Дийн Кунц
Фалшива памет (56)

57.

Дъсти се обади в кабинета на Рой Клостърман и остави съобщение, че Марти е получила алергична реакция от предписаните лекарства. Накрая добави, че случая е спешен.

Двамата с Марти седнаха до масата в кухнята и зачакаха лекарят да отговори на обаждането им. Валит се просна на пода и въздъхна, давайки им ясно да разберат, че губят ценно време, което е по-добре да бъде прекарано в игра.

Дъсти отвори „Кандидатът от Манджурия“ и започна да търси име, от което да го побият тръпки, както когато бе прочел стихчето хайку за чаплата. В чакалнята на доктор Ариман бе видял имената на почти всички главни герои, но от никое от тях кожата му не настръхна. И сега, към края на романа Дъсти попадна на Вайъла Нарвили, второстепенна героиня, оперна певица, чието име го накара да изтръпне.

Двамата прочетоха един до друг стихчето.

— Реймънд Шоу — каза Дъсти.

— Слушам — отговори Марти погледът й мигновено стана унесен.

— Западен вятър…

— Ти си западът и вятърът.

Изведнъж той загуби желани да продължи с останалите два реда, защото не знаеше какво да прави Марти, ако успееше да проникне в подсъзнанието й. Тя сигурно щеше да бъде в деликатно състояние и уязвима, и онова, което щеше да й каже, можеше да има сериозни, непредвидими последици и да причини непредсказуеми психични увреждания.

Пък и Дъсти не знаеше как после да я издави от транса. В „Нов живот“ Скийт бе изпаднал в толкова дълбок унес, че нищо не можа да го събуди. Той сам бе дошъл в съзнание. Марти можеше да изпадне в кома, от която никога да не излезе.

Дъсти не каза втория ред на стихчето. Марти примига. Унесеното й изражение изчезна и тя дойде в съзнание.

Той й разказа за мислите си и добави:

— Но номерът щеше да стане. Това е повече от ясно. А сега ти ме изпробвай. Кажи само първия ред на стихчето, предназначено за мен.

Дъсти видя как устните й се отварят.

И в следващия миг Валит буташе с глава ръката му, за да го погали.

Преди част от секундата кучето лежеше под масата.

Не. Бяха изминали десетина-петнайсет секунди. А може би повече. Дъсти отново имаше пропуск във времето. Явно след като Марти бе произнесла активиращото име, Вайъла Нарвили, той бе реагирал и през това време лабрадорът бе станал и се бе приближил до него.

— Беше много страшно — каза Марти и блъсна настрана книгата така, сякаш беше сатанинска библия. — Изглеждаше… като дрогиран.

— Не си спомням да си произнасяла името.

— Казах го. Както и първия ред от стихчето. „Мълния блясва.“ А ти рече: „Мълнията си ти.“

Телефонът иззвъня.

Дъсти стана, за да вземе слушалката, като се запита дали някой от другия край на линията няма да му каже: „Вайъла Нарвили“.

Обаждаше се Клостърман.

Дъсти му се извини, че е излъгал.

— Няма алергична реакция, докторе, но случаят наистина е спешен. Книгата, която ни изпратихте…

— „Научи се да обичаш“.

— Да. Защо ни я изпратихте?

— Мисля, че трябва да я прочетете — безизразно отговори Клостърман. Тонът му можеше да се изтълкува или като положителна, или като отрицателна оценка за книгата и за автора й.

— Докторе… — Дъсти се поколеба, сетне откровено призна: — По дяволите, няма какво да го увъртам. Мисля, че имаме проблем с доктор Ариман, при това голям.

Вътрешния му глас мигновено оспори твърдението. Психиатърът не бе направил нищо, за да заслужи такава клевета и неуважение. Дъсти се почувства виновен, неблагодарен, коварен и неразумен. Всички тези чувства го уплашиха, защото като се има предвид обстоятелствата, той имаше основателна причина да подозира Ариман. Вътрешният глас не беше неговият, а на невидимото присъствие в кошмарите им. Сега това присъствие се разхождаше из дълбините на подсъзнанието му и го увещаваше да вярва на психиатъра, да отхвърли абсурдните си подозрения и да му се довери.

— Марти ходи ли при Ариман? — попита Клостърман.

— Да. Днес следобед. Но мислим, че… всичко е започнало отдавна, преди месеци, докато е водела приятелката си при него. Докторе, ще ме помислите за луд…

— Съвсем не. Но не трябва да говорим за това по телефона. Можете ли да дойдете при мен?

— Къде сте?

— Живея на остров Балбоа — отговори Клостърман и му обясни как да намери къщата.

— Ще дойдем след малко. А може ли да доведем куче?

— Ще играе с моето.

Дъсти затвори телефона и се обърна към Марти:

— Може би не трябваше да постъпваме така.

Очевидно и тя слушаше вътрешния си глас.

— Вероятно ако се обадим на доктор Ариман и му разкажем всичко… той ще ни го обясни.

Невидимият обитател на съзнанието на Дъсти беше на същото мнение.

Марти изведнъж стана и възкликна:

— О, Господи, какви ги говоря?

Лицето на Дъсти се зачерви от срам, защото бе заподозрял доктор Ариман.

— Защо ще взимаме кучето с нас? — попита Марти.

— Защото мисля, че известно време няма да бъдем тук. Хайде! Да си вземем дрехи за няколко дни. И да действаме бързо.

След десетина минути, преди да затворят пътническата чанта, Дъсти извади колта четирийсет и пети калибър от нощното шкафче. Той се поколеба, реши да не слага оръжието на леснодостъпно място и затвори чантата, без да го добавя към съдържанието й, после извади от дрешника кожено яке с дълбоки джобове.

Дъсти се запита дали пистолетът наистина можеше да им осигури защита.

Ако в спалнята влезеше Марк Ариман, предателският глас в съзнанието на Дъсти можеше да го забави достатъчно дълго и психиатърът да се усмихне и да каже: „Вайъла Нарвили“, преди спусъкът да бъде натиснат.

„И после дали ще пъхна дулото в устата си и ще пръсна черепа си така покорно, както Сюзан си е прерязала вените?“ — запита се Дъсти.

Той излезе от спалнята и отиде в кухнята, взе книгите хайку и тримата с Марти и Валит тръгнаха към понтиака, изпитвайки чувството, че трябва да изпреварят разпространяващата се сянка на надвисналата над тях съдба.