Дийн Кунц
Фалшива памет (67)

68.

Навън не помръдваше нищо, освен снегът, който продължаваше да се сипе така, сякаш настъпваше арктическа зима.

— Закари — каза Марти, — без да извръщаш поглед от мен, отвори вратата с лявата си ръка. Кевин, дръж ръцете си на облегалката.

Закари се опита да я отвори.

— Заключена е.

— Отключи я.

— Не мога. Отваря се автоматично. Кевин трябва да го направи.

— Къде е копчето, Кевин? — попита Марти.

— На таблото.

Ако му позволеше да натисне копчето за автоматично отваряне на вратите, ръката му щеше да бъде на сантиметри от картечния пистолет, който несъмнено беше на седалката до него.

— Дръж ръцете си на облегалката, Кевин.

— Какви видеоигри правиш? — попита Кевин, опитвайки се да отвлече вниманието й.

Марти пренебрегна въпроса му и попита:

— Имаш ли джобно ножче, Закари?

— Не.

— Жалко. Ако мръднеш, ще ти трябва нож за да извадиш двата куршума от корема си, защото няма да си жив, докато стигнеш до най-близката болница, за да го направи хирург.

Без да отмества колта от Закари, Марти леко се надигна, за да вижда ръцете на Кевин. Тя извърна глава, но продължи да наблюдава Закари с периферното си зрение.

— Кажеш ли нещо или помръднеш, ще умреш — каза Марти.

— Ако бях на твое място, ти вече щеше да си мъртва — отбеляза Закари.

— Да, но не е така, дрисльо. Ако си умен, ще седиш неподвижно и ще благодариш на Бога, че имаш шанс да се измъкнеш жив.

Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш всеки момент щеше да изхвръкне от гърдите й. Но това беше хубаво. Повече кръв в мозъка. По-ясна мисъл.

Марти надникна към предната седалка.

Картечният пистолет на Кевин беше там, близо до ръката му. Голям пълнител. Трийсет патрона.

— И така, Кевин, използвай внимателно дясната си ръка и натисни копчето на автоматичната ключалка и после пак я сложи зад главата си.

— Не се нервирай и не ме убивай за нищо.

— Не съм нервна — каза тя и спокойствието в гласа й я изуми, защото отвътре трепереше.

— Ще направя каквото искаш — рече Кевин и махна ръката си от облегалката.

Марти хвърли бърз поглед към Закари, който държеше ръце високо над главата си, макар че никой не му беше казал да го прави.

Кевин натисна копчето на автоматичната ключалка.

Онова, което последва, изглежда, бе планирано от двамата мъже по телепатичен път.

Закари мигновено отвори вратата, претърколи се и докато падаше, протегна ръка към картечния си пистолет.

Марти изстреля два куршума към червенокосата му глава. Кевин се наведе на предната седалка и грабна оръжието си.

Марти се хвърли на пода, далеч от зрителното поле на Кевин, насочи колта към предната седалка и в бърза последователност изстреля четири куршума в тапицерията.

Кевин също можеше да стреля през седалката. А ако не беше улучен, можеше да се надигне и да я застреля. Марти беше уязвима и откъм отворената врата. Закари беше навън с картечния си пистолет. Я не трябваше да остава там, а да се движи.

Марти не смееше да губи време, докато отваря вратата зад себе си, затова излезе през вратата, която Закари бе отворил.

Той не я посрещна с канонада от куршуми. Макар и още жив, Закари беше ранен и се опитваше да се изправи на ръце и после да допълзи до картечните си пистолет, който бе изхвърчал от пръстите му и се намираше на около три метра от него.

Марти събра сили и го ритна в ребрата. Закари изохка от болка и се опита да я хване, но се строполи по лице на заснежената земя.

Сърцето й биеше толкова силно, че зрението й се замъгли. Гърлото й пресъхна от страх. Марти мина покрай Закари и взе картечния му пистолет, очаквайки да бъде надупчена от многобройни куршуми в гърба.

Дъсти беше заключен в багажника на беемвето, отчаяно викаше името й удряше по капака.

Изумена, че е още жива, Марти пусна колта, стисна с две ръце новото оръжие, обърна се, присви очи и се втренчи в снежната виелица, търсейки мишена, но Кевин не беше зад нея. Вратата от неговата страна беше затворена. Марти не го виждаше.

