Дийн Кунц
Фалшива памет (57)

58.

Доктор Клостърман живееше досами брега на океана. Дъсти и Марти паркираха в края на Марин Авеню и слязоха от колата.

Преди да намерят къщата на лекаря, Марти отново получи пристъп на автофобия.

Двамата седнаха на вълнолома, за да изчакат атаката да премине.

Валит беше търпелив и стоеше до тях.

Приливът прииждаше. В обикновено тихото пристанище задуха вятър.

Закотвените яхти и моторници се заклатиха във водата и започнаха да скърцат и да стенат.

Марти се съвзе бързо и каза:

— Видях мъртъв свещеник с метален шип, забит в челото. Слава Богу, образът се яви за малко. Не беше като по-рано днес, когато не можех да прогоня от съзнанието си ужасните видения. Но откъде се появяват тези неща в главата ми?

— Някой ги е сложил там. Ариман — каза Дъсти, въпреки настойчивия вътрешен глас.

— Но как?

Той не знаеше отговора на този въпрос.

Двамата станаха и тръгнаха да търсят къщата на доктор Клостърман. Никоя от сградите в квартала не беше по-висока от три етажа. Всички бяха очарователни и имаха декоративни капаци на прозорците и саксии с иглики на первазите.

Лекарят отвори вратата. Беше бос и с памучен панталон и фланелка.

До него застана черен лабрадор с големи, любопитни очи.

— Това е Шарлот — представи я Клостърман.

Валит обикновено се срамуваше от другите кучета, но сега веднага доближи нос до муцуната на Шарлот и размаха опашка. Двамата започнаха да се душат, после Шарлот хукна към стълбите във фоайето и Валит се втурна след нея.

— Не се притеснявайте — рече Клостърман. — Не може да съборят нищо, което вече не е било събаряно.

Той им предложи да съблекат якетата си, но те отказаха, защото колтът на Дъсти беше в джоба му.

В кухнята имаше тенджера, пълна със спагети, от която се разнасяше приятно ухание.

Клостърман им предложи кафе и напълни две чаши. Сетне попита дали желаят бира, но те отказаха.

Тримата седнаха около лакирана чамова маса. Лекарят се залови да реже големи жълти чушки.

— Готвех се да ви предложа вечеря, преди да разбера доколко откровен мога да бъда с вас. Но реших, че няма причина да бъда предпазлив. Много се възхищавах на баща ти, Марти, и ако си като него — в което съм убеден, знам, че мога да разчитам на дискретността ти.

— Благодаря — каза Марти.

— Ариман е нарцистично копеле. Това не е мнение, а доказуем факт — рече Клостърман, огледа ги, за да види дали ги е шокирал, и се усмихна, като видя, че те не изтръпнаха. — Чели ли сте някоя от книгите му?

— Не — отговори Дъсти. — Само разгледахме бегло онази, която ни изпратихте.

— „Научи се да обичаш“ е най-лошият му от психопатските му боклуци. Марк Ариман е влюбен в себе си, откакто се е родил. Прочетете книгата, и ще видите.

— Мислите ли, че той е способен да предизвика психични смущения на пациентите си? — попита Марти.

— Дали е способен? Няма да се изненадам, ако половината от психичните разстройства, които лекува, са предизвикани от него.

Изводите от този отговор бяха главозамайващи.

— Мислим, че приятелката на Марти, за която споменахме тази сутрин…

— Младата жена, страдаща от агорафобия.

— Тя се казва Сюзан Джагър — каза Марти, — познаваме се от десетгодишни. Снощи Сюзан се самоуби.

Марти шокира Клостърман. Той остави ножа и избърса ръцете си в малка хавлия.

— Приятелката ти.

— Намерихме я днес следобед — поясни Дъсти.

Клостърман отново седна до масата и хвана ръцете на Марти.

— А ти мислеше, че състоянието й се подобрява.

— Така ми каза доктор Ариман вчера.

— Имаме причина да смятаме, че автофобията на Марти не е възникнала по естествен начин — добави Дъсти.

— В продължение на година два пъти седмично ходех със Сюзан при Ариман и започнах да откривам… странни пропуски във времето.

