Дийн Кунц
Фалшива памет (44)

44.

Доктор Клостърман премери температурата й, кръвното й налягане, прегледа очите и ушите й, преслуша внимателно гърдите и гърба, опипа корема и изпробва рефлексите й с чукче и стигна до извода, че Марти е изключително здрава жена, физиологично дори по-млада за двайсет и осемте си години.

— Изглежда по-млада с всяка изминала седмица — подхвърли Дъсти.

— Непрекъснато ли се заяжда с теб? — обърна се доктор Клостърман към Марти.

— Всяка сутрин ме кара да чистя къщата — усмихна се тя. — И това ми харесва.

Клостърман наближаваше петдесетте, но за разлика от Марти, изглеждаше възрастен за годините си и не само заради преждевременно побелелите си коси. Той имаше двойна брадичка, огромна челюст и топчест нос. Очите му бяха постоянно кръвясали от твърде дългото време, прекарано на соления въздух, вятъра и слънцето, а кожата му имаше тъмен загар. Всеки това го характеризираше като страстен въдичар, сърфист и вероятно познавач на бирата. Големият му корем показваше, че Клостърман е жив пример за последиците от пренебрегването на разумните съвети, които, без да се стеснява, даваше на пациентите си.

Но умът му беше остър като бръснач и Дъсти го предпочиташе пред всички други интернисти — не толкова заради професионалните му качества, а по-скоро заради човешките му, макари нездравословни от медицинска гледна точка, занимания. Клостърман беше рядко срещан специалист, който не зачиташе догмите, гледаше нестандартно на проблемите, беше скромен и съзнаваше слабостите и ограниченията си и имаше трезва представа за способностите си.

— В цветущо здраве си — заяви той, докато записваше данните от прегледа в картона на Марти. — Като баща ти.

Тя наистина изглеждаше здрава, досущ инструктор по аеробика, който фанатично поддържа формата си и смята, че смъртта е въпрос на личен избор, а не неизбежност.

Но Дъсти забелязваше промените в нея, които въпреки чувствителността си към пациентите, Клостърман не можеше да види. Тъмни сенки бяха помрачили ясните й очи. Устните й бяха намръщени, а раменете — пораженчески прегърбени.

Макар да се съгласи да я изпрати в болницата за диагностични процедури, Клостърман явно смяташе това за ежегоден профилактичен преглед, а не за необходима стъпка към определяне на причината за състоянието й. Той изслуша съкратен разказ за странното й поведение през последните двайсет и четири часа и се впусна в обяснения за множеството източници на стрес, психичните проблеми от стреса и най-добрите методи за справяне със стреса, сякаш проблемът на Марти се дължеше на преумора, малко почивка, склонност към притеснения за дребни неща и неудобен дюшек.

Марти го прекъсна, като го помоли да скрие някъде чукчето за проверка на рефлексите.

Лекарят учудено примигна.

— Да го скрия?

— Изнервя ме. Непрекъснато го гледам. Страхувам се от онова, което мога да направя с чукчето.

Инструментът от лъскава стомана беше малък колкото детска играчка и съвсем не приличаше на оръжие.

— Ако го грабна и го хвърля в лицето ви — каза Марти. Думите й бяха още по-обезпокоителни, защото гласът й беше тих и разумен, — чукчето ще ви зашемети и после ще имам взема нещо по-смъртоносно. Например писалка. Бихте ли я скрили, ако обичате?

„Пак се започва“ — помисли Дъсти и неспокойно се размърда на стола.

— Ще ви кажа какво мога да направя с нея, докторе — продължи Марти. — Непрекъснато мисля за такива неща и не знам от къде ми хрумват, нито мога да ги спра. За мен писалката е стилет или шиш и мога да я грабна и преди да разберете какво става, да я забода в окото ви, да я забия в черепа и да въртя, докато извадя мозъка ви. И после или ще умрете на място, или ще прекарате остатъка на живота си в лудница.

Марти се разтревожи. Зъбите й тракаха. Тя притисна ръце до главата си, както бе направила в колата, сякаш се опитваше да потисне ужасните образи, които напираха в съзнанието й.