Може би беше мъртъв и лежеше на предната седалка.

А може би не.

Зимното небе беше помръкнало. Сипещият се сняг беше много по-светъл от него.

Снежинките блестяха на фаровете на колата. Снежните завеси пораждаха зрителна измама, сякаш в тях се криеха тъмни сенки.

Марти коленичи и се огледа, опитвайки се да забележи някакво движение, освен неумолимо падащия сняг.

Закари лежеше по лице и не мърдаше. Дали беше мъртъв? Или се преструваше? Не трябваше да го изпуска от поглед.

Дъсти продължаваше да вика името й и отчаяно да рита задната седалка.

— Тихо! — извика тя. — Добре съм. Справих се с единия. Може би и с другия. Мълчи, за да мога да чувам.

Дъсти веднага млъкна. Марти чу, че двигателят на колата бръмчи, макар и приглушено.

Тя избърса лицето си от снега, бавно се изправи и видя, че предната врата от другата страна е отворена. Ранен или не, Кевин се бе измъкнал от колата и се придвижваше нанякъде.

* * *

Доктор Ариман пристигна в „Зелени акри“ много преди нищо неподозиращата Дженифър и двамата идиоти детективи и си избра храна за вкъщи, за да утоли глада си, докато дойдеше време за вечерята, която по всяка вероятност щеше да отложи за по-късно, в зависимост от събитията.

Идиличният интериор на ресторанта беше безобразен и възмути Ариман. Той имаше чувството, че някой го удари по главата. Провинциални, карирани платове. Завеса от зебло на райета. Ужасни изображения на цветно стъкло на пшеничени класове, царевични кочани, зелен фасул, моркови и броколи на преградите между сепаретата. Когато видя, че сервитьорките са със сини джинсови гащеризони, ризи на червени и бели карета и миниатюрни сламени шапчици, Ариман едва не избяга.

Той застана пред касата и започна да чете менюто. Списъкът на ястията беше по-извратен от снимките на аутопсии, които бе виждал. Човек би предположил, че такъв скъп ресторант ще фалира за един месец, но дори в този ранен час заведението беше пълно. Клиентите се тъпчеха със супа без месо, омлети от белтъци и вегетариански хамбургери.

Отвратен, Ариман изпита желание да попита управителя защо не разпръснат храната на пода и не оставят посетителите да ядат от земята, като блеят и мучат на воля.

Психиатърът предпочиташе да умре от глад, отколкото да хапне нещо от това меню, затова насочи вниманието си към големите пакети с десертни блокчета, изложени на касата.

— Имаме и други — глуповато каза касиерката и извади пакети, увити с целофан. — Не се продават много. Ще спрем доставките. С шоколад и кокосови орехи са.

— Истински шоколад? — подозрително попита Ариман.

— Да, но ви уверявам, че няма масло, нито маргарин.

— Ще ги взема всичките.

— Но те са девет.

— Да, и деветте — каза той и извади пари от портфейла си. — И шише ябълков сок, ако това е най-доброто, което имате.

Десертите бяха по три долара парчето, но касиерката се зарадва, че се отървава от тях и му ги даде само за осемнайсет долара всичките. Психиатърът се върна в шевролета си по-въодушевен, отколкото можеше да си представи, че ще бъде само преди няколко минути.

Той се настани така, че да се наслаждава на ясна гледка на входа на паркинга и на вратата на „Зелени акри“. Явно изгаряше от нетърпение да се натъпче с фураж и помия.

Пълзейки внимателно зад нея на недискретно разстояние и бълвайки син пушек, старият пикап влезе в паркинга и спря близо до колата на Ариман. Но едва ли Скийт и приятелят му щяха да го видят.

Те изчакаха няколко минути, очевидно обсъждайки възможностите за избор, после изчервяващият се слезе от пикапа, протегна се и влезе в ресторанта, оставяйки Скийт сам.

Вероятно мислеха, че Дженифър е дошла тук за романтична среща насаме с Ариман на купа вдигаща пара каша от трици.

Психиатърът обмисли идеята да се приближи до пикапа, да отвори вратата и да се опита да получи достъп до подсъзнанието на Скийт, произнасяйки името доктор Йен Ло. Ако това подействаше, Ариман можеше да успее да го вкара в шевролета си и да замине, преди другият мъж да се е върнал.

