Дийн Кунц
Фалшива памет (54)

55.

Ариман играеше на войници. Дейвид Крокит храбро бранеше Аламо^[1], но не само с помощта на съотечествениците си. Този път го подкрепяше Елиът Нес и огромен контингент агенти от ФБР.

Докторът обмисляше хитри ходове и стратегии. За миг му хрумна да усложни тази епична историческа битка, като включи и астронавти, и футуристични оръжия. Но психиатърът устоя на това детинско изкушение, защото от опит знаеше, че колкото повече анахронични елементи комбинира на игралната дъска, толкова по-неудовлетворителна е играта. За да бъде увлекателна, играта изискваше от него да контролира буйното си въображение и строго да се придържа към сценарий, съдържащ хитра, но правдоподобна концепция. Да съчетае заселници, мексикански войници, агенти на ФБР, гангстери и астронавти, беше твърде глупаво.

Облечен в удобна черна копринена пижама в стил нинджа, с аленочервен пояс, и бос, Ариман бавно обикаляше бойното поле и внимателно анализираше позициите на противниковите армии.

Огромната игрална дъска беше поставена на квадратна маса с размери два метра и половина, която се намираше в средата на стаята. Шестте квадратни метра можеха да бъдат преструктурирани за всяка нова игра с помощта на богата му колекция от правени по поръчка топографски елементи.

Освен дъската в помещението имаше само кресло и масичка с телефон и закуски.

На стената бяха наредени лавици, отрупани със стотици кутии, пълни с миниатюрни пластмасови фигури, сгради и аксесоари.

Тази вечер психиатърът беше в изключително добро настроение. Играта пред него обещаваше огромно удоволствие. А играта в реалния свят отвъд стените на стаята ставаше по-интересна с всеки изминал час.

Дъстин Роудс четеше „Кандидатът от Манджурия“. По всяка вероятност му липсваше въображението и интелекта да изтълкува и да свърже всички улики в книгата, за да разбере механизма. Шансът да спаси себе си и съпругата си беше незначителен, макар и по-голям, отколкото беше, преди да отворят романа.

Само един безнадеждно влюбен в себе си човек, мегаломан или друг вид психопат би упражнявал някакъв спорт година след година, ако предварително знае, че всеки път ще печели. За истинския майстор винаги съществуваше елемент на съмнение, който се изискваше, за да си заслужава играта. Ариман трябваше да поставя на изпитание уменията си, да предизвиква шанса, да не проявява справедливост към другите играчи — справедливостта беше за глупаците — да действа проницателно и далновидно и да си осигури забавление.

Той винаги правеше сценариите по-интересни, като си залагаше капани. Те често не се задействаха, но вероятността от провал поддържаше бдителността му. Психиатърът харесваше този закачлив аспект на характера си и с удоволствие му се отдаваше.

Така например той бе позволил на Сюзан Джагър да усеща семенната течност, която оставаше в нея. Ариман можеше да я инструктира да забрави за това противно доказателство и тя щеше да го заличи от паметта си. Но психиатърът не го стори и й внуши да насочи подозренията си към съпруга й, за да предизвика силна динамика в характера й, чиито последици бяха непредсказуеми. Всъщност това бе довело до историята с видеокамерата — последното, което можеше да мине през ума на Ариман.

Сред другите капани в тази игра беше „Кандидатът от Манджурия“. Той бе дал книгата на Марти, като я инструктира да забрави от кого я е получила. Ариман й внуши убеждението, че по време на сеансите със Сюзан Марти чете по малко от романа, когато всъщност не беше така. Той имплантира в паметта й само няколко общи изречения, с които Марти да опише романа, ако Сюзан или някой друг я попита за какво се разказва. Ако неубедителните и неадекватни обяснения бяха озадачили Сюзан, Марти можеше да се задълбочи в книгата и да открие връзка с дилемата си в реалния живот. Ариман не бе забранил на Марти да чете романа. Тя можеше да пренебрегне препоръката му, когато психиатърът най-малко очакваше. Но неизвестно защо, Дъсти бе започнал да се рови в книгата.

Къде свършваше измислицата и къде започваше реалността? Това бе същината на играта.

Ариман обикаляше около голямата маса и се питаше коя от двете вражески армии да спечели.

