Дийн Кунц
Фалшива памет (22)

22.

Марти Роудс се бореше с паниката и обикаляше кухнята, която изглеждаше пълна със смъртни заплахи, досущ бойно поле, разтърсвано от вражески армии.

В едно от чекмеджетата тя намери точилка, с която човек можеше да обезобрази нечие лице, да разбие нечий нос, да разцепи устни и да удря, докато строши черепа и от очите бликнат кръвоизливи…

Макар наоколо да нямаше потенциална жертва и да знаеше, че не е в състояние да нанесе побой на никого, Марти положи усилия да извади точилката от чекмеджето. Трябваше да се отърве от нея.

На половината разстояние от контейнера за отпадъци тя я изпусна.

Не можа веднага да събере смелост да я вземе отново. Ритна я и точилката се изтърколи чак до прага на отворената врата на верандата.

Вятърът бе утихнал, но здрачът донесе студен полъх. Надявайки се, че хладният въздух ще проясни съзнанието й, Марти започна да диша дълбоко, като потреперваше.

Тя се втренчи в точилката. Трябваше само да грабне проклетото нещо и да го пусне в контейнера. Точилката нямаше да е в ръката й повече за една-две секунди. Не би могла да нарани никого. А дори да я завладееше самоунищожителен импулс, точилката не беше идеалното оръжие, с което би си направила харакири.

Марти се наведе, взе точилката и я хвърли в контейнера.

В следващото чекмедже тя намери домакински прибори, повечето от които я уплашиха. Сито. Таймер. Преса за изстискване на чесън. Четка. Цедка. Сокоизстисквачка.

Но имаше и хаван с размерите на бейзболна топка, направен от гранит, с който можеше да счупиш нечия глава. Да се промъкнеш зад някого, да го удариш силно и да му разбиеш черепа.

Хаванът трябваше незабавно да бъде изхвърлен. Преди Дъсти да се прибере вкъщи или някой съсед да позвъни на вратата. Но Марти нямаше да забрави допира до хладния гранит.

Докато тя издърпваше поредното чекмедже, телефонът иззвъня.

Марти вдигна слушалката и изпълнена с надежда, попита:

— Дъсти?

— Аз съм — отговори Сюзан Джагър.

Марти посърна от разочарование, но се опита да не го показва.

— Хей, какво става?

— Добре ли си, Марти?

— Да, разбира се.

— Говориш странно.

— Всичко е наред.

— Задъхана си.

— Премествах разни неща.

— Нещо не е наред.

— Не ме тормози, Сюзан. Имам майка за това. Какво става?

Марти искаше бързо да приключи разговора. Тя имаше много работа. Трябваше да претърси още много чекмеджета и да изхвърли всички потенциално опасни вещи, прибори и инструменти.

— Малко ми е неудобно, Марти.

— Кое?

— Не страдам от параноя.

— Знам.

— Той наистина идва тук понякога. Нощем, когато спя.

— Ерик ли?

— Трябва да е той. Знам, че няма ключ и всички врати и прозорци са залостени и няма начин да влезе, но трябва да е той.

Марти издърпа едно от чекмеджетата до телефона. Там беше ножицата, която по-рано не беше в състояние да докосне, когато искаше да среже тиксото.

— Попита ме откъде знам, че е бил тук — продължи Сюзан.

Дръжката на ножицата беше облепена с черна гума, за да се хваща по-добре.

— Много е странно и… неудобно, Марти.

Стоманените остриета бяха лъскави като огледала.

— Марти?

— Да, чух. — Марти притисна слушалката до главата си толкова силно, че ухото я заболя. — Кажи ми кое е странното.

— Ами, знам, че е бил тук, защото оставя… онова си нещо.

Едното от остриетата беше гладко, а другото — назъбено. И двете имаха зловещ вид.

Марти положи усилия да следи разговора, защото съзнанието й изведнъж се изпълни с образи на ножици, които раздират, разрязват, разсичат, наръгват, изкормват и разкъсват.

— Онова нещо?

— Нали се сещаш?

— Не.

— Ами, онова нещо.

— Кое?

На едно от остриетата беше гравирано „Клъц“ — вероятно името на производителя. Но на Марти й се стори, че думата притежава тайнствена сила и е изпълнена със загадъчен и зловещ смисъл.

