Дийн Кунц
Фалшива памет (49)

50.

Ариман заведе Дъсти до креслото, където преди това бе седяла Марти. Тя спеше на дивана и Дъсти не я погледна.

Психиатърът се настани срещу него и за миг се втренчи в обекта си. Дъсти Роудс имаше леко пасивно изражение, но мигновено реагира на гласа на Ариман.

Дъсти бе сравнително нова придобивка в колекцията на психиатъра. Ариман го контролираше от около два месеца.

Изпълнявайки инструкциите на доктора, Марти три пъти бе дала на съпруга си педантично комбинираната доза от опиати — рохипнол, фенцислидин, валиум и вещество, известно само на малцина познавачи като Санта Фе+46 — и Дъсти бе докаран до състояние, позволяващо да бъде лесно програмиран. Той винаги ядеше десерт на вечеря и първата доза бе сложена в парче пай с фъстъци, две нощи по-късно — в купа крем, поръсен с кокосов орех — и третата, след още три нощи — в сладолед с шоколад, череши, бадеми и парченца фурми.

Човекът знаеше как да се храни. Що се отнася до кулинарните предпочитания, Ариман чувстваше известна близост с него.

Програмирането бе извършено в спалнята на семейство Роудс. Дъсти лежеше на леглото, а Марти седеше с кръстосани крака на овчата кожа в ъгъла. Лампионът служеше за статив на система за интравенозно поддържане на живота. Всичко мина добре.

Кучето искаше да създаде проблем, но беше толкова мило и послушно, че само ръмжеше и се мръщеше. Те го затвориха в кабинета на Марти.

— Сеансът няма да продължи дълго, но инструкциите ми днес са много важни — започна Ариман.

— Да — отговори Дъсти.

— Марти ще дойде отново тук в петък и ти ще уредиш нещата така, че да можеш да я доведеш. Кажи ми дали разбираш.

— Да. Разбирам.

— Вчера ме изненада с героичното си изпълнение в къщата на семейство Соренсън. Това не влизаше в плана ми. В бъдеще, ако присъстваш на опит за самоубийство на брат ти Скийт, няма да се намесваш. Може да положиш известни усилия да го разубедиш, но няма да правиш нищо друго, освен да говориш и накрая ще позволиш на Скийт да се самоунищожи. Кажи ми дали разбираш.

— Да.

Ариман винаги намираше време за развлечения, дори когато графикът му беше претоварен, затова погледна Марти и после пак насочи вниманието си към Дъсти.

— Съпругата ти е много сочна, не мислиш ли?

— Не мисля ли?

— Каквото и да мислиш, тя е сочно парче.

Очите на Дъсти бяха сиви, но със сини точици, които ги правеха неповторими. Когато беше момче, Ариман колекционираше пъстри топчета и имаше три подобни, но не толкова лъскави като очите на Дъсти. Марти смяташе очите на съпруга си за изключително красиви. Ето защо, психиатърът изпита огромно удоволствие, като й внуши убеждението, че автофобията ще започне да я завладява наистина, когато си представи, че забива ключ в любимите очи.

— Не искам повече кратки отговори по този въпрос — каза Ариман. — Хайде да правим истинско обсъждане за сочността на съпругата ти.

Погледът на Дъсти бе фокусиран не върху Ариман, а в някаква точка във въздуха между двамата.

— Гроздето е сочно. Ягодите. Портокалите. Хубавите свински пържоли са сочни. Но думата не е… адекватно описателна за човек.

Ариман се усмихна доволно.

— Не е адекватно описателна, така ли? Внимавай, бояджия. Гените ти прозират. Ами ако съм канибал?

В състоянието, в което се намираше Дъсти не можеше да отговаря на въпроси по никакъв друг начин, освен с искане за повече информация.

— Канибал ли си?

— Ако бях канибал, щях да съм адекватно описателен, когато наричам съпругата ти сочна. Осветли ме с мнението си по този въпрос, господин Дъстин Пен Роудс.

Монотонният глас на Дъсти остана непроменен, но сега звучеше сухо и педантично, което достави удоволствие на психиатъра.

— От гледна точка на канибала думата е адекватна.

— Боя се, че под цялата ти работническа земност се спотайва професор.

Дъсти не каза нищо, но очите му потрепнаха, сякаш спеше и сънуваше.

— Е, макар да не съм канибал — продължи Ариман, — мисля, че съпругата ти е сочна. Всъщност отсега нататък ще я наричам моята малка сочна свинска пържола.

