Дийн Кунц
Фалшива памет (46)

47.

Мракът, който падна часове преди да настъпи здрачът, беше зловещ, сякаш от дълбините на океана се надигна някакво първично зло.

Небето беше забулено от сиви облаци, а Тихия океан беше още по-тъмен.

Крайбрежието също беше мрачно. Плажовете, хълмовете на юг и населените равнини на запад и север тънеха в сенки.

Дъсти отмести поглед от пейзажа отвъд огромната стъклена стена и странното му безпокойство изчезна толкова внезапно и бързо, колкото се бе появило. Облицованият в махагон кабинет, лавиците със старателно подредени книги, меката разноцветна светлина на трите лампи и подбраните с вкус мебели въздействаха успокояващо. Дъсти се изненада, че тревожността му изчезна, когато влезе в чакалнята на доктор Ариман.

Столът му беше до огромния прозорец. Марти и доктор Ариман стояха встрани от него, на две големи кресла, сложени едно срещу друго. Между тях имаше ниска маса. Марти говореше за пристъпите си на паника много по-уверено, отколкото предишната вечер в гаража. Психиатърът слушаше внимателно и с очевидно съчувствие, което беше успокояващо.

Всъщност толкова успокояващо, че Дъсти се усмихна.

Това място беше безопасно. Доктор Ариман беше страхотен психиатър. Всичко щеше да бъде наред сега, когато бяха при него. Той беше отдаден на пациентите си. Доктор Ариман щеше да прогони страховете на Марти.

После Дъсти отново насочи вниманието си към гледката навън. Океанът заприлича на огромно блато, сякаш вълните бяха пълни с кал и преплетени водорасли. На странната светлина гребените им изглеждаха не бели, а сиво-жълти.

В зимните дни, когато беше облачно, океанът често бе изглеждал така, но не и толкова обезпокоителен за Дъсти. Всъщност дотогава той съзираше някаква поразителна красота в подобни гледки.

Но вътрешният глас на разума му нашепна, че чувствата му имат друг източник. Океанът беше същият както винаги, а безпокойството на Дъсти се коренеше другаде.

Тази мисъл беше озадачаваща, защото в помещението нямаше нищо, което да предизвика нервност. Това място беше безопасно. Доктор Ариман беше страхотен психиатър. Всичко беше наред сега, когато бяха при него. Той беше отдаден на пациентите си. Доктор Ариман щеше да прогони страховете на Марти.

— Трябва отново да разговаряме — каза доктор Ариман, — преди да поставя диагноза. Но ще рискувам и ще изкажа предположение за онова, което преживяваш, Марти.

Тя се наведе леко напред и се усмихна. На лицето й не беше изписано вълнение.

— Това е интригуващо и рядко състояние — продължи психиатърът. — Автофобия, страх от самия себе си. Не съм попадал на такъв случай, но съм запознат с литературата по въпроса за това страдание, което се проявява по изумителни начини, както, за съжаление, вече знаеш.

— Автофобия — зачуди се Марти, по-скоро заинтригувана, отколкото притеснена, сякаш Ариман я бе излекувал само като бе назовал заболяването й.

Може би реакцията й се дължеше на валиума.

Дъсти се изуми от държанието й, но осъзна, че също се усмихва и кима.

Доктор Ариман щеше да прогони страховете на Марти.

— Ако вземем предвид статистиката — добави психиатърът, — невероятно е, че и ти, и най-добрата ти приятелка страдате от фобии, при това рядко срещани. Ето защо, мисля, че има връзка.

— Връзка? Как така, доктори? — попита Дъсти и вътрешният глас на разума не устоя и му направи забележка за тона му, който беше като на дванайсетгодишно момче, задаващо въпрос на вълшебник, способен да извърши чудеса.

Ариман сключи пръсти под брадичката си, замисли се и рече:

— Марти, ти водиш тук Сюзан от година и…

— След като тя и Ерик се разделиха.

— Да. Ти си връзката й с външния свят, пазаруваш и изпълняваш други поръчки за нея. Тя отбеляза малък напредък и ти се тревожиш още повече. И започваш да обвиняваш себе си за неуспеха й да реагира бързо на терапията.

— Обвивам себе си? — изненада се Марти.

— Доколкото те познавам, присъщо ти е силно чувство за отговорност към другите.

— Генът на Боб Усмихнатия — отбеляза Дъсти.

— Баща ми — обясни тя. — Робърт Удхаус.

— Аха. Според мен ти си мислиш, че по някакъв начин си разочаровала Сюзан и чувството за провал е прераснало във вина. И тази вина е източникът на автофобията ти. Ако си разочаровала най-добрата си приятелка, която много обичаш, тогава започваш да мислиш, че не си толкова добър човек, колкото си предполагала и вероятно дори си лоша, не може да ти се има доверие и не ставаш за приятелка.