* * *

Ако ги попитаха, дизайнерите щяха да кажат, че темата на интериора е съвременно италианско бистро. И нямаше да излъжат, но отговорът им щеше да бъде неточен. Лакираното черно дърво, черният мрамор, лъскавите повърхности, кехлибареночерните стенни свещници във формата на вагина и рисунката зад бара, изобразяваща джунгла с буйна растителност и загадъчни, хищни очи, надничащи между обсипаните с дъждовни капки листа говореха само за едно — секс.

Половината заведение беше ресторант, а другата част — бар. Между двете помещения имаше огромен свод с махагонови колони. Барът беше пълен със самотни мъже и жени, които агресивно търсеха партньор, но ресторантът още не беше оживен, защото беше рано за вечеря.

Сервитьорът настани Дъсти и Марти в сепаре с високи облегалки.

Марти се чувстваше неловко на такова публично място, защото се страхуваше, че може да получи пристъп на паника. Тя черпеше сили от факта, че след като излезе от кабинета на доктор Ариман, пристъпите й бяха станали сравнително слаби и краткотрайни.

Въпреки риска от унижение Марти предпочиташе да се храни там, а не в кухнята на дома си. Тя не искаше да се прибира вкъщи, където бъркотията в гаража щеше да й напомни за маниакалната й решимост да изчисти къщата от потенциални оръжия.

Но по-страшното беше телефонния секретар, на който сигурно имаше съобщение от Сюзан от предишната вечер.

Дългът и почтеността нямаше да й позволят да изтрие записа, без да го е прослушала. Нито можеше да си позволи да натовари Дъсти с тази мрачна отговорност. Марти дължеше на Сюзан лично внимание.

Преди да чуе любимия глас и да се подготви да понесе тежката вина, тя трябваше да събере смелост. Двамата с Дъсти послушаха съвета на лейтенант Бизмет и си поръчаха бира.

Марти глътна хапче и валиум, въпреки предупреждението на етикета на шишето да не се смесва с бензодиазепин и алкохол.

Живей, без да се щадиш, и умри млад. Или само умри млад. Това, изглежда, бяха възможностите за избор пред тях.

— Защо не й се обадих снощи?

— Не беше в състояние да й се обадиш — отговори Дъсти. — Пък и без това нямаше да можеш да й помогнеш.

— Може би щях да доловя нещо в гласа й и да повикам помощ.

— Едва ли щеше да чуеш нотка на самоубийствено отчаяние.

— Никога няма да разберем.

— Сигурен съм. Защото Сюзан не се е самоубила.

* * *

За да определи коя фигура от армиите ще открие огън и какво оръжие ще използва, Ариман прибегна до сложна формула с изчисления, след като хвърли зарове и изтегли произволна карта от колодата. Разбира се, тези два елементарни метода символизираха варианти на ужасна смърт — от стрела, от пушка, при канонада, от нож или от томахавка в лицето.

За съжаление пластмасовите фигури не можеха да се самоубиват. Ето защо, на този вид игри липсваше онова интригуващо измерение.

В реалната игра обаче, където фигурите бяха от плът и кръв, скоро щеше да стане самоубийство. Скийт трябваше да бъде изваден от играта.

Отначало Ариман смяташе, че Скийт ще бъде главният участник и ще затъне до шията в кръв, когато се стигнеше до финалната кървава баня. Всички новинарски програми щяха да покажат лицето му. Шибаното му име^[2] щеше да бъде обезсмъртено в криминална легенда и да стане прословуто като Чарлс Мансън.

Вероятно защото мозъкът му беше увреден от множеството лекарства, приемани от ранна възраст, Скийт се оказа неподходящ обект за програмиране. Способността му да се съсредоточава беше слаба и той изпитваше затруднения да съхрани на подсъзнателно ниво основните закодирани редове на психичното манипулиране. Вместо обичайните три програмиращи сеанса, Ариман трябваше да му отдели шест и впоследствие бе възникнала потребност от няколко по-краткотрайни, но безпрецедентни корекции.

От време на време Скийт дори реагираше на активиращото име доктор Йен Ло и не се налагаше психиатърът да издекламира стихчето хайку. Рискът за безопасността, възникващ от този лесен достъп беше обезпокоителен.

