Дийн Кунц
Фалшива памет (24)

24.

Скийт седеше в леглото. Беше подпрян на възглавници. Лицето му беше бледо, очите — хлътнали, — а устните — по-скоро сиви, отколкото розови. Изражението му излъчваше сломено и трагично достойнство, сякаш Скийт не беше само една от легионите изгубени души, бродещи из руините на рушащата се съвременна култура, а болен от туберкулоза поет, който живееше в далечното минало, много по-невинно от този нов век, и се бореше не с пристрастяването си и не срещу стотиците години на бездушни философии, отричащи целта и смисъла на живота, а само срещу упоритите бактерии на заболяването си.

Дъсти стоеше до прозореца и може би гледаше нощното небе, разгадавайки съдбата си по структурата на буреносните облаци. Краищата им изглеждаха позлатени, защото бяха озарени от светлините на предградието, над което се носеха.

Всъщност мракът бе преобразил стъклото в черно огледало, което позволяваше на Дъсти да вижда отражението на Скийт. Той очакваше брат му да направи нещо странно и разобличаващо, което не би сторил, ако знаеше, че го наблюдават.

Очакването му беше параноично, но Дъсти не можеше да се отърси от него. Този необикновен ден бе породил съмнения, които бяха неясни и неопределени, но въпреки това обезпокоителни.

Скийт вечеряше — доматена супа с парченца сирене, пиле с чесън и розмарин, печени картофи и аспержи. Ястията в „Нов живот“ бяха по-вкусни от дажбите в обикновените болници, макар че твърдата храна беше предварително нарязана на хапки, защото на онези, които бяха направили опит за самоубийство, не позволяваха да си служат с нож.

Валит го наблюдаваше с интерес. Кучето беше добро и макар че вечерята му закъсняваше, не се молеше да получи храна.

— Не съм ял толкова много от седмици — каза Скийт. — Предполагам, че нищо не изостря апетита така, както скачането от покрив.

Той беше толкова слаб, сякаш страдаше от булимия. Като се имаше предвид колко се бе свил стомахът му, беше трудно да се повярва, че може да побере количеството, което вече би погълнал.

— Изглежда, заспа само защото аз ти казах да го направиш — рече Дъсти, който още се преструваше, че търси знамения в облаците.

— Така ли? Е, това е нещо ново, братко. Отсега нататък ще правя, каквото кажеш.

— Едва ли.

— Ще видиш.

Дъсти пъхна дясната си ръка в джоба на джинсите си и докосна сгънатите страници от тефтерче, които бе намерил в кухнята на Скийт. Замисли се дали пак да не о попита за доктор Йен Ло, но интуицията го предупреди, че името може да предизвика втори пристъп на кататония, последван от още един отчайващ и неразгадан диалог.

— Водопадите — рече Дъсти.

Скийт дори не вдигна глава.

— Какво?

— Във вълните разпръсват.

Скийт вдигна глава, но не каза нищо.

— Борови игли.

— Борови игли?

Дъсти се обърна към него.

— Това говори ли ти нещо?

Скийт се залови с десерта — ягоди със сметана и кафява захар.

— Мисля, че съм го чувал някъде.

— Убеден съм. Защото аз го чух от теб.

— От мен? — Скийт изглеждаше искрено изненадан. — Кога?

— Преди малко. Когато беше… в безсъзнание.

— Странно. Неприятно ми е да мисля, че литературата е в гените ми.

— Това гатанка ли е?

— Гатанка? Не. Стихче.

— Пишеш поезия? — недоверчиво попита Дъсти, защото знаеше колко старателно Скийт избягва всички аспекти на света, който обитава баща му, професорът по литература.

— Не са мои. Не знам името на поета. Японец от древността. Хайку. Сигурно съм го прочел някъде и несъзнателно съм го запомнил.

— Хайку — повтори Дъсти, като се опита, но не успя да открие полезен смисъл в новата информация.

Използвайки лъжичката като диригентска палка, Скийт издекламира:

Водопадите

във вълните разпръсват

борови игли.

Изведнъж думите вече не прозвучаха като безсмислен брътвеж.

