Дийн Кунц
Фалшива памет (19)

19.

Марти се разочарова, че Дъсти не е вкъщи. Тъй като валеше и не можеха да боядисват, тя се надяваше, че той се е прибрал.

На керамичния домат-магнит в кухнята беше прикрепена бележка. „Красавице моя, ще си бъда у дома към пет. Ще вечеряме навън. Обичам те повече от питките тако. Дъсти.“

Марти влезе в банята да измие ръцете си и видя, че огледалото на шкафчето е изчезнало. Беше останало само едно парче, заклещило се в долния десен ъгъл на металната рамка.

Сигурно Дъсти го бе счупил, без да иска.

Ако счупените огледала означаваха лош късмет, днес беше най-неподходящият ден това да се случи.

Още й се гадеше. Марти си наля джинджифилова бира и пусна лед в чашата. Студените и сладки напитки обикновено успокояваха стомаха й.

Тя седна край масата до прозореца и се опита да реши дали предпочита да вечеря в ресторант или да остане вкъщи. По време на вечерята — ако изобщо беше в състояние да хапне нещо — Марти смяташе да разкаже на Дъсти за смущаващите се събития през деня и се притесняваше, че някоя сервитьорка или другите посетители на заведението може да я чуят. Пък и не искаше да бъде на публично място, ако пак й се случеше нещо.

От друга страна, ако останеха вкъщи, едва ли щеше да може да приготви вечеря…

Погледът й се спря на редицата ножове на стената до мивката.

Ръцете й се разтрепериха.

Лъскавите остриета блестяха толкова силно, че сякаш не само отразяваха светлината, но и я излъчваха.

Марти отмести очи, но ножовете мигновено привлякоха погледа й.

Тя знаеше, че не е в състояние да извърши насилие срещу друго човешко същество, освен ако не й се наложеше да отбранява себе си или онези, които обича. Съмняваше се дали може да се самонарани.

Но въпреки това при вида на ножовете, Марти се разтревожи толкова много, че стана и започна неспокойно да обикаля стаите, после излезе на верандата.

Сърцето й биеше толкова силно, че цялото й тяло се тресеше от ударите му. Зрението й пулсираше от мощния приток на кръв. Краката й трепереха. Тя се подпря на колоната.

За да се отдалечи от ножовете, Марти трябваше да излезе навън, на дъжда. Но където и да отидеше, тя щеше да вижда остри предмети, инструменти и прибори, които можеше да се използват за нещо лошо.

Трябваше да се успокои и да избие от главата си тези странни мисли.

„Господ да ми е на помощ.“

Тя се опита да поеме бавно и дълбоко въздух, но дишането й стана още по-учестено.

Затвори очи, опитвайки се да се отпусне, но безпокойството й нарасна и й се зави свят.

Марти явно нямаше да може да се овладее, докато не събереше смелост да се върне в кухнята и да погледне онова, което бе предизвикало пристъпа на тревога. Ножовете. Трябваше да се справи с тях, пир това бързо, преди постоянно нарастващото безпокойство да прерасне в паника.

Ножовете.

Тя се обърна и се приближи до отворената врата.

Отвъд прага се намираше любимият й дом, където беше по-щастлива отвсякога, но сега мястото й се струваше непознато, досущ къща на странник.

Ножовете.

Марти влезе, поколеба се, после затвори вратата след себе си.