Но Скийт скоро щеше да гушне босилека, фигуративно казано. Той трябваше да умре във вторник сутринта. И по-късно тази вечер това със сигурност щеше да стане.

* * *

— Сюзан не се е самоубила — шепнешком повтори Дъсти и заговорнически се наведе към Марти, макар че в заведението беше шумно.

Марти онемя от непоколебимостта в гласа му. Прерязани вени. Никакви следи от съпротива. Предсмъртно писмо с почерка на Сюзан. Доказателствата за самоубийство бяха неопровержими.

Дъсти вдигна дясната си ръка и започна да отброява с пръсти.

— Първо, вчера в клиниката Скийт се активира от името доктор Йен Ло и после заедно разнищихме стихчето хайку, което ми позволява достъп до подсъзнанието му за програмиране.

— Програмиране. Още ми е трудно да го повярвам.

— Мисля, че е така. Второ, когато се ядосах и му казах да ме остави на мира и да заспива, той мигновено заспа. Подчини се на нещо като невъзможна заповед. Някой не може да заспи на секундата. Трето, вчера сутринта, преди да скочи от покрива, Скийт рече, че някой го е инструктирал да скочи.

— Да, ангелът на смъртта.

— Разбира се, той беше дрогиран. Но това не означава, че в думите му няма истина. Четвърто, в „Кандидатът от Манджурия“ войникът с промития мозък извършва убийствата по инструкции на човека, който го контролира и после забравя всичко, но би изпълнил и заповед да се самоубие, ако е необходимо.

— Но това е само роман.

— Да, знам. Написан е добре. Сюжетът е увлекателен. Героите са колоритни. На теб ти харесва.

Марти не знаеше какво да отговори, затова отпи от бирата си.

* * *

Ариман продължаваше да играе. Сега Ал Капоне трябваше да поеме командването на обединените сили на Мексико и на чикагския подземен свят.

Гангстерът бе постигнал победата благодарение на безмилостността си.

Някога истинският Ал Капоне бе изтезавал един доносник с ръчна дрелка. Той бе затегнал главата му в менгеме и докато главорезите бяха държали ръцете и краката на предателя, лично бе пробил черепа му.

Някога и Марк Ариман бе убил една жена с бормашина, но електрическа „Блек & Декър“.

* * *

— Да, роман е, но човек има чувството, че методите за контрол на съзнанието в него се основават на задълбочени проучвания и това е било възможно дори в онези времена. Действието в книгата се развива преди почти петдесет години, Марти. Само си представи на какво са способни сега специалистите по контролиране на съзнанието. — Дъсти млъкна и отпи от бирата си. — Пето, доктор Ариман каза, че е невероятно и ти, и Сюзан да страдате от такива необикновени фобии. Той…

— Ариман вероятно има право. Фобията ми е свързана с тази на Сюзан и произлиза от чувството ми, че не й помагам и…

Дъсти поклати глава и сви пръсти в юмрук.

— Или и твоята, и нейната фобия са внушени и програмирани във вас като част от някакъв експеримент или поради някаква друга причина.

— Но доктор Ариман дори предположи…

— Да, той е страхотен психиатър — нетърпеливо я прекъсна Дъсти. — Но в резултат на образованието и опита си и склонен да търси причина и последици от някаква травма в миналото ти, която е предизвикала състоянието ти. Може би затова Сюзан нямаше подобрение. Защото не е имало травма. И щом могат да те програмират да се страхуваш от себе си и да си представяш онези образи на насилие… какво друго биха могли да те накарат да направиш?

Може би се дължеше на бирата. И на валиума. Или дори на логиката в разсъжденията на Дъсти. Каквато и да беше причината, Марти намираше доводите му за все по-убедителни.

* * *

Името й беше Вивека Скофийлд. Тя беше незначителна актриса и курва, двайсет и пет години по-млада от баща му, дори три години по-млада от Марк Ариман, който тогава беше на двайсет и осем. Докато играеше втората главна роля в последния филм на Джош, Вивека използваше всички хитрини, които знаеше, за да го накара да се ожени за нея.

