Дийн Кунц
Фалшива памет (2)

2.

Скийт седеше на покрива. Силуетът му се открояваше на фона на мрачното небе. Той имаше халюцинации и искаше да се самоубие. На около метър от главата му кръжаха три тлъсти гарги, които сякаш предвкусваха мършата.

Нед Мадъруел стоеше на алеята за коли. Свитите му в юмруци ръце бяха на кръста. Позата издаваше гнева му. Той явно беше в настроение да чупи глави.

Дъсти паркира микробуса си до бордюра, зад патрулната кола на частната охранителна фирма, обслужваща този луксозен квартал. До колата стоеше висок мъж с униформа, който се опитваше да изглежда делови и авторитетен.

Триетажната сграда, на чийто покрив Скийт Колфийлд обмисляше самоубийството си, беше грозно творение на стойност четири милиона долара. Архитектът, който имаше или лошо образование, или страхотно чувство за хумор, бе съчетал няколко средиземноморски стила — съвременен испански, класически тоскански, гръцки от епохата на Възраждането и ранен тако бел. Множеството стръмни покриви се спускаха на три различни нива, преминаваха един в друг и бяха отрупани с комини, замаскирани като камбанарии с куполи. Скийт седеше на най-високото ниво, до най-грозната камбанария.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин? — попита служителят на охраната, който явно не беше сигурен каква е ролята му във възникналата ситуация и искаше да направи нещо.

— Аз съм бояджия на свободна практика — отговори Дъсти.

— Нима? — иронично попита охранителят, който или изпитваше подозрение към Дъсти, или имаше навика да присвива очи.

Дъсти беше с бял памучен панталон, бял пуловер, бяло джинсово яке и бяла шапка със сини букви „БОЯДЖИЙСКА ФИРМА РОУДС“ — облекло, което би трябвало да придаде достоверност на думите му. Той изпита желание да попита надменния охранител дали кварталът е обсаден от крадци, преоблечени като бояджии.

— Казвам се Дъсти Роудс. Онзи човек там горе е член на екипа ми.

— Екип? Така ли го наричате?

Служителят на охраната вероятно беше сприхав о природа, а може би не беше в настроение да разговаря.

— Да. По-рано се наричахме ударна сила, но това звучеше агресивно и плашеше собствениците, затова се кръстихме екип като всички останали.

— Хм — изсумтя охранителят и отново присви очи.

— Не се тревожете. Ще свалим Скийт от покрива — увери го Дъсти.

— Кого?

— Онзи, който иска да скочи — отговори Дъсти и тръгна към Мадъруел.

— Да повикам ли пожарната?

— Не. Той няма да се самозапали, преди да скочи.

— Кварталът е хубав.

— Съвършен е, по дяволите.

— Самоубийството ще разстрои жителите.

— Ще сложим в найлонов чувал трупа, ще измием кръвта и никой няма да разбере какво е станало.

Дъсти изпита облекчение и в същото време се изненада, че никой от съседите не е излязъл да наблюдава драмата. В този ранен час те вероятно ядяха хайвер и пиеха шампанско и портокалов сок от златни чаши. За щастие семейство Соренсън, клиентите на Дъсти, на чийто покрив Скийт си играеше със смъртта, бяха на почивка в Лондон.

— Добро утро, Нед — каза Дъсти.

— Копеле — рече Мадъруел.

— Кой? Аз ли?

— Той — отговори Нед и посочи Скийт.

Нед Мадъруел беше метър и деветдесет и тежеше сто и трийсет килограма, или трийсет сантиметра по-висок и петдесет килограма повече от Дъсти. Ръцете му бяха огромни и мускулести. Беше облякъл фирмена фланелка, но нямаше връхна дреха, въпреки студения вятър. Времето никога не го притесняваше.

— По дяволите, шефе, търсих те под дърво и камък. Къде беше? — попита той.

— Ти ми се обади преди десет минути, а там, където бях, имаше светофари и ученици.

Мадъруел гневно погледна към Скийт и показа юмрук.

— Ще го размажа.

— Скийт е объркано хлапе — рече Дъсти.

— Той е тъп наркоман.

— Напоследък не употребява нищо.

— Той е боклук.

— Имаш голямо сърце, Нед.

— Най-важното е, че имам мозък в главата си и никога няма да го прецакам с наркотици. И не искам да бъда около хора като него, които се самоунищожават.

Нед, отговорникът на бояджийския екип, беше член на Праволинейните. Това невероятно, но непрекъснато нарастващо движение след младите хора и особено сред жените беше против наркотиците, злоупотребата с алкохол и безразборния секс. Привържениците му обичаха оглушителния рокендрол, буйните танци, сдържаността и самоуважението. Обществото би ги окачествило като вдъхновяваща културна тенденция, ако Праволинейните не мразеха системата и не презираха и двете главни политически партии. От време на време, когато в някой клуб или на концерт откриеха наркоман в редиците си, те го пребиваха от бой и не се притесняваха да наричат това „трудна любов“. Този обичай също им пречеше да се включат в политическия поток.

Дъсти харесваше и Мадъруел, и Скийт, но поради различни причини. Нед беше умен, забавен и надежден, макар да обичаше да дава преценки за хората и да ги съди. Скийт беше добър и мил, но вероятно обречен на пристрастяване, безцелни дни и самотни нощи до края на живота си.

Мадъруел беше далеч по-добрият служител от двамата. Ако действаше строго и по правилата на бизнеса, Дъсти отдавна трябваше да е изритал Скийт.

Животът щеше да бъде лесен, ако се управляваше от разума, но понякога лесният начин не беше най-правилният.

— Защо го изпрати на покрива? — попита Дъсти.

— Не съм го изпращал там. Казах му да боядиса рамките на прозорците на първия етаж. И после изведнъж го видях горе. Заплашваше, че ще скочи.

— Ще го сваля оттам.

— Опитах се да го сторя, но той изпадна в истерия, когато се приближих до него.

— Може би се плаши от теб.

— Така и трябва да бъде. Ако аз го убия, ще бъде много по-болезнено, отколкото да си разбие черепа долу на плочките.

— Ще се обадя в полицията — заяви охранителят и извади клетъчния си телефон.

— Не! — Дъсти осъзна, че е изкрещял пронизително, пое дълбоко дъх и по-спокойно добави: — Хората в такива квартали не искат да става суматоха, когато това може да се избегне.

Ченгетата може би щяха да свалят Скийт от покрива, но после щяха да го заведат в психиатричната клиника, където щяха да го държат най-малко три дни, а вероятно и повече, Скийт не трябваше да попада в ръцете на някой психиатър, който ентусиазирано щеше да го натъпче с коктейл от лекарства, коригиращи поведението и предизвикващи краткотрайно подобрение, и щеше да го докара до по-лошо състояние, отколкото беше в момента.

— Хората в такива квартали не обичат зрелища — добави Дъсти.

— Давам ви десет минути — рече охранителят.

Мадъруел вдигна юмрук и го показа на Скийт.

Скийт му махна.

— Струва ми се, че няма намерение да се самоубива — отбеляза охранителят.

— Каза, че е щастлив, защото до него седял ангелът на смъртта — обясни Нед. — Показал му е как е в Отвъдното. Било страхотно.

— Ще говоря с него — рече Дъсти.

— Какво ще му говориш? — намръщи се Мадъруел. — Направо го бутни.