Дийн Кунц
Фалшива памет (23)

23.

— Урината не лъже — каза доктор Донклин.

Валит вдигна глава и размърда уши, сякаш изразяваше съгласието си.

Скийт, който беше свързан с електрокардиограф, продължаваше да спи непробудно.

Дъсти наблюдаваше светлата зелена точка на монитора. Пулсът на брат му беше бавен, но равномерен. Нямаше аритмия.

„Нов живот“ не беше нито болница, нито диагностична лаборатория. Но заради склонността към самоунищожение и изобретателността на пациентите, клиниката разполагаше с модерна техника, необходима, за да се направи бърз анализ на телесните течности за наличие на наркотици.

Първите кръвни проби на Скийт, взети при постъпването му, показваха рецептата на коктейла от химични вещества, с които бе започнал денят. Метамфетамини, кокаин и ДМТ. Метамфетаминът и кокаинът бяха стимуланти, а ДМТ, диметил триптаминът — синтетичен халюциноген, подобен на псилоцибина, който беше алкалоиден кристал и се извличаше от гъбата Psylocybe Mexicana. Закуската му си я биваше.

Втората кръвна проба, взета докато Скийт лежеше в състояние, наподобяващо кома, още не беше готова. Но резултатът от урината показваше, че организмът му не е приемал още наркотици. Нещо повече, до голяма степен организмът му бе преработил метамфетамина, кокаина и ДМТ. Поне засега Скийт нямаше да вижда ангелът на смъртта, който го бе накарал да скочи от покрива на семейство Соренсън.

— Ще получим същите данни и от втората кръвна проба — предсказа Донклин. — Урината не лъже.

Резултатът от изследването на урината не подкрепяше диагнозата за диабетична или уремична кома.

— Ако и анализът на кръвта не покаже нищо — добави лекарят, — вероятно ще трябва да го преместим в болница.

* * *

Тракането на бутилките в хладилника, на който се бе облегнала Марти, постепенно утихна.

Болката от изтръпналите й ръце предизвика сълзи в очите й. Тя ги избърса с ръкава на блузата си, но зрението й остана замъглено.

Марти още си представяше острите ръбове на счупената винена бутилка и беше толкова уплашена от потенциала си за насилие и от несъзнателните си намерения, че се парализира от страх.

Трябваше да действа. В това беше надеждата. Но съзнанието й още не се беше прояснило, за да разсъждава и анализира и после разумно да избере правилното и най-ефективно действие.

Марти събра сили, отдалечи се от хладилника, прекоси кухнята и се приближи до шкафа, където беше само допреди няколко минути.

Пръстите й се вкопчиха в дръжката. Тя издърпа чекмеджето и видя лъскавата ножица.

Ръцете й се разтрепериха, но Марти успя да измъкне чекмеджето и да го занесе до контейнера за отпадъци. Тя смяташе да изсипе там съдържанието, но ножицата, тракаше, блъскайки се в другите предмети. Марти се уплаши толкова много, че изпусна чекмеджето в контейнера.

* * *

Том Уонг донесе резултатите от второто изследване на кръвта на Скийт. Предсказанието на доктор Донклин се сбъдна. Загадката за състоянието на Скийт остана неразкрита.

През последните няколко часа той не бе взимал наркотици. Остатъците от сутрешния коктейл бяха едва забележими.

Ако проблемът беше хранително отравяне или особено ботулизъм, комата щеше да бъде предшествана от повръщане, болки в стомаха и диария. Но Скийт нямаше такива оплаквания.

И макар че не проявяваше ясни симптоми на апоплексия, вероятността от мозъчен кръвоизлив, емболия или тромбоза не трябваше да бъде отхвърляна.

— Случаят вече не е за рехабилитация — реши доктор Донклин. — Къде предпочитате да го закараме?

— В болница „Хоуг“, ако имат свободно легло — отговори Дъсти.

— Тук става нещо — каза Том Уонг, привличайки вниманието им към електрокардиографа.

Звукът на апарата беше изключен и нито Дъсти, нито доктор Донклин бяха забелязали, че пулсът на Скийт се беше учестил. Дигиталният екран показваше петдесет и четири удара в минута.

Скийт изведнъж се прозя, протегна се и отвори очи.

Пулсът му продължаваше да се повишава.

Скийт премигна, като видя Том Уонг, доктор Донклин и Дъсти и попита:

— Хей, какво става тук? Купон ли има?

* * *

Марти изхвърли в контейнера пълната до половина бутилка вино и още две, които не бяха отворени.

В мокрото помещение също имаше ужасяващи оръжия. Шише с амоняк, който можеше да те ослепи и задуши. Белина. Тя изхвърли всичко на боклука.

