Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza(2010)

Издание:

Дийн Кунц. Фалшива памет

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

30.

Лявата и дясната обикновени каротидни артерии, които снабдяват с кръв врата и главата, тръгват от аортата, а тя — от горната повърхност на лявата камера на сърцето. Тъй като току-що е излязла от сърцето, кръвта, минаваща през тях, е богата на кислород и се движи стремително.

Доктор Марк Ариман притискаше палец до дясната сънна артерия на Сюзан и се наслаждаваше на силния й, равномерен пулс. Тази жена беше толкова прекрасна и жизнена.

Ако искаше да я удуши, той би го сторил, без да се страхува от съпротива. В това променено състояние на съзнанието Сюзан щеше да остане послушна и хрисима, докато Ариман отнемеше живота й. Тя щеше да падне на колене, после безшумно да се свлече на пода, докато сърцето й спираше да бие, а очите й щяха да изразяват съжаление, че не е могла да умре права и го е принудила да коленичи, за да я довърши.

Всъщност, докато умираше, Сюзан Джагър щеше да го възнагради с каквито чувства доктор Ариман пожелаеше. Детинско обожание. Еротичен екстаз. Безсилен гняв или дори овче малодушие, ако той решеше, че някоя от тези реакции му доставя удоволствие.

Но психиатърът нямаше намерение да я убива. Не тук и не сега, макар и скоро.

Когато неизбежният миг дойдеше, той нямаше да убие Сюзан със собствените си ръце, защото уважаваше научноизследователския отдел на всяка американска полицейска агенция. Когато се изискваше мокра поръчка, Ариман винаги използваше услугите на наемници, които да нанесат смъртоносния удар, спестявайки си риска да бъде заподозрян.

Пък и най-неподправеното блаженство идваше от хитроумното манипулиране, а не от директното осакатяване и убийство. Натискането на спусъка, наръгването с ножа или затягането на гаротата не го вълнуваха толкова силно, колкото да използва някого да извърши кръвопролитието вместо него.

Властта е по-осезаема тръпка на вълнение от насилието.

И по-точно, Ариман изпитваше най-голямо удоволствие не от крайния резултат от употребата на властта, а от самия процес на упражняването й. Манипулация. Контрол. Актът да оказва контрол, да дърпа конците и да наблюдава как хората изпълняват заповедите му беше толкова удовлетворяващ, че в най-деликатните мигове на кукловодското тяло на психиатъра потрепваше от тръпки на наслада, досущ катедрала, разтърсвана от камбанен звън.

Гърлото на Сюзан му напомняше за едно приятно преживяване много отдавна, за друга тънка и изящна шия, която бе разкъсана от копие, и споменът отново предизвика радостни тръпки по гърба му.

В Скотсдейл, Аризона, има къща в старогръцки стил, където стройна, млада наследница на име Минит Лъкланд разбива на каша черепа на майка си с чук и после, докато баща й яде кейк и гледа телевизия, го застрелва в тила. Накрая тя скача от втория етаж и се нанизва на копието на статуята на Диана, богинята на луната и лова, поставена на пиедестал в центъра на фоайето. В предсмъртното си писмо, несъмнено написано с почерка на Минит, пише, че от ранно детство е била изнасилвана и от двамата си родители — скандална лъжа, внушена й от доктор Марк Ариман. Около статуята на Диана са разпръснати капки кръв, досущ червени венчелистчета на цвете върху белия, мраморен под.

Сюзан Джагър беше още по-красива от покойната Минит. Макар лицето и тялото й да бяха мечтата на всеки еротоман, Ариман се възбуждаше не толкова от външността й, колкото при мисълта, че гъвкавите й крайници крият смъртоносен потенциал, какъвто преди много години се бе отприщил в Минит.

Дясната сънна артерия на Сюзан бавно и равномерно пулсираше под палеца на психиатъра. Петдесет и шест удара в минута.

