Дийн Кунц
Фалшива памет (52)

53.

Гордостта на Нед Мадъруел беше шевролет „Камаро“, модел 1982 година. Колата не беше боядисана, но имаше сив грунд и фарове без стъкла, само хромирани рамки. Шевролетът беше в югоизточния ъгъл на паркинга на търговския център и приличаше на кола за бягство след престъпление.

Дъсти спря и Нед слезе от камарото. Макар денят да беше хладен, както обикновено, Мадъруел беше само по бял, памучен панталон и бяла фланелка и имаше такъв вид, че сякаш ако шевролетът се повредеше, можеше да го занесе на ръце в сервиза.

Дърветата по периферията на паркинга се поклащаха от вятъра и по асфалта се носеха боклуци и прахоляк, но Нед изглеждаше невъзмутим.

Дъсти смъкна стъклото.

— Здравей, Марти — усмихна се Нед.

— Здравей, Нед.

— Чух, че не си добре. Съжалявам.

— Казаха ми, че ще живея.

Дъсти му бе казал по телефона, че Марти не се чувства добре и не иска да я оставя сама в колата.

— Трудно е да се работи с този човек. Представям си какво е да живееш с него. Не се обиждай, шефе.

— Не се обиждам.

Нед му подаде плик от аптеката. Вътре беше валиумът, който доктор Клостърман беше предписал на Марти. Нед носеше и друг, по-голям плик, от книжарницата.

— Ако сутринта ме бе попитал какво е хайку, щях да ти кажа, че е вид бойно изкуство тае-кон-до. А то било накъсано стихотворение.

— Накъсано? — попита Дъсти и погледна в плика.

— Съкратено. Но са хубави. И аз си купих една книга с хайку.

В плика имаше седем стихосбирки с хайку.

— Утре ще ти напиша чек, Нед.

— Няма защо да бързаш. Използвах кредитната си карта.

Дъсти му подаде ключа за къщата.

— Сигурен ли си, че ще имаш време да се грижиш за Валит?

— Разбира се. Но не познавам кучетата.

— Няма какво толкова да знаеш — успокои го Дъсти. — Даваш му храна и вода, сетне го пускаш в задния двор да си свърши работата.

— Тогава може да стои сам вкъщи?

— Стига купата му да е пълна с вода и телевизорът да е включен.

— Майка ми обича котки. Веднъж съседът отрови котката ни.

— Що за човек би отровил котка? — учуди се Дъсти.

— В гаража имаше лаборатория за метамфетамини. Той беше отрепка. Счупих му краката, после се обадих на полицията, представих се за него, казах, че съм паднал по стълбите и се нуждая от помощ. Те изпратиха линейка, видяха лабораторията и го арестуваха.

— Счупил си краката на производител на наркотици? — изуми се Марти. — Това не е ли рисковано?

— Не съвсем. След две нощи един от приятелите му стреля по мен, но беше толкова дрогиран, че не ме улучи. Счупих му ръцете, сложих го в колата му и я бутнах по склона. Обадих се на полицията, представих се за него и поисках помощ. Те намериха мръсни пари и наркотици в колата, арестуваха го и го изпратиха на топло за десет години.

— И всичко това заради една котка? — учуди се Дъсти.

— Котката беше много хубава. Освен това беше на майка ми.

— Убедена съм, че Валит ще бъде в добри ръце — рече Марти.

— Няма да позволя да му се случи нищо — усмихна се Нед.

* * *

Марти разлистваше стихосбирка с хайку, докато пътуваха по Балбоа Булевард. Тя изведнъж ахна, изпусна книгата и се преви на две, сякаш я прониза силна болка.

— Спри. Моля те, спри веднага.

Марти не изпита болка, а страх. Уплаши се, че може да сграбчи волана и да блъсне колата в идващите насреща превозни средства. Отново я обзе чувството, че в нея се спотайва чудовище.

Дъсти спря и се запита как е най-добре да постъпи, ако Марти пак започне да удря главата си в таблото. В паниката си, тя можеше да се съпротивлява, да се опита да се отскубне от него и той, по невнимание, да я нарани.

— Обичам те — безпомощно каза Дъсти.

И сетне започна тихо да й говори. Марти се клатеше напред-назад, задъхваше се и стенеше, а паниката я обземаше все по-силно. Дъсти не се опита да я вразумява или да я утешава, защото тя вече знаеше, че страхът й е необясним. Той заговори за първата им среща.

Срещата беше пълен провал. Дъсти се бе ядосал заради ресторанта. Той често бе ходил там, но през последните шест седмици нещата се бяха променили. Храната беше студена и всяко ястие имаше вкус на пепел. Сервитьорът изля чаша вода върху Дъсти и после — купа крем върху себе си. Накрая в кухнята избухна пожар. Дъсти и Марти отидоха в друго заведение и се смяха толкова много, че това ги свърза завинаги.

Но сега нито един от двамата не се засмя. Връзката между тях беше по-силна от всякога. За щастие Марти не изпадна в силен пристъп на паника. След две-три минути страхът й намаля.

— По-добре ми е, но още се чувствам скапана.

Навън се здрачаваше. Дъсти запали фаровете.

— Благодаря — каза Марти.

— Не знаех какво друго да направя.

— Следващият път пак ми говори. Гласът ти е успокояващ.

Той се запита кога отново ще може да я прегърне и притисне до себе си, без Марти да се вцепени от страх и очите й да блеснат от паника.

* * *

Океанът беше бурен и силният вятър разпръсваше пясък по улицата.

На перилата на стълбището бяха кацнали три чайки, които вероятно се опитваха да решат дали да не потърсят по-безопасно убежище навътре в сушата.

Марти и Дъсти изкачиха стръмните стълби до площадката на третия етаж.

Марти потропа няколко пъти на вратата, но Сюзан не отвори.

Тя извади ключа си, отключи и извика името на Сюзан, но не получи отговор.

Двамата с Дъсти влязоха в апартамента.

— Сюзан? — продължи да повтаря Марти.

Във всекидневната беше тъмно. Щорите и завесите бяха спуснати. Но в спалнята светеше и вратата беше широко отворена.

Марти се поколеба, сетне влезе в спалнята.

Дъсти сложи ръка на дръжката на вратата на банята и веднага разбра какво е станало. Уханието на ароматните соли не можеше да прикрие мириса на смърт.

Сюзан не приличаше на себе си. Лицето й беше подпухнало, а кожата — зеленикава. Очите й бяха изцъклени. Езикът й висеше от устата.

Дъсти видя големия тефтер на тоалетката до мивката, прочете прегледно написаните редове и сърцето му се вледени от страх, като си помисли какво означава това за него, Марти и Скийт. Те бяха много по-уязвими, отколкото си представяха.

Той чу, че Марти го вика и излезе в коридора.

Тя прочете всичко това в очите му и изстена:

— О, Господи. Кажи ми, че не е Сюзан.

Марти се опита да мине покрай него, но Дъсти препречи пътя й и я накара да влезе във всекидневната.

— Няма да искаш да се сбогуваш с нея, ако я видиш в това състояние.

Нещо в Марти се скъса. Дотогава това й се бе случвало само веднъж — в нощта, когато ракът победи баща й.

Тя се вцепени, приближи се едва-едва до дивана, седна и се разрида.

Дъсти се обади в полицията.