Дори да не жадуваше да се измъкне от сянката на баща си и да направи самостоятелна кариера, Марк трябваше да се справи с нея, преди Вивека да стане госпожа Ариман и да сложи ръка на семейното богатство или да го прахоса.

Колкото и добре да познаваше начина на живот в Холивуд и колкото и талантливо да прецакваше съдружниците си и шефовете на киностудии, Джош беше и вдовец от петнайсет години, шампион по проливане на сълзи и уязвим в други отношения. Вивека щеше да се омъжи за него, да го умори и после да изхвърли сина му от жилището, без нищо друго, освен стария мерцедес и символичната месечна издръжка.

Ето защо, в интерес на справедливостта, Марк реши да елиминира Вивека същата нощ, когато уби баща си. Той приготви втора спринцовка със свръхбързо действащ тиобарбитал и паралдехид, възнамерявайки да ги инжектира в храната й или направо в нея.

Когато великият режисьор лежеше мъртъв в библиотеката, но преди да бъде извършена дисекцията на слъзния му апарат, Марк потърси Вивека и я намери в леглото на баща си. На нощното шкафче имаше наркотици, а върху измачканите чаршафи до нея — книга със стихове. Актрисата хъркаше като пор и от устата й течеше слюнка.

Тя беше гола, както я бе създала природата и на младия доктор му хрумнаха разгорещени идеи. Но в случая бяха заложени много пари. Парите означаваха власт. А властта беше нещо по-хубаво от секса.

По-рано през деня Марк и Вивека се бяха скарали. Тя отбеляза, че никога не го е виждала отдаден на емоции така, както баща му редовно прави. „Ние с теб си приличаме — каза Вивека. — Баща ти плаче и за двама ни, но аз изплаках сълзите си, когато бях осемгодишна. Очите ни са пресъхнали. Проблемът за теб, докторе, е, че още имаш сърце, но аз нямам. Ето защо, ако се опитваш да настроиш баща си срещу мен, ще те кастрирам и всяка вечер ще те карам да ми пееш със сопрановия си глас.“

Споменът за тази заплаха породи в Марк идея, много по-хубава от секса.

Той отиде в къщичката с инструменти в другия край на имота. На горния етаж се намираха апартаменти на семейството, което управляваше имението, господин и госпожа Хауфброк, и на градинаря, Ърл Вентър. Хауфброк бяха на едноседмична ваканция, а Ърл несъмнено спеше след поредното си патриотично усилие да не допусне американската бирена индустрия да фалира.

Марк взе бормашина „Блек & Декър“ и оранжев кабел, дълъг шест метра.

После се върна в спалнята на баща си, включи бормашината, качи се на леглото при Вивека и я възседна. Тя беше толкова дрогирана, че не се събуди по времето на приготовленията му. Наложи се няколко пъти да извика името й. Когато най-после отвори очи, Вивека му се усмихна, сякаш го помисли за някой друг, а бормашината — за вибратор.

Благодарение на отличните знания, получени в Харвард, докторът използва изключително прецизно стоманено острие.

— Щом нямаш сърце, в гърдите ти има нещо друго и най-добрият начин да разберем какво е, като вземем проба — усмихна се Марк на обърканата и глуповато ухилена Вивека.

Пронизителното бръмчене на бормашината я изтръгна от унеса. Но тогава операцията по пробиването вече бе започнала и всъщност почти приключила.

След като се наслади на мъртвата Вивека, Марк Ариман забеляза книгата със стихове, разтворена върху завивките. Оградени от капки кръв, там имаше хайку от три реда.

Това видение,

на падащи венчелистчета изчезва в

луната и цветята…

Тогава докторът не знаеше, че това е хайку и е написано от Окио през 1890 година и е посветено на наближаващата смърт на поета, и както повечето подобни стихчета, не можеше да се преведе точно на друг език, и идеалната схема от пет-седем-пет срички, в която е съставено на японски.

Но стихчето хайку неочаквано го развълнува силно, както никога дотогава. Трите реда изразяваха потисканото му до настоящия момент и неоформено чувство за тленността му. Стихчето мигновено го накара да осъзнае ужасната и тъжна истина, че и на него е предопределено да умре. И той беше видение, крехко като цвете и един ден щеше да падне като повехнало венчелистче.

