Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- False Memory, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- meduza(2010)
Издание:
Дийн Кунц. Фалшива памет
ИК „Плеяда“, 2001
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
41.
Неспокойно обикаляйки стаята, Ариман измисли чудесно сбогуване с живота, което Сюзан написа на хартия с изящния си почерк. Той знаеше точно какво да вмъкне и какво да пропусне, за да убеди и най-скептично настроения детектив от полицията, че предсмъртното писмо е автентично.
Съчиняването на текста при дадените обстоятелства не беше лесно. Ариман усещаше в устата си тръпчивия вкус на китайската бира. Беше капнал от умора. Очите му пареха, а съзнанието му ле замъглено от липсата на сън. Той внимателно измисли всяко изречение, преди да го издиктува.
И Сюзан го разсейваше. Може би защото той повече никога нямаше да я притежава, тя му се струваше по-красива отвсякога.
Златисти коси. Жарки, зелени очи. Тъжна играчка.
Не. Стихчето хайку не беше хубаво. Вярно, имаше седемнайсет срички, разпилени по схемата пет-седем-пет, но нищо повече.
От време на време Ариман съчиняваше сравнително хубави стихчета хайку, но се затрудняваше, когато трябваше да долови изражението, настроението и характера на някое момиче.
Сюзан наистина беше играчка, но вече счупена. Макар че още изглеждаше страхотно, тя беше необратимо повредена и Ариман не можеше да я оправи с малко лепило.
Момичета. Те винаги те разочароват, когато разчиташ на тях.
Изпълнен със странна смесица от сантиментален копнеж и възмущение, той завърши диктовката на предсмъртното писмо, после се наведе да гледа как Сюзан се подписва най-отдолу.
Дълги пръсти. Последни думи пишат. Но няма сълзи.
Не.
Психиатърът каза на Сюзан да остави тефтера на масата и я заведе в кухнята. По негова заповед тя извади от шкафа резервен ключ за апартамента. Ариман имаше ключ, но не го беше взел. Той пусна в джоба си резервния ключ и двамата влязоха в спалнята.
Ариман инструктира Сюзан да извади касетата от видеото и да я сложи на нощното шкафче до празната винена чаша.
— Кажи ми къде държиш видеокамерата.
— В кутия на най-горната лавица в дрешника.
— Моля те, сложи я там.
После й даде указания да избърше с хавлия нощните шкафчета, таблата на леглото и всичко друго, което можеше да е докоснал в спалнята и сетне в банята. Ариман я наблюдаваше изпитателно, за да е сигурен, че тя ще свърши добре работата.
Психиатърът внимаваше да не докосва нищо в апартамента й, затова не се притесняваше, че може да намерят отпечатъците му другаде, освен в спалнята и в банята.
Той вдигна сгънатите й бели бикини върху капака на коша за пране и едва не я инструктира да ги хвърли при другите мръсни дрехи, но инстинктът му подсказа да я разпита за тях. Когато научи, че Сюзан ги е сложила настрана, за да ги даде на полицията за анализ на ДНК, Ариман остана шокиран.
Момичета. Непочтени. Коварни. Много пъти, когато Ариман беше малък, момичетата го предизвикваха да ги блъсне по стълбите на верандата или в трънлив розов храст, а после тичаха при възрастните, твърдейки, че не са го дразнили, а той го е направил от злоба. И сега, след няколко десетилетия, пак го предаваха.
Той можеше да я инструктира да изпере бикините, но реши, че предпазливостта изисква да ги вземе и да ги изнесе от апартамента й.
Психиатърът не беше специалист по най-новите методи на съдебната медицина, прилагани в разследването на убийство, но беше убеден, че отпечатъците му върху човешката кожа остават само няколко часа.
Ариман предполагаше, че трупът на Сюзан ще бъде намерен след пет-шест часа и дотогава ранните фази на разлагане щяха да са заличили латентните отпечатъци от пръстите му върху кожата й.
Но той беше докоснал всяка плоскост и извивка на тялото й. За да бъде победител в този вид игри, човек трябваше не само да участва с енергия и ентусиазъм, но и да притежава задълбочени знания за правилата и талант за стратегия.
Ариман инструктира Сюзан да се изкъпе с гореща вода. А после стъпка по стъпка я насочи към оставащите минути от живота й.
Докато ваната се пълнеше, тя взе самобръсначката от шкафчето. Беше я използвала, за да бръсне краката си, но сега самобръсначката щеше да послужи за по-сериозна цел.
Сюзан се съблече. Гола, тя не приличаше на супена играчка и Ариман почувства желание да може да я запази.