Психиатърът приключи сеанса с обичайните инструкции Дъсти да не запазва съзнателен и достъпен подсъзнателен спомен за разговора им, после каза:

— Сега ще се върнеш в чакалнята, Дъсти. Вземи книгата, която четеше и седни на стола. Намери мястото в текста, докъдето беше стигнал, когато те прекъснаха. Сетне ще напуснеш параклиса в съзнанието си, където се намираш в момента. Щом затвориш вратата на параклиса, всички спомени от мига, в който излязох от кабинета и ти чу изщракването на ключалката, до мига, когато се събудиш, ще бъдат заличени. И продължи да четеш.

— Разбирам.

— Приятен ден, Дъсти.

— Благодаря.

— Моля.

Дъсти стана от креслото и прекоси кабинета, без да погледне нито веднъж съпругата си.

Той излезе, а Ариман се приближи до Марти и се втренчи в нея. Тя наистина беше сочна.

Психиатърът коленичи, целуна затворените й очи и реч:

— Моята свинска пържолка. — Това, разбира се, нямаше ефект, но разсмя доктора. — Принцесо.

Марти се събуди, но още беше в параклиса в подсъзнанието си.

Ариман я инструктира отново да седне на креслото.

— Марти, до края на деня и вечерта ще се чувстваш по-спокойна, отколкото през последните двайсет и четири часа. Автофобията ти не е изчезнала, но малко те е отпуснала. Известно време ще бъдеш притеснена само от леко безпокойство, чувство за уязвимост и кратки пристъпи на страх, на всеки час, с продължителност една-две минути. Но по-късно… около девет вечерта, ще изпаднеш в най-силния пристъп на паника досега. Ще започне по обичайния начин и ще се засили като преди, но изведнъж в съзнанието ти ще преминат образите на мъртвите и изчезнали хора, чиито снимки разгледахме заедно и противно на логиката, ще останеш с убеждението, че лично ти си виновна за случилото се с тях и си ги измъчвала, убила и разчленила със собствените си ръце. Кажи ми, разбираш ли какво ти говоря?

— Със собствените си ръце.

— Оставям на теб детайлите на великия миг. Ти притежаваш необходимите качества за това.

— Разбирам.

Горещи очи. Вкусни, парещи устни. Сочна пържола.

Хайку с кулинарна метафора. Японските майстори едва ли биха одобрили такова нещо, но макар да уважаваше взискателната, общоприета структура на хайку, Ариман беше достатъчно свободолюбив, за да измисля собствени правила от време на време.

* * *

Дъсти четеше за доктор Йен Ло и екипа от фанатизирани комунисти, специалисти по контролиране на съзнанието, които прецакваха мозъците на нищо неподозиращи американски войници, когато неочаквано възкликна: „Какво е това, по дяволите?“, имайки предвид книгата, която държеше в ръцете си.

Той едва не хвърли „Кандидатът от Манджурия“, но се въздържа и я остави на масичката до стола си.

После скочи и се втренчи в проклетата книга. Накрая откъсна очи от романа и погледна към вратата на кабинета на доктор Ариман. Дъсти ясно си спомняше, че ключалката изщрака. Той изведнъж изпита объркване, тревога, срам и усещане за опасност, досущ електрически ток. „Не трябва да те хващат, че четеш това нещо!“ Дъсти инстинктивно я бе хвърлил на масата, тъй като лъскавата й корица беше хлъзгава, книгата се плъзна и падна на пода. Ключалката бе изщракала и той се изправи…

А после романът отново беше в ръката му и той седеше на стола и четеше, сякаш не го бе оставял.

Магия ли беше това?

Колебаейки се, Дъсти протегна ръка, взе книгата, огледа я изумено, сетне прелисти с палец страниците.

Знакът му напомни шумолене на колода карти. Тази мисъл предизвика асоциации с американския войник с промит мозък в романа. Човекът беше програмиран да стане убиец и бе активиран, щом му дадяха колода карти и го попитаха: „Защо не убиеш времето си с един пасианс?“ За да въздейства, въпросът трябваше да бъде формулиран точно по този начин. И после войникът започваше да реди пасианс, докато извадеше от колодата дама каро. Тогава подсъзнанието му ставаше достъпно за човека, който го контролираше и войникът беше готов да приема инструкциите му.

Дъсти замислено продължи да прелиства страниците и седна.

Онова, което ставаше тук, не беше магия, а още един пропуск във времето.

Но каква логика имаше в това?

Никаква.

Заредено с инстинктивна енергия, съзнанието му се изпълваше с въпроси. Дъсти не можеше да се съсредоточи върху романа. Той се приближи до закачалката и пъхна книгата в джоба на якето си, а от другия извади клетъчния телефон.

Дъсти стигна до извода, че програмиран човек с промит мозък може да бъде активиран вместо с въпроса „Защо не убиеш времето с един пасианс?“, с име. Доктор Йен Ло.

И достъпът до подсъзнанието може да се осъществи не само с дама каро, а със стихче. Хайку.

Крачейки напред-назад, Дъсти се обади на Нед Мадъруел.