Клостърман обърна ръката й и се втренчи в дланта.

— Ето какво ще ви кажа за онова хитро копеле. Занимавам се с благотворителна дейност. За малтретирани деца. И мен ме пребиваха като малък. Но това не нанесе поражения на психиката ми. Спомняте ли си случая Орнуейл?

В продължение на двайсет години семейство Орнуейл имаше популярна частна детска градина в Лагуна Бийч. Всяка свободно място там предизвикваше разгорещена надпревара между родителите на кандидата.

Преди две години майката на петгодишно дете подаде оплакване в полицията, обвинявайки членовете на семейство Орнуейл в сексуално насилие над дъщеря й. Майката твърдеше, че и други деца са използвани за групов секс и сатанински ритуали. В последвалата истерия родителите тълкуваха всяка странност в поведението на децата си като тревожна емоционална реакция в резултат на насилие.

— Нямах връзки със семейство Орнуейл, нито със семействата, чиито деца посещаваха детската градина — продължи Клостърман, — затова ме поканиха да извърша безплатен преглед на малчуганите. Агенцията за защита на децата и прокуратурата. Те поискаха доброволна помощ и от психиатър, който да разговаря с децата и да разбере дали могат да представят убедителни доказателства за насилие.

— И психиатърът е бил Ариман — досети се Марти.

Рой Клостърман стана, взе каната с кафето и отново напълни чашите им.

— Срещнахме се, да координираме различните аспекти на медицинската страна на разследването. Мигновено намразих Ариман.

Настойчивият вътрешен глас упрекна Дъсти за нелоялността му към психиатъра и дори че слуша тези негативни оценки за него.

— И когато Ариман небрежно подметна, че използва хипноза и връща назад във времето горките деца, за да си спомнят дали с тях са издевателствали, аз сериозно се разтревожих.

— Хипнозата не е ли общоприет метод на терапия? — попита Марти, вероятно също слушайки вътрешния си глас.

— Все по-малко. Един недобросъвестен лекар лесно може да внуши фалшиви спомени. Субектът под хипноза е уязвим. И ако терапевтът преследва някаква цел и е неетичен…

— Мислите ли, че Ариман е имал някаква цел в случая Орнуейл?

— Децата са силно податливи на внушения, дори без хипноза. Множество изследвания показват, че те помнят онова, което убедителният терапевт иска да си спомнят. Когато ги разпитваш, трябва много да внимаваш да не насочиш в някаква посока показанията им. И всички така наречени потиснати спомени, възстановени от едно дете под хипноза, са без никаква стойност.

— Повдигнахте ли този въпрос пред Ариман? — попита Марти.

Клостърман продължи да реже жълтите чушки и рече:

— Да. И той се държа снизходително и арогантно. Но беше адски спокоен. Ариман е добър политик. Той отговори на всичките ми въпроси и никой друг от комисията по разследването не сподели притесненията ми. На горките, обречени Орнуейл това никак не им хареса. Масовата истерия в случая саботира справедливия, обективен процес.

— Когато прегледахте децата, видяхте ли следи от физическо насилие? — попита Дъсти.

— Не. При по-големите момчета и момичета физиологичните следи от изнасилване невинаги се забелязват. Но онези дечица бяха малки. Ако наистина бяха насилени, все щях да открия нещо — разкъсана тъкан, белези или хронични инфекции. Ариман поддържаше всички онези истории за сатанински сеанси и изтезания, но аз не намерих ни най-малкото медицинско доказателство за това.

Към петимата членове на семейство Орнуейл бяха предявени обвинения и детската градина бе претърсена из основа за улики.

— И после при мен дойде един човек, който знаеше какво е мнението ми за Ариман… Каза ми, че преди да започне всичко това, Ариман лекувал сестрата на жената, която обвини семейство Орнуейл.

— Ариман не би ли трябвало да съобщи за тази връзка?

— Разбира се. И така, отидох в прокуратурата. Оказа се, че жената наистина е сестра на обвинителката. Но Ариман заяви, че не е знаел за това.

— Повярвахте ли му?