— И независимо дали лежите мъртъв или жив на пода, после мога да ви сторя най-различни неща. В кабинета ви има спринцовки, игли и мензури. Ще ги счупя и стъклата ще са остри като ножове. Мога да разсека лицето ви, да нарежа кожата на парчета и да ги забода на стената. Представям си всичко това. Виждам го.

Тя закри лицето си с ръце.

Клостърман стана. Дъсти също се изправи.

— Ще ти предпиша валиум — каза лекарят. — Колко пъти е изпадала в това състояние?

— Няколко — отговори Дъсти. — Но този пристъп не беше толкова лош.

Овалното лице на Клостърман беше пригодено за усмивки. Той се намръщи, но не съумя да придобие сериозен вид, въпреки топчестия нос, розовите си страни и веселите си очи.

— Други те са били по-лоши? Тогава не бих препоръчал изследванията без валиум. Някои от процедурите, като магнитния резонанс, притесняват пациентите. Ще те успокоим, за да не бъдат мъчение за теб.

Клостърман излезе, за да се обади в аптеката да изпълнят рецептата на Марти. Дъсти премести далеч от Марти писалката и чукчето и попита:

— По-добре ли се чувстваш сега?

— Преживяването е ужасно.

— Мога ли да хвана ръката ти?

Тя се поколеба, сетне отговори:

— Добре.

Клостърман се върна и даде на Марти валиум и чаша вода.

— Марти — каза той, — искрено вярвам, че изследванията няма да покажат новообразувания, възпаление или тумори в мозъка. Мнозина мислят, че когато ги боли глава, имат тумор.

— Не ме боли глава — напомни му тя.

— Точно така. Главоболието е първият симптом за тумор в мозъка. Както и състоянието на ретината, наречено застойна папила. Но не видях такова нещо, докато преглеждах очите ти. Спомена, че ти се вие свят и ти се гади. Ако повръщаше, без да ти се повдига, щяхме да имаме класически симптом. Нямаш халюцинации, нали?

— Не.

— Само неприятни мисли и ужасни образи в съзнанието, но не ги бъркаш с действително случващи се неща. Според мен страдаш от силно безпокойство. Мисля, че трябва да препоръчам терапевт.

— Вече познавам един — каза Марти.

— Така ли? Кой?

— Предполага се, че е един от най-добрите — рече Дъсти. — Може би сте чували за него. Психиатър. Доктор Марк Ариман.

Лицето на Клостърман изведнъж стана непроницаемо.

— Да, Ариман има чудесна репутация. И книгите му, разбира се. Кой ви го препоръча?

— Той лекува една моя приятелка — отговори Марти.

— Мога ли да попитам от какво?

— Тя страда от агорафобия.

— Ужасно нещо.

— Заболяването промени живота й.

— Как е тя?

— Доктор Ариман мисли, че приближава до подобрение.

— Добра новина.

Клостърман разтегли устните си в усмивка — добродушна, но излъчваща по-скоро загадъчност, отколкото радост.

— Но ако разбереш, че доктор Ариман не приема нови пациенти, знам един чудесен терапевт — състрадателна и умна жена, която със сигурност ще те прегледа. Но първо ще направим изследванията. В болницата те чакат и обещаха да те вместят в графиците си, все едно си спешен случай. Не е необходимо да си определяш час. В петък ще получа резултатите и после ще решим какво да правим по-нататък. Докато стигнеш до вратата на следващия кабинет, валиумът ще подейства. Ако искаш едно хапче, преди да изпълниш рецептата в аптеката, ще ти дам. Имаш ли въпроси?

„Защо не харесваш Марк Ариман?“ — помисли си Дъсти.

Но не зададе този въпрос на Клостърман. Като имаше предвид недоверието на повечето учени и специалисти — две титли, с които Ариман несъмнено се гордееше — и уважението си към доктор Клостърман, Дъсти се зачуди на сдържаността си. Но не каза нищо.