— Ами… спермата.

Съзнанието на Марти беше съсредоточено върху ножиците. Тя затвори очи, опитвайки се да прогони мисълта за остриетата и да се фокусира върху разговора със Сюзан.

— Спермата. Така ли разбираш, че е идвал при теб?

— Знам, че е невъзможно, но се случва. Страхувам се Марти.

„И аз. Мили Боже, и аз“ — помисли си Марти и сякаш чу как ножицата изщрака.

— Страхувам се — повтори Сюзан.

Ако не беше разтреперана от страх и ако не се бореше толкова решително да не покаже безпокойството си, Марти може би щеше да съумее да се съсредоточи по-добре и твърдението на Сюзан да й се стори странно. Но разговорът я обърка още повече.

— Казваш, че той оставя… сперма? Къде?

— Ами… в мен.

— В теб — повтори Марти. Тя съзнаваше, че Сюзан прави изумително признание с шокиращи заключения и ужасяващи потенциални последици, но не можеше да фокусира мислите върху приятелката си, защото в главата й непрекъснато отекваше: „Клъц-клъц. Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

— Спя по бикини и фланелка — каза Сюзан.

— И аз — глупаво рече Марти.

— Понякога, когато се събудя, бикините ми… лепнат.

„Клъц-клъц.“ Звукът сигурно беше въображаем. Марти искаше да отвори очи, за да се увери, че ножицата е в чекмеджето, но не смееше, защото ако я видеше отново, щеше да изпадне в паника.

— Но не разбирам как — продължи Сюзан. — Това е безумие. Как е възможно?

— Събуждаш ли се?

— Да, и трябва да сменя бельото си.

— Сигурна ли си, че е онова нещо.

— Отвратително е. Чувствам се омърсена и употребена. Понякога трябва да се изкъпя.

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“ Сърцето на Марти биеше като обезумяло. Тя предчувстваше, че видът на блестящите остриета ще я хвърли в още по-силна паника от преди. „Клъц-клъц. Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

— Но, Сюзан, мили Боже, искаш да кажеш, че той прави любов с теб…

— Не става дума за любов.

— Тогава те…

— Изнасилва. Той още е мой съпруг. Само сме разделени, но пак е изнасилване.

— Но не се ли събуждаш по време на това?

— Трябва да ми повярваш.

— Добре, разбира се, вярвам ти, миличка, но…

— Може би ме упоява по някакъв начин.

— Но кога?

— Не знам. Съзнавам, че е налудничаво. Абсолютно шантаво. Но е реалност.

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

Без да отваря очи, Марти затвори чекмеджето.

— Когато се събудиш, по бельо ли си?

— Да.

Марти отвори очи и се втренчи в дясната си ръка, която беше вкопчена в дръжката на чекмеджето.

— Той влиза, съблича те и те насилва. И после, преди да си тръгне, пак ти слага бикините и фланелката, така ли? Защо?

— Може би, за да не разбера, че е бил тук.

— Но спермата му още е там.

— Миризмата е неповторима.

— Сюзан…

— Знам, че страдам от агорафобия, но не съм луда. Забрави ли? Ти ми го каза. Слушай, има и още нещо… Понякога съм подута и ме боли.

— Боли те?

— Там долу — прошепна Сюзан, разкривайки съвсем ясно безпокойството и унижението си. — Той не е… нежен.

Марти продължаваше да чува щракането на ножицата.

Гласът на Сюзан стана далечен.

— Понякога и гърдите ме болят. Веднъж имаше синини… с размерите на пръсти… там, където е стискал твърде силно.

— Ерик отрича ли всичко това?

— Отрича, че е бил тук. Но не съм… обсъждала подробности с него.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм го обвинила.

Марти притисна ръка до челото си, сякаш оттам можеше да излезе нещо. Мускулите я заболяха от усилието.

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

— За Бога, Сюзан, мислиш, че той те упоява и те чука, докато спиш, а не си му го казала?

— Не мога. Не трябва. Забранено е.

— Забранено?

— Не мога да го направя.

— Но защо употреби такава странна дума — забранено? Кой ти забранява?