— Не. Но прокурорът му повярва и не го изключи от комисията. Защото, ако признаеха, че Ариман е излъгал, нямаше да могат да използват показанията на децата. Всъщност всички неща, които децата му бяха разказали, трябваше да бъдат приети като изтръгнати с принуда или внушени спомени и нямаше да имат стойност в съда. Аргументите на прокурора зависеха от непоклатимата вяра в почтеността на Ариман.

— Не си спомням да съм чела такива нещо във вестниците.

— Ще стигна и до там — обеща Клостърман. — Научих, че пациентката на Ариман често ходи в кабинета му, придружена от сестрата — жената, която бе обвинила семейство Орнуейл.

— Така както аз водех Сюзан — рече Марти.

— Ако това беше вярно, нямаше начин Ариман да не я познава. Но не разполагах с доказателства и не можех да отида в полицията, защото щяха да ме обвинят в клевета.

Клостърман се ядоса, започна да реже чушките по-агресивно и се намръщи.

— Не знаех как да се сдобия с доказателство. Не съм лекар детектив като онези по телевизията. Но се замислих… дали в миналото на копелето няма нещо гнило. Беше странно, че той се бе местил два пъти по време на кариерата си, при това на големи разстояния. След като е живял повече от десет години в Санта Фе, Ариман изведнъж отива чак в Скотсдейл, Аризона. И след седем години идва тук, в Нюпорт. Преуспяващите лекари не зарязват практиката си, когато им хрумне.

Клостърман наряза чушките, изми ножа, избърса го и го прибра.

— Разпитах в медицинската колегия дали някой познава лекар, практикувал в Санта Фе. Един кардиолог, жена, с която бяхме близки, ми каза, че има приятел там. Оказа се, че лекарят познава Ариман и също като мен, никак не го харесва. И после дойде сензацията. В Санта Фе също имало случай на сексуално насилие в детска градина и Ариман разговарял с децата. И там възникнали съмнения за методите му.

Стомахът на Дъсти се сви. Той отмести чашата си, макар да знаеше, че кафето няма нищо общо с това.

— Едно от децата, петгодишно момиченце, се самоубило точно преди началото на процеса. Петгодишно. Оставило рисунка на дете като нея, коленичило пред гол мъж. Анатомията му била изобразена правилно.

— Мили Боже — възкликна Марти и се надигна от стола, но нямаше къде да отиде и отново седна.

Дъсти се запита дали тя ще си представи тялото на момиченцето, когато следващия път получи пристъп на паника.

— Тогава Ариман е щял да бъде съден, ако детето не се бе самоубило — продължи Клостърман, извади бутилка бира от хладилника и я отвори. — Лоши неща се случват на добрите хора около доктор Ариман, но той винаги се явява в ролята на спасител. До убийствата в Санта Фе. Госпожа Пасторе, изключително добра жена, която не е казвала лоша дума на никого и не познава момент на лабилност в живота си, изведнъж зарежда револвер и решава да убие членовете на семейството си. Започва, като пръска черепа на десетгодишния си син.

Тази история подхрани страха на Марти от собствения си потенциал за насилие. Тя трябваше да направи нещо, затова стана, приближи се до мивката и изми ръцете си.

Доктор Клостърман обаче не намери действията й за нахални или странни.

— Момчето било пациент на доктор Ариман. Заеквало. Носели се слухове, че Ариман и майката имали интимна връзка. И свидетел видял Ариман край дома на Пасторе в нощта на убийството. Стоял до къщата и наблюдавал кръвопролитието през отворен прозорец.

— Наблюдавал? — изуми се Марти.

— Сякаш гледал мач — отговори Клостърман. — Все едно е отишъл там, защото е знаел какво ще се случи.

И Дъсти не го свърташе на едно място. Той стана и каза:

— Тази вечер изпих две бири, но ако предложението ви още е в сила…

— Вземи си. Разговорът за доктор Марк Ариман не съдейства за трезвостта.

— Щом свидетелят го е казал, какво е станало после? — попита Марти.