Дъсти си спомни за една оптична измама, която преди много години бе видял в списание. Рисунка с молив на гъсти редици от дървета — борове, елхи, смърчове и елши, на име „Гора“. Съпътстващият текст твърдеше, че гората крие много по-сложен пейзаж, който ще видиш, ако се откажеш от очакванията си, ако забравиш заглавието и ако надникнеш през повърхностното изображение. И тогава ще съзреш коренно различна сцена. След десет минути, отчаян, Дъсти бе блъснал настрана списанието и после с периферното си зрение забеляза скрития град. Когато отново се втренчи в рисунката, той видя готическа метрополия с гранитни сгради и тесни улици, вплетени дълбоко в сенките между създадените от човека студени, сиви скали, извисяващи се на фона на мрачното небе.

По същия начин се изясни и смисълът на шестте думи, произнесени от Скийт. Намерението на поета беше очевидно. „Водопадите“ ляха ветрове, които брулеха иглите на боровете и ги отнасяха в морето. Това беше съвършено, емоционално наситено и проницателно наблюдение на природата и задълбоченият анализ със сигурност би доказал многобройни метафорични значения, свързани с човешкото състояние.

Но намерението на поета не беше само смисълът на онези три кратки реда. В тях имаше друго тълкувание, където се криеше важно значение за Скийт, докато бе изпаднал в онзи странен транс. Но сега той явно бе забравил всичко това. Скийт бе нарекъл всеки ред „правило“, макар че не бе обяснил дали тези загадъчни правила се отнасят за поведение, процедура, спорт или игра.

Дъсти искаше да седне на леглото до брат си и да продължи да го разпитва. Но се опасяваше, че ако му упражни натиск, Скийт отново ще изпадне в кататонично състояние и следващият път няма да излезе лесно от него.

Пък и двамата бяха прекарали тежък ден. Въпреки че бе спал и ял, Скийт сигурно бе капнал от умора като Дъсти.

* * *

Лопата.

Кирка.

Секира.

Чукове, отвертки, триони, бормашини, клещи, гаечни ключове, дълги стоманени гвоздеи.

Макар че кухнята още не беше безопасна и трябваше да претърси и другите стаи в къщата, Марти не можеше да престане да мисли за гаража, изброявайки наум множеството инструменти за мъчение и смърт, намиращи се там.

Тя не устоя на решението си да не влиза в гаража, за да избегне риска да бъде сред смъртоносни изкушения, когато Дъсти се върне. Марти отвори вратата между кухнята и гаража и запали лампата.

Вниманието й мигновено беше привлечено от дъската, но която бяха окачени градинските инструменти. Не се беше сетила за тях.

Мистрии. Ножица. Малка лопата. Резачка.

* * *

Скийт шумно изстърга остатъците от кафява захар от чашата с десерта.

Сякаш привлечена от тракането, в стаята влезе медицинската сестра от нощната смяна Джасмин Ернандес, дребна, хубава, на трийсет и една-две години и със загадъчни, но ясни, черни очи. Бялата й униформа беше безупречно чиста, макар че червените маратонки със зелени връзки загатваха за закачлив нрав.

— Колко си дребна — каза й Скийт и намигна на Дъсти. — Ако искам да се самоубия, не виждам как ще ми попречиш, Джасмин.

Тя взе подноса с вечерята от леглото му, сложи го на нощното шкафче и рече:

— Виж какво, мое малко колибри, ако единственият начин да те предпазя да не се нараниш, е като счупя всяка кост в тялото ти и после те гипсирам, ще се справя.

— Мамка му — възкликна Скийт. — Къде си учила за медицинска сестра? В Трансилвания ли?

— В още по-опасно училище. При монахините. И те предупреждавам, никакви цинизми, когато съм на смяна.

— Съжалявам — искрено разочарован отговори Скийт, защото беше в настроение да се шегува. — А какво ще стане, когато ми се пишка?

— Не притежаваш нищо, което да не съм виждала. Макар да съм сигурна, че съм виждала по-големи.

— Отсега нататък ще бъде разумно да казвам само „Да, госпожо“ — усмихна се Скийт.

Той вече не беше свързан с електрокардиографа, затова Джасмин хвана кокалестата му китка, за да измери пулса му и сложи термометър в устата му.