За Дъсти обяснението беше твърде елементарно, за да е истина, но въпреки това звучеше убедително.

Марти го погледна и той видя, че реакцията й е същата като неговата.

Но как беше възможно стабилен човек изведнъж да бъде поразен от сложно и рядко срещано заболяване?

— Вчера, когато ти доведе Сюзан, ти ме дръпна настрана, за да ми кажеш колко много се притесняваш за нея — напомни й Ариман.

— Да.

— И спомняш ли си какво друго каза? Имала си чувството, че си я разочаровала.

— Но аз нямах предвид…

— Каза го убедено. С болка. Разочаровала си я.

— Така ли казах? — замислено попита Марти.

— Точно така — усмихна се психиатърът. — Ако следващият разговор потвърди тази диагноза, тогава ще имаме добра новина.

— Нуждая се от добри новини — каза Марти, макар че изглеждаше обезпокоена, откакто влезе в кабинета му.

— Определяне на скритата причина за всяка фобия често е най-трудната част от терапията. Ако автофобията ти се корени във вината към Сюзан, тогава ще сме прескочили година на анализиране. И още по-добре ще бъде, ако си развила симпатикова фобия.

— Като съпрузите, на които сутрин им се гади, когато съпругите им са бременни? — попита Марти.

— Точно така. Симпатиковата фобия се лекува много по-лесно отколкото състояние с по-дълбоки причини като на Сюзан. Гарантирам, че няма да ме посещаваш дълго.

— Колко ще продължи терапията?

— От един до три месеца. Трябва да разбереш, че няма начин периодът да се фиксира. Всичко зависи от… теб и мен.

Дъсти изпита още по-голямо облекчение и се облегна назад. Един месец, дори три, не беше толкова дълго време. Особено ако Марти бележеше стабилен напредък. Щяха да издържат.

Доктор Ариман беше страхотен психиатър. Той щеше да прогони страховете на Марти.

— Готова съм да започнем — заяви Марти. — Сутринта ходих при нашия интернист…

— И какво е мнението му? — заинтересува се Ариман.

— Той мисли, че трябва да предприемем необходимите стъпки, за да изключим тумор в мозъка, но по всяка вероятност проблемът ще се реши с терапия, а не с лекарства.

— Струва ми се, че е добър и задълбочен лекар.

— В болницата ми направиха изследвания — всичко, което той поиска. Но сега… мисля, че тук ще получа помощ.

— Тогава да започваме — весело и бодро каза доктор Ариман. Ентусиазмът му беше насърчителен, защото, изглежда, представляваше израз на всеотдайност към работата и доверие в уменията му.

Доктор Ариман щеше да прогони страховете на Марти.

— Господин Роудс — рече психиатърът, — традиционната терапия, разбира се, е процес, който изисква конфиденциалност за пациента. Затова ще ви помоля до края на сеанса да чакате в съседното помещение.

Дъсти погледна Марти, която му се усмихна и кимна.

Това място беше безопасно. Тук с Марти всичко щеше да бъда наред.

— Разбира се — каза Дъсти и стана от стола.

Марти му даде коженото си яке и той го преметна на рамото си.

— Оттук, господин Роудс — каза Ариман, прекоси кабинета и се насочи към вратата на чакалнята.

Облаците над Тихия океан се бяха сгъстили. Вълните бяха тъмнолилави и изглеждаха по-многобройни отпреди. Големи пространства вода бяха черни.

Краткият пристъп на безпокойство изчезна, когато Дъсти отмести поглед от огромния прозорец и последва Ариман.

Вратата между облицования с махагон кабинет и вътрешната чакалня беше изненадващо масивна и тихо изскърца, сякаш в помещението имаше вакуум, който бе нарушен.

Дъсти предположи, че такава врата е необходима, за да не може никой да подслушва пациентите. Вътрешният пласт несъмнено беше от звукоизолационен материал.

Светложълтите стени и подът от черен гранит във вътрешната чакалня бяха същите като онези във фоайето в главния вход на офиса.

— Желаете ли Дженифър да ви донесе кафе, кока-кола или студена вода? — попита Ариман.

— Не, благодаря — отговори Дъсти.

— Списанията на масата са нови. Това е може би единственият лекарски кабинет, който не е гробище за броеве от минали десетилетия.

— Мислите за всичко.

Психиатърът сложи ръка на рамото му.

— Тя ще се оправи, господин Роудс.

— Да, Марти не се предава лесно.

— Вярвайте.

— Вярвам.

Ариман се върна при Марти.

Вратата се затвори и автоматично се заключи. От външната страна нямаше дръжка.