— Нищо. Не му повярвали. И е било невъзможно да докажат слуха за интимната връзка. Освен това нямало абсолютно никакво съмнение, че госпожа Пасторе е натиснала спусъка. Всички експертизи водели до този извод. Но хората обичали семейство Пасторе и мнозина вярвали, че Ариман е в дъното на трагедията.

— И така, атмосферата в Санта Фе вече не му харесвала и той се е преместил в Скотсдейл.

— Където още лоши неща са се случили на други добре хора. — Клостърман разбърка каймата и кренвиршите в тенджерата със соса. — Събрал съм материали за всичко това. Ще ви ги дам, преди да си тръгнете.

— Но щом имате доказателства, би трябвало да го обвините за случая Орнуейл.

Лекарят отново седна на масата. Марти също.

— Не. Не го използвах — каза Клостърман. Лицето му помръкна от гняв. Той се прокашля и продължи: — Някой разбра, че се обаждам на разни хора в Санта Фе и Скотсдейл и разпитвам за Ариман. Една вечер, когато се прибирах вкъщи, в кухнята ми имаше двама мъже. С черни костюми и вратовръзки. Добре облечени. Непознати. Обърнах се, за да избягам, но зад мен стоеше трети.

— Ариман е използвал наемни биячи? — попита Марти, или защото не бе стигнала до същия извод като Дъсти, или защото не искаше да го повярва.

— Не, не бяха наемници. Имаха социално и здравно осигуряване. И разполагаха с лимузина през работно време. Както и да е, не донесоха видеокасета и ми я пуснаха. Там бе заснето едно момче, мой пациент. И майка му, и баща му са ми пациенти. И близки, скъпи приятели. — Клостърман трябваше да млъкне, защото се задави от възмущение и гняв. Беше стиснал бирата толкова силно, че бутилката сякаш всеки момент щеше да се пръсне на парчета в юмрука му. — Момчето беше деветгодишно. Много добро дете. Когато го видях на видеозаписа, по лицето му се стичаха сълзи. Разказваше на някого извън обсега на камерата, че било изнасилвано от шестгодишно от лекаря си. От мен. Не съм му сторил нищо лошо. Но момченцето беше много убедително и развълнувано. Всеки, който го познава, би казал, че не се преструва и не лъже. Детето беше твърде наивно, за да лицемерничи. И вярваше на всяка дума, която казваше. В съзнанието му всички онези неща, които уж бях направил с него, наистина се бяха случили.

— Момчето е било пациент на доктор Ариман — предположи Дъсти.

— Не. Тримата главорези ми казаха, че майка му е била пациент на Ариман. Не знаех това. Нямах представа защо тя ходи при него.

— Ариман е контролирал детето чрез майката — каза Марти.

— Да. Правил му е нещо — чрез хипноза или е внушил подменени спомени.

— Не знам какво е, но според мен е нещо повече от хипноза — рече Дъсти.

— Онези копелета ми казаха, че момчето е в транс, докато е правен видеозаписът. Когато е в съзнание, детето няма да си спомня тези подменени спомени и ужасните неща, които е казало за мен. Няма дори да ги сънува. Нито ще го измъчва на подсъзнателно ниво. Няма да окажат въздействие върху психиката му, нито на живота му. Но подменените спомени ще бъдат съхранени дълбоко в подсъзнанието му и потиснати, готови да излязат на повърхността, ако го инструктират да си спомни. Онези типове обещаха да му дадат такива инструкции, ако създам неприятности на Ариман по случая Орнуейл или по друг въпрос. И после взеха видеокасетата и си тръгнаха.

Вътрешният глас на Дъсти отслабна и вече не звучеше убедително.

— Имате ли представа кои бяха тримата мъже? — попита Марти.

— За мен няма значение името на коя институция е отпечатано на фиша за заплатите им — отговори Рой Клостърман.

— Официалните власти — рече Дъсти.

— Да — потвърди лекарят.

Марти хвана ръката на Дъсти и я стисна.

Валит и Шарлот се върнаха в кухнята.

Зад тях се чуха стъпки и в стаята влезе нисък, набит, як и приветлив мъж в хавайска риза и бермуди.

— Това е Брайън — представи го Клостърман.

Брайън даде плик на Дъсти.

— Това са материалите за Ариман, които Рой събра.