Нед отговори на третото позвъняване. Той още беше в къщата на семейство Соренсън.

— Днес не можахме да боядисваме, защото е влажно от дъжда, но свършихме много подготвителна работа. По дяволите, Чешита и аз свършихме повече работа днес, отколкото за два дни, когато с нас се мотаеше онова малко, безнадеждно, дрогирано лайно.

— Скийт е добре — рече Дъсти. — Благодаря ти, че попита как е.

— Надявам се, че там, където си го завел, денонощно ритат мършавия му задник.

— Точно така. Заведох го в клиника „Света Дева Мария, ритач на задници“.

— Би трябвало да има такова място.

— Сигурен съм, че ако Праволинейните поемат контрола върху църквата, във всеки град ще има такава клиника. Слушай, Нед, ще оставиш ли Чешита да работи сам, за да направиш нещо за мен?

— Разбира се. Чешита не е самопогубващ се наркоман. Мога да разчитам на него.

— Виждал ли си напоследък Снежния човек?

— Ако каже, че го е видял, ще му повярвам.

— И аз — призна Дъсти, после каза на Нед какво иска от него и двамата се споразумяха кога и къде да се срещнат.

Дъсти приключи разговора, закачи телефона на колана си и погледна часовника си. Беше почти три.

Той седна, втренчи се в пода от черен гранит и се замисли толкова съсредоточено, че когато ключалката на вратата на кабинета на Ариман изщрака, трепна, но не скочи.

Марти излезе първа. Усмихваше се. Доктор Ариман вървеше след нея и също се усмихваше. Дъсти изпита облекчение, като го видя, защото психиатърът излъчваше компетентност, състрадание и увереност.

— Сеансът мина отлично — увери го психиатърът. — Вече имаме напредък. Мисля, че Марти ще реагира блестящо на терапията.

— Слава Богу — рече Дъсти и взе от закачалката якето й.

— Не твърдя, че не ни предстоят трудности — предупреди ги Ариман. — Вероятно ще има още по-лоши пристъпи на паника, отколкото до настоящия момент. В края на краищата тази фобия е рядко срещана и предизвикателна. Но съм абсолютно убеден, че в дългосрочен план Марти ще се излекува.

— В дългосрочен план? — учуди се Дъсти, но не разтревожено, защото никой не беше в състояние да се тревожи в присъствието на доктор Ариман.

— Не повече от няколко месеца. Вероятно дори по-бързо. Фобиите имат невидими часовници, които не можем да коригираме. Но имаме всички основания да бъдем оптимисти. На този етап няма дори да предпиша медикаментозно лечение. В продължение на седмица-две сеансите ще бъдат достатъчни, а после ще видим какво ще правим.

Дъсти едва не спомена за валиума, който доктор Клостърман бе препоръчал, но Марти го изпревари.

— Чувствам се добре, миличък. Наистина. Много по-добре.

— В петък сутринта. Десет часа — напомни им доктор Ариман.

— Ще бъдем тук — увери го Дъсти.

— Сигурен съм, че ще дойдете — усмихна се психиатърът.

Ариман се върна в кабинета си и когато затвори вратата, в чакалнята сякаш нахлу хлад.

— Той наистина е страхотен психиатър — рече Марти.

— Доктор Ариман е отдаден на пациентите си — усмихна се Дъсти, макар да се запита откъде знае, че Ариман е отдаден на нещо друго, освен на хонорарите си.

Марти облече якето си и отвори вратата към коридора на четиринайсетия етаж.

— Той ще прогони страховете ми. Чувствам се добре с него. Вярвам му.

— Кой употребява израза „до настоящия момент“? — неочаквано попита Дъсти, когато се качиха в асансьора.

— Какво искаш да кажеш?

— Доктор Ариман го употреби. До настоящия момент.

— Така ли? Но какво странно има в това?

— Колко често чуваш този израз? Имам предвид извън адвокатските кантори и съдебните зали.

— За какво намекваш?

— Не знам — намръщи се Дъсти. — Но изразът е високопарен. Не се употребява често в ежедневието.

— Ами.

— Да — възрази Дъсти. — Това е нещо, което би казал баща ми. Или бащата на Скийт. Или някой от другите две елитарни копелета, съпрузите на майка ми.

— Бръщолевиш несвързано, както си правил много пъти до настоящия момент. Какво искаш да кажеш?

— Не знам — въздъхна той.

Докато прекосяваха фоайето, Дъсти имаше чувството, че поема чист въздух след дълбоководно гмуркане или се приспособява, след като седмица е живял в космическа совалка. Или се събужда.

Марти го хвана за ръката и той каза:

— Съжалявам, миличка. Чувствам се… някак странно.

— Всичко е наред. Беше странен и когато се омъжих за теб.