Дийн Кунц
Фалшива памет (9)

9.

В чакалнята на доктор Ариман имаше четири стола с дърворезба и черни, кожени седалки и две масички. Подът бе от черен гранит, а стените — боядисани в цвят, подхождащ на медния оттенък на дървото.

Единствените предмети на изкуството бяха две картини в стил арт деко.

Както обикновено, Сюзан видимо се успокои, когато прекрачи прага на чакалнята. Тя вдигна глава, изправи рамене и започна да си поема дълбоко въздух, сякаш бе излязла на повърхността от дълбоко, студено езеро.

Марти също изпита облекчение. Безпокойството й, което нямаше определен източник, намаля, когато влязоха в чакалнята.

Дженифър, секретарката на доктор Ариман, говореше по телефона, но им махна.

Вратата на вътрешната чакалня се отвори безшумно. Сякаш информиран по телепатичен път за пристигането на пациентката си, доктор Ариман излезе от кабинета си. Той беше безупречно облечен в тъмносив италиански костюм и се движеше с лекотата и грациозността на атлет професионалист.

Доктор Ариман беше на четирийсет и няколко години, висок, със слънчев загар, прошарени коси и красив. Макар че кафявите му очи бяха необикновено проницателни, погледът му не беше изпитателен или предизвикателен, а искрен и окуражаващ. Той не приличаше на бащата на Марти, но също като него проявяваше неподправен интерес към хората и излъчваше приветливост, спокойствие и увереност.

Вместо да засили агорафобията на Сюзан, като загрижено я разпита как е съумяла да се справи с пътуването от дома й до кабинета му, доктор Ариман заговори красноречиво за красотата на бурята, сякаш дъждовното утро беше прекрасна картина на Реноар. Докато той описваше удоволствието от разходката в дъжда, студът и влагата започнаха да изглеждат успокояващи като слънчев ден на плажа.

Сюзан се усмихна. Безпокойството изчезна от лицето й, но очите й останаха тревожни. Тя вече не се движеше като старица, а като младо момиче и явно не се страхуваше от гледката към брега, откриваща се от големите прозорци на четиринайсетия етаж.

Както винаги, Марти бе смаяна от мигновеното успокояващо въздействие, което психиатърът имаше върху Сюзан и реши да не споделя притесненията си с него. Но после, преди доктор Ариман да покани Сюзан в кабинета, тя го попита дали може да поговорят.

— Тревожа се за нея, докторе — тихо каза Марти, след като Сюзан влезе в кабинета.

Усмивката му беше успокояваща.

— Тя се справя много добре, госпожо Роудс. Много съм доволен от нея.

— Не можете ли да й предпишете някакви лекарства? Четох, че транквилантите…

— В нейния случай транквилантите може да бъдат сериозна грешка. Лекарствата невинаги са правилният отговор, госпожо Роудс. Повярвайте ми, ако помагаха, незабавно щях да й напиша рецепта.

— Но тя е в това състояние от шестнайсет месеца.

Ариман наклони глава на една страна и я погледна така, сякаш подозираше, че Марти го предизвиква.

— Наистина ли не съзирате промяна в нея, особено през последните няколко месеца?

— Да. Има промяна. Не съм психиатър, но ми се струва, че състоянието й се влошава.

— Имате право. Състоянието й наистина се влошава. Но това е добър знак.

— Така ли? — озадачено попита Марти.

Доктор Ариман явно долови силното й безпокойство и интуитивно разбра, че тревогите й не са свързани само с приятелката й. Той заведе Марти до един от столовете и седна до нея.

— Агорафобията — обясни психиатърът — почти винаги се появява внезапно и много рядко постепенно. Страхът е еднакво силен през първия и през стотния пристъп. Ето защо ако има влошаване, това често означава, че пациентът е пред подобрение.

— Дори ако страхът се засили?

— Особено когато се засили. — Ариман се поколеба, сетне добави: — Сигурно съзнавате, че не мога да наруша правилото на лична неприкосновеност на Сюзан, като обсъждам подробности на случая й. Но, общо взето, страдащия от агорафобия използва страха си, за да се изолира от света и да избегне общуването с други хора или справянето с особено травматични лични преживявания. В изолацията има някаква изопачена утеха…

— Но Сюзан не иска да се страхува и да стои затворена в апартамента си.

Той кимна.

— Отчаянието й е силно и неподправено. Но потребността й от изолация е по-силна от терзанията за ограниченията, наложени от фобията.

Марти наистина бе забелязала, че понякога Сюзан се затваря в апартамента си по-скоро защото е била щастлива там, а не защото се страхува толкова много от света навън.