Сюзан застана до ваната, очаквайки по-нататъшни инструкции.
Виждайки се в отражението й в огледалото, психиатърът изпита гордост от спокойствието й. Някъде дълбоко в душата си тя съзнаваше, че скоро ще умре, но поради отличната работа, която Ариман бе свършил с нея, не беше способна да проявява истинска и спонтанна реакция, докато се намираше в това състояние на пълно потискане на личността.
Психиатърът съжали, че неизбежно идва момент, когато всяка от придобивките му трябва да бъде изхвърлена и унищожена.
Искаше му се да може да ги поддържа в идеално състояние и да ги нареди в къщата си, както бе отделил място за автомобилчетата и комплектите си за игра. Колко приятно би било, когато пожелае, да се разхожда сред тях — онези мъже и жени, които му бяха играчки и в същото време другари през годините. Щеше да им постави месингови табелки с имената, кратки биографични данни и датите на придобиване така, както бе сторил с другите си колекции. Видеокасетите бяха великолепни спомени, но бяха двуизмерни и не пресъздаваха нито дълбочината, нито приятната осезаемост, които физически съхранените играчки можеха да предложат.
Проблемът беше гниенето. Психиатърът беше перфекционист и не би добавил нищо към колекцията си, освен ако не ставаше дума за пари. Тъй като нито един познат начин на консервиране, от мумификацията до балсамирането, не отговаряше на високите му изисквания, по необходимост той щеше да разчита на видеозаписите, когато го обземеше носталгично настроение.
Ариман изпрати Сюзан в трапезарията, за да донесе тефтера, на който бе написала прощалното си писмо. Тя се върна и го сложи на шкафа до мивката в банята, където щеше да бъде намерено едновременно с трупа й.
Ваната беше готова. Сюзан затвори крановете и пусна ароматизиращи соли във водата.
Ариман се изненада, защото не я бе инструктирал да слага благоухания. Тя явно правеше това всеки път, преди да влезе във ваната и действието й беше условен рефлекс, който не изискваше волево мислене. Интересно.
Внимавайки да не докосва нищо с ръцете си, психиатърът седна върху затворения капак на тоалетната чиния и инструктира Сюзан да влезе във ваната и да се изкъпе добре. Той се надяваше, че горещата вода ще измие и ще разтвори и семенната му течност.
В спалнята и на други места в апартамента й той несъмнено бе оставил косми и влакна от дрехите си, които ченгетата можеше да намерят. Но без да разполагат с ясни отпечатъци или други доказателства, които да го включат в списъка на заподозрените, те нямаше да могат да ги свържат с него.
Пък и Ариман вече бе положил толкова усилия, за да представи на полицията убедителен и неопровержим мотив за самоубийство, че те нямаше да извършат дори повърхностно разследване за убийство.
Искаше му се още дълго да наблюдава как Сюзан се къпе, защото гледката беше очарователна, но той беше уморен и му се спеше. Нещо повече, Ариман трябваше да излезе от апартамента й, преди зазоряване, когато имаше малка вероятност да срещне свидетели.
— Сюзан, моля те, вземи самобръсначката.
Тя хвана острието между палеца и показалеца на дясната си ръка.
Психиатърът предпочиташе зрелищно унищожение. Той се отегчаваше лесно и не съзираше вълнение в чаша с отрова, обесване или прерязване на артериите. Истинското забавление беше в огнестрелните оръжия, секирите, електрическите резачки и в експлозивите.
Пистолетът на Сюзан го заинтригува. Но изстрелът би събудил пенсионерите долу, макар да се бяха напили с мартини както обикновено.
Разочарован, но твърдо решен да не се поддава на предпочитанието си към театрални ефекти, Ариман каза на Сюзан как да хване самобръсначката, точно къде да пререже лявата си китка и колко силно да натисне.
— Благодаря — добави той.
— Моля.
Психиатърът изчака заедно с нея края. Можеше да си тръгне, защото беше убеден, че Сюзан спокойно ще седи във ваната, докато умре. Но в тази игра съдбата му бе подхвърлила две изненади и той трябваше да внимава.
Тъй като копнееше за по-вълнуваща драма, Ариман се замисли дали да не изведе Сюзан от параклиса в подсъзнанието и да я пренесе малко по-нагоре към съзнанието й, където тя по-ясно да разбере положението си. Той можеше да я контролира и на това ниво, но имаше вероятност, макар и малка, от уста й да се изтръгне неволен вик на ужас и отчаяние, който да събуди пенсионерите и папагалите долу.
Ариман чакаше.
Сюзан седеше неподвижно, без да показва емоции, затова психиатърът се стъписа като видя, че по лицето й се стича сълза.