Тя не се страхуваше. Сюзан спокойно очакваше да злоупотребят с нея, сякаш беше играчка, която не можеше да разсъждава.

Използвайки задействащото име Бен Марко и после рецитирайки условното стихче хайку, Ариман я бе пренесъл в променено състояние на съзнанието. Лаикът би употребил термина „хипнотичен транс“, който до известна степен беше верен. Но един психиатър би го определил като пориомания, което беше по-близо до истината.

Но нито един от двата термина не беше напълно точен.

След като Ариман произнесе стихчето хайку, личността на Сюзан стана по-силно потисната, отколкото по време на хипноза. В това особено състояние тя вече не беше Сюзан Джагър, а нищожество, машина от плът, чието прочистено съзнание приличаше на празен хард диск, очакващ програмен продукт, който Ариман предпочиташе да инсталира.

Ако беше в класическо състояние на пориомания — сериозно дисоциативно състояние, психично раздвояване на личността, тя привидно щеше да функционира нормално, но съвсем нямаше да бъде толкова откъсната от реалността.

— Сюзан, знаеш ли кой съм аз?

— Знам ли? — тихо и унесено попита тя.

Когато беше в това състояние, Сюзан не можеше да отговаря на никакви въпроси, защото чакаше да й кажат какво се иска от нея, какво трябва да направи и дори какво да чувства.

— Аз съм твоят психиатър, Сюзан.

Той видя озадаченото й изражение.

— Така ли?

Докато не бъдеше освободена от това състояние, Сюзан можеш само да изпълнява заповеди.

— Кажи ми как се казваш.

— Сюзан Джагър.

— Кажи ми кой съм аз.

— Доктор Ариман.

— Твоят психиатър ли съм?

— Така ли?

— Кажи ми каква е професията ми.

— Психиатър.

Това особено състояние не се постигаше лесно. Изискваше много усилена работа и професионална всеотдайност.

Преди осемнайсет месеца, преди да стане неин психиатър, по време на внимателно режисирани случаи, без знанието на Сюзан, Ариман й бе дал силна комбинация от опиати — рохипнол, фенциклидин, валиум и едно чудесно церебротропично вещество, което не беше вписано в публикуваните фармацевтични справочници. Рецептата беше негова и той лично приготви всяка доза от запасите в частната си, нелегална аптека, защото съставките трябваше да са точно балансирани, ако искаше да постигне желания ефект.

Само опиатите не бяха довели Сюзан до сегашното й състояние, но всяка доза я караше да изпада в транс и да не съзнава положението, и я правеше изключително податлива. И докато тя беше в това безпомощно състояние, Ариман заобикаляше съзнанието й, където се извършваше волевото мислене, говореше на дълбокото й подсъзнание, където се намираха условните рефлекси, и не срещаше съпротива.

Онова, което й бе сторил по време на трите дълги сеанса, би изкушило жълтата преса и писателите на шпионски романи да употребят думата „промиване на мозъка“, но не ставаше въпрос за нещо толкова модерно. Ариман не бе проникнал в структурата на съзнанието й с намерение да го преустрои в нова архитектура. Подходът — някога предпочитан най-вече от правителствата на Съветския съюз, Китай и Северна Корея — беше твърде амбициозен, изискваше месеци на денонощен достъп до обекта в мрачната обстановка на затвора и включваше досадни психични мъчения, да не говорим, че човек трябваше да понася обезпокоителните писъци и окаяните молби на жертвата. Коефициентът на интелигентност на доктор Ариман беше висок, но прагът на издръжливостта на търпението му — нисък. Пък и процентът на успех при традиционните методи за промиване на мозъка не беше вдъхновяващ и степента на контрол невинаги беше пълна.

Ариман бе проникнал в съзнанието на Сюзан и бе доловил нова камера, която бе нарекъл таен параклис, без съзнанието й да знае това. И там той й даваше указания да се кланя само на един бог — самият Марк Ариман. Той беше строго божество, прахристиянско в отрицанието си на свободната воля, не търпеше неподчинение и беше безпощаден с непослушните.