Но програмата на Скийт невинаги работеше както трябва, защото съзнанието му бе увредено от наркотиците. И ако срещата не минеше гладко, кръглоликият му партньор можеше да залови психиатъра на местопрестъплението.

Ариман не можеше и да се приближи до пикапа и да застреля Скийт, защото идваше време за вечеря и от „Зелени акри“ излизаха и влизаха все повече хора.

Настроението на Ариман се повишаваше с всяка изминала минута. Той се надяваше, че преди да мръкне, ще има удобна възможност да застреля и двамата. Психиатърът възнамеряваше да използва и десетте патрона в пълнителя, независимо дали беше необходимо или не, защото така щеше да бъде по-забавно.

Облаците се разкъсваха и на небето се появяваха звезди. И това достави удоволствие на Ариман. Той харесваше звездите. Някога искаше да стане астронавт.

Ариман ядеше трети шоколадов десерт, когато видя нещо, което заплаши да развали чудесното му настроение. Красив бял ролс-ройс с тъмни стъкла и лъскави джанти от титан. Психиатъра се изуми, че някой достатъчно богат, за да притежава такава кола, може да вечеря в „Зелени акри“, освен ако не са опрели пистолет в главата му.

Тази култура наистина западаше. Вилнеещият капитализъм бе пръснал богатства толкова нашироко, че дори дъвчещите корени и трева парвенюта можеха да карат скъпи коли, за да вечерят във вегетариански ресторант.

Ариман отмести поглед от красивия бял ролс-ройс и се закле повече да не го вижда. За да прогони потискащата гледка, той включи двигателя, пусна касета и се съсредоточи върху шоколадовия десерт.

* * *

Марти се намираше сред руините на отдавна запустяло селище.

На юг имаше полуразрушени кирпичени стени. Входовете водеха към помещения без покриви, пълни с боклуци и през лятото обитавани от тарантули и скорпиони.

На изток фаровете на беемвето осветяваха високи каменни комини, издигащи се от скалните образувания — вероятно древни фурни или огнища.

На север се виждаха ниски, извити зидове.

Кевин може би се промъкваше между руините и се приближаваше към Марти. Тя трябваше да се скрие някъде, но се страхуваше да се дебнат взаимно на това странно и древно място.

Марти се наведе, забърза към колата и се сви до задната гума от страната на шофьора.

Задната врата беше отворена. Лампата на тавана хвърляше слаба светлина.

Марти легна по корем и погледна под беемвето. Кевин не беше там.

Тя приклекна и разгледа картечния пистолет на светлината от купето на колата. Съдейки по броя на патроните, Марти стигна до извода, че картечния пистолет е автоматичен, но нямаше голямо доверие на способността си да контролира такова мощно оръжие.

Ръцете й бяха студени. Пръстите й се вцепеняваха.

Тя затвори задната врата, облегна се на нея и се втренчи в Закари. Той продължаваше да лежи неподвижно по лице на земята. Ако се преструваше, че е в безсъзнание, този тип беше необикновено търпелив.

Преди да се съсредоточи върху Кевин, тя трябваше да знае дали Закари още представлява заплаха.

Марти се поколеба за миг, после смело се приближи до него и допря дулото на картечния пистолет във врата му.

Той не помръдна.

Тя дръпна яката на скиорското му яке и притисна пръсти до гърлото му, търсейки пулса на сънната му артерия. Нищо.

Главата му беше обърната на една страна. Марти повдигна клепачите му. Очите му бяха изцъклени.

Болка прониза сърцето й. Марти изпита силно чувство за вина заради онова, което бе извършила. Тя никога вече нямаше да бъде същата, защото бе отнела човешки живот. Макар че обстоятелствата не й бяха оставили друг избор, освен да убие или да бъде убита и този човек бе предпочел да служи на злото, бремето на постъпката й тежеше и Марти се чувстваше омърсена. Тя се бе сбогувала с част от невинността си и нямаше начин да си я възвърне.

Но заедно с вината Марти изпита и удовлетворение, и задоволство, че дотук се е справила добре, увеличила е шансовете им за оцеляване и е разбила на пух и прах самодоволството и чувството за превъзходство на главорезите. Изпълни я вълнение, че е постъпила правилно, което беше окуражаващо и същевременно ужасяващо.