Изумен, той се наведе към нея. Беше убеден, че е капка вода или пот.
Друга, огромна сълза се затъркаля по лицето й и Ариман разбра, че Сюзан наистина плаче.
Играта стана по-забавна, отколкото бе очаквал. Заинтригуван, той проследи пътя на сълзата по изящната скула на Сюзан, по вдлъбнатината на страната й и сетне по очертанията на челюстта й, където затрептя, досущ скъпоценен камък.
Втората сълза бе последвана от трета. Сухите устни на Смъртта бяха изсмукали излишната влага от очите й.
Устата на Сюзан се отвори и увисна, сякаш от страхопочитание, и последната сълза потрепна и падна във водата.
Очите мътни. Розови страни черпят… цвят от бръсначка.
Да, това стихче хайку му хареса.
Ариман взе бикините на Сюзан, излезе от банята, отиде в спалнята и прибра в джоба си видеокасетата.
Сетне се приближи до вратата и избърса дръжката. Измъкна се безшумно навън и заключи с резервния ключ.
Нощта още бе мъглива. Прибоят се бе усилил и заглушаваше стъпките му.
Психиатърът стигна до мерцедеса си, без да срещне никого. По време на приятния път до дома си, той не видя повече коли, отколкото преди четирийсет и пет минути.
Имението му беше разположено на осем декара. Къщата беше голяма и футуристична — съвкупност от квадратни и правоъгълни форми, някои от бетон, други от червен гранит, с огромни тераси, покриви на различни нива, месингови врати и огромни прозорци от пода до тавана.
Сградата беше построена от млад предприемач, който бе спечелил баснословно състояние от борсата по Интернет. Преди къщата да бъде завършена, той се бе влюбил в архитектурния стил на Югозапада и си бе построил друго жилище някъде в Аризона и го бе предложил за продан, без дори да е живял там.
Психиатърът паркира мерцедеса си в подземния гараж за осемнайсет коли и се качи с асансьора на партера.
Стаите и коридорите бяха просторни, с подове от лъскав, черен гранит и застлани със старинни персийски килими в светло сиво-сини, кремави, зелени и рубиненочервени оттенъци.
Лампите се запалваха от сензори за движение, задействани от универсални часовникови механизми, а в по-малките помещения се активираха от гласа на Ариман.
Младият милиардер бе компютъризирал всички системи в къщата.
Психиатърът влезе в кабинета си, обади се в офиса си и остави съобщение на секретарката си да отложи за следващата седмица ангажиментите му в десет и единайсет часа, като добави, че ще бъде на работа следобед.
През втората половина на деня той нямаше сеанси с пациенти. Беше освободил следобеда си за Дъсти и Мартина Роудс, които щяха да се обадят сутринта, отчаяно търсейки помощ.
Преди осемнайсет месеца Ариман бе осъзнал, че Марти може да бъде една от ключовите му играчки в прекрасна и по-сложна от всички игри до този момент. Преди осем месеца той бе сложил част от магическата си отвара в кафето и в шоколадовата бисквита, които Дженифър й поднесе и бе програмирал Марти по време на три от посещенията на Сюзан.
И Марти очакваше да бъде употребена, без да съзнава, че е станала екземпляр от колекцията му.
Във вторник сутринта, преди осемнайсет часа, когато бе дошла със Сюзан, Ариман най-после я включи в играта, изпращайки я в параклиса в подсъзнанието й, където внуши убеждението, че Марти не може да има доверие в себе си и представлява сериозна опасност — чудовище, способно на необикновено насилие и невъобразими жестокости.
Денят й сигурно беше интересен. Ариман с нетърпение очакваше да чуе подробностите.
Той още не бе използвал сексуално Марти. Макар и не толкова красива, колкото Сюзан, тя бе доста привлекателна и Ариман искаше да види колко жалка може да бъде. Марти още не беше в достатъчно окаяно състояние, за да го привлича еротично.
Но това скоро щеше да стане.
В момента Ариман беше в опасно настроение. Регресията на личността, която претърпяваше по време на игрите, не изчезваше веднага след края им. Той се връщаше от пубертета в зрялата възраст постепенно и сега не беше нито мъж, нито момче, и се намираше в състояние на емоционална метаморфоза.
Психиатърът си наля кока-кола, добави сироп от череши и лед и разбърка сместа със сребърна лъжица с дълга дръжка. Опита я и се усмихна. Беше по-хубава от китайската бира.
Изтощен, но и неспокоен, той се разходи из къщата.
Макар че хората още спяха, в равнините в подножието на хълмовете блещукаха милиони светлини. Златистият им блясък, проникващ през прозорците, му харесваше.