Докато коленичеше на леглото и препрочиташе стихчето хайку, Марк Ариман почувства, че гърдите му се стягат и гърлото му пресъхва от емоции при перспективата за смъртта му. Колко кратък е животът! Колко несправедлива е смъртта! Колко незначителни са всички човешки същества! Колко жестока е вселената!

Мислите му бяха силно завладяващи и психиатърът помисли, че ще се разплаче. Той вдигна ръка и докосна очите си, но там нямаше сълзи. Марк Ариман обаче беше убеден, че е на път да се разплаче. Той разбра, че притежава способността да плаче, стига да преживее нещо достатъчно тъжно.

Това прозрение го зарадва, защото означаваше, че прилича на баща си повече, отколкото бе предполагал. Пък и доказваше, че Марк не е като Вивека Скофийлд, както тя твърдеше. Вероятно сълзите на Вивека бяха пресъхнали, но неговите бяха съхранени и чакаха.

Освен това тя грешеше, че няма сърце. Имаше, но то вече не биеше.

Ариман седна на ръба на леглото и дълго размишлява върху сборника с хайку. И в този съвсем неподходящ момент и място той откри артистичния аспект на характера си.

Когато най-после се откъсна от книгата, Марк Ариман занесе трупа на баща си на горния етаж, сложи го на леглото, избърса петната шоколад около устата му, направи дисекция на слъзния апарат и извади очите. Сетне източи от Вивека няколко унции кръв, взе шест чифта от бикините й и счупи един от лакираните й нокти.

Той влезе в апартамента на Ърл Вентър и видя пирамида от празни бирени кутии на масата. Градинарят лежеше на дивана и хъркаше силно като Вивека. Телевизорът работеше. Рок Хъдсън ухажваше Дорис Дей в един стар филм.

Къде свършваше измислицата и откъде започваше реалността? Това беше същината на всяка игра. Хъдсън ухажва Дей. Изпаднал в пиянски пристъп на сладострастие, Ърл изнасилва безпомощната Вивека и извършва жестоко двойно убийство. Всички ние вярваме в онова, което е най-лесно да повярваме, независимо дали е измислица или факт.

Младият доктор напръска с кръвта на Вивека панталона и ризата на спящия градинар, както и чифт от бикините й. После внимателно уви счупения нокът в окървавеното бельо и накрая сложи останалите бикини в най-долното чекмедже в дрешника на Ърл.

Марк Ариман отиде в навеса за инструменти, намери двайсетлитрова туба с бензин и я занесе в спалнята на баща си.

Той съблече окървавените си дрехи, сложи ги в найлонов чувал, изми се, облече чисти дрехи, изля бензина върху труповете, хвърли празната туба на леглото и драсна клечка кибрит.

Марк бе отседнал във вилата на баща си в Палм Спрингс и бе дошъл в Бел Еър следобед с единствената цел да се погрижи за тези нетърпящи отлагане семейни въпроси. Той свърши работата и се върна в пустинята.

Въпреки че имаше множество красиви и ценни антики, които можеше да изгорят, ако пожарникарите не реагираха достатъчно бързо, Марк взе само найлоновия чувал с окървавените си дрехи, книгата с хайку и очите на татко, сложени в буркан пълен с фиксаж. Час и половина по-късно той изгори изобличаващите дрехи в камината, като хвърли в огъня няколко ароматични кедрови клони и после смеси пепелта с пръстта в малката розова гради зад басейна. Колкото и рисковано да беше да запази очите и тънкия сборник със стихове, докторът беше твърде сантиментален, за да ги изхвърли.

Той стоя буден цяла нощ и гледа маратон от стари филми с Бела Лугоси, изяде цяла купа сладолед и голяма купа с пържени картофи, изпи огромни количества безалкохолна бира и газирана вода, хвана пустинен бръмбар, захлупи го със стъклена чаша и го изтезава с клечка кибрит. Личната му философия се бе обогатила неимоверно много от трите реда хайку от Окио и Марк Ариман бе взел присърце възгледите на поета. Животът е кратък, всички ни умираме, затова се забавлявай колкото можеш повече.