— Но не сте ги получили от нас — предупреди ги лекарят. — И не е необходимо да ги връщате.

— Всъщност не ги искаме тук — добави Брайън.

— Брайън, покажи ухото си — рече Клостърман.

Брайън отметна дългите си руси коси от лявата страна на главата си.

Марти ахна.

— Протеза — обясни Рой. — След като тримата костюмирани типа си отидоха, аз се качих горе и намерих Брайън в безсъзнание. Ухото му беше откъснато. Раната бе зашита професионално, за да не може да бъде зашито.

— Симпатяги — отбеляза Брайън.

Дъсти се усмихна, въпреки мрачните обстоятелства.

— Двамата с Брайън сме заедно от двайсет и четири години — каза лекарят.

— Повече от двайсет и пет — поправи го Брайън. — Рой, безнадежден си, когато става дума за годишнини.

— Не беше необходимо да го нараняват — добави Клостърман. — Видеозаписът на момчето беше напълно достатъчен. Направиха го, за да бъдат по-убедителни.

— За мен имаше ефект — каза Брайън.

— И може би разбирате сега защо заплахата с момчето подейства толкова силно. Тъй като с Брайън живеем заедно, някои хора много лесно биха повярвали в обвиненията срещу мен в изнасилване. Но се кълна в Бога, че никога не съм изпитвал влечение към деца. Не изпитвам уважение към себе си, че отстъпих. Семейство Орнуейл беше съсипано, а всички бяха невинни. Ако бях сам срещу Ариман, щях да се боря, колкото и да ми струваше това. Но онази хора, които изпълзяха от дупките си, за да го защитят… Не го разбирам. А щом не разбирам нещо, не мога да се боря.

— Може би и ние няма да можем да се преборим с него — каза Дъсти.

— Може би — съгласи се Клостърман. — И ако сте забелязали, не ви попитах какво се е случило с приятелката ви Сюзан и какви са проблемите ви с Марк Ариман. Защото, откровено казано, не искам да знам повече. Предполагам, че съм страхливец. Никога не съм се мислил за такъв, докато не разбрах какво представлява Ариман.

— С всички нас е така — рече Марти и го прегърна. — И не сте страхливец, докторе, а много добър и смел човек.

— И аз му го казвам, но той не ме слуша — каза Брайън.

— Ще ти трябва всичката смелост на баща ти — рече Клостърман, притискайки Марти до себе си.

— Тя я има — увери го Дъсти.

Това беше странен миг на приятелство. Четиримата бяха съвсем различни, но връзката между тях беше толкова силна, сякаш бяха последните човешки същества, останали на планетата, превзета от извънземни.

— Да сложим ли още две чинии и прибори за вечеря? — попита Брайън.

— Благодаря — отговори Дъсти, — но не сме гладни. Пък и трябва да свършим много неща, преди да мине нощта.

Марти сложи каишката на Валит и двете кучета се подушиха за довиждане.

— Доктор Клостърман… — започна Дъсти.

— Наричай ме Рой.

— Благодаря, Рой. Не мога да кажа дали щяхме да имаме по-малко неприятности, ако се бях доверил на инстинктите си и бях престанал да се обвинявам, че съм параноик, но може би направихме крачка напред.

— Параноята е най-ясният симптом за психично здраве в това ново хилядолетие — каза Брайън.

— Да. Колкото и параноично да звучи… имам брат, който е в клиника за наркомани. За трети път. Последните два пъти беше в същото заведение. И снощи, когато го оставих там, почувствах обезпокоителна реакция към онова място…

— Коя клиника?

— „Нов живот“. Знаеш ли я?

— Да. Ариман е един от собствениците.

Дъсти си спомни за силуета на високия и властен мъж, застанал на прозореца на стаята на Скийт.

— Да. Вчера това би ме изненадало, но днес…

В дома на Клостърман беше топло и януарската нощ навън им се стори още по-студена. Силният вятър диплеше повърхността на океана и разнасяше пръски вода по тротоара.

Нямаше луна. Нито звезди. Нямаше сигурност дали зората ще изгрее, нито нетърпение какво ще донесе.