— Нямах предвид забранено. Не знам защо го казах. Исках… Не знам. Много съм объркана.

— Кой ти забранява?

— Три пъти смених бравите. — Сюзан се мъчеше да потисне истерията. — Виках различни фирми. Ерик не може да познава всички ключари, нали? Не ти го казах досега, защото се чувствам смахната, но посипах первазите с талк, така че ако Ерик наистина влиза през залостени прозорци, да има доказателство. Но на сутринта талкът е непокътнат. Подпрях със стол дръжката на вратата, така че ако копелето има ключ, да не може да отвори. Но на сутринта столът е на мястото си, а спермата на Ерик — в мен. По бикини съм и подута и знам, че съм била използвана брутално. Часове наред се обливам с гореща вода, но пак се чувствам омърсена. Вече никога не се чувствам чиста. Господи, понякога си мисля, че някой трябва да прогони злите духове от мен. Може би трябва да повикам свещеници със светена вода и разпятия. Знам, че това противоречи на всякаква логика. Свръхестествено е. И сега вече ти мислиш, че съм напълно откачена, но не съм Марти. Вярно, объркана съм и не мога повече да живея така. Всичко това е страшно и отвратително и ще ме съсипе, но не знам какво да направя, по дяволите. Чувствам се безпомощна и уязвима, Марти.

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

Марти натискаше с всичка сила чекмеджето. Дясната ръка я заболя от китката до рамото. Челюстите и зъбите й бяха стиснати.

Побиха я тръпки. Мислите й станаха още по-объркани. Всъщност тя не се притесняваше, че от чекмеджето ще изскочи нещо. Ножицата не можеше да оживее по чудо. Щракането отекваше само в главата й. Марти не се страхуваше от ножицата, точилката, ножовете, вилиците, тирбушона и отварачката. От няколко часа тя знаеше какъв е истинският източник на ужаса й. Помисли си го няколко пъти през този странен ден, но едва сега се убеди на какво се дължи необяснимото й държание. Единствената заплаха, от която се страхуваше, беше Мартина Евгения Роудс. Тя се боеше не от ножовете, вилиците и ножицата, а от себе си. Марти натискаше чекмеджето, защото беше убедена, че ако го отвори, ще сграбчи ножиците и поради липсата на друга жертва, ще забие острието в себе си.

— Чуваш ли ме, Марти?

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

— Марти, какво да направя?

Гласът на Марти трепереше от състрадание към приятелката й, но и от страх от самата нея.

— Сюзан, това е по-странно и от черна магия. — Тялото й се обля в пот. Ръката, рамото и вратът я заболяха толкова силно, че от очите й бликнаха сълзи. — Слушай, трябва да помисля малко, преди да те посъветвам какво да направиш и да реша как да ти помогна.

— Всичко, което ти казвам, е вярно.

— Знам, Сюзан.

Марти отчаяно искаше да прекъсне разговора. Тя трябваше да се отдалечи от чекмеджето, където чакаше ножицата, защото не можеше да потисне потенциала за насилие в себе си.

— Наистина се случва — настоя Сюзан.

— Знам. Ти ме убеди. Затова трябва да помисля. Всичко това е много странно. Трябва да сме внимателни и да бъдем сигурни, че постъпваме правилно.

— Страхувам се. Толкова съм самотна тук.

— Не си сама. Няма да те оставя. — Гласът на Марти започна силно да трепери. — Ще ти се обадя.

— Марти…

— Ще помисля и…

— Ако се случи нещо…

— Ще реша кое е най-доброто…

— Ако с мен се случи нещо…

— И ще ти се обадя.

— Марти…

— След малко да ти се обадя.

Марти тресна слушалката и пусна чекмеджето. Ръката й беше изтръпнала. Тя започна да пристъпва назад, докато се блъсна в хладилника. Бутилките вътре изтракаха.

Едната беше пълна до половината с вино, останало от предишната вечер. Стъклото на винената бутилка беше дебело. Марти можеше да я размаха като бухалка и да разбие нечий череп.

Счупената винена бутилка можеше да бъде особено унищожително оръжие, ако я хванеш за гърлото и с острите ръбове отпред насечеш лицето на някой неподозиращ човек.

Ударите на сърцето й отекваха в цялото й тяло.