Дийн Кунц
Фалшива памет (31)

31.

Марти лежеше неподвижно, сякаш беше мъртва.

Сънят й беше по-дълбок, отколкото би могло да се очаква след бурните събития през деня и приличаше на състоянието на Скийт в стаята му в „Нов живот“.

Дъсти още веднъж прегледа четиринайсетте страници, които бе намерил в кухнята на Скийт, разсъждавайки върху името доктор Йен Ло.

Когато го чу, Скийт бе изпаднал в унес, като отговаряше на въпросите с въпроси. Докато отворените му очи потрепваха, сякаш сънуваше, той отговаряше, макар и загадъчно и само на въпроси, оформени като твърдения или заповеди. Когато в отчаянието си Дъсти каза: „О, я ме остави на мира и заспивай“, Скийт мигновено бе заспал.

Един от странните аспекти в поведението на хлапето, заинтригувал Дъсти повече от останалите, беше фактът, че Скийт не си спомняше нищо между мига, в който чу името доктор Йен Ло и минутата, когато изпълни неволната заповед на брат си да заспи. Може би ставаше въпрос за селективна амнезия. Но Скийт бе разговарял с Дъсти, докато беше в безсъзнание.

Марти бе казала, че й се „губят моменти“, макар да не знаеше по кое време. Тя се бе уплашила, че е пуснала газта в камината, без да я запали и няколко пъти бе влизала във всекидневната, убедена, че експлозията е неизбежна. Макар кранчето да било затегнато, тя продължила да се безпокои от усещането, че в паметта й има празнота.

Дъсти бе станал свидетел на краткотрайната загуба на съзнание на брат си. И долови истина в опасенията на Марти, че е получила пристъп на пиромания.

Вероятно между двата инцидента имаше връзка.

Денят беше необикновен. Двете най-скъпи за Дъсти същества бяха преживели различни, но еднакво драматични епизоди на неадекватно поведение. Шансът такъв сериозен, макар и краткотраен психически срив да се повтори, беше далеч по-малък, отколкото да спечелиш от лотарията.

Средностатистическият гражданин на нашето дръзновено ново хилядолетие би помислил, че това е зловеща случайност. Най-много би решил, че случилото се е пример за причудливите схеми, които механизмът на вселената понякога провежда като безполезен страничен ефект на безсмислен труд.

Но за Дъсти, който долавяше загадъчен замисъл във всичко, нещо не беше случайно. Връзката между двете събития го заинтригува, макар че беше трудно установима. И страшна.

Той сложи четиринайсетте страници на нощното шкафче, извади тефтерчето си и написа редовете на стихчето хайку, за които Скийт бе казал, че са правила.

Водопадите. Във вълните разпръсват. Борови игли.

Вълните бяха Скийт. Според него боровите игли бяха мисии. А водопадите бяха Дъсти или Йен Ло, или всеки друг, който произнесеше стихчето в присъствието на Скийт.

Отначало всичко, което Скийт казваше, приличаше на безсмислен брътвеж, но колкото повече разсъждаваше, толкова по-ясно Дъсти долавяше структура и цел, чакащи да бъдат забелязани. Неизвестно защо, той започна да възприема стихчето като някакъв механизъм, просто устройство с мощен ефект.

Вероятността, че някой умишлено манипулира психически брат му, мотивира Дъсти да се съсредоточи върху стихчето, докато разбере употребата му и преди да реши дали отново да изследва ефекта му върху Скийт.

Мисии.

За да проумее целта на стихчето хайку, Дъсти трябваше да разбере поне какво има предвид Скийт под мисии.

Дъсти изброи наум синонимите. Задача. Работа. Задължение. Служба. Призвание. Професия. Кариера. Църква.

Нито един обаче не му помогна за да стигне до прозрение.

Валит изскимтя притеснено, зайците в съня му бяха оголили грамадни зъби и го бяха подгонили.

Понякога кошмарите му ескалираха, докато кучето се събуждаше с ужасен лай.

— Спокойно. Успокой се, момчето ми — прошепна Дъсти.

Макар да спеше, лабрадорът, изглежда, чу гласа на стопанина си и скимтенето утихна.

— Успокой се. Браво. Добро момче.

Кучето не се събуди, но размаха няколко пъти пухкавата си опашка, после пак я уви около тялото си.

Марти и Валит продължаваха да спят спокойно, но Дъсти не можеше да затвори очи.

Той си спомни друг момент с Валит, по-рано през деня.

Валит стои на прага на вратата между кухнята и гаража, готов да тръгне към апартамента на Скийт и търпеливо размахва опашка, докато Дъсти облича якето си.

Телефонът звъни. Някой рекламира абонамент за „Лос Анжелис Таймс“.

Само след няколко секунди Дъсти оставя слушалката и се обръща към вратата, но Валит вече не стои, а лежи на прага и дреме, сякаш са минали десет минути и се е уморил да чака.

Макар да имаше отлична зрителна и слухова памет, Дъсти не можеше да си спомни дали от „Таймс“ му се бе обадил мъж или жена. Той нямаше представа какво е казал по телефона, нито какво му бяха казали. Изпитваше само неясно убеждение, че е бил мишена на абонаментна кампания по телефона.

Тогава Дъсти бе приписал този неприсъщ за него пропуск на паметта на стрес. Фактът, че бе присъствал на опита за самоубийство на брат си и бе станал свидетел на страданията му, сигурно се бе отразил на психиката му.

Но ако бе говорил по телефона не няколко секунди, а пет или десет минути, тогава Дъсти не бе разговарял със служител на „Таймс“. Какво толкова имаше да говорят, по дяволите?

В минутите, през които вал бе полегнал да подремне, Дъсти ли бе разговарял с някой друг, а не с човек от „Таймс“, или бе говорил само няколко секунди, а после е бил зает с някаква друга задача.

Задача, която не можеше да си спомни.

Пропуск във времето.

„Невъзможно. Не и аз.“

Изведнъж по гърба му полазиха ледени тръпки.

Той стана, но не можеше да стои неподвижно, затова започна да крачи напред-назад. Дъските на пода скърцаха и Дъсти отново легна на леглото. Кожата му беше хладна. По нея вече не лазеха тръпки. Но в съзнанието му се прокрадваше непознато дотогава и нежелано усещане за уязвимост, че в живота му е нахлуло неизвестно, странно и враждебно присъствие.