Тя отново се приближи до колата и погледна през отворената врата. На предната седалка имаше петна от кръв.

Ключовете бяха на стартера. Може би трябваше да отвори багажника и да освободи Дъсти. Тогава щяха да бъдат двама срещу един.

Не. Кевин вероятно виждаше ясно колата и Марти щеше да бъде лесна мишена, докато стоеше до багажника и се суетеше да отключи и да вдигне капака.

Макар че идеята й харесваше, най-безопасно беше да се оттегли в руините на юг и под прикритието на полуразрушените стени и канадските тополи да обиколи района на изток и после на север. Да се доближи от другата страна на колата, където бе отишъл Кевин.

Разбира се, той може би не се криеше и не дебнеше беемвето, а обикаляше, но в противоположната посока, за да изненада Марти в гръб.

Срещнеха ли се, шансовете й за оцеляване бяха нищожни. Макар да бе ранен, Кевин беше професионалист, а Марти — аматьор. А късметът не беше на страната на аматьорите.

Кевин сигурно се седеше със скръстени ръце, а действаше така, както го бяха научили военните или паравоенните специалисти. Марти изведнъж бе осенена от прозрението, че той действа и последното нещо, което очаква от съпругата на един бояджия, е да тръгне безстрашно да го търси.

Може би наистина беше така. А може би не. Но Марти беше убедена, че не трябва нито да обикаля след него, нито да се скрие и да го чака да се появи, а агресивно да го преследва и да намери следите му в пресния сняг.

Тя не смееше да мине през светлината на фаровете. Това би било равно на самоубийство.

Марти приклекна до задната част на беемвето.

Стоповете осветяваха снежинките в кървавочервено. Ауспухът бълваше отровни изпарения.

Парите прикриха Марти, но освен това я заслепяваха.

Но тя побягна по кървавите дири, започващи от отворената врата на беемвето.

Отпечатъците и капките кръв по белия сняг показваха, че Кевин е тръгнал към кръглата кирпичена постройка, която се намираше на десетина метра.

Марти се приближи и видя по-ясно останките. Мястото изглеждаше още по-загадъчно. Двуметров зид, чезнещ в мрака. Нещо като нисък купол. Диаметърът на сградата вероятно беше десет-дванайсет метра. Имаше стълби, водещи към покрива, където, изглежда, беше входът. Логичният извод беше, че по-голямата част на сградата е под земята. Сигурно това беше помещение за церемонии, духовен център на селище.

Марти продължи да бяга. Сенките станаха по-тъмни, а завесите от сняг закриваха гледката. Следите от стъпки и кръв обаче останаха ясни.

Сърцето й биеше като обезумяло, а тъпанчетата на ушите й вибрираха в унисон с него. Тя вървеше по дирите, опасявайки се от вероятността Кевин да се е качил на покрива, да се е спуснал на земята и да я чака в мрака. Но до стъпалата имаше повече кръв. Той явно се бе колебал и сетне бе тръгнал покрай извитата стена.

Марти се движеше с гръб към зида, навлизаше все по-навътре в мрака и стискаше с две ръце картечния пистолет, като държеше пръста си на спусъка.

Бръмченето на двигателя на беемвето постепенно заглъхна и настъпи тишина. Марти се ослуша, но не чу нищо.

Тя виждаше следите на Кевин дори в мрака, защото краката му се бяха тътрили. Петната от кръвта му също се открояваха върху белия сняг.

Изведнъж Марти изпита гордост, че се справя толкова добре. Но се предупреди, че тази гордост може да й коства живота.

Промъквайки се настрани сантиметър по сантиметър, тя не забравяше да поглежда назад. Левият й крак се блъсна в нещо и тя видя тъмните очертания на някакъв предмет.

Марти се вцепени, уплашена, че шумът може да я е издал, но и от изненада. Тя се плъзна надолу по стената и докосна предмета.

Вторият картечен пистолет.

Но Марти щеше да се нуждае от двете си ръце, за да контролира оръжието, което вече притежаваше. Тя подмина картечния пистолет на Кевин. Вече не се притесняваше, че той може да изпълзи от тази посока.

Десет крачки по-нататък Марти го видя. Кевин лежеше на снега до стената. Краката му бяха изопнати.