След няколко минути, докато отиваха в болницата, той осъзна, че нежеланието му да зададе въпроса, макар и странно и необяснимо, не е толкова озадачаващо, колкото пропускът му да уведоми доктор Клостърман, че вече се е обадил в кабинета на Ариман и е поискал час за преглед.

Силно грачене привлече вниманието. Той вдигна глава. По лазурното небе се носеха тънки сиви облаци. Във въздуха кръжаха три дебели, черни гарвана.

Дъсти се замисли за Едгар Алън По, за кацналия над вратата гарван, който носеше лоша вест, и за мъртвата девойка Ленора и се запита дали гарваните над главата му не вещаеха смърт.

* * *

Марти седеше в хематологичната лаборатория, гледаше как кръвта й бавно изпълва серия от епруветки и бъбреше с лаборанта, млад виетнамец на име Кени Фан, който бързо и безболезнено бе вкарал иглата във вената й.

— Причинявам значително по-малко болка от вампирите — заразително се усмихна Кени — и дъхът ми е по-приятен.

Дъсти загрижено наблюдаваше Марти. Тя долови безпокойството му и го помоли да се обади на Сюзан Джагър по клетъчния телефон.

Той изпълни желанието й и изчака двайсет позвънявания.

— Няма я.

— Това не е възможно — възрази Марти. — Тя не ходи никъде, освен ако не е с мен.

— Може би се къпе.

— Не е ли включен телефонният секретар?

— Не. След малко пак ще й позвъня.

Успокоена от валиума, Марти изглеждаше замислена, но не и разтревожена.

Кени Фан смени пълната с кръв епруветка с празна и рече:

— Още една за личната ми колекция.

Марти се засмя и този път гласът й не потрепери от мрачни емоции.

Въпреки обстоятелствата Дъсти имаше усещането, че животът им отново ще стане нормален, при това много по-скоро, отколкото си бе представял в най-тежките мигове на изминалите двайсет и четири часа.

Телефонът му позвъня. Обади се секретарката на Ариман, Дженифър, която каза, че психиатърът ще може да вмести Марти в графика си и ще ги приеме в един и половина следобед.

— Какъв късмет — облекчено отбеляза Марти, когато Дъсти й съобщи новината.

— Да.

И Дъсти изпита облекчение. Това беше странно, защото, ако проблемът й беше психичен, прогнозата за бързо и пълно възстановяване можеше да не е толкова насърчителна, колкото, ако причината беше физическо заболяване. Той не познаваше доктор Ариман, но почувства сигурност, успокоение и надежда — също странна и подозрителна реакция.

Ако проблемът не беше свързан с физическото състояние на Марти, Ариман щеше да знае какво да направи. Той щеше да открие причината за безпокойството й.

Нежеланието на Дъсти да се доверява напълно на специалисти, в която и да е област беше почти патологично. Ето защо, той се учуди, че с такова нетърпение и надежда вярва в способностите на доктор Ариман да оправи нещата.

Очевидно Дъсти беше по-наивен, отколкото предполагаше. Когато всичко, което най-много обичаше — Марти и съвместния им живот — беше изложено на риск, и знанията и разумът му не можеха да решат проблема, Дъсти започваше да се страхува и се обръщаше към специалисти не само с умерена степен на надежда, но и с известно доверие.

Но в това нямаше нищо лошо. Ако Марти отново бъдеше здрава и щастлива, той би се унижил пред всеки.

Двамата излязоха от лабораторията и тръгнаха към кабинета за магнитен резонанс.

Коридорите миришеха на почистващи препарати, на дезинфектанти и на болести.

Появиха се медицинска сестра и санитар, които бутаха количка. Там лежеше млада жена, не по-голяма от Марти. Във вените й бяха забити иглите на системата за интравенозно поддържане на живота. На лицето й имаше компрес, напоен с кръв. Виждаше се само едното й око — сиво-зелено и изцъклено от шок.

Дъсти отмести поглед от нея. Имаше чувството, че е нарушил правото на лична неприкосновеност на непознатата. Той стисна ръката на Марти, изпитвайки суеверна убеденост, че изцъкления поглед на жената носи лош късмет.

В паметта му се появи неразгадаемата усмивка на Клостърман.