Дъсти отново бе обзет от безпокойство, макар да не знаеше причината. Същото подозрение, което по-рано го бе накарало да наблюдава отражението на Скийт в тъмното стъкло на прозореца. Тук нещо не беше наред, но не непременно със Скийт. Подозрението му се съсредоточи върху клиниката.

— Колибритата са симпатични — каза Скийт.

— Дръж термометъра под езика си — предупреди го Джасмин Ернандес.

— Мислиш ли, че съм симпатичен?

— Ти си хубаво момче. Здраво, бодро и с ясни очи.

— Колибритата са очарователни. Те са волни души.

— Да, точно така. Колибрито е симпатична, очарователна, волна, незначителна, малка птичка.

Ако нещо не беше наред в този момент, в това място и с тези хора, Дъсти не беше в състояние да определи проблема. Шерлок Хоумс или мис Джейн Марпъл също биха се затруднили да намерят основателна причина за подозрението, което изнервяше Дъсти. Нервността му вероятно се дължеше на умората и на притесненията му за Скийт. Докато не си починеше, Дъсти не можеше да вярва в интуицията си.

— Да, няма да сбъркаш, ако казваш само „Да, госпожо“ — каза той на Скийт, приближи се до леглото му и добави: — Трябва да тръгвам, хлапе. Обещах на Марти да я заведа на вечеря, а закъснявам.

— Трябва да спазваш обещанията си към Марти. Тя не е като другите.

— Нали се ожених за нея?

— Надявам се, че Марти не ме мрази.

— Не ставай глупав.

В очите на Скийт блеснаха сълзи.

— Аз я обичам, Дъсти. Марти винаги е била добра с мен.

— И тя те обича, хлапе.

— Клубът на привържениците ми е малоброен. Но клубът на хората, които обичат Марти, е многочислен.

Дъсти не можа да измисли убедителен отговор, защото наблюдението на Скийт беше вярно.

Но Скийт не говореше от самосъжаление.

— Това е товар, който не бих могъл да нося на плещите си. Хората те обичат и очакват много от теб и тогава имаш отговорности. Колкото повече те обичат, толкова си по-задължен да си отговорен.

— Любовта е трудно нещо, нали?

Скийт кимна.

— Да, така е. Хайде, отивай да заведеш Марти на вечеря и да й кажеш колко е красива.

— Ще се видим утре — обеща Дъсти и сложи каишката на Валит.

— Ще ме намериш тук. Ще бъда в гипс от главата до петите.

Дъсти и Валит излязоха, а Джасмин каза:

— Трябва да измеря кръвното ти налягане, мое малко колибри.

— Да, госпожо — отговори Скийт.

Дъсти отново изпита чувството, че нещо не е наред. Не трябваше да му обръща внимание. Сигурно се дължеше на умората. Щеше да премине, когато видеше Марти и изпиеше чаша вино.

В залата за отдих на партера десетина пациенти играеха на карти. Разговорът и непринуденият им смях, шумоленето на картите и тихите звуци на музиката на Глен Милър по радиото допринесяха за уютната атмосфера и човек би помислил, че това е събиране на приятели в крайградски клуб или частен дом, а не група физически съсипани и психически отчаяни наркомани.

До вратата стоеше пазач, чиято задача беше незабавно да телефонира на полицията, ако някой твърдоглав пациент се опиташе да избяга.

Мъжът беше петдесетинагодишен и със сиво-кафяв панталон, светлосиня риза, червена вратовръзка и морскосиньо сако. На значката на ревера му пишеше УОЛИ КЛАРК. Той четеше любовен роман. Уоли беше възпълничък, с трапчинки, безукорно чист, миришеше на одеколон с аромат на подправки и имаше добродушните сини очи на искрен пастор и мила усмивка. Той беше идеалният избор на всеки холивудски режисьор за ролята на любимия чичо, настойник, учител, обичан баща или ангел пазител на главния герой.

— Бях тук, когато последният път брат ви беше при нас — каза Уоли Кларк и се наведе да погали Валит. — Не очаквах, че ще се върне. Искаше ми се да не идва повече тук. Той е добро момче.

— Благодаря — отговори Дъсти.

— Слизаше тук да играе табла с мен. Не се тревожете, господин Роудс. Дълбоко в душата си брат ви е свестен. Този път ще се оправи завинаги.