— Ако пациентът започне да разбира защо се е отдал на самотата — продължи Ариман, — и ако най-после идентифицира истинската травма, която не иска да приеме. Тогава понякога, като реакция на отказ, се вкопчва още по-ожесточено в агорафобията. Влошаването на симптомите обикновено означава, че пациентът изгражда последна защита срещу истината. И когато тази защита се разруши, болният ще се изправи срещу онова, от което наистина се страхува — не откритите пространства, а нещо лично, което пряко го засяга.

В обяснението на психиатъра имаше логика, но въпреки това Марти не можеше лесно да приеме идеята, че влошаването на състоянието на Сюзан неизбежно ще доведе до излекуване. Миналата година борбата на баща й с рака се разви по безмилостна спирала надолу и стигна до дъното, където нямаше радостно подобрение. Разбира се, психичното заболяване не можеше да се сравни с физическото, но все пак…

— Успокоих ли ви, госпожо Роудс? — Блясък на хумор оживи очите на доктор Ариман. — Или мислите, че говоря празни приказки?

Чарът му я спечели на негова страна. Внушителната корекция от дипломи в кабинета му, репутацията му на най-добрият специалист по фобиите в Калифорния и може би в страната, проницателният му ум и държанието му предразполагаха пациентите и печелеха доверието им.

Марти се усмихна и поклати глава.

— Не. Аз говоря празни приказки. Не знам защо, но имам чувството, че съм я разочаровала.

— Не, не, не. — Той сложи ръка на рамото й. — Госпожо Роудс, не мога да опиша какво голямо значение имате за възстановяването на Сюзан. Всеотдайността ви и по-важна от всичко, което аз мога да направя за нея. Не се притеснявайте да споделяте тревогите си с мен. Загрижеността ви крепи Сюзан.

— Приятелки сме от деца. Много я обичам. Тя ми е като сестра.

— Точно така. Не всеки пациент има някой като вас. Сюзан е голяма късметлийка в това отношение.

Очите на Марти се замъглиха от сълзи.

— Тя изглежда много объркана.

Доктор Ариман окуражително стисна рамото й.

— Ще се оправи. Повярвайте ми.

И Марти му повярва. Всъщност той я успокои толкова много, че тя едва не спомена за странните пристъпи на безпокойство, сянката й, огледалото, италианския нож с формата на полумесец и назъбения ръб на ключа за стартера на колата.

— Има ли още нещо? — попита психиатърът.

— Не. Вече се чувствам много по-добре — отговори Марти и стана. — Много ви благодаря, докторе.

— Трябва да вярвате, госпожо Роудс.

— Да.

Той се усмихна, влезе в кабинета си и затвори вратата.

Марти закачи шлифера на Сюзан на закачалката и седна.

Тя си бе взела книга, но не можеше да се съсредоточи върху разказа. Нищо от страшните събития в криминалния роман не беше по-обезпокоително от реалните случки тази сутрин.

Секретарката на Ариман й донесе кафе и шоколадова бисквита.

— Благодаря, Дженифър.

Когато за пръв път придружи Сюзан дотам, Марти бе изненадана от това гостоприемство. Тя нямаше опит в кабинети на психиатри и предполагаше, че този жест не е необикновен за професията, но въпреки това беше очарована.

Колко странно, че една хубава бисквита може да успокои съзнанието и дори да развесели обезпокоената душа.

След малко Марти се съсредоточи върху книгата. Романът беше доста добре написан, сюжетът — увлекателен, а героите — колоритни.

Единият от героите беше лекар, който обичаше хайку — сбита форма на японска поезия. Той беше висок, красив и надарен с меден глас и рецитираше хайку, докато стоеше пред огромния прозорец и наблюдаваше бурята.

„Вятър с дъх на бор,

дъжд, скъсана хартия

говори сама.“

Марти хареса стихчето. И сбитите редове сполучливо изразяваха атмосферата навън.

Но в същото време стихчето я обезпокои. Думите бяха обсебващи. Зад красивите образи се криеше зловещо намерение. Изведнъж я обзе чувството, че нищо не е такова, каквото изглежда.

„Какво става с мен?“

Марти се обърка. Тя стоеше, макар че не си спомняше да е ставала от стола. И какво правеше там, за Бога?

— Какво ми става? — попита на глас Марти, после затвори очи, защото трябваше да се отпусне. И да вярва.

Тя постепенно възвърна спокойствието си.

И реши да продължи да чете.

Книгите бяха най-добрата терапия. Вглъбеше ли се в сюжета, човек забравяше тревогите и страховете си.

Пък и този роман беше много хубав — добре написан, сюжетът — увлекателен, а героите — колоритни. Марти го харесваше.