* * *

Сервитьорът им донесе по още една бира и вечерята. Марти не бе закусвала и бе изпила само млечен шейк на обяд и умираше от глад. Въпреки това имаше чувството, че изострянето на апетита й, толкова скоро след смъртта на Сюзан, е предателство към приятелката й. Но животът продължаваше и оцелелият притежаваше способността дори да изпитва удоволствие, колкото и греховно да изглеждаше това. Да изпитваш удоволствие беше възможно и когато се страхуваш, защото Марти се наслади на всеки залък от скаридите, докато слушаше разсъжденията на съпруга си за злата орис, надвиснала над тях.

Дъсти продължи да отброява на пръсти:

— Шесто, щом Сюзан може да е била програмирана да се поддава на многократно изнасилване и спомените й за това са заличени, тогава какво още са могли да й внушат да направи? Седмо, тя е започнала да подозира какво става, макар да не е имала доказателства и вероятно това малко съмнение е било достатъчно, за да разтревожи онези, които са я контролирали. Осмо, Сюзан е споделила подозренията си с теб. Те са разбрали и са се притеснили, че може да ги сподели и с друг, когото не контролират. Ето защо, тя е трябвало да бъде премахната.

— Как са разбрали?

— Може би са подслушвали телефона й. Или по друг начин. Но ако са решили да я ликвидират и са я инструктирали да се самоубие, а Сюзан се е подчинила, защото е била програмирана, тогава всъщност това не е самоубийство, а убийство.

— Но тогава какво можем да направим?

Дъсти се замисли, дъвчейки пържолата.

— По дяволите. Не можем да докажем нищо.

— Щом са могли да й се обадят и да я накарат да се самоубие… тогава какво ще правим, когато следващият път телефонът позвъни? — попита Марти.

Двамата се втренчиха един в друг.

— Няма да вдигаме слушалката.

— Това не е практично дългосрочно решение.

Марти се замисли за Сюзан и сърцето й се смрази от тъга и страх.

— Не. Но откъде да започнем?

— Единственото, за което се сещам, е стихчето хайку.

— Хайку?

— Да. — Дъсти бръкна в плика от книжарницата, прерови седемте книги, които Нед бе купил, даде една на Марти и взе друга за себе си. — Съдейки по корицата, това са някои от класиците в жанра. Ще опитаме първо с тях. Вероятно има безброй много съвременни стихчета хайку и ще са ни необходими няколко седмици, докато ги намерим и ги прочетем.

— Какво ще търсим?

— Стихче, от което те побиват тръпки. Както когато прочете онова име в „Кандидатът от Манджурия“.

Марти можеше да произнесе името, без да реагира така, както ако го кажеше някой друг.

— Реймънд Шоу. Ето, потреперих, като го казах.

— Търси хайку, което също ще те накара да потрепериш.

— И после?

Дъсти започна да прелиства книгата пред себе си и след няколко минути рече:

— Ето! Не ме побиха тръпки, но това стихче ми е познато. „Водопадите. Във вълните разпръсват. Борови игли.“

— Стихчето на Скийт.

Според книгата редовете бяха написани от Мацуо Башо, който бе живял от 1644 до 1694 година.

Марти също се зачете в сборника, като същевременно ядеше скариди и след десетина минути възкликна:

— Намерих го. Написано е от Йоса Бусон, сто години преди Башо. Западен вятър. Сухи листа събира. На изток вее.

— Това ли е твоето хайку?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Още треперя. Това е повтарящият се сън.

Кожата й настръхна, сякаш че как Човекът от листа тътри крака към нея в тропическата гора.

* * *

Скийт не трябваше да се самоубие на територията на „Нов живот“. Марк Ариман беше съдружник в клиниката и бе вложил там значителни инвестиции, които трябваше да пази. Той не се притесняваше, че Дъстин или Мартина ще заведат дело срещу него. Но някой роднина, когото Ариман не контролираше и бе прекарал последните трийсет години в Тибет и дори не бе виждал Скийт, можеше да пристигне и да го подведе под съдебна отговорност пет минути, след като погребяха наркомана. После идиотите съдебни заседатели, каквито, изглежда напоследък призоваваха, щяха да подарят на братовчеда от Тибет един милиард долара. Не, Скийт трябваше да излезе от „Нов живот“ противно на съветите на лекарите и да отнеме живота си на друго място.