После се сети, че в кухнята има кибрит.

Щом човек бе способен да издере лицето на невинна жертва със счупена бутилка и е достатъчно опасен, за да избоде с ключа за стартер окото на любимия си, тогава запалването на къщата не би представлявало морално препятствие.

Марти изхвърли кибрита в контейнера. Клечките изтракаха като опашката на гърмяща змия.

Тя бързо се върна във всекидневната. Трябваше да свърши още много неща.

Марти изхвърли газовата запалка за камината, после изведнъж се разтревожи от вероятността, че може да е пуснала газта. Нямаше причина да го прави, нито такъв спомен, но бе изгубила доверие в себе си.

Не смееше да се довери на себе си.

Ако газта изтичаше, една-единствена искра щеше да предизвика силна експлозия, която да разруши къщата.

Марти се върна във всекидневната.

Не миришеше на газ. Нито се чуваше съскане.

Тя се успокои малко и отиде в кухнята, но отново се притесни, че е пуснала газта.

Това беше абсурдно. Марти не можеше да прекара остатъка от живота си, като непрекъснато ходи до всекидневната и проверява камината. Тя не страдаше от пиромания или амнезия, за да не помни какво прави.

Неизвестно защо, Марти се замисли за вътрешната чакалня на доктор Ариман, където по време на сеанса на Сюзан бе прочела част от един роман. Помещението беше приятно за четене. Нямаше прозорци. Нито досадна музика. Нищо не те разсейваше.

Стая без прозорци. Но въпреки това не беше ли стояла пред огромен прозорец, през който гледаше как по крайбрежието се излива проливен дъжд?

Не, това беше сцена в романа.

— Изключително вълнуващ — каза на глас тя, макар че беше сама. — Написан е добър. Сюжетът е увлекателен, а героите — колоритни. Харесва ми.

Изведнъж Марти се разтревожи от усещането за пропуск във времето. Тя почувства, че в деня й бе имало празнота, през която се бе случило нещо ужасно.

Марти погледна часовника си и се изненада, че е станало толкова късно. Пет и дванайсет минути. Денят бе отминал заедно с дъжда.

Тя нямаше представа кога бе отишла във всекидневната, за да провери камината. Вероятно преди минута. А може би преди четири или десет минути.

Навън се бе стъмнило. Марти не си спомняше кога е паднал мракът. Ако в деня й имаше празнота, това трябва да е станала, докато беше до камината във всекидневната.

Тя хукна към предната част на къщата. Територията, през която мина, беше позната и същевременно различна от онази сутринта. Сега никое пространство не беше правоъгълно или квадратно, а всичко променяше очертанията си. Таванът изглеждаше леко нагъна. Силното й безпокойство явно понякога придаваше на физическия свят форми, макар Марти да знаеше, че тази сюрреалистична пластичност е въображаема.

Във всекидневната не се чуваше съскане и не миришеше на газ.

Ключът за стартера на колата беше на полицата. Марти се втренчи в него и предпазливо отстъпи назад, излизайки от стаята.

Тя стигна до коридора и погледна часовника си. Пет и тринайсет. Беше изминала една минута. Нямаше празнота във времето.

Треперейки неудържимо, Марти отиде в кухнята и отново погледна часовника си. Още беше пет и тринайсет. Нямаше й нищо. Не бе изпаднала в пристъп на пиромания. Не можеше да се е върнала във всекидневната и да е пуснала газта.

В бележката си Дъсти бе обещал да се върне към пет часа. Той закъсняваше. Обикновено Дъсти беше точен. И изпълняваше обещанията си.

— Моля те, Господи — каза Марти, стъписана от окаяния тон на гласа си и от треперенето, което изменяше думите й, — доведи го вкъщи. Много те моля, Господи, помогни ми. Накарай Дъсти веднага да се прибере.

Дъсти щеше да вкара микробуса в гаража. Но там беше опасно, защото имаше безброй остри инструменти, смъртоносни машини, отровни вещества и запалими течности.

Марти реши да го чака в кухнята. В гаража нямаше да му се случи нищо лошо, ако тя не беше там. Единствената реална заплаха беше самата Марти.

От гаража Дъсти щеше да влезе в кухнята. Марти трябваше да бъде сигурна, че е изнесла оттам всичко, което можеше да се използва като оръжие.

Но да продължава да изхвърля от къщата остри предмети и токсични вещества, беше чиста лудост. Тя никога не би наранила Дъсти. Марти го обичаше повече от живота си. Тя би умряла за него. Знаеше, че и той би направил същото за нея. Не можеш да убиеш човек, когото обичаш толкова много.

Но съзнанието й бе завладяно от необясним страх и опасенията й нарастваха с всяка изминала минута.