Тя насочи картечния пистолет към него и зачака очите й да се приспособят напълно към мрака. Главата на Кевин бе клюмнала наляво. Ръцете му бяха отпуснати до тялото.

Доколкото Марти виждаше, от устата му не излизаше пара.

Тя се приближи до него, приклекна и внимателно допря премръзналите си пръсти до гърлото му. Ако Кевин още беше жив, Марти не можеше да отмине и да го остави да умре сам. Тя не беше в състояние да доведе помощ навреме, за да го спасят. Пък и при дадените обстоятелства не смееше да вика помощ, защото щяха да я обвинят в убийство. Но, от друга страна, Марти можеше да стане свидетел на смъртта му, защото никой, дори човек като него, не трябваше да умира сам.

Пулсът му беше неравномерен. Марти усети горещия му дъх на студената си ръка.

Неочаквано Кевин протегна ръка и хвана китката й.

Марти се стресна, падна по гръб и натисна спусъка. Картечния пистолет подскочи в ръцете й и куршумите прекършиха клоните на близката топола.

* * *

Дъсти стоеше в багажника на беемвето. Стори му се, че измина цяла вечност.

Марти му бе казала да мълчи и да чака.

От мига, в който бе затворен там, той търсеше пипнешком в мрака, опитвайки се да намери ключалката.

Отстрани имаше гаечен ключ, крик и лост. Но за да се отвори капака, натискът трябваше да бъде приложен отвън, а не отвътре.

Мисълта, че Марти е сама с двамата непознати, го ужасяваше. Дъсти трепереше от страх. Чакането беше непоносимо.

Той легна на една страна, пъхна острия край на лоста между краищата на подплатената страна на предната стена на багажника, раздели ги, изкриви ги, протегна ръка и с големи усилия изкърти единия плот и го сложи на пода.

После остави лоста, претърколи се по гръб, прибра колене към гърдите си и започна да рита предната стена на багажника, която всъщност представляваше задната седалка на колата.

Сърцето му биеше оглушително, но Дъсти чу още един автоматичен откос. Марти нямаше картечен пистолет. Главорезите имаха.

Дъсти затаи дъх и се ослуша, но не чу повече изстрели.

Сетне продължи да рита, докато пластмасата се счупи и нещо се размести. Ивица бледа светлина проряза мрака. Лампата в купето. Дъсти се обърна, подпря се на ръце, подложи рамо и бутна.

* * *

Умиращият мъж изразходва последните си сили, когато сграбчи китката на Марти, вероятно не с намерението да й причини болка, а по-скоро да привлече вниманието й. Когато тя падна по гръб и изстреля осем-десет куршума в дървото, ръката му се отскубна от нея.

На снега паднаха няколко клони. Марти се изправи и отново стисна с две ръце картечния пистолет. Тя насочи оръжието към Кевин, но не натисна спусъка.

— Кои сте вие? — изхриптя Кевин.

Марти помисли, че той е изпаднал в делириум в последните мигове от живота си и съзнанието му е замъглено от загубата на кръв.

— По-добре си кажи молитвата — посъветва го тя, защото не можа да измисли какво друго да каже.

Когато Кевин събра достатъчно сили, за да заговори отново, се оказа, че преценката за делириума е прибързана.

— Кои… всъщност… сте вие? — Очите му леко заблестяха. — С какво… си имаме работа?

По тялото на Марти премина ледена тръпка, защото си спомни, че Дъсти бе задал подобен въпрос за доктор Ариман, точно преди да излязат от завоя на пътя за ранчото и да минат по лентата с шипове.

— Кои… всъщност… сте вие? — повтори Кевин.

Той се задави и закашля. Устата му се напълни с кръв.

Нищо не помръдваше. Светът беше безразличен към смъртта му и спокойно продължи да се върти към очарованието на новата зора.

Като насън, Марти се изправи. Беше премръзнала и зашеметена и не бе в състояние да намери отговор на последния му въпрос.

Тя се върна по стъпките си в снега, като държеше с две ръце картечния пистолет.

Марти се приближи до беемвето. От небе то продължаваше да се сипе сняг.

Дъсти се бе освободил и вървеше по кървавите следи.

Марти го видя и изпусна оръжието.

Двамата се срещнаха до стълбите и се прегърнаха.

Дъсти я притисна до себе си.