Докато играеше с пластмасовите фигури, психиатърът разработваше детайлите по премахването на Скийт Холдън Колфийлд. Скийт трябваше да отиде на оня свят преди зазоряване.

Ариман хвърли заровете и изтегли асо пика, което според сложната му система от правила означаваше, че върховният командир на всяка армия трябва да се окаже предател и да избяга при врага.

Сестрата, която тази вечер се грижеше за Скийт, беше Джасмин Ернандес, която за съжаление, беше професионалист и неподкупна. Ариман нямаше нито време, нито интерес да я подложи на пълно програмиране само за да я направи сляпа и глуха към инструкциите, които трябваше да даде на Скийт. Следователно психиатърът трябваше да почака, докато смяната й свършеше. Сестрата, която започваше дежурство в полунощ, беше мързелива повлекана и щеше да гледа телевизия във фоайето и да пие кока-кола, докато Ариман се справеше с жалкия доведен брат на Дъстин.

Психиатърът не искаше да инструктира Скийт да се самоубие по телефона. Нещастникът беше такъв несигурен обект за програмиране, че трябваше да му въздейства лично.

Бум! Предводителят на мексиканската армия е убит. Капоне злорадства.

* * *

В гората е приятно и хладно. Огромните дървета растат толкова близо едно до друго, че приличат на стена. Марти знае, че са махагонови, макар че не е виждала такова дърво. Сигурно се намира в южноамериканската джунгла, но не си спомня да е пътувала, нито дори да е събирала багажа си.

Марти се надява, че е взела достатъчно дрехи и серум, защото в лявата й ръка впива зъб змия. Зъбът е странен — сребрист и тънък като игла. Змията има тънко и прозрачно тяло и виси на сребролисто дърво без листа и само с един клон, но в поречието на Амазонка има множество екзотични влечуги и растения.

Змията очевидно не е отровна, защото Марти не се страхува. И Сюзан, която също участва в тази южноамериканска експедиция, не се бои. В момента тя седи на кресло на поляната. Марти вижда само профила й. Сюзан седи толкова неподвижно, че сякаш медитира или е потънала в размисъл.

Марти лежи на легло или на кожен диван. Пътешествието сигурно е луксозно, защото си бяха направили труда да вземат кресла и дивани.

От време на време стават вълшебни и чудати неща. Във въздуха прелитат сандвичи — бананово и фъстъчено масло, намазано на две дебели филии хляб. От сандвича изчезват хапки, сякаш гладен призрак обядва. Понякога прелита и бутилка с безалкохолна бира, накланя се към невидими устни и утолява жаждата на същия призрак. После се появява бутилка газирана вода с аромат на череши. Марти предполага, че това е допустимо, защото, в края на краищата, южноамериканските писатели са създали литературния стил, известен като магически реализъм.

Друг вълшебен щрих е прозорецът в гората, през който струи светлина. Инак щеше да е тъмно и страшно. Като се има предвид всичко, мястото за лагеруване е чудесно.

С изключение на листата. Поляната е обсипана със сухи листа и това кара Марти да се чувства неспокойна. От време на време листата хрущят и шумолят, макар че никой не стъпва по тях. Не повява дори лек ветрец, но листата трептят, събират се на малки групи и пълзят по земята, като шушукат зловещо, сякаш могат да сплетничат и заговорничат. Неочаквано от запад задухва силен вятър. Прозорецът гледа на запад и сигурно е отворен, защото вятърът нахлува през него и донася още листа, които свистят, съскат и плющят като криле на прилеп. Някои са влажни и еластични, други — сухи и мъртви. Вятърът помита листата от земята и ги завърта из поляната, досущ въртележка, но не с кончета, а със странни зверове, оформени от листата — червени и зелени. После, сякаш като по команда, всички листа политат към средата на поляната и се съединяват в очертанията на човек, скупчвайки се около невидимо присъствие — призракът, който ядеше сандвич и пиеше газирана вода с аромат на череши — и му придават плътност. Човекът от листа се извисява застрашително — огромен и ужасяващ. Там, където трябва да са очите, има черни дупки.