Нощта беше хладна и влажна, но не и неприятна. Облаците се разкъсаха и показаха сребристата луна, носеща се плавно по небето, сетне пак се сгъстиха.

На паркинга имаше локви и Валит нагази във всичките.

Дъсти стигна до микробуса си и се обърна да погледне клиниката, построена в стил на испанска хасиенда. Разклащани от лекия ветрец, високите палми шепнеха приспивни песни, а бугенвилията се бе увила около колоните на лоджиите и висеше от сводовете. Сградата сякаш беше домът на Морфей, гръцкия бог на съня.

Том Уонг, доктор Хенри Донклин, Джасмин Ернандес, Уоли Кларк и останалите членове на персонала на „Нов живот“ изглеждаха умни, компетентни, всеотдайни и състрадателни. Нищо в поведението им не даваше на Дъсти основание да се съмнява в мотивите им.

Вероятно онова, което го смущаваше, беше фактът, че те са твърде съвършени, за да бъдат реални. Ако поне един от служителите на клиниката беше муден, мързелив, небрежен, груб или неорганизиран, Дъсти може би щеше да прогони подозренията си към „Нов живот“.

Разбира се, изключителният професионализъм, всеотдайността на персонала означаваше само, че в клиниката има добро ръководство. Шефът очевидно притежаваше дарбата да наема и мотивира първокласни служители. Тези благоприятни обстоятелства би трябвало да предизвикат благодарност в Дъсти, а не параноично усещане за конспирация.

Но въпреки това нещо не беше наред. Той се тревожеше, че Скийт не е в безопасност там. Колкото по-дълго гледаше клиниката, толкова повече се засилваха подозренията му. Но причината продължаваше да му убягва.

* * *

Градинската ножица с дългите остриета и резачката имаха толкова зловещ вид, че Марти не се задоволи само да ги изхвърли. Тя нямаше да се чувства в безопасност, докато проклетите инструменти не се превърнеха в купчина железа.

Във високия шкаф бяха наредени вила, гребло, лопата, мотика и чук.

Марти сложи резачката на бетонния под и замахна с чука. Резачката издаде пронизителен звук, досущ писък на живо същество, но Марти реши, че не я е обезвредила достатъчно. Тя вдигна чука и я удари отново. После трети и четвърти път.

Наоколо се разхвърчаха парчета от пластмасовата дръжка, няколко винта и други отломки. При всеки удар прозорците на гаража вибрираха и от пода излитаха късчета бетон.

Марти знаеше, че трябва да пази очите си, но не посмя да спре, за да потърси предпазни очила. Тя имаше още много работа, а Дъсти можеше да се върне всеки момент.

Марти хвърли на пода градинската ножица и ожесточено я заудря с чука, докато пружината й изскочи и дръжките се разпаднаха.

После натроши вилата. Удря я, докато дървената дръжка се разби на парчета и зъбците се огънаха и преплетоха.

Чукът тежеше килограм и половина, но за да се постигне желания ефект, се изискваше сила и равновесие. Марти се обля в пот, задъха се, устата й пресъхна и гърлото й започна да пари, но продължи равномерно да вдига чука и да удря.

Сутринта щеше да страда и всеки мускул на ръцете и раменете й щеше да я боли, но в момента се чувстваше толкова добре, че болката не я интересуваше. През тялото й премина приятно усещане за сила и контрол. Всеки удар я изпълваше с трепетна възбуда и беше изключително приятен, дори еротичен. Марти поемаше въздух, като се изправяше и издаваше вик на удоволствие, когато се навеждаше под тежестта на чука, за да нанесе удар…

Изведнъж тя чу звуците, които излизат от устата и осъзна, че ръмжи като звяр.

Марти се обърна и видя изражението си в страничното огледало на понтиака. Раменете й бяха прегърбени, а вратът — протегнат напред и изкривен под странен ъгъл. Косите й бяха разрошени и стърчаха така, сякаш я бе ударил електрически ток. Умопомрачението бе изкривило лицето й като на вещица, а в очите й блестеше безумие.

Какво би сторила на Дъсти ако той се върнеше в този момент?

Марти потрепери от отвращение и пусна чука.