Той се втренчи в града — най-голямата играчка на света — и разбра как вероятно се чувства Господ, като гледа творението си. Ако изобщо имаше Господ. Психиатърът беше играч, а не вярващ.
Той обиколи стаите на огромната къща, която приличаше на лабиринт, и накрая се върна във всекидневната.
Там, преди осемнайсет месеца, Ариман бе включил в колекцията си Сюзан. В деня, когато приключи сделката, той се бе срещнал с нея, за да получи ключовете на къщата и дебелия наръчник за компютъризираните системи. Тя се изненада, като го видя с две чаши шампанско „Дом Периньон“. Психиатърът внимаваше да не показва с нищо, че интересът му към нея не се дължи на способностите й като агент по продажби на недвижими имоти и Сюзан така и не разбра, че е влюбен в нея. Всъщност от мига, в който я видя и реши да я притежава, той на няколко пъти небрежно намекна, че е хомосексуалист. Ариман беше щастлив от зрелищната си, нова къща, а Сюзан — доволна от тлъстата комисионна, която спечели. Ето защо, тя не видя нищо лошо в предложението да полеят сделката с чаша шампанско. Разбира се, в нейното имаше опиати.
В душата на Ариман бушуваха противоречиви емоции. Той съжаляваше за загубата на Сюзан, но, от друга страна, се чувстваше измамен и предаден. Въпреки прекрасните мигове, които бяха прекарали заедно, тя щеше да съсипе живота му, ако имаше възможност.
Най-после той реши душевния си конфликт, защото осъзна, че Сюзан е като всички останали момичета и не заслужава времето и вниманието, с които щедро я бе обсипал. Да мисли сега за нея, би означавало да признае, че тя има власт над него, каквато никой друг не бе упражнявал.
Той беше колекционерът, а не тя. Той притежаваше нещата, а не те него.
— Радвам се, че си мъртва, глупаво момиче — каза на глас Ариман. — Дано да те е боляло.
Психиатърът се почувства много по-добре, след като изрази на глас гнева си.
Макар Седрик и Нела Хоторн, семейството, което се грижеше за имението му, да бяха в къщата, той не се притесняваше, че може да го чуят. Те сигурно спяха в тристайния си апартамент в крилото за прислуга. И независимо какво можеше да видят или чуят, Ариман не трябваше да се тревожи, че ще си спомнят нещо, което би могло да го изложи на опасност.
— Дано да те е боляло — повтори той, после се качи с асансьора на по-горния етаж и влезе в спалнята.
Ариман изми старателно зъбите си и облече черна копринена пижама.
Чаршафите му бяха бели с черно по края. На леглото имаше множество пухкави възглавнички.
Както обикновено, на нощното му шкафче бе сложена купа „Лалик“, пълна с любимите му шоколади. Ариман изпита желание да не бе измил зъбите си.
Преди да си легне, той се приближи до контролното табло, което задействаше лампите в къщата, климатичната инсталация, отоплението, системата за охрана, камерите за наблюдение, нагревателите на басейна и многобройните други устройства.
Ариман вкара личния си код, за да получи достъп до шестте сейфа, разположени на различни места в жилището му. После набра седемцифрено число и част от гранитната стена до камината се отмести, разкривайки малък, вграден стоманен сейф. Ариман натисна комбинацията и ключалката изщрака. Той отвори квадратната врата и извади съдържанието на сейфа — стъклен еднолитров буркан.
Ариман го сложи на бюрото си и се втренчи в него.
След няколко минути той не издържа на привличането на купата „Лалик“ и си взе шоколад с бадеми.
Нямаше отново да си мие зъбите. Да заспи, усещайки вкуса на шоколад в устата си, беше греховно удоволствие. Понякога Марк Ариман беше лошо момче.
Наслаждавайки се на шоколада, той седна до бюрото и замислено се втренчи в буркана. Макар че не бързаше, докато ядеше, Ариман не бе осенен от никакво прозрение от очите на баща си, докато довърши последните трохи от шоколада.
Очите бяха кафяви, но с млечнобял слой върху ирисите. Бялото вече бе станало бледожълто, изпъстрено с пастелно зелено. Очите се съхраняваха във формалдехид, в херметически затворен буркан и понякога надничаха през извитото стъкло с изпълнено с копнеж изражение, а друг път — с непоносима тъга.
Марк Ариман бе гледал тези очи през целия си живот — и когато бяха положени в черепа на баща му, и след като бяха извадени. Очите криеха тайни, които той искаше да разбере, но както винаги, оставаха неразгадаеми.