Марти се опитва да стане от дивана, преди той да я докосне и да е ставало твърде късно, но няма сили да се надигне, сякаш се е разболяла от тропическа треска. Или може би, в края на краищата, змията е отровна и ухапването й действа. Вятърът довява листата от запад, а Марти е изтокът. Листата трябва да влязат в нея. Човека от листа слага на лицето й огромната си ръка и пъха листа в устата й. Тя отхапва къс от чудовището и се опитва да го изплюе, но в устата й влизат още листа. Марти трябва да преглътне, за да не се задуши. Човека тъпче листа и в очите, и в ушите й. Тя се опитва да извика Сюзан да й помогне, но не може. После се задавя и се опитва да извика Дъсти, но той не е дошъл в Южна Америка, а е в Калифорния. Няма кой да й помогне и листата изпълват тялото й — стомаха, белите дробове и гърлото. В главата й се върти вихрушка от листа, които стържат по повърхността на мозъка й, докато тя вече не може да разсъждава трезво и вниманието й се съсредоточава върху звука на листата…

— И в този миг се събуждам — каза Марти.

Апетитът й отслабна и тя отново изпи глътка бира.

Дъсти блъсна настрана чинията с остатъците от храната си и рече:

— Трябваше да ми разкажеш по-рано всички тези детайли в кошмара ти.

— Това е само сън. Какво би разбрал от него?

— Нещо — призна той. — Но снощи и аз сънувах нещо странно. И после видях връзките. Макар че не съм сигурен какво биха могли да означават за мен.

— Какви връзки?

— И в твоя, и в моя сън има… невидимо присъствие, което влиза в сърцата и съзнанието ни и започва да ни притежава. И, разбира се, тръбичката на системата за интравенозно поддържане на живота, за която ти спомена едва сега.

— Система за интравенозно поддържане на живота?

— В моя сън системата е окачена на лампиона в спалнята ни. А в твоя кошмар е змията.

— Но аз наистина сънувах змия.

Дъсти поклати глава.

— В тези сънища малко неща са такива, каквито изглеждат, а са символи и метафори. Защото това не са само сънища.

— А спомени.

— Забравени спомени от сеансите за програмиране — съгласи се Дъсти. — Манипулаторите ни са ги заличили, защото не искат да ги помним.

— Но преживяването трябва да е някъде дълбоко в нас.

— Само че е изопачено и символично, защото ни е отказан достъп до него по друг начин.

— Все едно изтриваш файл от компютъра. Файлът изчезва от директорията и ти вече нямаш достъп до него, но документът продължава да съществува някъде в твърдия диск.

Дъсти й разказа съня си за чаплата и за светкавицата.

Изведнъж Марти почувства, че я обзема познатия страх. По гърба й полазиха ледени тръпки.

Тя наведе глава и се втренчи в чашата в ръцете си. Ако я хвърлеше, щеше да удари Дъсти, който можеше да изпадне в безсъзнание. А ако я счупеше, можеше да използва острите краища, за да нареже лицето му.

Марти се разтрепери.

Пристъпът премина след една-две минути.

Тя вдигна глава и огледа посетителите в ресторанта, но никой не я гледаше.

— Добре ли си? — попита Дъсти.

— Този пристъп не беше толкова лош.

— Може би заради валиума и бирата.

— Може би.

— Пристъпите са на всеки час, но стига да не са силни…

Но Марти предчувстваше, че тези леки и краткотрайни пристъпи са само предупреждение за нещо силно и завладяващо.

Тя намери и друго стихче хайку, от което я побиха тръпки. Редовете бяха от Мацуо Башо, който бе написал и стихчето предназначено за Скийт.

„Мълния блясва.

А нощна чапла кряска.

И лети в мрака.“

Марти го прочете на ум и подаде книгата на Дъсти.

Той потрепери, като го видя.

Сервитьорът донесе сметката, благодари им и им пожела приятен ден, макар че преди два часа се бе стъмнило.

— Знаем, че активиращите имена са взети от Кандидатът от Манджурия, затова няма да е трудно да намерим моето. Вече знаем какъв е ефектът им. Но мястото тук не е подходящо да ги изпробваме.

— А къде?

— Да се приберем вкъщи.

— Там безопасно ли е?

— Има ли безопасно място?