Ето защо, психиатърът повече не я упои. Не беше необходимо да го прави. По време на онези три сеанса той бе въвел контролните способи — името Бан Марко и стихчето хайку, които мигновено потискаха личността й и я пренасяха в същите дълбоки владения на психиката, където я бяха отвели и опиатите.

По време на третия сеанс Ариман й внуши агорафобията. Той смяташе, че това заболяване е интересно, гарантира удовлетворяваща драматичност и има множество колоритни ефекти, докато психиката на Сюзан постепенно се руши и накрая се съсипва. В края на краищата всичко беше заради развлечението.

— Мисля, че този път няма да играя себе си. Тази нощ ще бъде нещо извратено. Знаеш ли кой съм аз, Сюзан?

— Кой си ти?

— Аз съм баща ти.

Тя не каза нищо.

— Кажи ми кой съм аз, Сюзан.

— Баща ми.

— Наричай ме татко.

Гласът й остана унесен и лишен от емоции, защото Ариман още не я бе инструктирал какви трябва да бъдат чувствата й в този сценария.

— Да, татко.

— Какъв цвят са косите ми, Сюзан?

— Руси — без да го поглежда, отговаря тя.

Косите на психиатъра бяха прошарени, но бащата на Сюзан наистина беше рус.

— Кажи ми какъв цвят са очите ми.

— Зелени като моите.

Очите на Ариман бяха кафяви.

Лекарят се наведе и я целуна почти целомъдрено.

Устните й бяха отпуснати. Тя не взе активно участие в целувката. Всъщност беше толкова пасивна, че все едно бе изпаднала в кататония, дори в кома.

Ариман нежно захапа устните й, после вкара език между зъбите и я целуна съвсем не по бащински. И макар устните й да останаха отпуснати и пулсът в сънната й артерия да не се учести, той усети, че дъхът й секна.

— Как се чувстваш, Сюзан?

— Как искаш да се чувствам?

— Много засрамена и унизена. Изпълнена с дълбоко разкаяние… и малко погнусена, че баща ти те е използвал по този начин. Но в същото време послушна и готова да направиш, каквото ти кажат… защото макар да не искаш, си възбудена. Изпитваш извратено и ненаситно желание, което искаш да отречеш, но не можеш.

Ариман отново я целуна и този път устните й омекнаха и се разтвориха. Сюзан сложи ръка на гърдите му, за да го отблъсне, но съпротивата й беше слаба като на дете.

Психиатърът усети, че пулсът й се учестява.

— Не, татко.

Зелените й очи се насълзиха.

Ариман се втренчи в тях и мигновено бе обзет от ожесточено желание.

Той пусна врата й и плъзна ръка към талията й.

— Моля те — прошепна Сюзан, произнасяйки думите като протест и същевременно като нервна покана.

Дишайки дълбоко, Ариман се наведе към лицето й. Усетът му на хищник не го излъга. По страните й се стичаха солени сълзи.

— Прекрасно.

Той започна да я целува, навлажни устни от мократа й кожа и после ги облиза.

Ариман вдигна Сюзан за кръста и я притисна между тялото си и хладилника.

— Моля те, моля те. — Тя беше толкова раздвоена между нетърпението и ужаса, че гласът й трепереше.

Сюзан плачеше, но не хленчеше, нито ридаеше и психиатърът се наслади на мълчанието й, обзет от желание да уталожи страстта, която никога не можеше да насити. Той облиза устните и клепачите й, радвайки се на соления вкус, сякаш това беше единствената му храна за деня.

Ариман я пусна, отстъпи назад и каза:

— Върви в спалнята си, Сюзан.

Тя тръгна. Психиатърът я последва, възхищавайки се на грациозната й походка.