да плаче.

— Спасих котката — каза им той със съкрушен глас, който щеше да ги обсебва с години наред, — но не можах да спася мама.

Трупът на майка му бе идентифициран по зъбите. Останките й бяха толкова малко, че когато ги кремираха, не изпълниха дори половината на мемориалната урна. Марк знаеше това, защото надникна вътре. На погребението присъстваха всички величия на Холивуд, а хеликоптерите на пресата кръжаха отгоре.

Появите на екрана му липсваха, защото майка му играеше добре и филмите й бяха хубави. Но самата тя не му липсваше. Марк знаеше, че и той не би й липсвал, ако съдбите им се бяха разменили. Майка му обичаше животните и беше пламенен защитник на всички каузи, свързани с тях. Но децата съвсем не я вълнуваха толкова дълбоко, колкото четириногите. На големия екран тя можеше да трогне до сълзи, да те хвърли в отчаяние или да те изпълни с радост, но талантът й не се простираше до реалния живот.

Двата ужасяващи пожара в разстояние на петнайсет години оставиха Марк без родители. Първият беше странен нещастен случай, за който производителят на газови уреди плати скъпо. А вторият бе запален от пияния, обезумял от сладострастие, склонен към убийства градинар Ърл Вентър, който преди две години най-после умря в затвора, наръган с нож от друг затворник по време на скарване.

И сега, когато щракна със запалката и запали телефонния секретар в камината, Ариман се замисли върху факта, че огънят бе играл такава важна роля в живота на Марти и в неговият. Баща и беше пожарникарят, получил най-много отличия в историята на щата. Това беше още едно общо нещо помежду им.

Колко жалко. След последните събития той вероятно нямаше да позволи взаимоотношенията им да се развият. Ариман с нетърпение бе очаквал шанса между него и красивата, обичаща игрите Марти, да има по-специална връзка.

Ако намереше Марти и съпруга й, Ариман щеше да ги активира, за да ги пренесе в параклиса в подсъзнанието им и да разбере какво друго са научили за него и на кого са казали. Пораженията можеше да бъдат поправени и играта възобновена и довършена.

Ариман знаеше номера на клетъчния им телефон, но те едва ли щяха да отговорят, защото в момента бяха завладени от параноя.

Пък и психиатърът можеше да ги активира само един по един и следователно щеше да предупреди другия, който слушаше. Не, това беше твърде рисковано.

Намирането им беше предизвикателство. Те бягаха, бяха нащрек и внимаваха, и щяха да се крият, докато на сутринта се качат на самолета за Ню Мексико.

Да се приближи до тях на летището, беше немислимо. Дори ако избягаха, той не можеше да ги активира, да ги разпита и инструктира на публично място.

А стигнеха ли до Ню Мексико, едва ли щеше да ги открие.

Касетата започна да гори, издавайки отвратителна смрад и Ариман пусна газта в камината. След две минути от касетата не остана нищо, освен лепкав слой върху най-горното керамично дърво.

Психиатърът бе изпаднал в осолено настроение и тъгата не беше най-солното чувство, което изпитваше.

Играта вече не беше забавна. Ариман бе вложил много усилия и стратегия в нея, но сега, по всяка вероятност играта нямаше да завърши в Малибу, както бе планирал.

Той изпитваше желание да изгори къщата на семейство Роудс.

Злобата не беше единственият му мотив. Нито фактът, че не харесваше обзавеждането. Без да прекара цял ден там, претърсвайки помещенията сантиметър по сантиметър, Ариман не можеше да бъде сигурен, че микрокасетата с обвиненията на Сюзан е единственото доказателство срещу него, с което Марти и Дъсти разполагат. Но психиатърът не можеше да си позволи да загуби един ден и да изпепели къщата до основи, което беше най-сигурният начин да се предпази.

Разбира се, съобщението на Сюзан не беше достатъчно, за да го осъдят, нито дори да му предявят обвинение. Но Ариман никога не сключваше сделки с бога на шанса.

Да запали къщата сам, беше много рисковано. Щом пожарът избухнеше, някой можеше да види доктора да излиза от къщата и един ден да го разпознае в съда.

Той спря газта в камината.

После обиколи стаите, угаси лампите и излезе.

Ариман пъхна резервния ключ под изтривалката на задната веранда — там, където следващият посетител щеше да бъде инструктиран да го потърси.

Преди да настъпи утрото, психиатърът щеше да изгори къщата, но не със собствените си ръце, а с помощта на посредник. Той разполагаше с кандидат, който бе програмиран и леснодостъпен по телефона. Човекът щеше да запали пожара, когато му кажеше да го стори, но после нямаше да си спомня, че е драснал клечката.

Навън още духаше силен вятър.

Докато вървеше към колата си, която беше паркирана през три преки, Ариман безуспешно се опитваше да състави хайку, посветено на вятъра.

Минавайки с мерцедеса си покрай чудата къща на семейство Роудс, психиатърът си я представи обхваната от пламъци и се опита да измисли стихче от седемнайсет срички за пожар, но думите му убягваха.

Той си спомни редовете, които бе съчинил в кабинета на Марти.

Синеоката. Жена, заета с игри. Смъртта дебне там.

Ариман осъвремени стихчето.

Синеоката. Играе на детектив. Смърт в Санта Фе.